Днес за първи път в тригодишната история на българското училище в Сан Антонио се наложи да увеличим учителския състав и да заприличаме на истинско възрожденско училище от съвременен, кооперативен тип.
Този семестър имаме 13 деца, разделени на 3 групи. Детската градина са 2-3 годишни, средна група от 5 годишни и голяма група от 7 до 10 годишни. За беда ги бях струпала всички на едно място, макар и групирани, защото имаме общи лексикални задачи. И обикновено сама се справям с всички, но този път се наложи още три майки да асистират процеса. Защото този урок до голяма степен беше писмовен, но макар че се занимавахме с писане и хартия поне 60% от времето, задачите бяха подчинени на индивидуалните особености на всяка възрастова група.
Докато се готвех за урока, в ушите ми кънтяха думите на Рич Ланч, директор и основател на фондация с нестопанска цел и училище Ейкорн (Жълъд) в Сан Антонио с 35 годишен образователен опит с малки деца: Don't set up the children for failure. Не обричайте децата на провал. Не биологичната възраст на детето, а психосоциалната му фаза на развитие би трябвало да определя образователните цели и тактики. Единствен в Сан Антонио пурист-последовател на школите на Пиеже и Ериксон и критик на стандартизираните тестове, Рич Ланч сподели многобройни примери за манипулиране на дадена играчка на различни нива на сложност според готовността на детето. Това беше другият пирон в лекцията - готово ли е детето за дадена задача и как родителите, било то и супер образовани, могат да осакатят хоризонтите му на развитие дори и само с думи, дори и с прекалено голямо желание да научат детето на някакво умение. Например, татко излиза с детето на двора и е силно амбициран да го научи да удря топка с бейзболната бухалка. Подхвърля му топката ту по-надолу, ту по-нагоре, детето пропуска повечето и остава с впечатлението, че не може да се справи. Затова е нужно в началото топката винаги да се поставя на едно ниво според височината на детето, а не да се преминава веднага към занимание, като подхвърлена от човек топка, което изисква по-сложна манипулация. Физическото развитие на детето, според Ланч, се определя до голяма степен до 6-тата година. след това децата с по-големи умения и самочувствие продължават да се развиват още по-бурно, а другите заемат позиции на фланговете, там, където е по-лесно, и впоследствие не получават шанс да развият физическите си умения. При малките деца, каза той, всичко е вътре, и посочи гърдите си, всичко е твърде много психология. Огромна част от това, което той сподели с нас, родителите, уверена съм, повечето сме го преживели и сме стигнали до заключенията по емпиричен път. Но аз имах огромна нужда от потвърждение на наблюденията ми от точно такъв човек с 35-годишна теоретична и практическа подготовка. Защото който е гледал деца и особено повече деца, най-различни деца, момчета, момичета, сговорчиви и дръзки, знае, че има лесен път с лесно извинение, при което ненамесата на родителя ще спести някои травми, но и няма да разкопае пълния потенциал на детето, и труден път, при който може и да сгрешиш на няколко завоя, да стигнеш в другата крайност, но рано или късно дори и най-болно амбициозният родител намира златната среда, ако ли не, детето се превръща във възрастен с постигнат потенциал и с една травма в повече за преодоляване.
Не обричай детето на провал. Не залагай несупеха като програма. Не му подкопавай самочувствието. Издигни му преодолими бариери и постепенно увеличавай пресата, занимавай се с него, наблюдавай го, най-важното: наблюдавай го! Да не изпуснеш момента на еврика, в който пъпната връв със света на знанието отново се възстановява за кратък момент, в който детето попива чистоплътната енергия на влечението към ново знание преди тя да се разкъса пак от земните и императивно-наложени ограничения на учене. В групата имаме три деца, които говорят български на родно ниво, макар че не са израснали в България, четири деца, които са на 2-3 годинки, тоест възрастта, в която езиците се прахосмучат от мозъчетата и думата затруднение не съществува, особено в устното обучение, и всички останали, за които английският е необходима патерица на този етап. Идва момент, в който нещо щраква в мозъка и детето започва да помни и разбира чуждия за него език, особено ако има помощ от родителите, и особено ако попадне поне за малко в изключително българска езикова среда. Ако се започне достатъчно рано, дори на 6-7 годинки, резултатите ще се появят около десетата година от възрастта на детето. Но се иска постоянство и търпение, въпреки провалените краткосрочни цели, защото развитието на интелекта е психомоторен процес и си има както биологични, така и много специфични психически подмоли.
Групата от 5 годишни деца се учеха да пишат думи с буквите А, М, И и З по руско-американски метод - изрязват се малки квадратчета с напечатаните букви и се лепят върху лист хартия, като целта е да се видят комбинациите с тези букви, да се осъзнае зависимостта звук-буква, дума-буква. След това, който знаеше азбуката, преписа думите както може, и след това ги четохме, проследявахме буквите с пръстче, за да излезем от капана на наизустяването. Петгодишните не се учат все още на формална граматика. Тя все още идва натурално и естествено със слушане и писането служи единствено като тактилна патерица да се повтарят и запомнят думички, въпреки, че писането е по-скоро рисуване, а не осъзнато писане.
Две-тригодишните оцветяваха снежен човек и рязаха. Няма нищо по-интересно от рязане на тази възраст. Амбиция на ниво съдържание на учебен процес при тях не би трябвало да има. Там е волна програма - каквото и да подхванеш, за каквото и да им говориш докато режат, всичкото ще влезе в употреба на 100% и само ще се нареди и подреди.
8-10 годишните деца са абсолютно запленени от движението на писеца по хартията. Годините формално обучение по съвременните образователни методи си казват думата. Изписването на думи за тях е като създаване на света от библейския господ за 6 дни. Ако им кажеш, че не го е мислил, ами го е писал, ще им се стори най-естественото нещо на света. Слушането в този момент почти не съществува. Огромното предизвикателство е да ги извадиш от ступора на зациклилото писане и да им обясниш един феномен от устната култура, каквато е езика, с писмовно средство. Как да обясниш на деца, които нямат слух за чуждия език и нямат опит с интензивно изучаване на чужд език, че ЛИ променя изречението и посланието, и изисква друг вид реакция от тях. Първо се съсредоточихме върху глагола имам и неговите спрежения в 3те лица единствено и множествено число и след кратка устна практика, преминахме към писане на изречения с вече споменатото спрежение. От всички примери на изречения, децата запомниха и реагираха най-добре на най-човешкия и най-тактилния: Аз имам брат и сестра. Някак си да се питат един друг или да отговарят на въпроси за брат и сестра ги озаряваше.Но за да въведа ЛИ граматика, използвах метода на три- и петгодишните - рязане и лепене на сричката ЛИ напечатана многократно върху жълта хартия, така че да се види ясно и непоколебимо върху белия лист впоследствие, като една пришивка върху изречението, крещяща за внимание. Всичко друго можеха да преписват, но не и ЛИ - защото дори и на десет, психосоматичната им реакция с новата граматика и новия елемент на речта е като на наполовина по-малко дете. Както в примера на Рич Ланч с броенето. Има деца на крехка възраст, които разпознават числата до 1000, но за да се научат да манипулират тези числа се почва от самото начало, от едно, две, три, четири топчета в ръката - задължително тактилно обучение - които се въртят между ръцете, за да се демонстрира събиране или изваждане.
В училището на Рич Ланч 5-6 деца се обучават от един учител. Групите са по-големи, но те се разделят на подгрупи и всяка подгрупа си има учител, като в стаята урокът се насочва и се разработва на задачи от един главен учител. В езикови училища, особено в имиграция, където различни деца са на различна възраст и различно ниво на владеене и упражняване на езика, предизвикателствата са огромни. Май и ние в Сан Антонио най-накрая се превърнахме в истински кооператив. Както казва директорът на Ейкорн - ние не сме училище, в което родителите захвърлят децата си за деня, за да могат да работят, ние имаме преди всичко най-елитните, тоест загрижени, родители в този град. Колко хубаво би било, ако всяко училище - частно и държавно, беше такова!
Няма коментари:
Публикуване на коментар