събота, 31 декември 2011 г.

Честита Нова Година

Ееей, изтърколихме я и тази година през баира, бреееей. Време е да обършем потни чела, да си хапнем малко протеини и витамини, да подремнем с едното око отворено, че погани дни са все пак и караконджоли наобикалят маалите, пък и ей го на, Сизиф съседът, дето най-накрая пое камъка, че да отчете дейност, покрай тоя фейсбук, айфоун, айпад и айрян пак ще ни зареже да търкаляме и 2012.
На всички добри хора радостно да прекрачат в дивите дебри на новата година. Ще я опитомяваме стъпка по стъпка, ден след ден!

четвъртък, 28 юли 2011 г.

Фракинг замърсява повърхностни води в Тексас

Автор: Майкъл Барахас
Източник: San Antonio Current, 22 юни 2011
http://sacurrent.com/texas-fracking-critics-tour-the-eagle-ford-as-complaints-of-contamination-surface-1.1165133
Превод: Зоя Маринчева

Калвин Тилмън пое на съботно-неделната си обиколка в Южен Тексас с надеждата да предупреди земевладелците за тъмната страна на нарастващия бум на добива на газови шисти. Тилмън посети събиране в Ларедо на местни земеделски производители, еко активисти и представители на индустрията, и след това пое към районите североизточно от Рио Гранд, изобилстващи със сондажни съоръжения.

Тилмън, който като кмет на Диш видя с очите си експлозията на шистите в Барнет, предупреди местните жители готвещи се за сондажната треска която набира скорост в богатите на газ и нефт шистови формации Игъл Форд в Южен Тексас, че в малкия северен тексаски град липсата на държавна регулация e довела до замърсяване на въздуха и водата. "Вероятно сте чували и най-вероятно ще ви кажат отново, че това, което се е случило [другаде] няма да се случи тук. Това е, което казаха и на нас."


Пред хората от Ларедо Тилмън отбеляза: "Аз не съм против добиването на природен газ, аз не съм някакъв луд природозащитник ... Обаче аз съм против това да бъда тровен и със сигурност съм против това моите деца да бъдат тровени."

Приветствана като спасителка на южнотексаската икономика, индустрията е окупирала Игъл Форд, едно от най-богатите газови находища в Северна Америка. След откриването му броят на разрешителните от 26 през 2008 г. е скочил на близо 1000 за първите четири месеца от тази година по данни на Тексаската железопътна комисия, която регулира сектора. Едно скорошно изследване предвижда изграждането на 100 000 кладенци за природен газ в Южен Тексас.

Разпрострян на около 400 мили горещ сух терен, Игъл Форд в момента осигурява около 12 000 работни места в 24 окръга на Южен Тексас и по "умерени" прогнози би могъл да осигури близо 70 000 работни места на пълно работно време в рамките на следващото десетилетие според изследователите от Института за икономическо развитие към Университета на Тексас в Сан Антонио.

Но сондажният процес, известен като хидравлично разбиване или фракинг поражда загриженост по отношение на замърсяването на водата и вредните последици за човешкото здраве навсякъде където индустрията развива такава дейност. От североизток до югозапад критиците на метода, според който се инжектират огромни количества вода с разтворени химикали на хиляди метри под земята, за да начупят шистите с нефт и газ, твърдят, че той замърсява местните подземни води, макар че според индустрията и регулаторните органи това е геоложки невъзможно. И в момента, докато Тексас преживява една от най-лошите суши в историята си, хората се чудят как да балансират недостига на вода с доходоносната индустрия, която изисква огромни количества от този все по-скъпоценен ресурс в работата си.

Тилмън е донесъл със себе си флакон с пепелявосива утайка, която той казва, че е взета от кладенец с подпочвени води само на 150 метра от обект за производство на газ в неговия роден град в Северен Тексас. Проверката на водата показва високи нива на арсен, олово, бентонит и бензолови съединения, често срещани в течността, с която се осъществява фракинга, също така известна като сондажна кал. Според Тилмън замърсяването на този кладенец, както и няколко други подобни кладенци в Северен Тексас се дължи на фракинга, който се извършва в съседство, макар че регулаторните органи отричат.

Шарън Уилсън, еко активист, която документира оплаквания за случаи на замърсяване в Северен Тексас за организацията с нестопанска цел Ъртуъркс, придружи Тилмън при пътуването му из Игъл Форд. "Какво се случи в шистовия басейн Барнет? Секторът се разви много бързо. Те идват и започват работа моментално. ... Това не е сондирането от времето на баба и дядо в Западен Тексас," каза тя.

Години наред индустрията настоява, че процесът фракинг е безопасен и не е свързан със случаите на замърсени подпочвени води.

Но дълъг списък от такива случаи сочи обратното. В окръг Гарфийлд, Колорадо тригодишно проучване откри наличие на метан във водните запаси в резултат на фракинг. Cabot Oil & Gas, компания със седалище в Тексас, постигна извънсъдебно споразумение с гражданите от Димок, Пенсилвания, които се оплакаха от замърсени кладенци и експлозия, която изстреля токсични химикали в близост до намиращите се в района реки.

Уилсън твърди, че 70 на сто от анкетираните жители на Диш се оплакват от респираторни проблеми откакто нефтената и газова индустрия е пристигнала в градчето, а изследователите отбелязват "поразително високи" нива от формалдехид в района на шистовия басейн Барнет свързани с изследванията на природен газ – нива, които са достатъчно високи, за да изострят проблема с концентрацията на приземния озон в този район.

Агенцията по защита на околната среда през декември нареди на газовата компания Range Resources по-бързо да реши проблемите с метановото замърсяване в окръг Паркър в Северен Тексас, където жителите се оплакват, че от чешмите им тече запалима и бълбукаща питейна вода. Тестовете показали наличие на причиняващи рак бензен и "изключително високи нива“ на метан, които представляват „непосредствен и значителен риск от експлозия или пожар." Служители на Агенцията по защита на околната среда посочват като причина за замърсяването извършващите се в близост сондажи за газ.

През март, Железопътната комисия оневини компанията от всякаква отговорност, заявявайки, че сондьорите на близките водни кладенци просто са проникнали в плитко находище на природен газ. "На този етап в Тексас все още се опитваме да разберем какво наистина се случва тук", заявява Чарлз Гроут, директор на Центъра за международната енергийна и екологична политика към Университета на Тексас в Остин, който води цялостно деветмесечно проучване на процеса фракинг.

"Има много изказвания от страна на индустрията, според които това не би могло да бъде причинено от фракинга,“ казва Гроут. „Със сигурност има документирани проблеми с разработката на шистов газ. Дали се дължат на процеса фракинг? Дали са свързани с корпуса на кладенците? Дали е отпадната течност? Каква е причината? ... Твърде рано е да се каже."

Гроут планира да публикува предварителни заключения от проучването на замърсявания на водата и въздуха, както и на твърдения за земетресения причинени от фракинг, в края на 2011 г.

Неотдавна беше гласуван тексаския проектозакон 3328, според който през следващата година Железопътната комисия ще изисква от компаниите да дават информация за токсичните химикали, които се инжектират в земята. Еколозите обаче се опасяват, че тази мярка, може би една от най-всеобхватните по рода си, едва ли ще свърши работа, тъй като не включва изискване за разкриване на всички химикали използвани от компаниите, като например патентованите рецепти, които не подлежат на разкриване. Елизабет Еймс Джоунс, председател на Железопътната комисия, заяви пред Bloomberg News в началото на този месец, "Ние няма да знаем всички рецепти. Това е свещена територия, доколкото това мен ме засяга."

По причини свързани с числеността на персонала и с неефективно привеждане в сила на изисквания в миналото, критиците се опасяват, че Железопътната комисия не е добър кандидат за справяне с проблемите, които възникват с увеличения добив на газ в Игъл Форд - включително изхвърлянето на токсична фракингова кал и гаранции за качествено изграждане на корпусите на кладенците, за да се предотвратяват експлозии.

Щатската [мониторингова] комисия Сансет тази сесия нападна Железопътната комисията с обвинения, че не е предотвратила злоупотреби от страна на компаниите, защото рядко налага глоби или дори споменава нарушителите, а Тилмън както и Уилсън, твърди, че нерешени проблеми в шистовия басейн Барнет доказват, че Комисията няма механизмите за ефективно регулиране на индустрията. "Не искам да си мислете, че Железопътната комисия ще бъде вашият спасител." Тилмън заяви пред събралите се в Ларедо. "Те няма да дойдат тук и да ви предпазят."

Железопътната комисия разполага с 48 служители в областните си офиси в Сан Антонио и Корпус Кристи, които отговарят за региона на Игъл Форд. Общо само 16 областни инспектори отговарят за целия Южен Тексас според нейни документи - нищожен брой, според Уилсън, като се има предвид очаквания скок в производството на газ през следващите години.

"Преди около 10 години ЖК имаше около 730 служители в отдела си за нефт и газ. Сега имаме около 320 ... а работата ни се увеличи", казва Джил Бухано, заместник-директор на отдела по петрол и газ към Железопътната комисия. Признавайки недостига на служители на ЖК, Бухано казва: "Щом назначени с избори длъжностни лица идват и ни казват, че искат да намалят размера на правителството и бройката на нашите служители, няма как да няма последици."

Тоби Фредерик, който живее извън Куеро в окръг ДеУит, друг участък на Игъл Форд, който бръмчи от проучвания за нефт и газ, твърди, че ЖК покрила неговия случай когато водата в кладенеца му започнала да вони на дизелово гориво миналото лято.

Фредерик бързо се свързал с Комисията за да се вземат проби скоро след като водата му придобила непоносима миризма. След като Комисията направила изследвания през септември 2010 г., докладът не съдържал никакви нередности, и Комисията твърдяла, че токсиколог е счел водата за безопасна. Фредерик и семейството му продължили да ползват вода от кладенеца за готвене и къпане. "Миризмата така и не изчезна", казва Фредерик. "В крайна сметка аз си платих за частна проба. ... Да кажем, че не бях шокиран, когато разбрахме за наличието на всички тези неща във водата. От тази миризма ще ви се завие свят."

Независимите изследвания откриха половин дузина бензолови съединения във водата на Фредерик над нивата на замърсяване препоръчвана от Агенцията по опазване на природната среда, казва той, а докладът на инспектора на ЖК от септември, получен по-късно, показва, че е имало подозрения за бензолово замърсяване през цялото това време. Фредерик редовно е ползвал водата до края на април 2011.

Оттогава Фредерик е похарчил $6,000 за да пробие друг, по-плитък, кладенец за водоснабдяване на къщата си, но все още не може да посочи какво е причинило първоначалното замърсяване.

Кладенецът е на 18 метра от друг, намиращ се там от десетилетия запечатан кладенец за добив на природен газ, за който Фредерик има подозрение, че е корозирал и се е пропукал. Той също така споменава за компресорна станция на природен газ малко по-надолу по пътя, за нарушение в близкото отворено хранилище за отпадна сондажна течност, както и два близки кладенци за фракинг, чиито корпуси се самовзривили през последните няколко години. "Аз не обвинявам добива на газ . ... Не знам каква е причината. Но искам Железопътната комисия да разбере какво се е случило", казва той, опасявайки се от замърсяване на други близки кладенци, ако проблемът не бъде решен.

В отговор на твърденията за замърсяване на водата и изоставащата регулаторна агенция, Бухано казва, че Игъл Форд не може да се сравни с други шистови формации, включително Барнет. Компаниите в Игъл Форд, казва той, обикновено сондират на дълбочина до 3600 метра, по-дълбоко, отколкото средностатистическия кладенец в шистовия басейн Барнет, който има дълбочина между 1800 и 2500 метра. При дълбочинното сондиране огромен пласт дели нефтените шисти и използваемите кладенци с подземни води - обикновено 1200 до 1800 метра в окръг Карнс, например. "Някои хора вярват, че фракът е достатъчно мощен, за да достигне зоната с използваема вода ... и това, което ви казвам е, че не е", заявява той.

Въпреки, че Уилсън и други оспорват това твърдение, друг фактор, който отличава Игъл Форд от шистовите образувания другаде е огромното количество вода необходимо при всеки кладенец за разбиването. Робърт Мейс, администратор в Тексаския съвет за ползване на водите, казва, че хидравличното разбиване в Игъл Форд е водоинтензивно, изискващо до 13 милиона галона вода на кладенец, в сравнение с 4 милиона само в шистите на Барнет.

"Те просто се нуждаят от повече вода, за да се начупят", казва Mейс, и, като се вземе предвид оскъдността на надземните води в Южен Тексас, "много от тези компании разчитат на подпочвени води." Освен това, сушата може да принуди компаниите да разчитат на повече вода закупена от напоителните области и местните фермери,“ казва Мейс.

Железопътната комисия, която не отговори на нашите имейли и телефонни обаждания с молба за коментар, планира да въведе програма за рециклиране на вода за компании работещи в Игъл Форд, но подробности за него все още няма.

Говорител на Anadarko Petroleum Corp, компания със седалище в Хюстън, която обяви планове да засили дейността си в Игъл Форд през следващата година, заяви, че компанията инсталира измервателни устройства на кладенци, които теглят вода от югозападния водоносен хоризонт Каризо Уилкокс. "Не сме забелязали значителен спад в общото ниво на водата на водоносния хоризонт и сушата не се е отразила върху дейността ни", казва Брайън Кейн.

Компанията, казва той, също така съдейства на Администрацията по опазване на подземните води в Уинтъргартън в измерването на нивото на водата и ползването й като подава данни за дейността на помпите.

В началото на тази година местните жители на окръг Карнс заявиха, че увеличеното ползване на вода за сондиране на нефт и газ може би вече е започнало да пресушава подпочвените води там, а съседната Администрация по опазване на водните ресурси в Евъргрийн започна мониторинг на кладенци, след като собственици на земя се оплакаха, че изпомпването на вода от страна на индустрията е занижило подпочвените води в плитките „водни пясъци."

В съседния окръг ДеУит Марк Крюгер, който тества водите на местните кладенци за често срещани бактерии, казва, че един от жителите му се е обадил по повод замърсяване на водата. "Той каза: ‚Имам проблеми с бъбреците‘, и още ‚децата ми повръщат след всеки душ.‘ Крюгер казва, че е открил високи нива на железни бактерии, които не могли да бъдат унищожени дори и след многократно третиране на водата и подозира, че други химикали тровят водата. "Искам да кажа, че за мен това показва, че проблемът не е изолиран. Това показва, че целият водоносен хоризонт, от който човекът черпи вода, може би е заразен".

Крюгер казва, че е уведомил Администрацията по опазване на подземните води в Пекан Валей, че увеличеното ползване на вода за фракинг може да е причинило формирането на дълбока конусна депресия, която да е обърнала посоката на изтичане на водата.

Пекан Валей миналият месец поръча проучване с цел да разбере как по-интензивното помпане на подпочвени води е повлияло върху местните водоносни участъци, каза Шарлот Краузе, генерален мениджър на Администрацията. В миналото, Администрацията е получавала около два сигнала годишно за пресъхнали кладенци. "Получихме 15 само в рамките на последния месец", каза Краузе.

Според Краузе типичният собственик на ранчо в окръг ДеУит тегли около 20 галона в минута от водоносния хоризонт на Мексиканския Залив. Тя добавя: "Сега компаниите дърпат до 400 литра на минута." Краузе се опитва също така да събере конкретни данни за ползването на вода от местни компании, макар че не всички са съгласни да предоставят такива.

Едно проучване, чиито резултати ще бъдат публикувани по-късно това лято от Управителния съвет за развитие на водите в Тексас към Бюрото за икономическа геология към Университета в Тексас изчислява, че количеството тексаска вода използвана за фрактуриране е незначително през 2010 г., но че търсенето на вода за фракинг в Игъл Форд вероятно ще се увеличи десет пъти и ще достигне нива от 6,5 милиарда галона годишно до 2020 г. Според проучването търсенето ще се удвои отново към 2030 г.

Дейвид Маркес, изпълнителен директор на отдела за икономическо развитие в окръг Беър, казва: "Предизвикателствата тук са налице. Човек просто трябва да се разходи из тази част на страната и да види, че няма пълноводни реки и извори." Индустриалните групи, според него, вече са започнали да осъзнават, че процесът използван в други шистови формации, "не може просто да се пренесе в Игъл Форд" и че най-вероятно ще се изисква прилагането на програми за рециклиране на вода, за да се опазят водните ресурси.

вторник, 28 юни 2011 г.

Български фолклорни групи на най-големия фолклорен фестивал в Тексас

За първи път българите от Сан Антонио и Далас се срещнахме на една сцена, за да представим български народни танци пред тексаска публика. Тексаският фолклорен фестивал в Сан Антонио, най-големият в щата, се проведе между 10 и 12 юни 2011, и тази година чества 40тия си рожден ден. Над 40 етнически групи танцуваха и пяха на 10 сцени, демонстрираха народни занаяти и изкуства, и предлагаха вкусни национални специалитети. Българската танцова група в Сан Антонио и "Люш", фолклорният танцов ансамбъл от Далас, изнесохме три общи представления. Вижте откриването на първото ни представление. Водещи бяха Катя Дам и Павела Бамбекова.


Ансамбъл "Люш" с програмата им от първото представление на 11 юни, 2011:


A това е финалът ни с "Бяла роза" с участието на публиката на 12 юни 2011:

четвъртък, 23 юни 2011 г.

За няколко кофи цветна боя

Сагата с паметника на анонимната съветската армия започна по тъмно, обиколи световните медии, развесели и разяри, предизвика тридневна полярна зима в главите на софийската бюрокрация, показа нагледно как се прави съвременно българско изкуство, при това анонимно и неканонично, роди няколко смешни вица, принуди водещите по БНТ да питат през 5 минути кой какво мисли за акцията, и приключи пак по тъмно.

А, да, прокуратурата я самосезираха. Това, че по тъмно стана всичко, не е за учудване. В Русия за пребоядисване на масовата памет затварят до живот, а при наложилите се йес-отношения e достатъчно едно телефонно обаждане. Общината чисти по тъмно, защото по принцип градът се чисти по тъмно, ако се чисти... Окей, отново: общината чисти по тъмно, защото не иска... Какво не иска, не знам и не ме интересува. Ако имаше ясна позиция какво става, защо така става и какво да направи като българска община, не като страхлива поданица, щеше да иска да почисти на светло и да се вслуша в гнева и радостта на гражданите си. Но не поиска.

А сега изводът: В България няма културни войни от типа на тези в западните демокрации - за и против войната по принцип, за и против женски права, пардон, аборти, за и против другаруването на религия и светска власт. Културните войни започват в интелектуалните среди и се изливат в медиите и накрая магмата се втвърдява между дуварите на къщите. В западните демокрации да си самотен бегач или не дай си боже тексаски каубой (сам за себе си без лоялност към нищо и никого) е много лошо нещо. В България всички сме крайно либерални, дори десните ни политици. Един просветен уж народ. Един гостоприемен и топъл народ. Ако съдим по деянията на българското правосъдие, един невероятно опрощаващ почти до религиозност народ, въпреки че мърцина са тези, които ходят на неделна служба и/или изпълняват божиите заповеди, особено онази за краденето. В България всеки престъпник има право на втори шанс в живота си, по възможност веднага, или след 1 до 10 години според парите му, ДС-досието му и етноса. Ако си руски гражданин без опозиционни симпатии, дори ще ти се извиним и ще те съжалим за изтърпяването на процеса, да почиват в мир душите на жертвите ти. Това за тези, които хванем. За анонимните извършачи на противни графитни действия обаче сме предвидили истински затвор, по възможност в руска тюрма, ако е замесена руска светиня. Ето такива сме. Знаем си приятелите, преструваме се на приятели с враговете и често им се отдаваме, за да не се караме, нали важното е пара да пада, на мен да ми е по-добре, какво е това национален интерес не го разбирам, да не говорим за разликата между национално и националистическо.

Онази приказка дето българинът искал на Вуте да му е зле не е вярна. Хич не го интересува българинът Вуте. Вуте и всеки българин си гледа своя пъп, и от другия индивид се интересува колкото да узнае колко още да се напъне, че и него да прескочи, или заедно кяр да изкарат, ама тайно от другите съседи. Иначе защо гласува все още за партийни листи вместо да иска да знае всичко за представителя си в парламента. Българинът не обича държавата, но разчита на държавата за личното си обогатяване, и не чака на държавата да му даде, а той сам си взима, дърпа, нищи я, граби я, после я псува и пак търси да изтупа празната брашнена торба. От 14 век все една и съща история се повтаря...

А ето и продължението на извода: когато журналистите задават въпроса "Какво мислите за боядисването на паметника на съветската армия" и очакват и получават да-не, не-да отговори, българската телевизионна публика остава недохранена. Направо измамена остава. Това, че нямаме просо за културни дебати, не означава, че трябва да си играем на куклен театър с целия лов на вещици. Просо нямаме, защото не вирее при нас. В България лов на вещици без заповед отгоре не може да има. Дори когато се е случило по чисто българска инициатива, визирам случая с българските "турци", те не бяха избити, като хората в Косово, Босна или други околности наши, те бяха изселени в по-уредена държава. Само войниците и българските мохамедани си знаят естествено какво е било, но масови гробове няма. Както казва американският фразеологичен гений, нямаме "стомах" за кървища, макар че като всички имаме стомах, имаме и мърша. Терорът от 1944, колкото и зловещ и съдбовен за сегашната ни трагедия, не може да се сравни с влаковите композиции натъпкани с млади и стари от Украйна към сибирските полета и лагерите на смъртта, с гладния съветски терор причинил милиони смърти. Колкото и страданието да не се поддава на сравнения, мащабите ни са различни. България изсели милиони българи след "освобожданието си" от комунистическите икономически окови този път с глад причинен от алчната партокрация, но ги остави да се изселят в по-уредени държави. Имигрантството за обикновения човек е невероятна криза и невероятна загуба за родната страна. Но ако е в по-добра държава, не се брои по български обичай. Затова няма в България съзнание що е то лов на вещици. А ако няма лов на вещици и всички са доволни или си мълчат, или се махат просто, защото има къде да се махнат, няма как да има конфликти на културна или дори религиозна основа. Няма как да има такива институционални конфликти.

Ето това е парадоксът: искаме тихо и закътано местенце, преструваме се, че си живеем на такова, мирни сме, гостоприемни сме, благи сме уж, и мафията ни не е толкова жестока колкото да речем мексиканската или руската мафия. А всъщност сме на ветровит зъбер, сме изключително надарени с нагаждаща се генетика, сме умни и софистицирани колкото един плевел, защото всеки път като речем да съберем малко почва и да си отгледаме семенца да си направим райска градина, връхлита ни поредната буря я от изток, я от запад, да не говорим за гръцките мусони от юг. Ето затова българите, като излязат на по-плодородни почви с концепция за облагородяване и растеж работят, мислят и говорят по-добре. Ето затова вместо да заклеймяваме твореца, който по незнайна все още причина направи една невероятна реклама на България като място на градско съвременно изкуство за 3 дни, трябва да го поздравим, че нагледно разказа историята на България. Tози път вместо да сме жертви, сме творецът, сме ръката му, която каза на света: "Знам какво си мислите за мене, знам, че едва ли някога си мислите за мене, но и вие знайте, че аз това го знам и трагедията си на обрамчване и нискостеблено национално самочувствие знам и сега ще го нарисувам. Ще взема един символ наложен от едните ми освободители-поробители и ще го префасонирам на другите, защото за мен дали са едните или другите е без значение. Аз съм сам и за моето оцеляване едно е важно: да съм в крак с времето." Да не говорим, че разликата между две велики сили се оказаха няколко кофи цветна боя.

сряда, 1 юни 2011 г.

Боли ме коремчето като ми говориш така, мамо!



Честит празник, мили родители и скъпи деца!

Вчера петгодишният Кай ми каза, че иска да бъде бебе. Е, вярно, аз на шега го попитах, той на шега ми отговори, но аз отдавна си го подозирам, че в тежката борба с брат и сестра за влияние в единицата на семейството и най-вече върху крехките души на двамата великана начело на единицата, Кай иска да върне времето назад. Тъй като е близнак, това едва ли ще му разреши проблема. "Кай, сигурен ли си, че искаш да си бебе?" Направих най-ужасената физиономия, на която съм способна. "Бебетата не могат да ходят, не могат да говорят, не могат да бягат, нямат зъби, не могат да ядат сладолед и бонбони, не могат да си играят, не могат да гледат Междузвездни войни, не могат да четат." Абе с една дума, ужасно е да си бебе. В този момент му стана безинтересно да се прави на бебе и отиде да види с какво си играят другите малки хора в къщата. Останах за няколко минути сама в стаята и предното изречение продължи да се люлее пред очите ми. Колко много неща постигат човешките бебета за пет години, каква огромна разлика между първите пет дни и първите пет години, и каква огромна планина преместват родителите и техните помощници, за да се получи от едно живо парче дърво един умен и весел Пинокио. Веселбата при петгодишните не спира, това е целта на съществуването им - да са смешни, да им е смешно, движението е безспирно, въртенето около оста им детинска е неспирно, при това се мъчат да звучат разбираемо, интелигентно, авторитетно дори, особено авторитетно... Някъде след десет години тези двете неща - смешното и авторитетното, се разделят поради несъвместимост на характерите. И тогава детството почва да клони към приключване.

Но има и добри новини за детството. Тази седмица поне две майки в кръгозора ми бяха заключени на дворовете си от двегодишните си деца. И двете деца успяха да отключат вратите и бяха супер доволни от себе си.
Този месец поне четирима родителя на тийнеджъри споделиха с чувство за безизходица безизходицата, в която се намира родителският им авторитет. Оказва се, че петнайсетгодишните, също както и петгодишните, не чуват, не виждат, не могат да вършат работа из къщата, но могат да обяснят ясно и точно защо им е нужен мобилен телефон и то от най-скъпите. Е, петгодишните слава богу все още скачат на трамполини и гледат един и същи филм в продължение на много дни, всеки ден по много часове, ако получат тази златна възможност, а и все още се лъжат по цветни пластмасови имитации на телефони и прочие. Оказва се обаче, че тийнеджърският мозък е особен и проблемът му е не, че не чува, а че не може да отреагира своевременно на чутото. Както ме посъветваха патили родители: ти си говори, има смисъл. След няколко години почват да те поучават със същите думи, с които ти си ги поучавал. Тоест, родители, не искайте бързо задоволяване на желанието си за ответна реакция - научете се да жадувате положителното въздействие на думите си, както учите децата си да жадуват дълго и тегобно последната марка телефони.

Три и петгодишните от няколко месеца ги боли главата, или ръката, или коремчето, ако някой им вземе играчка, или ги карам да ядат обяд, или не им давам да гледат телевизия. Въобще главоболието е успешно застъпено в контрастратегиите. Ето, Майкъл почна да го боли глава всеки път когато почна да броя до 30 в колата, което пък е моята родителска стратегия за своевременно и дисциплинирано натъкмяване на пасажерите в превозното средство, включително завързване на коланите. Излишно е да се каже, че вече съм заплашила да броя до 10, а не до 30, макар че може и да броя от 30 до 40 заради стратегията ми да упражняваме по-големи числа.

Миналата седмица петнайсетгодишно момиче сподели, че за първи път в живота си живее без стрес. От устата ми се откърти супер ироничното "каза тя за всичките си 15 години." Просто не можах да се стърпя. Знам, знам, че звучи ужасно, но това е истината, възкликна момичето. И ми разказа как майка й, от която избяга при баща си, откакто се помни, държи тя да спортува няколкото спорта дето спортува, въпреки че момичето иска да се занимава с театър и пеене, и ако беше пеене, нямаше да има нищо напротив срещу форцираната амбиция на майка си, но спортовете просто не й са толкова любими. И пак ми каза колко е щастлива в Тексас, далече от мама. Излишно е да споменавам, че баща й вече я е записал в училище с насоченост музикален театър. А, да, и всяка сутрин я събужда в пет часа сутринта преди училище, за да бягат. Мдаа, в неделя в парка видяхме и други подобни татковци с щерките. Само не ми беше ясно кой кого е извел на спорт. Татковците бяха съвсем задъхани горките в тази жега. Аз пък реших да дам отсрочка на близнаците с четенето на кирилица само до август. И само един месец интензивни дневни лагери. Да не кажат един ден, че вдигат холестерола от стрес като ме видят.

Аз разбира се като силно стресиран родител с петгодишен интензивен денонощен стаж, или по-скоро буткемп, съм свободна да съдя всички други родители за греховете, в които сама съм се провинявала. Днес в гимнастическия салон един татко много искаше да направи от четиригодишния си син мъж. Нареждаше му да се катери по едно въже, даваше команда "колене до гърдите" преди детето да тръгне да скача по дългия трамполин, и накара втория си син, бебе на 18 месеца, да върви по една греда висока 1 метър, държейки го за ръцете. Бебето се мусеше, но извървя геройски метрите. Баткото се възползва от минутката покой и тръгна да се прави на смешен и да бяга наоколо, а бащата накрая капитулира. Оказа се, че не е доволен и от бебето. И тъй като всеки сам трябва да си изживее греховете, аз си мълчах и гледах. Децата ще го научат, казах си, докато си гледах в списанието и се чудех как съвсем да не ме забелязват децата и да не ме включват във волната си спортна програма. Все пак знам, че те особено обичат феи и воини, дето се появяват в критичния момент и спасяват положението, и после пак изчезват. И аз така. Научила съм си урока. Само че трябва да взема да спра да им обяснявам за смъртта и живота. Вчера го казах - на живот и смърт се борят тия двамата - и Майкъл ме попита какво е това живот и смърт. А сега де! Как да обясниш едното с другото, като и двете се съдържат във въпроса, а ние все още сме в сферата на моралния императив - добро - лошо, вкусно-безвкусно, мое-твое. Та те все още не могат да проумеят как така баба е и мама, но на мама. А може и да го проумяват, но да не могат да го изкажат или не съвпада с моята мисъл.

В едно съм сигурна, защото е научно доказано вече. За триезичието си ще ми благодарят. Колко повече езика говорят децата ежедневно, толкова са по-умни. Ето и връзката към интервюто с психолога-изследовател. Най-четената статия в Ню Йорк Таймс в деня преди деня на детето. Да са живи и здрави децата ни и много да тичат и бягат, че друг антибол на детството срещу амбицията на родителите няма! Освен че почва да боли коремчето, разбира се.

неделя, 22 май 2011 г.

За джамиите, джедаите и кукловодите по българските земи

Точно когато си мислех, че американската политическа обстановка надмина българската такава по психопатичност и потракваща с остри зъбки ненавист към ближния, кресчендото в София ме запокити в ъгъла. Да се скрия. Да не чувам, да не чета. Защото няма значение. Сидеров, Доган, Борисов, Фъндъкова, Първанов и всички изказали се, включително "влиятелни блогъри", по въпроса за сблъсъка пред джамията нямат значение.

Това, което е материално и има значение от целия този фарс е следното: проля се кръв и всички административни органи на иначе модерната европейска държава България направиха всичко възможно да намерят и да сблъскат по най-варварски начин две антагонистични сили - пиар акцията на джамията с изнесената навън религиозна служба в ущърб на специфичните чувствителности на населението около джамията и пиар акцията на крайно десния националистически параван на ДС в България. Защото ДС като една добре окопала се машина за пиар си е направила партии обслужващи всичките таргет общности на партийното строителство в България - де факто в тази страна понастоящем има 4 партии обслужващи всичките 4 парчета общество. И си гласуват по команда в парламента. И всички в държавата, освен активистите, седят и гледат Многострадална Геновева, вече и в турскоезичен вариант, но при условие, че българското кино все още се труди по линия на автентичност, няма лошо. И гледат си театрото, и отчаяни са се обърнали към домашното огнище и кюфтетата, и гюбеците, защото все пак не са умрели от глад, нали, и без покрив не са останали, и телевизията е пълна с кючеци и безсмислици, и морето е все още безплатно, а пътят до Европа и обратно може да излезе по малко от 100 евро...

Всъщност народонаселението не е виновно, не му е работата да е супер интелигентно винаги, по всяко време и по отношение на всяка своя единица от всеобемното си тяло. Не очакваме от мускулните влакна на краката си да решат уравнение с просто тройно правило, нали? Тяхната работа е да се свиват и разпускат според заповедите от централното ръководство. Много е трудно да се провиди задкулисната игра, да се идентифицират играчите, да се постигне консенсус по отношение на играта и контраиграта. Прочетете досието на Любомир Кючукoв, посланик в Англия - ще ви стане ясно колко енергия и излишна хартия отнема едно такова усилие, особено когато се прави от този, на който не му е работа. Народонаселението не е виновно. И го знае. Инстинктивно. И е право. То си върши работата, доколкото може - търпи една огромно раково образование на шията си, защото за никого не е добре да се приспи целия организъм за известно време, за да го изрежат нещото, при условие, че няма хирург в целия свят и в страната, който да иска и да може да го изреже.

И ако нещо стана ясно е следното: по някаква несносна логика народонаселението в огромната си част е непредставено в парламента си. В парламента има парлами, има парии, има актьори без актьорско майсторство, които разиграват театро с кръв пред завесите, с много пари зад завесите. И българските институции са про форма, защото официално позволяват всичко - те всъщност не знаят кога какво решение да вземат. Когато са на кеф ограничават - ограничават мюсюлманите да си построят джамия. Когато не са на кеф, не ограничават - не ограничават мюсюлманите да се молят в краката на пешеходците месеци наред ведно с шума от високоговорители, не ограничават супер-крайно-най-най-националистическата партия на България с водач крайно агресивен човек с полицейско досие да протестира цяла седмица пред същата тази джамия в часа на молитва. Това ми прилича много на случаите в САЩ, в които общините разрешават на религиозни фанатици да обслужват идеологическите си нужди на протести всяка събота и неделя пред клиниките за аборт (в почивните дни се извършват абортите в клиниките) като спират и оказват натиск върху момичетата, защото клиентите са основно бедни млади момичета, и като безобразничат срещу медицинския персонал и убиват докторите. Да не говорим, че съдът в САЩ разреши на религиозни пиар акции на силов и грубиянски протест срещу войната в Ирак на погребенията на загинали войници пред очите и ушите на покрусените им майки и бащи.

Ето този тип нечувствителност и липса на желание и умение у институциите да наложат баланс на интереси в обществото, да определят границите на пиар акциите на отделни групи от индивиди, аз виня за пролятата кръв. Посегналите трябва да си получат заслуженото. Сидеров си изпълни задачата, молещите се си изпълниха дълга, но за нас, зрителите, остана горчилката и усещането, че някой се опитва отново да ни метне, да ни посипе сол в очите точно когато тайно се подписват робовладелческите енергийни договори за следващия век. Избраха за герои в новата си пиеса хора от най-крайните квартали на спектъра, хора с най-незначителен ефект върху живота на държавата България, мюсюлманско малцинство в София (най-вероятно и чужденци) и необразовани, атавистични агресивни младежи, клетки от едната пета и клетки от цъфнало косъмче от брадата, съответно отявлени врагове, защото петата е решила да мрази брадата, и на този етап как брадата се отнася към петата не знаем, медиите ни не нищят подобни отношения и подобни истории. Взеха тези хора и раздадоха им символите пред погледите на хората на площада - на теб камъка, на теб килимчето, сбиха ги по заповед, те си размениха символите - тези с камъните запалиха килимчетата, тези с килимчетата взеха и хвърлиха камъни. Защото не може да седиш и да подлагаш буза на камъка когато ти го хвърлят с омраза и тече кръв, или да гледаш килимите, когато си пълен с омраза. Не, другари партийци, дори и вие не можете да направите хубав български филм с разбираема, автентична драма. Слава богу, появиха се цветя на площада - народонаселението инстинктивно разбра, че няма кой друг да наложи баланс - както господата зад кулисите пожелаха мотика, а не молитва, така и честните и умни хора разбраха метафората зад поговорката, че неволята наистина иска мотика, не молитва, иска жест на съседство и състрадателност, не шепоти зад вратата. Появи се зрителят на сцената, с цветя за бития, с гневни думи за насилника, и си отдъхнахме повечето - има все още зрители, има все още надежда. Само се надявам зрителите да не последват индивидуалния избор на Оби ван Кеноби в "Междузвездни войни". Все пак, за разлика от българите, той е имал ментор, от който се е научил на трикове свързани с отказ от материално тяло и превъплъщение в концентрирано съзнание в интереса на духовните битки на времето си, а и триковете в "Междузвездни войни" наистина се случват. Преди да се превърне в дух по време на последния си дуел с Дарт Вейдър, той казва на черния рицар: "Не можеш да спечелиш. Ако ме убиеш, ще добия сила много по-голяма отколкото можеш да си представиш." Навежда меча си и позволява на Дарт Вейдър да го съсече, след което се изпарява яко дим в трансцендентните полета и само гласът му напътства от време на време Люк Скайуокър в битката му с Империята. Моята молитва е да не стане така и с България - гласът да си говори, но да няма джедай да го чуе.

понеделник, 4 април 2011 г.

За духа на съобщност



Особено съм горда, като съосновател и преподавател в българското училище-кооператив в Сан Антонио, че след 3 години ежеседмична неуморна работа успяхме да създадем нещо повече от неделно училище, едно гравитационно поле, една идея за възможна общност, която, макар и ограничена все още, направи възможно пораждането на инициативата за български културен фестивал в града на 1 май насочен към американската общественост. Уникалното в нашата ситуация е това, че имаме ограничени ресурси в лицето на една съвсем малочислена диаспора в този огромен иначе град - 200 човека, поради което всичките ни инициативи са на комунален, кооперативен принцип, нещо не особено типично за българската душа, поразена след-комунистически от векторите на дивергенцията. За по-малко от месец в града вече има фолклорен танцов състав и женски певчески хор, кулинарен клуб и филмов клуб, шият се униформи, спонсорират се събития. Яденето и пиенето заедно е важно, така се почва, те са лепилото за тухличките на общата къща, но то не поражда надредна единност, то заземява общността в битовизъм и групова изолация, а една пълноценна колективна връзка се нуждае от желание и умение за духовно надграждане, от ентусиазъм и амбиция да приобщаваш и да бъдеш приобщаван. В този дух на мисли бих искала да споделя за жеста на българската поетеса Стоянка Грудова. Преди няколко дни получихме по пощата колет от България. Поетесата Стоянка Грудова подари на всяко дете по един екземпляр от книгите си за деца "Звездичка с рошава косичка" и "Молитвениче". Децата се радваха на красивите илюстрации на Маглена Константинова и Невена Ангелова, а който може да чете на български, вече си избра стихотворение за заучаване. Благодаря на г-жа Грудова за това навременно дарение. Радвам се, че ще работим със съвременна българска поезия за деца написана много занимателно и достъпно дори за деца, които изучават български език като чужд.
Повече за урока, на който децата учеха за самолето и колети, и получиха дарението, както и много снимков материал, натиснете тук

сряда, 16 март 2011 г.

Обява за работа

Дали да не пусна обява за дипломат? 
 
Умносъобразяваща, чаровна, начетена, добре информирана брюнетка с кален български дух и чувство за хумор, владееща прекрасно социалните медии и няколко езика, опознала в детайли поне 2 чужди култури, минала през хиляди изпитания - интелектуални и други, поетеса, блогър, опит в пиар, маркетинг, превод, журналистика, правни кантори, с интерес към съвременните технологии, метафоричния език и международните новини, търси работа като дипломат. -))
Явно няма достатъчно желаещи с чисто минало и понеже знаем как стават нещата в България, логично е хората без агентурно минало да нямат достъп до "връзки" и прочие умения, та се налага да прибягваме до нетрадиционни методи като обява в блогосферата примерно -)

понеделник, 28 февруари 2011 г.

Честита баба Марта!

Деца от българското училище в Сан Антонио
 Честит празник! Бъдете всички бели и червени, румени и засмени, и дано щъркелите донесат на цяла България много здраве, разум и доброта!
Седем от изрисуваните щъркели с измайсторени мартеници на децата от българското училище в Сан антонио

събота, 26 февруари 2011 г.

Стълби, градове и кристали


Четири часът е. Сутринта. Неприлично е да светна лампата. Навън започва да се развиделява. Един мощен сноп виделина над къщите и жиците, и нежно осветените улици. Kогато всички спят около тебе, дори и котките, се диша по-леко. Има градове, в които човек е като бяла кръпка. Има такива, в които искаш да си бяла кръпка, но си сива, зеленикаво-затлачена кръпка. Обикновено историята започва с гад, историята на първата среща. Провидението ти праща копоите си - изпитва ти мазохизма. Не става по-добре. Първо боли. После изгорялата слезиста дерма зараства и обраства в струпеи - гордееш се с тях, казваш на хората я виж каква дебела кожа съм си направил, вече нищо не ме учудва, вече проектирам стъпките си с две напред. Но ние сме карбонатни същества - ние оставяме черни следи в пространството и никой не ги замита, никой. Не можеш да заметеш карбонатните си следи. По тях те надушват отново и отново копоите-изпитатели. Тръгваш нанякъде, към магазина да кажем, а колата поднася към библиотеката, но в следващия момент един камион те отнася във фирма за водопроводни услуги. Има градове, които ти натискат главата надолу, но те хранят, други, които не се интересуват от храната ти, как я доставяш, как я ядеш, но изтриват цялата ти природна среда, не дърветата, а другата природна среда - неуловимата между думите с другите карбонати, неуловимата в главата ти представа за това къде си и как се справяш. И нито йога, нито магнезия и калция, нито коагулиращия витамин К или кръворазреждащото червено вино могат да построят стълбата в центъра на карбонатната ти сянка - стълбата, по която се катериш през живота. Повечето хора практикуват изкуството на закрепване - прозрачни морски кончета с карбонатни следи, които скачат от клонче на клонче. Когато си загубят одушевлението от закреплението, когато си загубят опашките, с които се прикрепват към тънките стълбчета на живота, политат надолу като ненужни бутилки, в които някой е забравил да сложи послание. Стълбата те блъска надолу, стълбата те заковава. Първо трябва да изкусиш стълбата. Тя е коралов остров от изпитания, но вместо коралови живинки, в нея са копоите. Копоите я правят, но не я притежават, ти я притежаваш доколкото можеш да я удържиш. Има градове, в които мазохизмът е начин на живот. Там е интересно. Има градове, в които е модерно да си беден, измъчен, но красив, но млад, но въртящ педалите на безсмислената екосистема на някакви измислени неуловими мрежи, които карат множеството от хора да се обичат, смеят и плачат на едно и също нещо - да се чувстват заедно. Има градове, в които други хора се чувстват заедно, но ти си в пещера в пещерата. Срещаш се с тях, говорите си за сталактити и сталагмити, но това, което за тях е сталактит, за тебе е сталагмит, и обратно. И си тръгваш гузен. Има градове, в които от небето висят приказни замъци, но те са в песните, и на тебе ти стига да си имаш кристална зала в твоята пещера, докато копоите спят в кораловите си улеи. Събудят ли се копоите, кристалите запищяват в крехкостта си, кристалите се вкопчват в тебе и колкото повече са те, толкова по-трудна е борбата със стълбата. Имаш кристални къща, деца, коли, финтифлюшки, килери, книги, дивани, компютри, и всички са крехки, и всички копои са гладни и озъбени кучета, които ръфат ли ръфат, ти бягаш ли бягаш, но виждал ли си пълна тъмнина някога. Виждал ли си? Очите болят. После заболява сърцето, после мозъкът ти експлоадира - и тогава разбираш, че си фина жива структура, съставена от карбонати и светлина. И че светлината я боли. И че както оставяш черната си карбонатна следа, има и бяла, невидима, но мътни са очите човешки за нея, мътни и незрящи Затова светлината ни пее и стихове пише, разсмива се и тъжи, и всички са поети, и художниците, и миньорите, и морските кончета, но малко се знае за тях. Стълбата заглушава с огромните си децибели.

вторник, 25 януари 2011 г.

Когато изсъхнат на книгите крилата


Около 5 часа следобед влязох в огромно пространство с хиляди книги за по един долар всяка, което може да накара и фанатизиран писател да се замисли дали не пише, за да захранва книгомелачки и хангари за бавна книжна смърт. Книжни и аудио думи в кашонени ковчези, чакащи на перона на последната гара. Стените и покривът скърцаха така сякаш по гърбовете им ръми дъжд, но се оказа, че климатикът си прави шеги с мен. Спасих десетина книги - на Ерика Джонг, Тони Джуд, Патрик О'Кийф, Йонеско, Иейн Пиърс, Джон Фасман, както и книга за римлянина Катилус и за живота на импресионистите. Колко е трудно на един продукт да се бори за живот, колко е невъзможно!

Един час по-късно попаднах в една книжарница уж за малко и докато разглеждах по бързата процедура щандовете със списания, от втория етаж се чуваха весели женски възгласи и дружен смях. Наострих уши и долових металното ехо на микрофонен глас и реших, че трябва да отида да видя кой забавлява тези хора по този уникален начин. Оказа се, че не бях сама. Един куп мъже споделиха моето любопитство почти по същото време. Елегантна жена без никакви усилия, без никакво смущение, водеше беседа с читатели. На масата бяха разхвърляни няколко книжки, а в една картонена кутия имаше десетина вафли. Оказа се, че съм на представяне на новата книга Call Me Irresistible (2011,  "Името ми е Неустоимата") на авторката на 23 любовни романa Susan Elizabeth Phillips, която не съм чела, но която e в редиците на авторите с бестселъри и върли почитателки. Завършилата драматично изкуство авторка разиграваше игри с цитати от своите книги с публиката, която беше изпълнила цялото застолено пространство. Освен това се упражняваше в точна стрелба, само че вместо гюлле победителката в рунда получаваше вафла. Жените, защото столовете бяха окупирани само от жени, разбира се, бяха изключително весели и се забавляваха истински. Сюзън Елизабет Филипс след това разказа творческият си процес на създаване на главната тройка в новия роман - Тед, Луси и Мег доколкото си спомням - как героите й заговорват, как си е мислила, че Тед и Луси ще са страхотна двойка, но уви, излъгала се е, просто толкова били еднакви, че нямало конфликт. С появата на Мег и нейната заплетена, окаяна съдба, въпреки всичките й данни и качества, Тед най-после се сдобил с история, която си струвала написването. Да не говорим за множеството имейли, в които феновете й я молели да напише историята на Тед.
После раздаваше напечатани официални покани за сватбата на Тед и Луси, с която започва новият роман, на фенки, чиито рождени дни са най-близки до нейния, или чиито сватби са най-близки до еди коя си дата. И въобще, беше много остроумна и освободена в контакта си с публиката, част от която беше пътувала 3-4 часа, за да се срещне с нея. Романите й задължително се характеризират като смешни и остроумни, и виждам как няма начин крушата да не падне близо до дървото. Освен, че е чаровна, Филипс изкусно прекрачи границата, начертана от книгата-продукт, като непрекъснато говореше за Историята с главно И, която тя в течение на авторския си живот и в последователността, с която героите се разкриват пред нея, записва в отделни книги. Самата материалност на книгата, дори и новата. е без значение, не случайно Филипс в повечето случаи не държеше книга, но когато говореше за един или друг герой, издърпващше томче от масата и напомняше в коя книга какво се е случило. Спомена и художественото оформление на една от тях, най-вече, за да сподели гордо, че сладкишът на първата корица е нейна идея. И така, лека полека, Филипс издърпа към себе си, автора, чергата на акцента в това общуване, с невероятно самочувствие при това, и хоп - контактът книга-читател изведнъж става даже твърде непосредствен, става отново контакт човек с човек. Контактът дори не се изчерпва с цитати от книги. Кой би се сетил, че публиката ще си умре от кеф да изчислява приближения до дати рождени и сватбени. Някой да е роден около датата 17 ноември?

Без значение дали си Салман Рушди и пишеш умни интелектуални любовни романи, или си Сюзън Елизабет Филипс, и пишеш сюжетно усложнени, остроумни прози в конвенциите на розовия любовен роман, авторите на бестселъри в огромната част от случаите и поне в горните два, доколкото мога да свидетелствам лично, са остроумни, театрални, със самочувствие, с умение спонтанно да разкажат история след история, да обсъдят герой след герой, сякаш са реално съществуващи, и то така, че накрая да изведат диксусията до един универсален, общочовешки завършек.

И накрая, между гробницата за книги с липсващите автори и сериализираните бестселъри с живоприсъстващите им автори, лутам се в изводите си. На път от едното място към другото слушах по радиото интервю с физика и медийна звезда Брайън Грийн по повод новата му книга "Скритата реалност". И той разискваше темата за това накъде сме се запътили след Коперник, как може и да е глупост, но може и да е истина това, което от 20 години занимава маса физици - че живеем в мултиреалии, че съществуват няколко свята наведнъж, като в нарязан на парчета хляб, че няма строго дефинирани, крайни отговори. 

След всичко това си мисля за диетите и въглехидратите и за това дали когато няколко филии хляб изплуват от бюфета в един ден, диетата се скапва, тоест едновремието им може да предизвика появата на черна дупка. И как авторите раждат продукти, но как продуктите без живи хора не могат да родят автори. Нито пък  могат да помахат с ръчички...или с крилца.

неделя, 23 януари 2011 г.

Как се учат деца на чужд език

Дж. е на десет години, потомствено българско дете по бабина линия, който за няколко месеца занимания в българското училище в града придоби идеален български акцент въпреки разбираемите му затруднения с потока на речта. След близо час мъчение с българска граматика, въпреки, че не знае все още добре българската азбука, той преписваше зададените му изречения и режеше късчета хартия със сричката ЛИ, които трябваше да залепи след спрежението на глагола "имам", като през пет минути ми напомняше, че е гладен. След като за пореден път обясних как глагол + ли означава, че някой задава въпрос и мозъчетата в главичките трябва да се втурнат в посока разбиране и отговор на въпроса, а не да ме гледат спокойно и да ми повтарят въпроса, децата бяха необратимо гладни и уморени. Родителят на Дж. вече беше поръчал пицата (всяка седмица един родител е отговорен за обяда на децата) и разносвачът звънна на вратата. Забелязала съм, че след български урок пиците се гълтат за секунди.

Днес за първи път в тригодишната история на българското училище в Сан Антонио се наложи да увеличим учителския състав и да заприличаме на истинско възрожденско училище от съвременен, кооперативен тип.

Този семестър имаме 13 деца, разделени на 3 групи. Детската градина са 2-3 годишни, средна група от 5 годишни и голяма група от 7 до 10 годишни. За беда ги бях струпала всички на едно място, макар и групирани, защото имаме общи лексикални задачи. И обикновено сама се справям с всички, но този път се наложи още три майки да асистират процеса. Защото този урок до голяма степен беше писмовен, но макар че се занимавахме с писане и хартия поне 60% от времето, задачите бяха подчинени на индивидуалните особености на всяка възрастова група.

Докато се готвех за урока, в ушите ми кънтяха думите на Рич Ланч, директор и основател на фондация с нестопанска цел и училище Ейкорн (Жълъд) в Сан Антонио с 35 годишен образователен опит с малки деца: Don't set up the children for failure. Не обричайте децата на провал. Не биологичната възраст на детето, а психосоциалната му фаза на развитие би трябвало да определя образователните цели и тактики. Единствен в Сан Антонио пурист-последовател на школите на Пиеже и Ериксон и критик на стандартизираните тестове, Рич Ланч сподели многобройни примери за манипулиране на дадена играчка на различни нива на сложност според готовността на детето. Това беше другият пирон в лекцията - готово ли е детето за дадена задача и как родителите, било то и супер образовани, могат да осакатят хоризонтите му на развитие дори и само с думи, дори и с прекалено голямо желание да научат детето на някакво умение. Например, татко излиза с детето на двора и е силно амбициран да го научи да удря топка с бейзболната бухалка. Подхвърля му топката ту по-надолу, ту по-нагоре, детето пропуска повечето и остава с впечатлението, че не може да се справи. Затова е нужно в началото топката винаги да се поставя на едно ниво според височината на детето, а не да се преминава веднага към занимание, като подхвърлена от човек топка, което изисква по-сложна манипулация. Физическото развитие на детето, според Ланч, се определя до голяма степен до 6-тата година. след това децата с по-големи умения и самочувствие продължават да се развиват още по-бурно, а другите заемат позиции на фланговете, там, където е по-лесно, и впоследствие не получават шанс да развият физическите си умения. При малките деца, каза той, всичко е вътре, и посочи гърдите си, всичко е твърде много психология. Огромна част от това, което той сподели с нас, родителите, уверена съм, повечето сме го преживели и сме стигнали до заключенията по емпиричен път. Но аз имах огромна нужда от потвърждение на наблюденията ми от точно такъв човек с 35-годишна теоретична и практическа подготовка. Защото който е гледал деца и особено повече деца, най-различни деца, момчета, момичета, сговорчиви и дръзки, знае, че има лесен път с лесно извинение, при което ненамесата на родителя ще спести някои травми, но и няма да разкопае пълния потенциал на детето, и труден път, при който може и да сгрешиш на няколко завоя, да стигнеш в другата крайност, но рано или късно дори и най-болно амбициозният родител намира златната среда, ако ли не, детето се превръща във възрастен с постигнат потенциал и с една травма в повече за преодоляване.

Не обричай детето на провал. Не залагай несупеха като програма. Не му подкопавай самочувствието. Издигни му преодолими бариери и постепенно увеличавай пресата, занимавай се с него, наблюдавай го, най-важното: наблюдавай го! Да не изпуснеш момента на еврика, в който пъпната връв със света на знанието отново се възстановява за кратък момент, в който детето попива чистоплътната енергия на влечението към ново знание преди тя да се разкъса пак от земните и императивно-наложени ограничения на учене. В групата имаме три деца, които говорят български на родно ниво, макар че не са израснали в България, четири деца, които са на 2-3 годинки, тоест възрастта, в която езиците се прахосмучат от мозъчетата и думата затруднение не съществува, особено в устното обучение, и всички останали, за които английският е необходима патерица на този етап. Идва момент, в който нещо щраква в мозъка и детето започва да помни и разбира чуждия за него език, особено ако има помощ от родителите, и особено ако попадне поне за малко в изключително българска езикова среда. Ако се започне достатъчно рано, дори на 6-7 годинки, резултатите ще се появят около десетата година от възрастта на детето. Но се иска постоянство и търпение, въпреки провалените краткосрочни цели, защото развитието на интелекта е психомоторен процес и си има както биологични, така и много специфични психически подмоли.

Групата от 5 годишни деца се учеха да пишат думи с буквите А, М, И и З по руско-американски метод - изрязват се малки квадратчета с напечатаните букви и се лепят върху лист хартия, като целта е да се видят комбинациите с тези букви, да се осъзнае зависимостта звук-буква, дума-буква. След това, който знаеше азбуката, преписа думите както може, и след това ги четохме, проследявахме буквите с пръстче, за да излезем от капана на наизустяването. Петгодишните не се учат все още на формална граматика. Тя все още идва натурално и естествено със слушане и писането служи единствено като тактилна патерица да се повтарят и запомнят думички, въпреки, че писането е по-скоро рисуване, а не осъзнато писане.

Две-тригодишните оцветяваха снежен човек и рязаха. Няма нищо по-интересно от рязане на тази възраст. Амбиция на ниво съдържание на учебен процес при тях не би трябвало да има. Там е волна програма - каквото и да подхванеш, за каквото и да им говориш докато режат, всичкото ще влезе в употреба на 100% и само ще се нареди и подреди.

8-10 годишните деца са абсолютно запленени от движението на писеца по хартията. Годините формално обучение по съвременните образователни методи си казват думата. Изписването на думи за тях е като създаване на света от библейския господ за 6 дни. Ако им кажеш, че не го е мислил, ами го е писал, ще им се стори най-естественото нещо на света. Слушането в този момент почти не съществува. Огромното предизвикателство е да ги извадиш от ступора на зациклилото писане и да им обясниш един феномен от устната култура, каквато е езика, с писмовно средство. Как да обясниш на деца, които нямат слух за чуждия език и нямат опит с интензивно изучаване на чужд език, че ЛИ променя изречението и посланието, и изисква друг вид реакция от тях. Първо се съсредоточихме върху глагола имам и неговите спрежения в 3те лица единствено и множествено число и след кратка устна практика, преминахме към писане на изречения с вече споменатото спрежение. От всички примери на изречения, децата запомниха и реагираха най-добре на най-човешкия и най-тактилния: Аз имам брат и сестра. Някак си да се питат един  друг или да отговарят на въпроси за брат и сестра ги озаряваше.Но за да въведа ЛИ граматика, използвах метода на три- и петгодишните - рязане и лепене на сричката ЛИ напечатана многократно върху жълта хартия, така че да се види ясно и непоколебимо върху белия лист впоследствие, като една пришивка върху изречението, крещяща за внимание. Всичко друго можеха да преписват, но не и ЛИ - защото дори и на десет, психосоматичната им реакция с новата граматика и новия елемент на речта е като на наполовина по-малко дете. Както в примера на Рич Ланч с броенето. Има деца на крехка възраст, които разпознават числата до 1000, но за да се научат да манипулират тези числа се почва от самото начало, от едно, две, три, четири топчета в ръката - задължително тактилно обучение - които се въртят между ръцете, за да се демонстрира събиране или изваждане.

В училището на Рич Ланч 5-6 деца се обучават от един учител. Групите са по-големи, но те се разделят на подгрупи и всяка подгрупа си има учител, като в стаята урокът се насочва и се разработва на задачи от един главен учител. В езикови училища, особено в имиграция, където различни деца са на различна възраст и различно ниво на владеене и упражняване на езика, предизвикателствата са огромни. Май и ние в Сан Антонио най-накрая се превърнахме в истински кооператив. Както казва директорът на Ейкорн - ние не сме училище, в което родителите захвърлят децата си за деня, за да могат да работят, ние имаме преди всичко най-елитните, тоест загрижени, родители в този град. Колко хубаво би било, ако всяко училище - частно и държавно, беше такова!