събота, 4 април 2009 г.

Баба знае две и two


/Моята баба на 71 години посети Капитолията в Остин, Тексас, през 2007 година./


Има една група немлади българи, които са прегърнали глобализацията някак си без да искат. Те, обаче, не са обект на рекламен интерес, защото са крайно безнадеждна група. Огромната част от тях не знаят чужди езици и нямат много пари, но прекарват зимите в странство. Губят се из европейските летища, но не се отчайват. Здравето им не е перфектно, но тръгват, въоръжени с торби с лекарства. Те са на възраст между 50 и 80 години. Никой не ги закичва със здравец на летището, нито пък им полива вода на прага на къщата в деня на полета. Никога не са си мислели, че ще станат граждани на света. Веднъж пристигнали в новия свят, уседналите им души преживяват еуфорично щастие за месец-два, после балансират някак си между непозната рутина и екзотика на фона на ефирна носталгия, а на шестия месец заболяват от клаустрофобия. Изборът на държава-санаториум не е техен, а на техните деца и внуци. Там помагат и са наблизо, и са на топло. В чуждата култура те са "сърцето", не "мозъкът" на дома. Поколенческата им мъдрост е безпредметна, но те са "сенките", които подпират битието на децата си, "сенките" на родината и прадедите. Биха искали да идват за кратко, но по-често, но подобно удоволствие струва скъпо. За тази група българи не се говори, но те са истинските чергари на глобализираното село. Българските баби и дядовци, майки и бащи са овладели тънкостите на междуконтиненталното летене и знаят, че няма човек, който да не е пристигнал. Баба знае не две и двеста, а две и two. Те женят децата си, гледат внуци, изпращат ги и ги посрещат от училище, готвят, садят зеленчуци, чистят къщите, научават се да си говорят с България по скайп, да си пускат инернет телевизия и да четат българските вестници по интернет. Ако не гледат деца, просто са наоколо и си почиват. Интернет е тяхната разтуха и необходимост. Разходките също. Разглеждане на забележителности, ходене из магазини и посещаване на ресторанти са част от програмата. Туристи по необходимост. Случва се да ги навести скука, да се чувстват като затворници, да няма с кой една приказка на български да си кажат през деня, а друг език не знаят. Тогава си мечтаят за България. Но знаят и друго - родината е там, където са ти децата. И в един момент ще трябва да направят избор за по-дълго време. Затова продължават да пътуват. Пренасят корена от земята-майка в родината на внуците. Свещенодействат. Докато ги държат краката.

2 коментара:

Nicodile каза...

Много топъл пост: тия хора винаги ме трогват- успяват да се адаптират в един свят, който изобщо не се предполага да е техен и го правят най-често без притеснение..

Зоя Маринчева каза...

Просто са невероятни. Исках първо да напиша за конкретни хора и конкретно за това, че най-вероятно голяма част от имигрантските пари в България отиват за самолетни билети и медицински разходи, но се получи една ода на българския родител. Видях, че си в Калифорния. Поздрави!