петък, 31 декември 2010 г.

събота, 25 декември 2010 г.

С Рождество!


Стани, нине, господине,
ой коледо, мой коледо,
че ти идат добри гости,
ой коледо, мой коледо,
добри гости, коледари,
ой коледо, мой коледо,
че ти носят добри вести,
коледо ле, коледо ле, мой коледо.

петък, 10 декември 2010 г.

От рубриката "Грубо казано": даже и в областта на културата качеството си иска количество

Защо ли Бонев-гейт не ме изненада, а и очаквах наградата да не е истинска. Тъй като стана държавен скандал в Италия, разбрахме подробностите. Но никой, никой в БГ не се усъмни! Ето така се преекспонират и "успехи" в Америка (за това знам със сигурност) и други страни (практиките предполагам са същите, защото хората са същите). Не може единични представители на една култура да имат културен успех в друга култура без помощта на цял отбор "колоездачи". Всеки, който отбира малко от спорт, знае, че всеки успех е екипна дейност, дори и индивидуалният. Дори и Ланс Армстронг не можеше да спечели седемте си купи без мускулите на отбора си. А всеки, който отбира малко от психология, знае, че една-две птички пролет не правят в сезоните на човешкото мислене.

Повод за тези мисли е и едно предаване водено от Силвия Чолева по програма "Хр. Ботев" за преводимостта на българската литература. Събеседниците Ани Бурова и Димитър Камбуров са прави за много неща, но обективната причина за липсата на преводна българска литература е липсата на количествено натрупване на преводи. Нужен е контекст от преводи, както и добро писане, не просто побългарени имитации и преводи по приятелска линия. В последно време в литературните среди в България се говори и за появата на агенции за продажба на литературни творби, но аз не виждам как те дори ще почнат работа без да трябва да взимат пари от автора, при това не малко. Не случайно единствената такава турска агенция с американско участие има като основна своя дейност технически преводи, а литературните преводи са по-скоро хоби на американката - съоснователка на агенцията. Дори и в САЩ преводачите са основните двигатели и кредитори на преводната литература, не агенциите. Щедростта на Амазон може би ще отвори малко повече издателски врати и ще даде малко повече пари в касичките на издателите и преводачите, но по принцип литературно-преводаческата работа е не особено престижна, не особено добре заплатена и единствено в последно време, благодарение на агресивните усилия на Американската асоциация на преводачите и някои по-добре представени в медиите професори-преводачи и теоретици, започна да привлича обществено внимание.

Срещу низходното отношение на коментиращите в предаването по радио Христо Ботев към имигрантите литератори-преводачи като необходимото зло, аз противопоставям моята теза, че тяхната компетенция за непреводимостта на българската литература е поглед отвън. Обратно, считам, че малко се ползва имигрантския капацитет, няма нито стимули, нито очаквания от нас, а на този етап от нас зависи всичко, защото дори и Елизабет Костова, чиято фондация зае мястото на Отворено общество и ВИК, не може да плати за купа романи, които чакат преводачите си, за да бъдат забелязани българи на американския пазар.  Тук е мястото да отбележа, че изглежда доста странна незаинтересоваността на българските творци от един добър закон за даренията, подобно на американския, благодарение на който и Сорос, и Костова изпълняват тази явно жизненоважна функция в българската култура.

Моята теза, базирана естествено на личния ми опит с публикации на лична и преводна българска литература и критика в американски издания, е: оставете идеята за изключителност и предварителна селекция извършена от българско жури. Нужно е количество плюс качествен пиар от хора функциониращи на съответния пазар, било то и българи имигранти, най-вече имигранти, защото други мохикани разораващи тази нива просто няма, а за това са нужни масови институционални награди и спонсорства, не индивидуални договорености между отделни творци от двете страни на океана на принципа танту за кукуригу (публикация там срещу публикация тук).
За силата на спонсорството в меката на капитализма, прочетете последните броеве на Ню Йорк Таймс и по-скоро статията за закриването на единствената специалност по италиански език на територията на Ню Йорк и за засиленото преподаване на китайски език в средните училища с помощта на много китайски пари и командировани учители.
 
10 години наблюдавам как чужди литератури се налагат в САЩ благодарение на спонсорството на съответната държава - източник на средствата, но администрирано от американска федерална институция (не дори и издателство), където процесът на избор е далеч по-обективен. Не става дума даже за много пари. Една годишна награда от $2000, но администрирана от американска федерална институция, ще е достатъчна да се увеличи обема на преводите с няколко стотин, както и рекламата за страната, защото обявата за българския конкурс ще се споменава в множество издания всяка година. 
И това е съществено - администрацията да няма нищо общо с българската страна, защото никой не може да ме убеди, че човек, който не е потопен в литературата на приемната страна, може да знае по-добре дали дадено произведение има шанс или не, има публика или не според моментната ситуация на пазара. И отново ще напиша, че оценяването според съвременните американски практики се извършва от двама човека, които не знаят един за друг, които пишат 2 страници обяснение защо така са оценили пртоизведението, и ако се разминават в мненията си, се изисква намесата на трети човек. А пари трябва да се дават, защото преводачът в чуждата страна е и пиар, и агент, и секретарка на агента, и пиар, и обикновено времето за превод на един разказ е една десета от времето, което отнема разпращането и предлагането на разказа на най-различни издания и издателства. Да не говорим, че по-авторитетните конкурси и издания изискват и теоретично изложение дискутиращо оригинала и превода. Излиза далеч по-евтино и полезно да се занимаваш със собствената си персона и писане, което е и причината толкова много български студенти в хуманитарни специалности в САЩ да превеждат толкова малко (почти нищо) българска литература.
П.С. Disclosure:
Превеждала съм много български автори, но на този етап трима са излезли в едни от най-добрите печатни издания за преводи: един неизвестен автор, лекар, който може би трябва да остане неизвестен заради грубиянското си държане към преводача си, Стефан Бонев, който слава богу беше забелязан най-накрая от българската публика и критика благодарение на американската, и Николай Райнов, един велик и дълбоко забравен български автор и просветител, чиито разкази редакторът  на нюйоркско литературно списание ми поиска най-изненадващо една година след като ги беше чул на едно неформално преводаческо четене в Остин. В електронно издание са излезли  преводите ми на няколко съвременни поета и разказвача - Деница Дилова-Маркова, Милена Иванова-Андреева, Райко Байчев, Виолета Бончева, Петър Чухов, Евелина Ламбрева. Очакват печатната си/електронна реализация готови преводи на Георги Спасов (прекрасен прозаик, за съжаление забравен в България), Стефан Бонев, Райна Маркова (чийто нов авангарден роман опасявам се ще остане неразбран и/или цензуриран от българските издатели), Керана Ангелова, Жанина Драгостинова, и още няколко творци, коит печатат в интернет изданието Глоси, но за тях ще говоря когато им дойде времето.

 

 

 

понеделник, 29 ноември 2010 г.

Мирният живот на ветераните

Живеят един до друг двама мъже- ветерани от
последната иракска война.
Ветеран Х е атлетичен, Ветеран Y е дебел.
Ветеран X редовно коси ливадката си, ветеран Y не.
Пригладената ливадка на Ветеран X гледа косо 
буйната съседка - ливадка на Ветеран Y и мърмори.

Ветеран X говори с хора, Ветеран Y не.
Ветеран X има жена и деца, Ветеран Y има майка.
Ветеран X е отстрелян в кръста, но е добре
Ветеран Y е отстрелян в краката и няма крак.
Ветеран X се лекува с голф,
Ветеран Y с 20 хапчета на ден.
Ветеран X веднъж извика полиция когато Ветеран Y отиде
както по-късно разбра се на почивка с майка си.
Ветеран X каза, че знае много ветерани с посттравматичен стресов синдром,
които се спират пред всеки ъгъл като пред пропаст,
в която цъка адска бомба, и в очите им се взривяват наново
десетки такива  - не каза това, но по радиото чух
друг да го казва - "Не мога да цъкна завоите в магазина",
каза войникът на войнишки жаргон...
Полицията изследва траекторията на тъмната къща
надникна зад оградата прикрила прораснал в тревища
двор - същинско бунище,
разпита, звъня, настоява, но вътре не може да влезе
в затъмнения дом на сакатия, дебел и травмиран,
поглъщаш на ден по 20 таблетки и никога иначе вън неизлизащ
непоглеждащ встрани Ветеран Y,
способен да ликвидира и майка си
според експертното мнение на съседа му Ветеран X.

Ветеран X продължаваше да показва
на цялата улица своите щеки за голф
застинал в голф стойка, замахващ по
някаква въображаема голф топка.
Продължи да звъни на полицията,
да записва номерата на колите спрели пред гаражите
да играе голф, да си води децата на училище,
да играе голф.
Ветеран Y си смени колата пет пети и
когато влиза в колата си, поредната,
не поглежда встрани, но оглежда,
сканира периметъра с тила си, и заклатушкал се
като теди беър сяда
зад волана, маха си изкуствения крак
и тръгва на път.

Междувременно
все повече бомби продължават да падат
из къщите на ветераните, но това
не се вижда с просто око,
нито пък влиза в обсега
на защитната артилерия.

четвъртък, 25 ноември 2010 г.

Пуйката извън очертанията на марината

 Денят на благодарността е най-обичаният американски семеен празник, в който роднини и приятели се събират и прекарват един хубав ден заедно с много ядене и тостове. Тази година бяхме на трапезата на Лада и Бренан, чийто приятел - готвач по призвание, а иначе менъджер на летището - надмина себе си и след двудневно готвене предложи една фамозна маса с крехко пуешко, мариновано в ароматни билки и в лед, два типа "пълнеж", приготвен отделно от пуйката на оризена и хлебна основа, невероятен сос от кранбери, нарязани на кубчета и запържени в билки сладки картофи, и зелена салата с ягоди, малини, къпини и прочие.  По традиция имаше и печена шунка, дело на друг участник в пира, купешки червени вина, домашно малиново вино и малинов чийз кейк от Колорадо в допълнение към традиционните пеканов (орехов) и тиквен пай.
И много, много тостове с най-добри пожелания.

А тези кипри пуйки са излезли изпод ръцете на четиригодишни ученици в Сан Антонио и техните родители, естествено. Това показва как под давление на творческите нововъдения в образователната система, даже и една най-семпло нарисувана пуйка може да прескочи очертанията на марината и тавата, и да се премени в една много китна и красива птица, достойна в някои свои превъплъщения даже и за Лас Вегас.


















петък, 12 ноември 2010 г.

Ливански танци в Сан Антонио

Всяка година ортодоксално-католическата църква на Св. Георги Маронит в Сан Антонио организира тридневен есенен фестивал, на който жителите на Сан Антонио могат да опитат ливански шиш кебап, фалафел, ориз, табули и сладкиши, да научат повече за ливанската история и география, да си закупят ливански стоки и, не на пoследно място, да потанцуват и да се повеселят, както и да погледат изпълнения на трупата "Ливански Фолклорни Танци" към църквата.


                                   (гранд финал на танцувалната програма)

 Тези записи от мястото на събитието показва автентичен вариант на "кючек",  по-рафиниран и подчинен на хореография, което е събитие само по себе си, защото колкото и да е популярен кючекът или бели дансинг (коремни танци) в САЩ, обикновено се правят солови изпълнения, а този танцов ансамбъл е с една стъпка пред всички, разработвайки танци с участието на 6 до 20 танцьорки едновременно. Ливанските мъжки танци на моменти ми напомняха на нещо средно между балкански и казашки танци. Казашките танци действително са произлезли от източната фолклорна традиция  чрез адаптиране на военни тренировъчни практики. Ето още няколко записа от вечерта:









сряда, 10 ноември 2010 г.

Пледирам за невинност

Аз, която ценя интуицията повече от разсъдъка, се вбесявам от предразсъдъци. Предразсъдъците би трябвало да са братовчеди на интуицията. Все пак населяват неразумни, предсловесни пещери. Да, пещери. Оттам са се зародили предрасъдъците. От многомилионната скална тъмнина, в която те са интуитивното, наследено знание за оцеляване. И от факла, предразсъдъците се превръщат в запалителна бомба, когато вървят с талантливо перо, което ще ги шербетира добре, ще им сложи малко шоколадови пръчици и ще ги поднесе със сок, за да ти избухнат в лицето. Още повече когато това се случва във вестник. Вестниците, както знаем, освен, че съобщават новини, са и идеологически платформи.

Иво Христов във вестник "Сега" публикува един популистки текст http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=7491&sectionid=5&id=0000901, в който генерализира своя 20-годишен опит на живот в отворена икономическа система. Имам подозрение, че е модерно в България човек да се мисли като част от "поколение", още повече като мегафон на поколението си. Поколението на 40-годишните, според него, се е провалило драматично, защото е съставено от конформисти, които мразят революции, и се спасява поединично в имиграция, че чак "дезертират" по услужливо нагодената теза на Ортега-и-Гасет - теоретична клада в полза на автора на текста. Самият Ортега-и-Гасет се е спасил от гражданската война в имиграция, така че не съм сигурна, че ако беше жив, великият философ, но и верен политик на своята аристократическа кауза, би се съгласил с есето на Иво Христов. 

 

Преди да напусна България получавах странни усещания. Стисках силно очи и не помня сънувах ли или не, но в прозореца на апартамента, в който живеех под наем, се блъскаха десетки ангелобели гълъби.  В рамките на един месец от горните етажи на няколко блока, включително и този в който аз живеех, скочиха няколко млади човека. Вместо да ме разпитва за клиентските ми битовизми, козметичката не преставаше да ми разказва за отчаяните си опити да замине за САЩ. Все по-често се засичах в един фризьорския салон в центъра на София с проституиращите момичета от съседната оградена със здрав бетонен зид къща-бардак, които бяха винаги с предимство, гледаха като наплашени котки и винаги бързаха, но и да не бързаха, пак бих им отстъпила реда си, защото очите им и жестовете им, пък и устите им, разказваха истории на отчайваща невроза и жестокост. На един купон една мафиотска секретарка се косеше, че приятелят й, шефът на фирмата, й плащал малко, а получаваше в пет пъти по-голяма заплата от моята, която ми позволяваше да живея сама, плащайки наем, режийни, дрехи, и т.н. Познавах хиляда човека, занимавах се с журналистика и пиар, и имах поглед върху множество лични и институционални, видими и задкулисни истории, и всички те звучаха неавтентично. Сякаш някой дърпаше невидими конци и където се случваше нещо - пробив, успех -  беше по благоволение на клики и кръгове - семейни и приятелски, но никога само и единствено благодарение на собствената индивидуалност и инициативност на човека. Вече бях разбрала, че сини и червени са като сиамски близнаци и борбата между тях е проформа - всеки, който е работил в медия през тези години знае това от първа ръка. Но когато разбрах, че това се случва на всякакво ниво, че има наложени представи за легитимост и нелигитимност на човека, представи, които работят и на най-битово ниво, изпаднах в депресия. Беше зимата на моето порастване. Беше вцепеняващо. Отрязах си косата. Купих си телевизор. Изгледах три латиноамерикански сериала. Когато се запролети, се появи възможност да замина. Не беше тази, която исках. Но реших, че Америка е добро място да си почина от странната призрачна страна България, от безсмисления шум и влудяващата й вкопченост в материализъм и имитации. В този момент вече дори не си спомнях имиграцията ми от Бургас в София. Просто знаех, че се задушавам, че не мога да се видя в огледалото на вътрешната ми истина, не мога да се изразя. Кислородът ми беше свършил за 7 години лична независимост. Имах нужда от по-голям град, от място, където моето семейство и приятелски кръг не ме детерминира, където няма да се учудват, че съм от Бургас, а не говоря меко, няма да трябва да трупам няколко персони около истинската ми, за да отговоря на нечии очаквания, за да имам работа дори. Битовизми, които биха затлачили и изригващ вулкан, камо ли току що разцъфналото цвете на моя младежки полет. 


През 90те години България формираше новата си демагогия, новосформираните с измама и бруталност клики и класи, и това беше времето, в което така нареченото от Иво Христов поколение на дезертьорите преживяваше своите 20 до 30 години. Който си имаше обръчи остана, който не желаеше да участва в обръчите или си нямаше такива, се опита да напусне, защото обратното би било равно на личен провал и дори глад. Това поколение имаше някакво усещане за достойнство и невероятен инстинкт за симулациите на общественополезна дейност, която всъщност е добре прикрита частно-обогатителна инициатива. Все пак това поколение израсна с рок, пънк, метал и гръндж, не с чалга. Това поколение преживя травамата да види калта и мръсотията, от която се построи двореца на нова България. По-мирната и упокойна част от него дори участва в строежа със здравите си мишци с помощта и под благосклонния поглед на родителя си.

Както виждам, през последните години дори и конформистите не виждат вече своя конформизъм, емигрирали са в отказ от обективно самовглеждане, лъснали са  собствените си истории и се провиждат като жертви затворени в палатите на садистичен господар. Но както казва народът - който го е страх от мечки да не ходи в гората.

 

Но какъв избор прави един човек в своето житие зависи само от това колко му стискат неговите обувки и не е почтено и възпитано да не се припознае правото на лична свобода, на свободата да дишаш и да се движеш. Проблемът не е в това, че младите хора искат да видят свят в момент, в който светът е по-отворен и гостоприемен от всякога, в момент, в който непознаването на света е равностойно на самоубийство. Проблемът е, че съществуват колективи, които имитират демократичен колективен живот, а всъщност биват разяждени от предразсъдъци и предмодерни интуиции за свой и чужд, център и периферия. България тепърва гради своя общностен площад и правилата за ползването му. Тя има много разсъдък и предразсъдък, много прагматизъм, но малко интуиция, малко солидарност, малко равностойни центрове, малко избор.

 

И накрая, аз, като един истински многогодишен, вътрешен и външен имигрант-дезертьор от поколението на дезертьорите, най-безотговорно заявявам, че истинският ми акт на дезертьорство беше към Бургас, морето и неговите трудови хора, когато бях на 19. Оттогава насам, по неморски столици и мегаполиси само и единствено мимикрирам като един върл хамелеон, като една истинска дъщеря на родината си, за което пледирам за невинност.

четвъртък, 7 октомври 2010 г.

За Тексас с хумор и в символи

"На това място през 1897 година нищо не се случи"

"Имаме доверие в Господ. Всички останали 
плащат кеш."









































Географско-християнската визия 
на Тексас
Шапките
Ботушите

Символите: каубойски ботуши, подковата, 
звездата

понеделник, 4 октомври 2010 г.

Октоберфест в Тексас


Къде другаде човек може да разпусне в Тексас на чаша немска бира с картофи, кисело зеле и братвурст освен в градчето Фредериксбург, основано през 1846 година от немски заселници дошли от поречието на реката Рейн. Там немската кръв не се е размесила много, чистотата е издигната в култ, надписите по улиците са на немски, и дори пазарчето за кайсии се нарича Das Peach Haus. Октомври във Фредериксбург започна с Октоберфест. Фото репортажът е от неделя, когато героите най-вероятно са били уморени, защото при всичката налична бира се носеше само и единствено лек повей на дрожди и нито един човек не залитна, нито пък падна под масата.