четвъртък, 23 юни 2011 г.

За няколко кофи цветна боя

Сагата с паметника на анонимната съветската армия започна по тъмно, обиколи световните медии, развесели и разяри, предизвика тридневна полярна зима в главите на софийската бюрокрация, показа нагледно как се прави съвременно българско изкуство, при това анонимно и неканонично, роди няколко смешни вица, принуди водещите по БНТ да питат през 5 минути кой какво мисли за акцията, и приключи пак по тъмно.

А, да, прокуратурата я самосезираха. Това, че по тъмно стана всичко, не е за учудване. В Русия за пребоядисване на масовата памет затварят до живот, а при наложилите се йес-отношения e достатъчно едно телефонно обаждане. Общината чисти по тъмно, защото по принцип градът се чисти по тъмно, ако се чисти... Окей, отново: общината чисти по тъмно, защото не иска... Какво не иска, не знам и не ме интересува. Ако имаше ясна позиция какво става, защо така става и какво да направи като българска община, не като страхлива поданица, щеше да иска да почисти на светло и да се вслуша в гнева и радостта на гражданите си. Но не поиска.

А сега изводът: В България няма културни войни от типа на тези в западните демокрации - за и против войната по принцип, за и против женски права, пардон, аборти, за и против другаруването на религия и светска власт. Културните войни започват в интелектуалните среди и се изливат в медиите и накрая магмата се втвърдява между дуварите на къщите. В западните демокрации да си самотен бегач или не дай си боже тексаски каубой (сам за себе си без лоялност към нищо и никого) е много лошо нещо. В България всички сме крайно либерални, дори десните ни политици. Един просветен уж народ. Един гостоприемен и топъл народ. Ако съдим по деянията на българското правосъдие, един невероятно опрощаващ почти до религиозност народ, въпреки че мърцина са тези, които ходят на неделна служба и/или изпълняват божиите заповеди, особено онази за краденето. В България всеки престъпник има право на втори шанс в живота си, по възможност веднага, или след 1 до 10 години според парите му, ДС-досието му и етноса. Ако си руски гражданин без опозиционни симпатии, дори ще ти се извиним и ще те съжалим за изтърпяването на процеса, да почиват в мир душите на жертвите ти. Това за тези, които хванем. За анонимните извършачи на противни графитни действия обаче сме предвидили истински затвор, по възможност в руска тюрма, ако е замесена руска светиня. Ето такива сме. Знаем си приятелите, преструваме се на приятели с враговете и често им се отдаваме, за да не се караме, нали важното е пара да пада, на мен да ми е по-добре, какво е това национален интерес не го разбирам, да не говорим за разликата между национално и националистическо.

Онази приказка дето българинът искал на Вуте да му е зле не е вярна. Хич не го интересува българинът Вуте. Вуте и всеки българин си гледа своя пъп, и от другия индивид се интересува колкото да узнае колко още да се напъне, че и него да прескочи, или заедно кяр да изкарат, ама тайно от другите съседи. Иначе защо гласува все още за партийни листи вместо да иска да знае всичко за представителя си в парламента. Българинът не обича държавата, но разчита на държавата за личното си обогатяване, и не чака на държавата да му даде, а той сам си взима, дърпа, нищи я, граби я, после я псува и пак търси да изтупа празната брашнена торба. От 14 век все една и съща история се повтаря...

А ето и продължението на извода: когато журналистите задават въпроса "Какво мислите за боядисването на паметника на съветската армия" и очакват и получават да-не, не-да отговори, българската телевизионна публика остава недохранена. Направо измамена остава. Това, че нямаме просо за културни дебати, не означава, че трябва да си играем на куклен театър с целия лов на вещици. Просо нямаме, защото не вирее при нас. В България лов на вещици без заповед отгоре не може да има. Дори когато се е случило по чисто българска инициатива, визирам случая с българските "турци", те не бяха избити, като хората в Косово, Босна или други околности наши, те бяха изселени в по-уредена държава. Само войниците и българските мохамедани си знаят естествено какво е било, но масови гробове няма. Както казва американският фразеологичен гений, нямаме "стомах" за кървища, макар че като всички имаме стомах, имаме и мърша. Терорът от 1944, колкото и зловещ и съдбовен за сегашната ни трагедия, не може да се сравни с влаковите композиции натъпкани с млади и стари от Украйна към сибирските полета и лагерите на смъртта, с гладния съветски терор причинил милиони смърти. Колкото и страданието да не се поддава на сравнения, мащабите ни са различни. България изсели милиони българи след "освобожданието си" от комунистическите икономически окови този път с глад причинен от алчната партокрация, но ги остави да се изселят в по-уредени държави. Имигрантството за обикновения човек е невероятна криза и невероятна загуба за родната страна. Но ако е в по-добра държава, не се брои по български обичай. Затова няма в България съзнание що е то лов на вещици. А ако няма лов на вещици и всички са доволни или си мълчат, или се махат просто, защото има къде да се махнат, няма как да има конфликти на културна или дори религиозна основа. Няма как да има такива институционални конфликти.

Ето това е парадоксът: искаме тихо и закътано местенце, преструваме се, че си живеем на такова, мирни сме, гостоприемни сме, благи сме уж, и мафията ни не е толкова жестока колкото да речем мексиканската или руската мафия. А всъщност сме на ветровит зъбер, сме изключително надарени с нагаждаща се генетика, сме умни и софистицирани колкото един плевел, защото всеки път като речем да съберем малко почва и да си отгледаме семенца да си направим райска градина, връхлита ни поредната буря я от изток, я от запад, да не говорим за гръцките мусони от юг. Ето затова българите, като излязат на по-плодородни почви с концепция за облагородяване и растеж работят, мислят и говорят по-добре. Ето затова вместо да заклеймяваме твореца, който по незнайна все още причина направи една невероятна реклама на България като място на градско съвременно изкуство за 3 дни, трябва да го поздравим, че нагледно разказа историята на България. Tози път вместо да сме жертви, сме творецът, сме ръката му, която каза на света: "Знам какво си мислите за мене, знам, че едва ли някога си мислите за мене, но и вие знайте, че аз това го знам и трагедията си на обрамчване и нискостеблено национално самочувствие знам и сега ще го нарисувам. Ще взема един символ наложен от едните ми освободители-поробители и ще го префасонирам на другите, защото за мен дали са едните или другите е без значение. Аз съм сам и за моето оцеляване едно е важно: да съм в крак с времето." Да не говорим, че разликата между две велики сили се оказаха няколко кофи цветна боя.

4 коментара:

Emil каза...

Адмирирам всичко, което ме кара да разсъждавам.... Благодаря, че стимулираш позатлъстелите ми мозъчни клетки, Зоя!

Написано е с много мисъл и чувства, макар и на един дъх!

Анонимен каза...

Понеже мракобесника Златко изтрива постовете ми в "Либерален преглед", съм принуден да ви отговоря тук.
Наистина по-добре да ползвате по-често Уикипедия, за да не сътворявате повече тавтологични шедьоври от рода на "цветна боя".
Трябва обаче да внимавате, защото свободната енциклопедия се твори в много случаи от полуграмотни /изкушавам се да кажа, като вас/.

Що се отнася до троловете, занимавайте с тях децата в училище. Те ви възприемат безкритично, поне до известно време.

Анонимен каза...

Ще приключа с това, че трябва всеки ден да благодарите на далновидните си родители, че през "мрачната комунистическа" 1984,ако съм пресметнал правилно, са ви записали в Английската гимназия.
Защото съдбата е странно нещо и днес можехте да продавате сладолед на плажа в Бургас.

Зоя Маринчева каза...

Анонимен, кой сте вие? Покажете си лицето. Тогава ще си говорим.
Имате изключителен интерес към личния ми живот и коментирате единствено и само на това ниво. Видяхте дефиницията на трол, нали? Показвате някаква странна раздразнителност и дребнавост - езикът се развива, вижте в интернет употребите на "цветна боя" - от "цветни боички", които ползват децата до рекламите на фирмите предлагащи боя.