вторник, 3 март 2009 г.

За портмонетата и ефекта на бумеранга (разказ с невъобразим край)

В общината Бехар в земята на Коауилтекан живеели много хора, а сред тях - една ужасно разсеяна госпожа Вревеща (умилително съчетание от Време и Вещица). Тя никак, ама никак не обичала да ходи из осветените от изкуствено слънце суперхипермипермаркети за храни и други потребителски стоки за под $100, не, под $70, момент, даже и много под $20-40, с изключение на гриловете и гарнитурите за веранди. Но тъй като Времето, едната й хипостаза, все не й достигало, толкова била алчна за Време, Вещицата, другата хипостаза, я командировала често натам да упражнява културата на съседство, която г-н Орхан Памук, казват, казал, че трябва да се стремим да култивираме. Госпожа Всевреща, извинете, Вревеща, обичаше да запраща своето porte-monnaie (или портмоне, написано по-красиво) във Времето, и Вещицата според длъжностната си характеристика, трябваше да ги докара обратно при Вревеща, въпреки киселинния дъх на Времето, което, отгоре на всичко, си продължаваше равномерния ход, поне на пръв поглед. Ефектът на бумеранга, или посоченият процес в горното изречение, караше госпожата да се чувства много, ама много важна и много, ама много жива и пълна с идеи и самочувствие. Времето и Вещицата по принцип се харесвали, но понякога, ах, понякога, се тросвали един на друг, и тъй като госпожа Вревеща не можела да контролира нито едната си, нито другата си хипотеза, упс, хипостаза, нейната разсеяна главица се превръщала в хаотично кълбо от пчелици, които жужали толкова безсрамно, че се налагало госпожа Вревеща да посегне към олтара, пардон, подноса с рекламно суши в магазина ХЕБ, защото все там се случвало това нещо, и да опита някакъв неизяснен тарантула, ужас, не, вентура рол. Ауууу, и пикантен, мляс, мляс, мляс. След това се понасяла с количката за покупки през стройно подредените рафтове с продукти, посягала насам натам според настроението и степента на загладнялост (ах, тези бисквитки изглеждат идеалното предястие), връщала се при плодовете, за да вземе още една чепка банани - ако има нещо, което свършва преди Времето да изтече в нормални кубици измерваема неосезаема, но понякога направо осезаема, площ, това били БАНАНИТЕ в къщата на госпожа Вревеща. Сякаш сами се свършвали. И така, застанала чинно на касата, госпожа Вревеща плащала с картата и си тръгвала, тайничко поглеждайки към канеленостафидените бейгълчета в мрежичката, дето не знаели какво им се пише. А Вещицата... тя никога не си изпълнявала ролята по предназначение. Свирукала ли си, поспаланата, или си спяла, свирачката? Кой я знае. Знае се следното:
Вревеща си отива вкъщи. Прави, каквото прави, спи си спокойно, събужда се. Пак прави каквото прави, хваща си чантичката, мята се в колата и потегля. И тогава, точно в този момент, когато е длъжна да се концентрира вурху знака стоп точно преди да се влее в страничното движение към магистралата, Вещицата, калпазаната, надига вой и почва да върти очи и да подскача около идеята на чантата, и като хлъзгава риба, с беззвучни уста, но доста чуваемо, да праща сигнали - портмонето, портмонето, porte-monnaie, книжката, шофьорската книжка, паричките, картата, паричките.... Какво портмонето, бе, мила? Пита се Вревеща. И в този момент почва да рови трескаво в чантичката, и рови, рови, рови, мляскайки звучно с устни - оо,, неее,,, ахххх, пакк ли, ннннн, ррррр..сссссс. Портмонето пак е изчезнало. Хоп завой към къщи. Щото никога не си носи телефоните на магазините в джиесема. И щото няма право на резервна шофьорска книжка. Аууу, и е забравила пак да заведе колата на технически преглед. Сега, като я спре чичо полицай, ще й друсне една глоба за 200 долара за книжката, и айде още двеста за просрочения стикер. И се почва по телефона един мъчителен, наситен с тиха драма и слаба надежда, диалог с мениджъра на смяна. Да, един момент, да ви прехвърля на ъкаунтинг. Ало, момент да проверя. Съжалявам, все още никой не е оставил портмоне с вашето име тук. Да, много съжалявам. Е, чак мъчително не е, а и надежда винаги има, нали, добри намерения също, за ада сме сигурни, о, да, да, ада, да, повтаря се този сценарий за четвърти път. Госпожа Вревеща дори не си спомня как изглеждаше първото изгубено портмоне. Ефектът на бумеранга проработи два пъти, после то изчезна безследно. Второто го върнаха веднъж от ХЕБ, ох, голяма радост падна. После, в едно друго ХЕБ, го беше дала на дъщеря си и тя, едногодишната, най-безотговорно, го пуснала на пода. И видиш ли, след половин час размотаване около щанда за торти, вижда госпожа Всевреща как една достопочтена дама бяга, та се носи след нея с портмоне, ама досущ като това на Вревеща. Ах, Вещицата, пак е направила онази магария, ох, простете, Вещице, магиа, ъъъъ, магиЯ, на дежавуто, посмислила си Вревеща, абсолютно доволна от размотаването на Времето. И пристигнала тичащата достопочтена дама, и казала, Вревеща? Да, отговорила Вревеща, това съм аз. Видях ви на снимката. Портмонето... едвам могла да продума достопочтената дама, защото не е лесно да се носиш след време и вещица едновременно. Ей така, завърнало се портмонето пак в лоното на чантичката. Добра работа вършиш, Вещичке, казала Всевреща. И Времето този път се оказало наше и точно на мястото си. ХЕБ rocks! Чуждоезично се изразила Всевреща, абсолютно спокойна за добронамерените и без никакви особени последици за маникюра й и педикюра й вещерства, дето ги вършела в ХЕБ. Но когато направила, за нещастие, сполучлив опит да повещерства и остави портмонето на касата на Уолмарт, ей там й разказаха играта. Там бяха безгрешни. Тормози ги по телефона и лично дни наред, но портмоне като нейното с нейните документи и парички не се появи. Така ти се пада, казала си госпожа Всевреща, като ходиш в Уолмарт, сякаш не забелязваш класовите различия. Оттогава нататък си купи едно леопардово портомоне, да се забелязва, и си го държеше здраво, когато беше в Уолмарт, където купуваше най-вече една вкусна, вкусна вода за пиене и един прекрасен органичен сос за спагети. Наложи се да си поднови гардероба от карти и портмонета. Новото porte-monnaie му се падна да премине през ритуала на инициация, тоест порастване в света на портмонетата, в количката за покупки на любимото ХЕБ. Ей така го остави, без да го види, защото беше нощ, разбира се. И защото Вещицата си вършеше работата, а Времето си спеше, защото, нали, беше нощ и беше черно новолуние. Събитията се развиха по сценарий - колата, светофара, телефоните, мениджърът, личното досаждане на офис работниците, чак си извади нова шофьорска книжка. Техническата регистрация ще почака. Сега и за това ли да мисли? Не стига, че е в лошо настроение и страдат всички около нея. Пък и в чакалнята на местното управление на шофьорските книжки, съседите й си говореха за Лас Вегас, неработещи семейни връзки, братя затворници, недостойни баби и млади майки. Пфу, каза си госпожа Всевреща, интересни хора. За десет минути се запознаха, изприказваха си най-важните моменти от биографиите и най-неразрешимите конфликти на семействата си. Но техните вещици и времена си вършеха работата, защото даже не забелязваха госпожа Вревеща, която ги гледаше с жив интерес и попиваше всяка тяхна дума - колко много разбираха от драма и 20-годишните,и 55-годишните!!!!!!!!!!!
Но къде беше Времето, къде се беше потулило Времето на госпожа Вревеща? Тя си имаше разностранни отношения с времето - ту напредничави, ту назадничави. И сега усещаше, просто знаеше, че портмонето й не е в района на ХЕБ, някъде далече е. И дойде й реда да застане на опашката за нова шофьорска книжка. После си отиде вкъщи Вревеща и си спеше следобедния сън сладко, сладко, когато я събуди изневиделица бодрият глас на мениджъра на ХЕБ. Портмонето се намерило, да си го вземе до осем. Вещерски времеви истории, каза си госпожа Вревеща. За какво й трябваше да ходи за нова шофьорска книжка? И докога, попита тя, с тези експерименти ще се продължава? Докога? Може би е време да опитаме с фишове за тото, например? Или с писане на блогове? Айде,с блогове, повтори ехото на Времето. От твоите уши, казала госпожата веща Вревеща, във вещерските. Но дали историята с портмонетата спира дотук или не, зависи от етногенезиса на мимезиса и от парезата на хипотезата.

Няма коментари: