вторник, 29 декември 2009 г.

Видео репортаж от празника на българското училище в Сан антонио, Тексас

Адрес на видеото в You Tube: http://www.youtube.com/watch?v=Vrc16WyWq8k



На 3 март 2009 в Айзенхауер парк в Сан Антонио стотина българи бяха опънали софри и сновяха нагоре-надолу, слънцето припичаше, миришеше на кюфтета и хляб, пиеше се ракия в пластмасови чашки по закон, вееше се български байряк на един дървесен клон, децата се гонеха, хората си хапваха и пийваха, а няколко млади майки събирахме адреси и се запознавахме, защото ни предстоеше работа. Възрожденска работа. Расте ново поколение с българска кръв и за него трябваше да построиме една българска одая, където зовът на кръвта да се срещне с повеите на българския език. Момченцата бяха на по две-три години, момиченцата - между 5 и 7 годишни. Те или не можеха все още добре да говорят по принцип, или владееха само английски език. Всички са родени в смесени семейства. Започнахме да се събираме по домовете ни, като първият семестър наблегнахме на прости изрази и думички, на правилен говор и много българска култура и традиции. Боряна и аз се редувахме през уикенд и няма да забравя как децата викаха на български "ела, ела бабо, внучке, внуче, куче, коте и мишке" с цяло гърло, хипнотизирани от кукления театър, който Боряна им беше устроила. Всяка среща започваше с рецитиране на азбуката и продължаваше с упражнения на думички, илюстрирани с картинки, приказки, играчки, облекла и всевъзможни предмети от бита. Имахме дори и готварски час, в който всяко дете направи своя баница, плодов и зеленчуков час, в който масата беше отрупана с плодове и ги карахме да си искат плод или зеленчук на български, пазарен час, в който купуваха с левове дреболии от няколко сергии. Приказката за гъбата, която расла от дъжда, и под която се скрили животинките, беше театрално и картинно демонстрирана. В края на всеки час децата се занимаваха с изкуство, рисуваха или апликираха по темата на часа. Постепенно те растяха, а с тях и възможността да преминем към по-интелектуални езикови занимания. Вече можеха да преразказват книжки, да рецитират азбуката без проблем и започнахме да пишем и да учим нови и нови думи - по буква на час. От началото разбира се ги учихме на български песнички и детски разговорки, както и на различни игри - казанчето ври, топло-студено, ластик, дама, на народни танци, което, заедно с артистичните занимания в края на часа, беше любимо упражнение. Щеше много да помогне, ако имаше български мултфилми и български учебни материали в интернет, но няма, освен песните за Сънчо. За година и половина децата се научиха да изговарят думите почти без акцент, а тези, с които се упражнява българското езиково умение по-често, овладяха българския език като роден. Затова сме изключително горди с постиженията на нашите деца, които намериха една малка България в Тексас и които, уверена съм, растат по-богати и с повече дух покрай детското си познанство с майчиния език. Надявам се покрай българското училище в Сан Антонио да създадем и една по-задружна и взаимоподкрепяща се българска колония.

Новогодишното звездно шоу на българското училище в Сан Антонио, Тексас







Първото българско училище в Тексас представи своето звездно шоу на специално тържество. Училището в Сан Антонио направи първи стъпки преди година и половина като споделена инициатива на няколко български майки.




И седемте деца, на възраст между три и девет години, са родени в смесени семейства, като една част започнаха българското училище на 2-3 годинки, тоест, все още учещи се да говорят, а останалите бяха с нулеви познания по езика.





Всяка неделя с много ентусиазъм и любов майките Боряна Дам и Зоя Маринчева водят уроците по български език и култура, съвместявайки езиковата практика с игра, приложно и театрално изкуство. Децата научиха много български песни, стихове, танци и фолклорни ритуали.




Тази есен и зима изучаваха българската азбука и четмо, според възрастовите си възможности. В момента се работи по обогатяване на лексикалния им запас и усвояване на българската граматика и реч.





Фолклорните костюми, представени от децата, бяха скроени и ушити от Катрин Салчев, американската майка на две от децата, която талантливо съвмести българската фолклорна традиция с американски акценти.




събота, 19 декември 2009 г.

Нагледно за наглите и наглеците

Докато до припадък подкрепям петиции за спасението на общественото здравно осигуряване в САЩ, което би трябвало да свие крилцата на разюзданите здравнозастрахователни суперкорпорации, и вече успешно задушено в Сената (като по-близък до богатата американска прослойка), попаднах на силно въздействащия екшън "Наглите" в България.

Кримката "Наглите" вече премина през ударното начало по всички правила на литературния жанр, и току що приключи със завръзката, като в момента започна да осветява героите. Просто ще се пръсна от адреналин. Научих, че висшият ешелон на изпълнителната власт в България, по правилата на всички холивудски терористични екшъни, за два дни в ограничен състав от министър-председателя на България, главния секретар на МВР, главният прокурор на Република България, неговия заместник и техните най-доверени лица, в дома на гореспоменатия министър-председател (надявам се сега вече телеработа да се позволи и на редовите българи), успяват да сглобят картинката с наглите, да фиксират мрежата от изпълнители и помагачи, и да направят план-програма, според която всички, освен тяхната мускетарска дружина, получават частична информация (между другото, напълно съм съгласна!), но работят яко, за да може филмът да почне с кадри в бясно темпо на залавяне на престъпници. Само едно невинно семейство е било напразно разбудено в 6 часа сутринта, проснато на пода и закопчано с белезници. Да не говорим, че жената е директорка на училище, дай боже да се сети да отиде да й леят куршум, за доброто на поверените й подрастващи. А, да, и един от престъпниците не е между живите, но не стана ясно дали това се е случило малко преди, по време и след задържането. Българите на такива неща се радват. И така, надявам се, вече ви ясно, промяната идва само посредством личното интелектуално участие на най-най висшия ешелон на властта, което има-няма прави 5-6 човека. Те сили да уволняват за корупция нямат, да прокарат линия на държавност от по-висш цивилизационен разряд нямат, при все пълната парламентарна подкрепа, да се занимаят с най-големия ТАРАКАН на българската духовна държавна мизерия - съдебната система - нямат. Съгласна съм, много по-лесно е да си Супермен, отколкото министър председател. Пък и като погледнем световните президенти/министър-председатели става ясно, че на ред са индивидите, които говорят в името на народа, а в кабинетите си сключват губещи сделки със силните на деня, тоест с корпоративната олигархия. Този филм го гледаме вече няколко години. За Бойко Б. е ясно - една фотография струва хиляда думи. Поне има характер човекът. И мафиотите са хора, нали? Както и журналистите, да не говорим за народа. Човек трябва да е добър с всички, за да му отвръщат с добро. Вече си мсиля, че проблемът на Обама е именно това, което го избра за президент - хладна, безхарактерна рационалност и литературен талант. Нито народът те разбира, нито мафията, нито журналистите вече. Друго си е на прост език да заревеш, да се оплачеш, да се похвалиш - човек си, ще те изтърпят и песни ще ти запеят.

След фанфарите обаче дойде и усмирителната риза на родното корпумпирано, недомислено съдебно производство, което задържа за още един ден двама-трима (за седмица-две, докато доказателствата се подменят и заплатят), а пуска двайсетина, най-вероятно защото са изпълнявали човечните роли в отвличанията - намирали са превоза, храната, къщата, за удобство на отвлечените са им строили приглушени стаички да не ги дразни кудкудянето на петлите сутрин, пък и те да не дразнят петлите с крясъците си. Не, не са виновни съдиите, че пускат престъпници. Те са просто едни промити мозъци, еволюирали в толстоизъм. Има добро, зло и превъзпитание. Ако не вярвате, вземете наказателния и наказателно-процесуален кодекс на Република България и прекарайте един ден в задушевно четене. После вземете наказателния кодекс на щата Тексас да речем (просто защото аз живея в Тексас и съм чела този точно) и след като приключите с тази работа, мисля, че знам къде ще искате да живеете. Красноречието и литературата в правото са запазена територия на съдиите от Върховния Съд. Не случайно мърцина са избраните. Всичко друго е логика на мислене и писане, морал, обществен договор. В интерес на последното единият от главните в бандата, Йошко, според съседите - едно невинно дете, е бил в затвора с 12-годишна присъда, но е пуснат след 1 година!!!!!!! Защото уверена съм, под блясъка на много парични знаци, една година е достатъчна за "превъзпитателния" (цитирам тази дума от Наказателно-процесуалния кодекс) ефект, на който е стъпило съдопроизводството в България. Докато наказателния КОДЕКС говори за превъзпитание (как, защо, по какъв начин) през две алинеи, вместо кратко, ясно и ЛОГИЧНО да изреди правилата и насоките за прилагане на правилата, адвокатите ще пускат престъпниците от затвора. Наказателният кодекс е пълен с толкова човечност и грижа за начините и възможности за превъзпитание на сглупилите деца на обществото, че чудя се дали има български някакъв кодекс в България, излъчващ толкова мила грижа за бедния, пък и богатия, редови българин, който прави зулуми, подкупва наред, замърсява и твърде много се оплаква, но не отвлича хора, не убива, не обира и прочие профанщини от най-грубо, нецивилизационно естество. И тези хора, съдиите, са принудени да четат този вопиющ документ всеки божи ден, няма какво да им се сърдим. За превъзпитание и души дават, и пари взимат, и пускат от ареста, без пари за залог, сигурно, и от затвора, без особени основания. Пък и аз не намерих в кодекса информация за това колко години минимум един осъден на 12 години, което е средната тежест затвор в България) седи в пандиза преди да може да излезе на свобода.

Може би е време да се въведе народа в съдопроизводството, за който са така загрижени законописателите и съдиите. Едно 12-членно жури за престъпления от тежък характер, което да отсъжда кое е право и кое криво. За финал, сравних частта от българския и тексаски кодекс за престъплението отвличане. В тежките случаи българският законодател е предвидил превъзпитание от 3 до 10 години, а при проявена особена жестокост към отлеченото лице - между 5 и 15 години. Ако е организатор на банда, максимум 10 години затвор, но не сумарно, а имитативно, тоест припокрива първата присъда. Според тексаския законодател, ако отличането например е с цел откуп,което е утежняващ фактор, престъплението се наказва с доживотна присъда, или присъда не по-дълга от 99 години, и не по-къса от пет години. Ако пък прокурорът намери един куп други съпътстващи престъпления, присъдите просто се сумират. Всяко отвличане си е отделна съдебна процедура и се наказва отделно, като накрая присъдите се сумират. За съжаление не знам испански, иначе бих проверила мексиканския наказателен кодекс. В тази страна, срината от неофициално (по икономически причини) обявена гражданска война, отличанията са изключително популярни с цел най-различна и уверена съм, техният кодекс прилича на българския. Но, всъщност, не е нагъл, който яде баницата, а който му я дава.


Български наказателен кодекс:

Р а з д е л IV
Отвличане и противозаконно лишаване от свобода
(Изм. на загл., ДВ, бр. 50 от 1995 г.)
Чл. 142. (Нов, ДВ, бр. 50 от 1995 г.)
(1) (Изм. и доп., ДВ, бр. 92 от 2002 г.) Който отвлече лице с цел противозаконно да го лиши от свобода, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години.
(2) Наказанието е лишаване от свобода от три до десет години, когато:
1. деецът е бил въоръжен;
2. деянието е извършено от две или повече лица;
3. (изм., ДВ, бр. 62 от 1997 г.) отвлеченото лице е бременна жена или не е навършило 18 години;
4. отвлеченото лице се ползва с международна защита;
5. деянието е извършено по отношение на две или повече лица;
6. (нова, ДВ, бр. 62 от 1997 г.) деянието е извършено от лице, което се занимава с охранителна дейност, от служител в организация, която извършва охранителна или застрахователна дейност, от лице, което действа по поръчка на такава организация или се представя, че действа по такава поръчка, от лице от състава на Министерството на вътрешните работи или лице, което се представя за такова;
7. (нова, ДВ, бр. 62 от 1997 г.; доп., бр. 92 от 2002 г.) отвличането е с користна цел или с цел лицето да бъде изведено извън границите на страната;
8. (нова, ДВ, бр. 62 от 1997 г.; изм., бр. 92 от 2002 г.) деянието е извършено от лице, което действа по поръчение или в изпълнение на решение на организация или група по чл. 321а или организирана престъпна група.
(3) Ако от деянието по ал. 1 и 2 са настъпили значителни вредни последици, наказанието е лишаване от свобода от три до дванадесет години.
(4) Ако деянието е извършено повторно или към отвлеченото лице е проявена особена жестокост, наказанието е лишаване от свобода от пет до петнадесет години.

Р а з д е л IV
Други престъпления

Чл. 109. (1) (Изм., ДВ, бр. 99 от 1989 г., бр. 10 от 1993 г., бр. 92 от 2002 г.) Който образува или ръководи организирана престъпна група, която си поставя за цел да извършва престъпления по тази глава, се наказва с лишаване от свобода до дванадесет години, но не повече от наказанието, предвидено за съответното престъпление.
(2) (Изм., ДВ, бр. 92 от 2002 г.) Който членува в такава организация или група, се наказва с лишаване от свобода до десет години, но не повече от наказанието, предвидено за съответното престъпление.


Тексаски наказателен кодекс:
Sec. 20.04. AGGRAVATED KIDNAPPING. (a) A person commits an offense if he intentionally or knowingly abducts another person with the intent to:
(1) hold him for ransom or reward;
(2) use him as a shield or hostage;
(3) facilitate the commission of a felony or the flight after the attempt or commission of a felony;
(4) inflict bodily injury on him or violate or abuse him sexually;
(5) terrorize him or a third person; or
(6) interfere with the performance of any governmental or political function.
(b) A person commits an offense if the person intentionally or knowingly abducts another person and uses or exhibits a deadly weapon during the commission of the offense.
(c) Except as provided by Subsection (d), an offense under this section is a felony of the first degree.


Sec. 12.32. FIRST DEGREE FELONY PUNISHMENT. (a) An individual adjudged guilty of a felony of the first degree shall be punished by imprisonment in the institutional division for life or for any term of not more than 99 years or less than 5 years.
(b) In addition to imprisonment, an individual adjudged guilty of a felony of the first degree may be punished by a fine not to exceed $10,000.

сряда, 16 декември 2009 г.

Отвори ми вратата, мамо






Отвори ми вратата,
детето каза.
Погледнах го странно-
вратите са всички
отворени,
пък можеш и сам
да отвориш врата.
Tи си вече голям
и самостоятелен.

То ме гледа особено някак.
Разбирам, че пак несполучих
от нещо да се оттуча,
така че той да научи,
така че аз да науча.

До мен доближи се,
мъничък,
разтвори ръцете ми, каза:
“Отвори ми вратата, мамо”
и влезе в най-малката къща,
в скута на топлия дъх
и слънчева сянка
най-свидни за него,
затвори вратата, притихна,
така че да чува как тупа
сърдечно капчука,
как капе любов и
го сгрява, и
чува го...

неделя, 13 декември 2009 г.

За хюбриса, "леките" жени на Кафка и днешните поети




Хюбрисът е официално интериоризиран и върви прекрасно с алкохолизъм и патрицианизъм. Както се казва, пяната винаги успява да изплува на повърхността. Но какво ли се крие под първия метър, какво ли? Not much, not yet.

И Кафка е страдал от хюбрис...по баровете на Прага, с мощните си литературни приятели, на които дължи една голяма награда и първата си литературна слава, макар че е по-остроумен и талантлив от почти всички, и с младите момичета от провинцията, които продавали телата си заради шанса за добър живот. Само преди 100ина години да си куртизанка в големия град е бил златният шанс на мнозинството млади момичета за добър живот. Поне за няколко години. Защото произходът миришел повече отколкото сега. Телата в голяма степен са били комунални, са били разменна монета. Побърквали се по лозунга здраво тяло в здрав дух. И сред този пиетет към здравата жила, туберкулозата ги е жигосвала един по един, вземала им дъха. Бедни, бледни юноши! И чистият въздух не помага на духовната неразположеност. И парите не помагат. Когато си опитал кръвта на декаденса, нищо не помага. Особено когато искаш да си поет, душата ти пърха над излъсканата от книжа и скучна терминология работна маса, но времената не са поетични, и класата ти не е поетична, културата й също. Роден си в култура на бизнес, на пари. Проклет си с пари. Онези, "леките" момичета, бедните, те са по-свободни от теб, защото те имат избор, да са "леки" е повишение в чин за тяхната класа. Ти си немец сред славяни, изтънчена, богата периферия, мразиш работата си, мразиш авторитарността на времето, но обичаш "леки" жени, миришеш свободния им мирис, опиваш се от провинциалния им диалект. Годениците ти се умножават с годините, а ти искаш доказателства от тях, че всичко ще е наред, че ще можеш да пишеш, доказателства, че не се женят за парите ти, а за писателя, и техните горещи уверения, че твоето писане ше е тяхна първа грижа, са някак си съмнителни. Те не те обожават! Не обожават децата ти, творбите ти, първо и най-много! Те не разбират, че твоето привлекателно тяло крие лъчезарна мисъл и не обичат тази мисъл, не поне така, че да те убедят. Странен си, труден, умен, ужасно умен. Що писма си изписал, са ти писали, що печал, що обяснения. В крайна сметка още приживе трябва човек да създава своята митология. С хюбрис става най-лесно. Човекът, който си блъска главата в стената. Само няколко десетилетия по-късно Процесът стана Вой, тараканът стана flower power. Грегор Замза, обаче, днес е Стийв Джобс. Триумфът е пълен. С нужди в образ и слово се сриват и дигат стени, понякога за час, понякога за век. Научно-техническата революция е неспасяема от своята вирусна кълбовидна мълния, но къде са "леките жени", непринудени и скромни, абсолютно поносими? Май те отдавна са загърбили кафкианския си период.

Всяка първа книга е пълна с хюбрис. Гео Милев е пълен с хюбрис. Вапцаров е пълен с хюбрис. Да се върнем още назад - Ботев, свети Кирил Константин...безименни, забравени още стотици. Как иначе ще избухнеш на сцената? Трябва да набичуваш някого, да се изплюеш, да си оставиш "следата", да пищиш, че си неразбран, че някакъв овчар някъде в гори тилелейски ти пречи, незнайно как, да яд те е, че го има, че ги има другите, непознатите. Яд те е, че всичко е гадно и говорят гадно, а ти си като "леките" жени на Кафка - непретенциозен, гладен, алчен, млад. Живееш в страна, в която магистралите към успеха са с бариери, алкохолът е евтин, а хората са ходещи древногръцки трагедии. Някъде горе някой Зевс решава, че ти е вбесен, защото му дишаш въздуха, и те превръща в лотус за вечни времена. А най-страшното е, че зад тебе не стои народът, епохата, дори и твоите приятели не стоят зад гърба ти, ще те прецакат при първа възможност, ако не се нуждаеха от тебе също толкова много колкото и ти от тях. Пито-платено. Това е трагедията днес. Сам си, други няма. Бъдещето е неясно, моралът е в джоба, светът е една идея по-малък, е бизнес плюс патина от имитация на морал, една такава крехка имитация създадена в огледалата на медиите. Сам си, други няма. Твоят хюбрис за този дето идва след тебе е една плюнка на асфалта. Кажи му нещо ново, нещо мило, може и да ти се усмихне, да пусне една монета.

понеделник, 7 декември 2009 г.

За конкурсите в българската литература, пък и за нея



Литературните конкурси са важни. Дават легитимност и конкурентно предимство на писатели, които нямат търговски успех, тoест почти цялата нова българска литература, а особено пък на процеси и естетики. Затова е важно кой, колко често и как журира, и дали даден конкурс има етически кодекс. Особено когато е национален и по презумпция включващ разнообразие от естетически платформи. Особено когато издателствата са тясно обвързани с критика, академия, литературни институции и съюзи, от които се комплектуват журита. За авторите на художествена литература и поезия, които най-трудно се реализират на пазара, този проблем е колкото неприятен, толкова и непреходен. За мен пък е вързан с другия въпрос, защо българската книга е бойкотирана от българската четяща публика, защо изключително демократичната система на предлагане и издаване на книги в началото на 90те години се стагнира и като качество, и като количество. Конкурсите са симптоми на т.н. систематичен риск.

Хубаво е да има конкурси, хубаво е да се отличават книги, хубаво е да те четат мнозина. Не е хубаво, ако, докато журираш, узряваш двайсет години като критик, гледайки си в пъпа и приятелската си среда, ако ти се привижда измислена опозиция в лицето на някакви остарели, неособено релевантни предшественици и захабени литературни кумири, не е хубаво да говориш едно, а след десет години обратното, но със същото убеждение, е, с известна сдържаност, да не си спомни някой случайно, не е хубаво да поставяш цял един национален литературен процес под математическия корен на собствената си идейна и бизнес онтогенеза предвид завоюваната си позиция, не е хубаво да не се усещаш как налагаш нова идеология, не е хубаво, че младите пишещи не проправят свои си пътеки, че търсят или понасят попечителство. Хубаво е, че хората имат инстинкти, хубаво е, че книгоиздаването не пере много пари, ако въобще пере, хубаво е, че всеки може да се издава, хубаво е, че книжарниците станаха по-приятни, хубаво е, че хората четоха добра и всякаква литература вече 20 години. Отсега нататък ще става интересно. И както в Америка на 20 век, най-добрите книги ще се пишат от журналисти. И още нещо:

Ако едни и същи хора постоянно, години наред, журират някакви важни конкурси,то нека поне да са двайсет на брой, или трийсет, а конкурсът да е разделен на фази с различни групи журиращи в различните фази. Ако не знаете как, питайте американците. Нека да не дават наградите на свои ученици или книги, издадени от собственото си издателство, както и на своите кумове, кумици, зетьове, колеги, приятели по маса и т.н. В този случай етичните хора си правят самоотвод. А то от край време вместо конкурс на бизнеса, май има бизнес на конкурса.

сряда, 2 декември 2009 г.

Как срещнах на прага си американската мечта, осъществена

В Далас вали сняг, в Остин се очаква поледица, в Хюстън леденостудени дъждове, а в Сан Антонио е просто студено. Излизам на двора да огледам тъмнината, където се крие котката, и чувам как климатикът спира и почва да издиша, да шурти някакви водоизтичащи звуци сякаш е маркуч, а не едно сериозно четвъртито машинно тяло с компресор и перки. Кайсията тази година не даде плод и вече пожълтя. Смокинята, горката, е отрупана с плод, все още незрял, дано да не го пресече студът. Докато работи, климатикът тихо скимти и знам, че пак ще викам техник, но този път няма да му кажа, че компресорът не работи. И този път няма да се усмихна, и няма да задавам учтиви въпроси след баража от препоръки и апокалиптични предсказания, ако да речем не закупя едно, две, три допълнителни устройства, гарантиращи живота на новия 300-доларов компресор, който под сурдинка е в едногодишна гаранция. Даде ми един месец да закупя най-важното допълнително устройство, и няколко часа, за да му се обади мъжът в тази къща, за да обсъдят необходимостта от инженерна оценка на вентилационната система на тази двегодишна къща, както и закупуването на новото устройство. Трябва да се обадя на техника, за да си спази гаранционното задължение покрай едномесечния компресор, но точно сега не ми се занимава с търговски вълци в овча техничарска кожа. Да кажем, пътува ми се. И то на недълго разстояние, но да е тропик, да е разпускане в бразилски морски пейзажи, да не е безкрайно пограничие, ливади, ливади, гори, ранчета и най-после мегаполис, и най-после китно градче, след часове, защото Тексас е шир. Тексас е за неспокойни духове, на които им е добре насаме с облаците и собствените им мисли. Тези с върло чувство за свобода и самостоятелност и по-малко хора, моля ви. Като се заговоря с тексасец, било то и пет секунди, колкото да си поръчам чай с лед на сервитьорката със 100-годишна немско-тексаска генетика в загорялото си тяло, с каубойска шапка на главата и дрезгав глас, дори и просто обсъждайки деня със съседа ми с мексиканската кръв, второ поколение американец, имам усещането, че са стълб от сол и захар, че някакъв земен корен държи главата им здраво на раменете и едно си знаят и право си вървят. От тях струи някаква непретенциозна самоувереност, жизнена тяхна си правда някаква, като тази на кактуса, дето си боде и цъфти въпреки жегите и сушите. Тази правда, която минава през моята интелектуална сдържаност, емоционални пожари и либерална обтекаемост като залп от оръдие през ехото. Ако спра да се вслушвам в думите и се огледам наоколо и докосна праха от земята и ниското небе, дали ще стана като тях? Иска ми се да имам тази невероятна вътрешна центровка, дето ги кара да си пият Шайнер и Милър или мексиканската светла бира и като им даваш луксозна немска бира, да я откажат. Да поддържам тревата пред къщата си в екстатично зелено състояние, да достроявам, засаждам цветя и дървета, да събирам 100ина души рода на рождени дни, да чувам кръвта си, вместо думите, мои и чужди. Или поне да имам само един компресор в тялото си, а не два например. Един център на тежестта, няма значение, че е едва на сто-двеста години. Другото предците са го потопили в океана на път за Америка, а тези, дето от памтивека си виреят из тези субтропици, при тях е ясно. Там е най-ясно. Мечтата е винаги с един център на тежестта. Ако прозира втори, мечтата е вече кръстопът.
Аз всъщност нямам мечта днес, тия дни, откакто застудя. Може и да съм имала, но в момента нямам. Който не спи четири години, си мечтае за сън. И слънце. Гледам ги тези тексасци и ми става драго. Ходят изпъчени, усмихнати и целенасочени. Дават път, извиняват се постоянно, правят си планове, правят пари, деца и партита, гонят си мечтите, кой по-успешно, кой не, но това е лична драма и аз няма как да узная, нито в разговор, нито по външни белези. Пък и неуспех няма. Има неуспешни отсечки към успеха. Който винаги идва. Ето оня ден ми дойде на вратата. Един малък човечец с тъмна латиноамериканска кожа, спокойствие на индиански вожд и широка усмивка. Облечен в шаяците на строителните работници. И обувките му в тон, тип туристически и от велур. Инсталира интернет, нает е от конкурента на АТ$Т. Монополистът АТ$Т не успява да си запази старите клиенти, докато ухажва нови с новата си услуга Ювърс. След две седмици почти липсващ интернет, се обясних в любов на конкурента му. Конкурентът ми прати първо един румънец. Излез, казва, ела с мен, за да ти покажа какво трябва да направим сега. Следвам го послушно. Стоим до страничната стена на къщата и той ми я посочва и вика, ей тука ще сложа една кутия и ще опъна кабел, ще дойдат хора да го зарият, а ей тука ще пробия дупка в стената, за да го прокараме кабела до компютъра ти. Дупка в стената ли, питам го невярваща. Няма как, ще пробиваме дупка в стената, казва. Ако нямаш кабел вътре в къщата. На колко години е тази къща? Нова е, викам, би трябвало да имаме кабел в контакта. Не знам, казва ми, помисли си. Отколко време сте в Сан Антонио, променям темата, че ми е неприятно да си говорим за дупки в стената. От две. От Чикаго е, но тук му харесва, по-топло е. Хайде да отложим дрелката, решавам. Отложихме. Изпратих го по живо, по здраво. Помолих за друг техник. И ми пратиха ето този човек, Алехандро от Ел Салвадор, тоест Гватемала. И аз не знам от къде е точно, като каже Ел Салвадор, казва и Гватемала. Показвам му къде искам да инсталира модема в къщата. Той слиза обратно по стълбата, вижда на дъщеря ми малката розова обувка, взима я в ръка и я целува. Намръщвам се. Чия е, пита ме. На дъщеря ми, казвам с половин уста. Колко е голяма, пита ме. На две. Аз имам три деца, той ми казва. Дъщерята е на 27, но все още живее при нас вкъщи. Ай, ай, ай, вайкам се аз театрално. Няма как, жените в рода на жена ми се женят на 32-33 години. Тоест късно. Е, има пет години, добавям. Той излиза, свършва си работата и идва при мен в кухнята. Има ли интернет, пита. От две седмици за първи път в продължение на десет минути вече, радвам се. Оголва ми едни зъби и почваме да си говорим. Преди две години идва в Сан Антонио от Калифорния. Красива природа, спокойно богато градче, къща, която струва милион долара към днешна дата, за която е плащал по 3500 долара на месец. Печелил много пари, но почти всичко за къщата отивало. Говори с нескрита гордост, а всъщност ми казва не ме гледай, че съм такъв с ватенка, тази къща може да е голяма, ама моята е още по-голяма. И ми казва размера й - двоен, близо 5000 квадратни фута. Аз съм искрено впечатлена и се усещам как социалното профилиране и класова изолация са забили в подсъзнанието ми изкривените си нокти. Сам я построих, казва, архитектурни планове, материали, строителни бригади, сам е организирал всичко, платил е половината от стойността на къщата в кеш. Като казва кеш и прави жест с ръката, как подава банкнотите, и очите му вече горят от гордост. Живее в луксозен квартал, ограден, със съседи, чиито къщи струват струват по 600-700,000 долара (в Сан Антонио една хубава голяма къща в добър район е между 200 и 300 000 долара). Това ми беше мечтата, обобщава. Имигрира преди 27 години, 26 от които работи седем дни в седмицата. Харесва му в Сан Антонио, защото работи пет дни в седмицата и живее добре, но най-вече защото мечтата му да си построи голяма къща в богат район е сбъдната. Успял да избяга от Ел Салвадор, тоест Гватемала, на 19 години, войник в армията. Пристига в САЩ легално и майка му му казва в никакъв случай не се връщай. Изхвърлила оръжието му и документите му, защото ако гуерилите получат сигнал за него и намерят оръжие или документи, разстрелват всички хора в къщата. Гражданската война е била в разгара си. Много лошо, казва ми. Заради него гуерилите убили братовчедите му. За какво се бият питам, като в Мексико ли, заради наркопари и власт? Заради власт, казва. Едните искат власт, другите не я дават, но в Мексико е лошо, много лошо. Там не стъпвам. На 20 години се жени и се ражда дъщеря му. Кръщават я на колежката му украинка, която им е като майка. Като вдигне темепратура детето, на нея звъняхме, смее се, гледа ме и ми казва, сега, когато децата ти са малки, е най-трудно. Питам го щастлив ли е тук. Няма среда, Латинска Америка е континент врящ от любови и омрази, обсъждаме неприязънта между мексиканци и гватемалци, бразилци и аржентинци. Особено му липсва родината. Ще се връщам, казва. Ама не е ли опасно? Там, където живея, имам две къщи, така че нямам разход за жилище, и е малко градче, не е опасно. Стрелят в големите градове.
Толкоз за тази 20-годишна сбъдната американска мечта. С цената на работа седем дни в седмицата, семейство и три отраснали деца, но и спокойствие, сигурност, образование за децата му и възможност за работа. На 47 години обаче човекът има право да помечтае отново. И ми стана неудобно, че моите мечти са едни такива абстрактни, саксийни, че всекидневието ме попарва с лишеите си, че нещо се оплаквам в параклиса на собствената си митология, която е измислена, абсолютно нерелевантна в сравнение с духа на този човек, който е оцелял гражданска война и 20-годишна работническа имиграция. Дух на човек, който си живее в собствения си център на тежестта. Едва ли ще се върне назад. Той отдавна е напуснал оня живот. Поне това знам.

петък, 27 ноември 2009 г.

Медея




















За да разкажа тази история

на белия лист,

ще се превърна в бял лист.

За да разкажа тази история

на чашата,

ще се превърна в чаша.

За да разкажа тази история

на тебе,

ще се превърна в тебе –

в тебе, човеко...

И после ще убия белия лист.

И после ще убия чашата.

И после ще убия историята.

И ти ще плачеш над нея.

И аз ще гледам отгоре.


Отдалече ще гледам.


И ти ще гледаш отгоре

как белият лист плаче,

как чашата плаче,

как историята им кърпичка

периодично подава

и свидетелствува ли

свидетелства

не нежно, не нежно….

сряда, 25 ноември 2009 г.

За "Изгубеният Символ" на просвещенеца Дан Браун, вече прочетен

Зачетох “Изгубеният символ” под натискa на тълпата. По блогове и форуми кръстосваха шпаги апологети и хейтъри. Академичната литературна общност се надигна на борба с езиково нечестивия автор. Обяви четящите Дан Браун за нечетящи кретени. "Нечетящите" сринаха академиците в калта на завист, елитизъм и снобария. Трябваше да рззбера за какво става дума. За какво този огън и жупел? Първото ми наблюдение беше, че книгата се чете на един дъх. Но колкото повече се приближава към края си, толкова повече натежава. Опиянението от първите сто–двеста страници преминава в някакъв аскетичен, щекотлив махмурлук. Сякаш някой изтръгна от ръцете ми “Чарли и шоколадовата фабрика” и ми подхвърли “Престъпление и наказание”. Едно е безспорно, вече близо месец споровете не са стихнали. И колкото по-недолюбват критикуващите "Изгубения символ", толкова повече се обясняват в любов на “Шифърът на Леонардо”. И колкото по-силно протестират, толкова повече разголват собствения си периметър на мислене.


Книгата започва с уверение, че масонството, ноетическото общество и още няколко организации, споменати в разказа, са реално съществуващи и нищо не е измислено. Авторът казва истината, цялата истина и нищо друго освен истината. Първа глава се занимава с масонски ритуал, в който Малях, антагонистът, пие вино от череп. На страница 5 първа глава завършва така: "Скоро ще изгубиш всичко, което ти е най-скъпо на сърцето." Помисля си го Малях, адресат е водачът на масонска ложа във Вашингтон, който току що го е ръкоположил в едно от най-високите нива на тайното общество. Дан Браун не си губи времето. На 35та страница е първият неочакван обрат в сюжета. На 38ма страница е първият ултиматум в ситуация на живот и смърт. Освен Малях, татуиран отдолу до горе странен субект, и харвардския учен символист Робърт Лангдън, налице са масонът Питър Соломон, директор на Смитсонския институт и неговата сестра Катрин, светило в ноетическата наука, наследници на една от най-знатните и богати американски фамилии. На 40 страница е дебюта на криминалната история, и то не къде да е, а в ротондата на вашингтонската Капитолия, както и премиерата на първия символ, Ръката на древните Мистерии с татуирани пръсти. Лангдън отдавна е пристигнал на сцената и се бори с полицията и ЦРУ за гражданските си свободи. Всяка нова глава открехва по малко информационната завеса пред символа, но той е само първият от няколко десетки, за които ще стане дума. Тъй като успехът на този шестгодишен труд се дължи до голяма степен на най-невероятни обрати и изненади в трескаво-развиващия се сюжет, няма да споменавам сюжетни ходове и герои, но ще кажа, че Дан Браун вече официално притежава своя ниша в историята на трилъра, в която духовни въжделения, езикови игри, интелектуални отблясъци и научно-техническия прогрес са пуснали корени в тялото на смразяващия кръвта трилър от типа на «Ханибал» и «Червеният дракон» на Томас Харис. На 56та страница се започва тежката работа по полагането на философските устои на книгата. Този път Дан Браун е забъркал богата каша от масонство, Вашингтон, американски патриотизъм, архитектура, спиритуализъм, ноетическа наука, символика и мистицизъм на древния свят, египетски тайнства, юдаизъм, трето око, космическо съзнание, съвременни аналитични методи за търсене на информация в масиви от данни, ЦРУ, интернет, социални мрежи, iPhone, Волво, американска олигархия, Мария Шарапова и това само за първите 100 страници.
Екшънът е литературният бог на Дан Браун. Всичко, което забавя скоростта, е туширано и притъпено, включително цветистия език. Лангдън движи действието със скептицизъм и семиотика. През няколко глави се освежаваме с нов герой. Отрицателният герой е грозен, фанатичен, умен, жесток, всесилен, самотен бегач на тъмни разстояния, макар че в края на краищата става ясно, че совите съвсем не са това, което са. Трилърът преди всичко и в това няма нищо лошо. Хората обичат да си грабват шапките и да се отнасят някъде за час два, пък било то и в американската столица и масонските й потайности, с Лангдън и Малях под мишница. Стига да не се предоверяват твърде много на изследователя и историка Дан Браун...

Основната теза се върти около скрития потенциал на човешкия ум и възможността за духовен прелом и трансформация, залегнали в ученията на масонството, ноетическата наука и древните мистерии. Ябълката на раздора са езотерични истини от древното минало, които обещават на притежаващия ги велики прозрения в света на духовното и приобщаване към божественото.
Египетски и масонски символи на единението на човешко и божествено се редуват с имената на Свети Августин, Франсиз Бейкън, Нютън и Айнщайн, религиозни постулати, семиотика и ню ейдж мантри, както и последните технологии за психовойна, разработвани от ЦРУ.
Но както е и в живота, духовните борби са за тези, които са се отдали на духовен живот, а повечето хора са мотивирани в ежедневието си от съвсем банални човеколюбиви или ненавистни цели. Там, където някои виждат разбулване, разкриване, откровение, други виждат апокалипсис. Дан Браун се опитва да внуши, че времето е назряло за човечеството да преодолее своето невежество относно собствения си божествен потенциал като отвори сетивата и мисленето си отвъд границите на разумното. И приковал ни с перфектен трилър за стола, носи от сто кладенеца вода, за да чуем за падналия ангел, за изгубеното знание, за новата епоха, в която всеки човек ще се превърне в осъзнат съсъд на божественото. Не случайно Браун се е превърнал в проповедник на масонството, което според него е единственото съвременно духовно общество, основано на религиозна търпимост, на древните мистерии родени от култа към слънцето, идеята за трансформация в нещо прекрасно, самоосъзнато и добронамерено. Централният конфликт е в това колко лесно злонамереният човек, облечен в някаква власт, може да опорочи една красива идея и да въведе хаос в системата от ред, както и за неугасващата сила на дълбоката психична емоция, която мотивира поведението и вярванията човешки. Но това не е всичко в този роман, въпреки двуизмерността на героите и дидактиката, която те обрулва последните 40 страници като есенен лист. Защото малко хора са разбрали, че на Дан Браун му е скучно да пише обикновени трилъри, че е предмодерен, просвещенски автор, и по този случай пише шаблонно, псевдонаучно и дидактично. Но в това аз лично не виждам нищо лошо, защото първо е писател на романи и има право да пише както и за каквото си иска, второ, владее формулата на жанра и забавлява както малко го могат, трето, защото кара хората да заговорят за идеи, да търсят в гугъл картини, книги, ритуали, символи, информация за оксидирана перфлуорокарбонация, мъчение с вода – да, това също, актуален е, вкарва в разказа това, за което пишат вестниците, това, което възбужда апетита и дебата, и въображението на консуматора. И струва ни се перверзно хем да си толкова актуален до степен обсесия, хем да сработваш разказвачески прийоми от 21 и 19 век, хем да си туристически гид, хем да разказваш семейна драма, да проповядваш ценностите на Библията. Не случайно е най-критикуваният автор на бестселъри. Трудно се угажда на всички. Жанрът си има закони и все някъде и мокрото ще изгори покрай сухото. За повечето хора финалът на "Изгубеният символ" е разочарование. Донякъде е така. Екшънът свършва трийсет страници преди края. Психологически окончателният край е инверсия, е хвърлената ръкавица на автора към читателска общност, която е свикнала бързо да задоволява своите потребности от ярко избухващ финал сред холивудски тимпани и ангелски тръби. Дан Браун малко самонадеяно пуска завесата, спира музиката, чертае план за бъдещето и обяснява в детайли изхода от духовната драма, драмата на идеите. За тези, които са привлечени единствено и само от меда на жанра, цялото това говорене и обсъждане е малко като разсъжденията за войната във «Война и мир». Идват малко в повече за мнозинството, неизкушено от езотерика и религиозен символизъм.
Голяма част от критиките засягат стила на романа. Действително, редакторската работа на места е занемарена, някои повторения са направо трагични. Отново се появява в изречение задигнато от предния бестселър детският ръчен часовник с Мики Маус, скъп подарък на Лангдън от неговите родители. Основна физическа характеристика на героите са очите, ах, тези сиви очи... ах, тези черни очи, забиващи отровата си в гърба на Лангдън... от тях наистина няма отърване. Може би е станало вече ясно на всички, че настоящата книга е майсторско копие на "Шифърът на Леонардо". Нещо като нов отпечатък от матрица. Самият Дан Браун в писменото си обръщение към лондонския съд по повод делото за кражба на интелектуална собственост, което той спечели, надълго и нашироко разказва формулата, по която пише романите си. Например всеки роман се състои от 3 елемента: някаква тъмна сила, тайно общество или държавна организация, голяма идея, но двойствена от морална гледна точка, и съкровище. Формулата работи.

И все пак, "Изгубеният символ" е по-удачна, поне на езиково ниво, от "Шифърът на Леонардо", по-близка до съвремието ни с технологичните си препратки и също толкова бързо четиво. Въпросът е струва ли си да се дискутира равнището на владеене на езика от автора на трилъри, които са бестселъри. Макар че Дан Браун е изкарван едва ли не профан в американското писане, дяволът не е чак толкова черен. Дан Браун все пак има литературно образование и е бил учител по литература, поради което, според мен, завинаги е загърбил тежката артилерия на едно по-метафорично литературно писане. В интервюто си с Мат Лаудър остави впечатлението, че пише под огромно напрежение, че към него има очаквания от страна на издатели и читатели, които са направо смазващи. Как се справя с този стрес ли? Практикува висене с главата надолу. Има баналности, има странности, но общо взето писането му е стегнато, целенасочено, не чисто литературно, а по-скоро журналистическо. Не случайно държи да каже, че всичко, което е написал, е истина, съществува, е изследвано и събрано най-щателно преди да го обработи във фикция. Банално, шаблонно, но общоприето. Лингвистичното ниво е толкова опростено и нормализирано, че няма значение за четенето. Напротив, улеснява галопирането по страниците в преследване на поредния сюжетен обрат. Който идва на всеки две-три страници. Помпа адреналин в душата. Като рап песен, но добре прецедено през тънкото интелектуално стъкло на тематиката. Самият Браун е доста сдържан, интелигентен, но и непринуден в своите интервюта. Незнайно защо, критиците не споменават умението му да гради силни диалози, да вплита в тъканта на трилъра информация с общообразователно значение и да строи търпеливо, с добро темпо сцените, балансирайки екшън с популярна наука. И да не е стилист, е интелигентен разказвач на церебрални спиритуално-надъхани трилъри с успешна формула. Нещо като Дийпак Чопра, като сапунен сериал, като комикс или пък апокриф. Абра Кадабра, би казал Браун, което от арамейски, просвещава ни, значи създавам, говорейки.

вторник, 24 ноември 2009 г.

За натурализацията

Сред българската общност в САЩ се разпространява един двустраничен документ (който иска да го прочете лично, да ми пише, документът е в пдф формат и не мога да го вържа тука за постинга), който може и да е автентичен, може и да не е, и в който заместник-министърката на Министерството на правосъдието и председател на съвета по гражданството Жанета Петрова дава разяснение на общинските администрации относно Договор за натурализация между България и САЩ, влязъл в сила на 5 април, 1924 година, и прекратен, поне от страна на България, през 2003 година. Тъй като не знам дали е автентично авторството на документа, ще коментирам написалия го като “автора”, а не лицето Жанета Петрова, но ако тези двете съвпадат в действителност, изводите са още по-жални.

Отварям едни скоби, за да спомена, че САЩ разрешават двойно гражданство, макар че не окуражават тази практика, а в някои случаи искат отказ от чуждото гражданство, като например, при работа във ФБР или ЦРУ. За да се натурализираш като американски гражданин е нужно да минеш през медицински преглед, да се ваксинираш, да положиш елементарен тест по езика и историята на страната пред имиграционния служител, да можеш да си говориш с този служител, да позволиш да ти вземат отпечатъци и да ти проверят американската данъчна и криминална история, но тази в родната ти страна не.

Двустраничният документ на министерството на правосъдието споменава, че Договорът за натурализация между България и САЩ е отменен, но следва разяснение на договора така сякаш нищо не е отменено. Тоест, ако съм общинска администрация, ще гледам тъпо и продължително това “разяснение”, защото хем ми се казва, че е отменен, хем после ми се разяснява какво да правя сякаш не е отменен. Според документа с някакво писмо от 14 април 2009, не се знае от кого, не е споменат отправителят, което ме навежда на мисълта, че някой има интерес българската диаспора в САЩ да повдигне някакви въпроси към Министерството на правосъдието, е възникнало международноправно задължение България да признава на българските поданици, натурализирани в САЩ, американското гражданство, като същевременно ги лишава от българското им такова. След това се разглежда член 1 на този Договор, като се обяснява, че думата “натурализиран” се отнася до натурализацията на пълновъзрастни граждани, натурализирани по тяхно желание, както и на техните натурализирани деца-граждани на България. И след това казва, че тази дума "не се отнася до придобиване на поданство от една жена чрез женитба".

Преди всичко документът е изключително неграмотно написан, а правният анализ въобще липсва. Как “пълновъзрастен гражданин” не включва “една жена” в себе си? Защо не е споменат казус с мъж, продобил поданство чрез женитба, хем граматически женитба е по-правилно казано тук. Как така един договор ще е отменен през 2003 и същевременно ще е в сила през 2009, така че Министерството на правосъдието да дава мнение по него? Къде е получил правното си образование авторът на този правен текст-обяснение, ако някой друг се крие зад името на Жанета Петрова, знае ли той/тя как да употребява проста логика и мисъл, и с каква цел подпалва този пожар?


За да се успокоя малко, се свързах с български авокат и го попитах за конституционните жалоните на българското гражданство. Адвокат Васил Георгиев ми каза, че съгласно чл. 25, ал. 3 от Конституцията, български гражданин по рождение не може да бъде лишен от българско гражданство. Конституцията е върховен закон и нито законите, нито международните договори могат да й противоречат. Той също така допусна, че правно този Договор и това писмо-обяснение засягат сигурно само "натурализираните" българи, не и тези, чието гражданство е по рождение, но за да се стигне до дъното на нещата, трябва да се анализират един куп договори и конституции от 1923 година насам. Което, надявам се, служителите на Министерството на правосъдието да направят.

Предвид член 25 от Конституцията на България, как трябва България да погледне на двойното гражданство, дори и ако бегемот като САЩ я притиска да се отказва от своите граждани, в което не вярвам? Какъв интерес има България да се отказва от своя интерес в българското гражданство по света, предвид демографската и всякаква криза, която преживява?


И да е, и да не е фиктивно това писмо-разяснение, на мен ми е хубав повод да повдигна въпроса за някои дискриминационни положения в Закона за българските граждани и по-специално член 12, постановяващ българско гражданство чрез натурализация, и някои вратички за корупция в последващия член 13.

Като родена на българска земя с български майка и баща, правото ми на българско гражданство според Конституцията на Република България е неотменимо. За децата ми също. Ако имам възможност, искам и имам достатъчно пари да плащам данъци, ще имигрирам на и три континента и ще имам четворно гражданство. Но да речем съпругът ми, който не е български гражданин, ако ще се натурализира като такъв, ще има само едно. Защото, за да добие българско гражданство по натурализация, трябва да се откаже в писмен вид от предишните си гражданства. Тоест аз може и да имам няколко, но той не, защото не е потомък на българи или кръвно свързан с български гражданин. Нали разбирате каква е вероятността един чужд гражданин и то на първоразрядна държава да се откаже от своя билет за успех и благосъстояние и живот в законна атмосфера, за да се “реализира” в една държава, в която се става богат с “куфарчета” в минало време, работа се намира с “връзки”, полицията бие и митингува в защита на правото си да бие, журналистите защитават с подписки правото на мафията да се разпорежда с обществено имущество, в болниците лекуват срещу подкуп, и т.н. Според член 12 от Закона за българското гражданство, кандидатът за натурализация трябва да представи и документ за владеене на български език, издаден от Министерството на културата, или пък документ, че работи на трудов договор и че е платил данъци. А ако не работи на трудов договор? А ако въобще не живее в България, но би искал? И на кого трябва да си "платя" за този документ от Министерството? Защото една силно бюрократизирана държава държи на Документа, хартиен, официално подписан и подпечатан, издаден след няколко разходки до няколко гишета, а не на бази данни и други постижения на 21 век.

През последните пет години със свито сърце наблюдавам как българската държавна машина вместо да ме улеснява в упражняването на законните ми гражданските права, се държи като садистична майка, която изисква все повече и повече жертви от детето си в уверение на моята любов към нея. Разбира се, какво правя аз за нейната култура, нейните финансови потоци и евентуално бъдещо поколение е без значение. На колко хиляди километри съм, също е без значение. От време на време се заиграва с имигрантите, кани на Български Великден, слага един-двама-трима имигранта за министри и с това си измива ръцете. Но когато да кажем, ми изтече паспорта, ми размахва пръст и ми казва да си дойда в родината, щото иначе няма паспорт, задължава ме да си платя глоба за невнесени медицински застраховки докато ме е нямало в страната, защото съм си избрала, представете си, лекар, за свободния ми избор, а после отказва да ми ги изплати обратно, освен ако лично не попълня пред българско гише на българска земя молба за подобно нещо, кара ме да пиша обяснение защо не съм си подновила паспорта навреме и заради извинителния ми тон и обстоятелства ме дари с лека глоба от 20 лева само, ако ли пък трябва да подам заявление някакво и съм в САЩ, ме вика в консулството си във Вашингтон за нотариална заверка, което за мен е все едно да отидеш от България до Швеция, за да разпишеш една бланка. Преди пет-шест години приемаха нотариално заверени бланки, но вече - не, не вярват на американските нотариуси. Представяте ли си, ако Европа стане федерална държава, да ви карат да пътувате на ваши разноски до Швеция, за да си купите една бланка и да я разпишете пред тамошен представител срещу двойна тарифа? Когато пратя писмо до посолството с въпрос относно българското училище в далечен Тексас, посолството смята за необходимо да не ми отговори. Може би има някакви прецеденти, с които се съобразява, ограничавайки ми правата и информацията. Но ми е интересно защо българската държавна мисъл се съобразява само и единствено с крадците и престъпниците и техните схеми и интереси? Някой си в София размахва пак в най- просташки стил пръст и казва, “абе като не искат да живеят тука, няма да ги милваме я.” Така де, който не е с нас, е против нас, който не е пред лицето ми, не съществува. Какви ти тук отворен свят, плосък свят, глобализация, лична воля, българско лоби по света, българска диаспора, политически международни игри... Сега, ако става въпрос за нарко канали, канали за проституция, финансови кредитни канали, новобогаташки бизнес канали, ДДС канали, соцпарични канали, приватизационни канали, нали, тогава съобразяването важи с пълна сила. И за децата на тези канали важи с пълна сила. Всичко е въпрос кой ти е в личния телефонен указател. Ето, ДАНС доста са поработили с телефоните. А имигрантите да си гледат имиграцията и да се радват, че не сме решили да им сложим един плосък данък имиграция. И без това в САЩ, като слязат от самолета, Обама им връчва по една торба жълтици. Пък и на родителите им да сложим един плосък данък родители на имигранти-изселници. Изселници – изедници, все тая. Няма разлика.

събота, 21 ноември 2009 г.

Радиоесе за "Гаргойл"

Вчера беше шестото издание на литературно-книжното предаване "Страница" по БНР-Благоевград, в което говорех за "Гаргойл" на Андрю Дейвидсън. Една по-отлежала реакция на книгата. Предаването започва с моето радиоесе:
(http://dictum.mediabg.eu/?p=1877).

понеделник, 16 ноември 2009 г.

"Гаргойл" на Андрю Дейвидсън има днес българска премиера



В България днес е премиерата на "Гаргойл" на Андрю Дейвидсън. Бях писала за него преди месец-два тук: http://zoya2008.blogspot.com/2009/08/blog-post_19.html. Когато писах това есе, спомените ми бяха непосредствени и реакцията ми е като прясно оголена рана - малко по-остра, отколкото е разумно може би, но искрена и много лична. Във всеки случай препоръчвам на всички тази книга, купете си я и прочетете. Колкото по-малко литературно образование притежавате, толкова по-добре. Но и да сте литературно-бланширани, няма да я забравите, нито книгата, нито Мариан Енгел, любимият ми женски образ оттогава. Дръжте до себе си и кърпички. Години минаха от онзи ден в Народната библиотека, когато тихо си хлипах на "Ана Каренина". Е, една от историите на Мариан постигна същия ефект, при условие, че умея да чета колкото с емоциите си, толкова и с интелекта си. Но тази книга те обезоръжава, а може би отвращението, с което прочетох началото, успя да оголи нерв, за който не бях подозирала. След като я прочетох бях страшно ядосана на автора за развръзката. Но едно мога да кажа - ако четеш с оголените си нерви, ще получиш невероятна награда. Във всеки случай връзката на читателя с автора и героите е мнгопластова, въртелива и сложна. И още нещо - ако не друго, тази книга съдържа един от най-добре написаните средновековни сюжети. И едни от най-романтичните приказки за любовта. ЛЮБОВТА! Тази книга зарежда. След като я прочетох, не се успокоих, докато не написах десет стихотворения. И все още се хващам, че мисля за нея. Май това прави една книга незабравима.

събота, 14 ноември 2009 г.

Холограма с куфар и нагон за живот



Ние, имигрантите, някои от нас, тези, които не се страхуваме да учим децата си на български език в странство, левитираме над океана, левитираме на междата между аз и аз, които не са органично захранени от една земя, една ръка, един дом, един народ. И май не са близките, спомените, приятелите, които ни задържат в това безтегловие. Човек има невероятната способност да забравя, забравяме, някои от нас трудно, други по-лесно. При някои е болест, при други лек. Там, горе, между аз и аз е опънато едно единствено въже, което ни държи в стоманена прегръдка и никога не се къса. Въжето на майчиния език, пъпната връв. И ако всички други въжета един ден се разполовят, това въже ще продължи да тегне там някъде около мен, опасало ме, да се надяваме не около врата, не около краката, опасало ме като спасителен кош, в който да мога да се свия на сухо и топло. И когато ми пораснат отново крила, да мога отново да напусна родния дом и да мога да се връщам. Като холограма с куфар и нагон за живот:

Итака

Колко живота можеш да понесеш за едно земетраене?
Колко пъти можеш да свиеш къща до куфар,
да отрежеш едно тънко парче от главата си,
една мъничка холограма на един завършен човек,
едно коренче, от което да отгледаш пак себе си – сам,
да ги пъхнеш под сгъната блуза, до сивия шал
и да тръгнеш по белия свят – холограма със куфар,
и където замръкнеш да знаеш, че си мушкато сред рози,
или
да не знаеш, че си мушкато сред рози,
да премахнеш от себе си филтрите, ако ли не,
да простиш на света, че премазва ти филтрите,
да строиш нова къща неистово, да строиш ново тяло,
да зариеш онуй малко коренче дълбоко в тълпата
и вторачен напред и нагоре към слънцето, да се радваш
на багрите, да изпитваш нагон за живот –
холограма със куфар и нагон за живот.
Дали пеперудата знае, че когато
мигрира
умира
до три пъти, само четвъртата мъничка холограма
с изящни криле и нагон за живот,
понесла тънко парче непокътната мисия
в куфара на своя чергарски език
допърхва, се връща, неистова,
до реалната
пренаселена пеперудена
шангри-ла.

вторник, 10 ноември 2009 г.

Честване на поражението



Не съм уверена кое поражение бих искала да чествам - поражението на комунизма, което лично съм преживяла - и комунизма, и неговото поражение, или поражението на идеологията на свободния нерегулиран пазар, което лично живея в момента - и пазара, и поражението му, възможното.

Когато махалото замахне от минус безкрайност до плюс безкрайност, човек се чувства като изцеден в центрофуга парцал. Но може и да е по-лошо. Например ако живееш някаква спойка между минуса и плюса. Знам близо седем милиона, които я живеят. Усещането е гадно - да се разчекваш, да се разтягаш до безкрайност, услужливо домакинствайки на двуглавия демон.

Но както знаем от историята на динозаврите, най-зловещите на вид породи, тези с калцифицираните плочки, остриета, рога и гръбначна броня, са били вегетарианци. Съществата, които са пиели кръв и са се хранели с топли вътрешности, са били малки, бързи и сръчни.

Така че внимавайте от какво се страхувате!

Въпросът не е дали нещо си е твърде огромно и страшно, включително идеологиите, а кои са малките и сръчни раптори, които то изхранва с плътта си. И както е било и тогава, и днес, тези, последните, пируват с недораслите, слабите и немощните тялом и духом.

петък, 6 ноември 2009 г.

За американския книжен пазар в "Страници"

В радиопредаването за култура "Страници" по радио БНР-Благоевград (http://radioblg.com) днес говорих за американския книжен пазар.
Валентин Дишев разговаря и със Силвия Томова, Цвета Софрониева, Жан Портанте и Ирена Георгиева.
Ето и запис на предаването: http://dictum.mediabg.eu/?p=1751

вторник, 3 ноември 2009 г.

Хелоуин 2009


Тази година Хелоуин за малко да не дойде в нашия квартал. Обикновено паяците, прилепите, гробовете и скелетите изпълзяват от гаражите поне две седмици преди деня. Нощем светят, горят им очите, просто е удоволствие да се разхождаш из позорището, в каквото се превръща градът преди Деня на вси светии. Не и тази година. Тази година никой няма да я запомни, а с още по-голямо желание ще я забрави. В деня преди празника обаче магистралите се задръстиха от автомобили в ненормално време. Даа, казах си, не съм сама. Има и други като мене, в последния момент на обход за бонбони и костюми. Едно момиче в магазина държеше две перуки и ме попита с коя е по-Шакира. С кестенявата, казах й. В центровете на града се организират паради и е доста интересно, вървиш с тълпата, зяпаш, снимаш се с разни интересни превъплъщения, но тръпката е другаде. В последните няколко часа къщите се освежиха с украси, в 7 часа, малко преди да се стъмни, се появиха първите "сурвакарчета". Потекоха заплахи и бонбони в торбите. Вече втора година "наваксвам" с децата си. Ако свети къщата или украсите, значи чакат те да им потропаш. Много хора направо си бяха поседнали пред гаражите. Защото има един момент, в който вълните от мераклии за бонбони напират като бурното Черно море. Ако свършат бонбоните, просто загасяш светлините. Само големите деца, тези над 12 години, вървяха без придружаващ родител. Чрийт-о-чрик хиляда пъти. С пиратите и ние тръгнахме от къща на къща. Някак си в последния момент хората спасиха Хелоуин, нахлузиха си маските на дяволи и ангели, вещици и вампири, и се заразхождаха из улиците за радост на всички нас, зажаднелите за малко театър в ежедневието, малко карнавал, много емоция. Кога друг път съседът ти ще тръгне като Смъртта с косата и четирите си деца на чрикочрийтинг, а жена му, тоест пребледнялата монахиня, ще седи пред вратата и ще раздава бонбони. И никой няма да ги сметне за луди. Макар че има състезание по съседски кой е най-най-страшен и чия къща е най-най-мракобесно украсена. Най-страшен за мен си беше съседът Лусио, тоест Повелителят на долната земя, който вяло следеше обезглавяването на поредната булка на ливадата пред къщата си. Направо си изтървах фотоапарата, който пък си глътна батериите в продължение на цяла една минута. Добре, че го съживих някак си. Иначе каква Жена котка съм, нали така?








петък, 16 октомври 2009 г.

Херта Мюлер отвъд биографията



(Този текст беше написан за премиерата на новото предаване "Страници" на радио Благоевград, което се излъчва всеки петък от 21 до 23 часа, и прочетен изключително професионално от водещия на предаването Валентин Дишлиев. Ето интернет връзка към радиото и запис на първото предаване; есето е част от втория час. http://dictum.mediabg.eu/?p=1688)



Херта Мюлер спечели най-голямата литературна награда в света, но това не я спаси от сянката на майор Албу. Herta who? Коя е тази Херта, неизвестна и неважна? В книгата й “Днес по-добре да не се бях срещала със себе си” майор Албу е офицерът от Секуритате, с когото тя има ежеседмични срещи точно в десет. Той е нейният мъчител, инквизитор, дозата зло, което всяка седмица е длъжна да преглътне, без да се удави в страха си. За да целуне ръката й, той я хваща за върховете на пръстите и болезнено стиска ноктите, допирайки ги до горната си устна. Така целунаха ръцете на новата литературна нобелова дама и рицарите на словото из американските медии. Стиснаха я за пръстите, така че да не се види отвъд биографията, отвъд собствените им претенции.
Херта Мюлер бе неизменно определяна като неизвестен автор, сякаш нобеловата награда се дава само на известни автори, сякаш Пулицер се дава само на известни автори. Това разбира се звучи ужасно разложително за неамериканските писатели, защото г-жа Мюлер има цели пет преведени и издадени романа в САЩ от пет различни издателства с блестящи рецензии във вестник “Ню Йорк Таймс”. А това е постижение в страна, в която под два процента от годишната литературна продукция е преводна. Разбира се, издавана е най-вече от малки независими издателства, най-вероятно с финансовата помощ на германската държава и не се е радвала на маркетинг и разпространение като този на латиноамериканските автори, Орхан Памук, Бабел или Акунин. Да не говорим, че съвсем не е неизвестна в Германия с 20 издадени книги и с почти всички големи литературни награди в творческата си биография.

В Америка първите десет минути са най-важни за успеха на едно начинание. Изглежда развлекателният уебсайт Entertainment Weekly, както и вестник “Washington Post” първи формулириха патриотичната анти-херта реакция. След тях и други медии подеха рефрена за специалното отношение на шведското жури към европейски автори, за това, че Филип Рот беше отново пренебрегнат, че нобеловата нарада често се присъжда на автори, които потъват в неизвестност след години, като американката Пърл Бък през 1938 година, че се дава с политически мотиви. “Вашингтон Поуст” отгоре на всичко публикува една изключително нелицеприятна снимка на Мюлер. Гарисън Кийлър, авторитетен глас в поезията и автор и водещ на едно от най-популярните радио предавания, в прав текст нарече Херта Мюлер скучна, шведите още по-скучни, а писането й по-лошо и от това в дневника на 16 годишна тийнеджърка. Така и не каза въз основа на кой текст е формулирал тези изводи. Оказа се, че нито един професор по литература, включително Харолд Блум от Уелския университет, не я чел, “поради което няма какво да говорим”. Затова пък биографията й беше добре смляна и опакована за масова консумация. Винаги ме е учудвало каква сила има биографията в американското общество. Биографията продава книги по-добре и от най-умело написаната рецензия. Добрата новина е, че след тези първични крайни реакции, форумите се напълниха с мнения на рационални хора, които просто не искат да сформират мнение преди да са прочели нещо от нея, които оплакват американската политика на дискриминация на преводната книга и най-общо изолираността на американската култура от световните процеси в тази област.

И докато търсех смислени реакции на номинацията, се натъкнах на още един феномен. Никой не взима отношение по темите на нейното писане. Напротив, счита се, че студената война е свършила, Америка е победила и разнесла факела на демокрацията из Източна Европа и е скучно, и непотребно да се чете за предателство, насилие, страх, гулаг, власт, несретничество, емиграция, за това как човешкото съзнание оцелява в контекста на една диктатура, как родни и приятелски връзки се късат под терора на страха. Сякаш Америка не излезе преди само една година от нейното си подобие на диктатура, сякаш и днес половината население, особено по средната полоса на континента, не живее в луд страх, че държавата ще им отнеме оръжието, къщата и парите. Източна Европа, за съжаление, така и не успя да запали въображението на американеца, така и не се превърна в секси тема. Сякаш след Солженицин, който спечели Нобел през 1970 година, не си струва вече да се връщаме към темата гулаг, към Оруел, Замятин, някак неприятно е.

Но логиката на американския пазар е такава, че в крайна сметка и лошата реклама е добра реклама. Херта Мюлер ще бъде прочетена, макар че е неудобна, твърде актуална, интелектуална за някои, за други емоционална и напрегната. Нещо като Дубравка Угрешич, но няколко градуса по-гореща. Докато чета красивата й проза, не мога да се отърва от подозрението ми за кръвнофилологическа родственост с Кафка, за някакво сюрреалистично сношение между немския и славянския език, който омайва германците с поетичен слог, а славяните с изчислена до изкусност архитектура на фразата. Кафка разбира се, е живял в Чехия преди комунистическите диктатури, а не в Румъния и е бил част от финансовия елит на добре поставеното в обществото на Прага немско малцинство. Херта идва от низините, но усещането за зло, за безсилието на индивида пред него, оправдано или не, и при двамата, е изключително мощно.

И опираме в крайна сметка до въпроса при тази политизирана нейна биография и писане как е възможно да не се погледне на творчеството й политически. Мюлер пише през 2002 година: ”Книгите ми описват по необходимост трудни времена, в тях говоря за ампутирани животи в условията на диктаторски режим, за ежедневието на немското малцинство – снишаващо се пред външния свят, но вътрешно автократично – и неговото изчезване вследствие на емиграцията в Германия. Ето защо за много хора моите книги са свидетелства. Но когато пиша, аз не се чувствам като свидетелка. Научих се да пиша чрез тишина и в мълчание. Ето така започна всичко.” И да не е политическа нобеловата награда за литература, доколкото се дава от частната фондация Нобел с насока от основателя й награденото литературно произведение да е най-доброто постижение с идеалистично звучене, няма как да се спре само до литературни качества на текста. Салман Рушди, все още кандидат за Нобел, наскоро сподели, че няма как в днешния свят да се пише така, както Джейн Остин е могла да пише – в изолация от социални и исторически процеси. Ако се замисли човек, едва ли и Джейн Остин днес се чете неполитически. В този смисъл и да не е чисто политически този избор, със сигурност попада на една узряла почва. От билото на Швеция се вижда доста ясно как европейският проект изживява поредната си драматична фаза. Източна Европа, вече част от обединена Европа, крета под тежестта на психологическите си травми, които така и не преработи за 20 години. Херта Мюлер така и си остана неизвестна в Европа въпреки трите си номинации за Нобел от германската държава. До днес. Надявам се нейното писане– поезия на тихия ужас на травмираната душа, проза за живота ни, в която нищо не е случайно и не е заземено, напротив лъкатуши от описание в умозрителност и гротеска, от поетическо пълноводие в минималистичен натегнат слог - да докосне и разбуни както Солженицин преди няколко десетилетия. Талантливите писатели винаги намират философския камък, винаги са политични, важното е навреме да си попаднат на мястото.

Първо място в конкурс

Благодаря на журито на конкурса "Поетични звуци" Росица Петрова, Валери Рибаров, Камелия Кондова и Аделина Низамова за оказаната ми чест! Първото място задължава и вдъхновява. Развълнувана съм, защото за мен това е едно признание, че успявам да поддържам жива връзката си с България, с българския език, както и с близки по дух и перо хора, нещо изключително важно за имигранта. Ето тук е връзката към сайта с резултатите. http://www.besedkata.com/index.php?option=com_joomlaboard&Itemid=40&func=view&id=671&catid=4&limit=6&limitstart=0

А по-долу е едно от наградените стихотворения.



Товароработник



Разтоварва се, пие кафе.

Товарът не се изказва,

не се изкашля.

Той е мъж, с полудневна брада.

Вие си мислете, че нищо не мисли,

седи си на стола, зяпа

момичетата,

развлича се.

Но не. Товарът заседнал е

на гърлото на стъргалото

и той пие кафе

да го смаже

товара. Развлича му ъглите

с 24 кадъра момичета.

В очите му израз на

тъжен лисок.

Заседнал е на стола и

преглъща кафето,

преглъща го сто пъти

измисленото кафе.

Отдалечават се бавно

момичетата.

Полюшват се.

Слюнкоотделяне.

Ръцете му празни,

до трескавост.

Той е мъж и товарът

натиска адамовата му ябълка.

Но не гледайте там.

Вижте дневната му брада

как стърже полусенките.

Непоносимо е само

в онази част на мозъка,

където товарът е заседнал,

в плитчините на собствената му

сянка. Все пак е мъж

с мощен метаболизъм.

Само да се разтовари.

Ще стане от стола,

ще си измисли работа,

ще поеме нанякъде,

ще се побърка от радост.

понеделник, 12 октомври 2009 г.

Съседите по маса наострят уши

Ако си мислете, че съседът ви по маса не подслушва разговора ви, ГРЕШИТЕ!
За тези, които не разбират английски, човекът на телефона "разговаря" с мъжа на любовницата си, който току що е разбрал за тяхната афера. Разговорът загрубява и става ясно, че ще се ступат някъде. Човекът на телефона казва, че се намира в кафето и вместо себе си описва дрехи или външни белези на мъж(е), намиращи се в близост до него. Изключително смешни реакции!

<a href="http://www.cmt.com/video/" target="_blank">Tom Mabe: Eavesdropping</a>

петък, 9 октомври 2009 г.

И богатирите са били болни...



Книгата, която ще напиша, ще разказва за три болни (апчих) от грип и ангина деца и техните приключения, докато изнурената им майка доброволно заема тяхното място в детската градина, където се опитва да не протестира много срещу студеното мляко, безвкусната храна, разни кихащи и непослушни деца, филмчетата за пембяния динозавър Барни и въобще факта, че трябва да се готви пак за предучилищна. Всъщност, може и хич да не протестира.

В Тексас, пък и в цял свят, се вихри грип, свински, стрински, обикновен, пременен, делничен, неделничен, силен, стилен, светкавичен и болкоставичен... И като мълния удари и трите деца, въпреки всички круши, ябълки, грозде, малини, ягоди, праскови и целина (единият само) със сос ранч.

Родителите-стреляни зайци в детегледането, пък и лекарите, ми казват, че е нормално в първите години детето да прихване 10 инфекции на година. Ако е нормално, в нормата сме. Направо да си отдъхне човек. Така имунната система получава рано първите си плесници в живота, какви плесници, направо млатене, така че като дойде време детето да тръгне на училище, вече разполага с една закоравяла от имунитет система от микроскопични бойници и боили.

Този път се почна с гнойна ангина. Лошото на гнойната ангина е, че не отнема енергия от детето, напротив, дарява го с изострена от болно гърло и дискомфорт свръхсила и свръхзвукови гласни възможности. Освен това работи по съвместителство с колегите си от синусовата инфекциозна банка и понякога дори им дава първенствуваща роля в сътворяването на зеленоподобни тинести капчуци, неелегантно дефилиращи изпод ноздрите.

И така, след две седмици партизанска борба с червено гърло споменатата инфекция се сдоби и с грипоидно другарче (което се случвало според специалистите, а дори напоследък, каза докторката, много често преглеждат пациентчета с комбинация от грип и стреп), а то пристигна с гръм и трясък, с температура, ама от тази, дето се чудиш дали не е от свинския вариант, и кашлица, дето избива от гърдите като тенекиен барабан.

Леля доктор светкавично изписа нови антибиотици и Тамифлу. Рутинният тест за грип е ненадежден, така че лекарите имат предписания веднага да изписват антивирусни лекарства при наличие на грипни симптоми. Дали е свински или не, грипът си е грип. Това на цената на четиричасово чакане в кабинета и чакалнята отпред с по едно дете общо три дни, което прави 12 часа чакане. Питайте ме как се забавлява 23 месечно дете в стая два на два метра три часа и половина. Можеше и по-лошо да е, разбира се - да съм с три деца в стая два на два метра. Чувствах се така, все едно съм превеждала на Кадафи в ООНто. Само дето никой не ми даде свободен ден след това.

Тегля чертата в тефтера накрая: 2 дни на градина - 2 седмици ангина, 1 ден на градина - 2 седмици грип. Детските градини не са за родители със слаби нерви. Иначе предпочитам ангината пред грипа. Ангината спи нощем. Грипът държи родителя буден цяла нощ с термометър и бутилки с лекарства в ръка. Вече съм се специализирала - тактилно определям температурата при статистическа грешка 0.1-2 градуса, като прилеп прихващам посоката на най-фините движения на кашлицата нагоре към гърлото, надолу към дробовете. Ту давам лекарство за температура, ту не, ту много, ту малко, според шаманските ми интуиции. Щом тичат и се гонят, и правят бели, доволна съм. Проснат ли се на пода, настава време за интервенция.

Отгоре на всичко вали като из ведро. Развалиха ми се плановете за слънчева терапия. Въобще за последния един месец що планове се разпланираха. Не се отглеждат лесно малки динозавърчета.

П.С. А между другото, Тамифлу (антивирусното лекарство) проработи след две дози или един ден. За разлика от него добре познатите ни антибиотици душа берат. Надявам се отговорните епидемиологични служби да забележат този факт и да се притеснят.

четвъртък, 1 октомври 2009 г.

Южният Пасифик



Честит ден на поезията! Тя няма да спаси света, но може да спаси душите ни!

Поздравявам всички любители на поезията и орачите на поетичната нива с това поетично есе по повод на едно заблудено мое попадане в един от старите, обеднели райони на Сан Антонио, където в аристократичната му опърпаност открих Южния Пасифик, една бариера и латиноамериканска тайнственост, от която ме побиха тръпки.



Някакви коли минават, някакви коли.
Намаляват, бавно спират някакви коли.
Блясват светофари, лампи, фарове, очи,
но дърветата не светят, бариерата лъщи.
Но и сградите не светят, розови стени,
те не светят, те се лющят – рехави стени.
Рехави стени се шуплят в розова мъзга.
Кипрят се от сто години с кипарисова тъга.
А кипарисите буйстват черноперести пред тях.
Светят точки, запетайки, превъзбудени от страх.
Някакви коли са спрели, а пред тях и не без свян
светофар и бариера греят в залеза раздран.
Черноперести вагони от архивния катран,
от граничните архиви
бавно изпълзяват, странни
черноперести вагони –
Южният Пасифик жив е.
Южният Пасифик свети в отразена светлина.
Той нали е братовчед на ланшната слана.
Гетото мълчи, нехаят розови стени.
Залезът раздран замята сини пелени.
Южният Пасифик прави дрезгав комплимент.
Гетото мълчи, пропито с розов сантимент.