Боли ме коремчето като ми говориш така, мамо!

Честит празник, мили родители и скъпи деца!

Вчера петгодишният Кай ми каза, че иска да бъде бебе. Е, вярно, аз на шега го попитах, той на шега ми отговори, но аз отдавна си го подозирам, че в тежката борба с брат и сестра за влияние в единицата на семейството и най-вече върху крехките души на двамата великана начело на единицата, Кай иска да върне времето назад. Тъй като е близнак, това едва ли ще му разреши проблема. "Кай, сигурен ли си, че искаш да си бебе?" Направих най-ужасената физиономия, на която съм способна. "Бебетата не могат да ходят, не могат да говорят, не могат да бягат, нямат зъби, не могат да ядат сладолед и бонбони, не могат да си играят, не могат да гледат Междузвездни войни, не могат да четат." Абе с една дума, ужасно е да си бебе. В този момент му стана безинтересно да се прави на бебе и отиде да види с какво си играят другите малки хора в къщата. Останах за няколко минути сама в стаята и предното изречение продължи да се люлее пред очите ми. Колко много неща постигат човешките бебета за пет години, каква огромна разлика между първите пет дни и първите пет години, и каква огромна планина преместват родителите и техните помощници, за да се получи от едно живо парче дърво един умен и весел Пинокио. Веселбата при петгодишните не спира, това е целта на съществуването им - да са смешни, да им е смешно, движението е безспирно, въртенето около оста им детинска е неспирно, при това се мъчат да звучат разбираемо, интелигентно, авторитетно дори, особено авторитетно... Някъде след десет години тези двете неща - смешното и авторитетното, се разделят поради несъвместимост на характерите. И тогава детството почва да клони към приключване.

Но има и добри новини за детството. Тази седмица поне две майки в кръгозора ми бяха заключени на дворовете си от двегодишните си деца. И двете деца успяха да отключат вратите и бяха супер доволни от себе си.
Този месец поне четирима родителя на тийнеджъри споделиха с чувство за безизходица безизходицата, в която се намира родителският им авторитет. Оказва се, че петнайсетгодишните, също както и петгодишните, не чуват, не виждат, не могат да вършат работа из къщата, но могат да обяснят ясно и точно защо им е нужен мобилен телефон и то от най-скъпите. Е, петгодишните слава богу все още скачат на трамполини и гледат един и същи филм в продължение на много дни, всеки ден по много часове, ако получат тази златна възможност, а и все още се лъжат по цветни пластмасови имитации на телефони и прочие. Оказва се обаче, че тийнеджърският мозък е особен и проблемът му е не, че не чува, а че не може да отреагира своевременно на чутото. Както ме посъветваха патили родители: ти си говори, има смисъл. След няколко години почват да те поучават със същите думи, с които ти си ги поучавал. Тоест, родители, не искайте бързо задоволяване на желанието си за ответна реакция - научете се да жадувате положителното въздействие на думите си, както учите децата си да жадуват дълго и тегобно последната марка телефони.

Три и петгодишните от няколко месеца ги боли главата, или ръката, или коремчето, ако някой им вземе играчка, или ги карам да ядат обяд, или не им давам да гледат телевизия. Въобще главоболието е успешно застъпено в контрастратегиите. Ето, Майкъл почна да го боли глава всеки път когато почна да броя до 30 в колата, което пък е моята родителска стратегия за своевременно и дисциплинирано натъкмяване на пасажерите в превозното средство, включително завързване на коланите. Излишно е да се каже, че вече съм заплашила да броя до 10, а не до 30, макар че може и да броя от 30 до 40 заради стратегията ми да упражняваме по-големи числа.

Миналата седмица петнайсетгодишно момиче сподели, че за първи път в живота си живее без стрес. От устата ми се откърти супер ироничното "каза тя за всичките си 15 години." Просто не можах да се стърпя. Знам, знам, че звучи ужасно, но това е истината, възкликна момичето. И ми разказа как майка й, от която избяга при баща си, откакто се помни, държи тя да спортува няколкото спорта дето спортува, въпреки че момичето иска да се занимава с театър и пеене, и ако беше пеене, нямаше да има нищо напротив срещу форцираната амбиция на майка си, но спортовете просто не й са толкова любими. И пак ми каза колко е щастлива в Тексас, далече от мама. Излишно е да споменавам, че баща й вече я е записал в училище с насоченост музикален театър. А, да, и всяка сутрин я събужда в пет часа сутринта преди училище, за да бягат. Мдаа, в неделя в парка видяхме и други подобни татковци с щерките. Само не ми беше ясно кой кого е извел на спорт. Татковците бяха съвсем задъхани горките в тази жега. Аз пък реших да дам отсрочка на близнаците с четенето на кирилица само до август. И само един месец интензивни дневни лагери. Да не кажат един ден, че вдигат холестерола от стрес като ме видят.

Аз разбира се като силно стресиран родител с петгодишен интензивен денонощен стаж, или по-скоро буткемп, съм свободна да съдя всички други родители за греховете, в които сама съм се провинявала. Днес в гимнастическия салон един татко много искаше да направи от четиригодишния си син мъж. Нареждаше му да се катери по едно въже, даваше команда "колене до гърдите" преди детето да тръгне да скача по дългия трамполин, и накара втория си син, бебе на 18 месеца, да върви по една греда висока 1 метър, държейки го за ръцете. Бебето се мусеше, но извървя геройски метрите. Баткото се възползва от минутката покой и тръгна да се прави на смешен и да бяга наоколо, а бащата накрая капитулира. Оказа се, че не е доволен и от бебето. И тъй като всеки сам трябва да си изживее греховете, аз си мълчах и гледах. Децата ще го научат, казах си, докато си гледах в списанието и се чудех как съвсем да не ме забелязват децата и да не ме включват във волната си спортна програма. Все пак знам, че те особено обичат феи и воини, дето се появяват в критичния момент и спасяват положението, и после пак изчезват. И аз така. Научила съм си урока. Само че трябва да взема да спра да им обяснявам за смъртта и живота. Вчера го казах - на живот и смърт се борят тия двамата - и Майкъл ме попита какво е това живот и смърт. А сега де! Как да обясниш едното с другото, като и двете се съдържат във въпроса, а ние все още сме в сферата на моралния императив - добро - лошо, вкусно-безвкусно, мое-твое. Та те все още не могат да проумеят как така баба е и мама, но на мама. А може и да го проумяват, но да не могат да го изкажат или не съвпада с моята мисъл.

В едно съм сигурна, защото е научно доказано вече. За триезичието си ще ми благодарят. Колко повече езика говорят децата ежедневно, толкова са по-умни. Ето и връзката към интервюто с психолога-изследовател. Най-четената статия в Ню Йорк Таймс в деня преди деня на детето. Да са живи и здрави децата ни и много да тичат и бягат, че друг антибол на детството срещу амбицията на родителите няма! Освен че почва да боли коремчето, разбира се.