Уорън Бъфет, Оракулът на Омаха, любимият милиардер на Америка, беше цитиран във всички медии с изказването си, че Америка вече лети към пропастта с главата надолу, че безработицата ще се увеличи и ще последва инфлация.
Бъфет пише много хубаво. Неговите писма до акционерите на компанията му Бъркшиър се четат като профетическа есеистична литература. Има закачливо перо. В последното си писмо до акционерите пише следното: "С Тони се почувствахме като комари на нудистки плаж. Навсякъде бъка от сочни обекти." Като комари-инвеститори в акции, разбира се. Той е моралният стожер на милиардерите, Лев Толстой на привилегированите. Има пълно доверие в американския бизнес, вярва в дълбоките кешови резерви, осигуряващи независимостта на компаниите му, проповядва умереност, предпазливост, правителствена намеса в тежки рецесии. Инвеститор е за него професия като всяка друга, макар че предпочита да е шеф на Дженерал Електрик или разносвач на вестници, особено последното, защото може да прави каквото си иска когато си поиска. Не обича бляскавия хай-лайф, не одобрява практиката милиарди да се наследяват, обича да се изказва, като Тед Търнър по едно друго време, по въпроси на икономиката и икономическата политика. Едно негово изречение да жужне в журналистическо ухо, и Бъфет е вече на страниците на вестниците. Една добра негова прогноза има заряда да дръпне акциите на споменатото предприятие нагоре. Има невероятна памет за числа и данни, обяснява бизнеса с феномени на психологията - на консуматорите и на инвеститорите. По един простичък начин обяснява сегашното положение с факта, че за и.д.-тата гроздето никога не е твърде високо и твърде кисело, ако колегата се стреми да го има. Когато изпълнителният директор в една компания чуе, че конкуренцията прави нещо, и той иска да се хване на същото хоро, без оглед на бизнес модел и конкретните възможности на компанията. "Ако Кока Кола купи нещо, Пепси вече мисли за същото на същата сцена. На всеки изпълнителен директор му е близка тази 'всички други деца го правят' философия". В по-добрите времена, разбира се, тази особеност на бизнес елита се наричаше "характер А", като буквата А след характер означаваше агресивност, лидерство, богатство, успех, първенство, безкомпромисен нагон за пари и власт, и се считаше за нещо много хубаво. За Бъфет обаче няма святи класи и елити. Ако човек не знае, че това е вторият най-богат човек на света за 2009 година, според Форбс, ще си помисли, че може би е професор по икономика. Вярва в благините на менторството и 15 пъти на година се среща на живо със студенти. Въпреки своите 37 милиарда долара, той е скромен, говори разумно, живее в къща, която е закупил през 1958 година. През 2006 година дари 37.4 милиарда от парите си на пет фондации, 31 милиарда от които бяха за фондацията на приятеля му Бил Гейтс. Бъфет говори бързо, малко хаотично, ползва разговорен жаргон, мисълта му тече стакато, често се позовава и/или критикува теоретични конструкти, добре познати от учебниците по икономика и теория на медиите. Той например вярва в ликвидност, в диверсифициране на инвестициите, във въртенето на парите чрез производство. Купува текстилното предприятие Бъркшиър Хатауей през 1965 година и го превръща в супер успешен холдинг с инвестиции в застрахователния, хранителния, банковия, енергийния бизнес. Известен е, а понякога и критикуван, че, веднъж закупил ценни книжа в дадена компания, не продава с десетилетия. Инвестирал е в Кока Кола, Уелс Фарго, Американ Експрес, Гайко, Деъри Куин и др. Когато купува ценни книжа, се води от максимата: бъди алчен, когато всички са уплашени, и предпазлив, когато всички са алчни. Въпреки всичко, миналат година изгуби 25 милиарда долара поради обезценяване на ценните кножа. На девети март Бъфет отговори на въпроси на журналистите и зрителите на CNBC в продължение на три часа. По време на разговора успя да вмъкне реклама на застрахователния си и банков бизнес като Гайко и Уелс Фарго, което им вдигна акциите на следващия ден. Посланията му бяха насочени както към Америка като цяло, така и към правителството. Бъфет призова към единение на нацията и подкрепа за Обама, но също така критикува правителството за това, че посланията му са неясни. Неясни за големия бизнес явно. Изключително изгодните вложения, които Бъфет направи в Голдман Сакс и Дженерал Електрик през септември 2008 зависят до голяма степен от успеха на възстановителните операции на правителството. Като практичен бизнесмен и едър инвеститор в газови и нефтени предприятия, обаче, Уорън Бъфет се обяви против така наречената cap and trade данъчна програма, с която се въвеждат ограничения на емисиите на въглероден двуокис в атмосферата. Дори ги нарече регресивен данък, който бизнесите ще прехвърлят на клиентите си. Липса на идеализъм и прогресивно мислене, но пък доста реалистичен репортаж от бъдещето. В крайна сметка така мислят богатите, а това, което става на световната сцена, макар и намагнетизирано от масите, си остава вечната борба между старите и новите печалбарски модели на бизнеса, стари и нови политически приоритети. И как богатите разчитат случките и посланията, и говорят за тях донякъде дава ориентация поне за силите на противоборство и единение. Бъфет се е оказвал прав в повечето случаи и особено в дългосрочен план. Затова си струва да го чуем. Връзка към записа на http://www.cnbc.com/id/29595993. Ето в превод някои по-интересни мисли:
____________________________________________
/Преводът е направен по транскрибиран текст поместен на следния адрес: http://dealbreaker.com/2009/03/post-90.php. Текстът е редактиран за яснота и краткост. Това, което е пропуснато, не променя духа на казаното или гледната точка./
УОРЪН БЪФЕТ:
Това, което се случва в света на финансите, много бързо превзема реалния свят. Не само , че икономиката е забавила темпо изключително много, но и хората промениха поведението си както никога досега. Това, което се случи, е най-лошият сценарий. За първи път виждам потребителите, или общо американците, толкова уплашени. Човек може да се уплаши за пет минути, но за да възвърне доверие му трябва доста по-дълго време. И за това колко бързо ще се възвърне доверието, огромна роля ще изиграе правителството. И ако си объркан и уплашен, не можеш да преодолееш уплахата додето не престанеш да си объркан. Посланието трябва да е много, много ясно и просто относно това какво смята да направи правителството. И мисля, въпреки че е характерно по принцип за политическия процес, че посланията са малко неясни, и американската общественост не знае какво става, и реакцията й в резултат на това е да се отдръпне напълно.
Първоначално сгрешихме тъй като вярвахме, че ... и всеки вярваше, аз вярвах, правителството, ипотечните кредитори, заемателите, медиите, всички мислеха, че цените на имотите ще се отидат само и единствено нагоре или поне, че няма как да паднат значително. И веднъж приели това за абсолютна истина, вече нямаше значение колко си дал назаем за къщата, понеже, ако клиентът не може да плати, къщата ще се продаде на печалба и без това, или поне не би изгубил много пари. И така се получи, че натрупахме ипотечен дълг от 11 трилиона долара на базата на тази теория, че клиентът и неговият доход не са от значение, тъй като цената на къщата може само да расте. И когато нещата се срутиха и къщите, които като цяло биха стрували 22 трилиона, сега струват може би с 4-5 трилиона по-малко, а това означава а)това е ужасно висока сума, с която е намаляла цената на собствеността. Къщата е най-голямото вложение за повечето хора. И б)всички тези инструменти, които се появиха около имотите, които хората не разбраха твърде добре, започнаха да се сриват и този процес хвърли светлина върху други неща. Все едно, нали, едно дете да каже: "Царят няма дрехи". И след това веднага да каже: "Отгоре на всичко, царят няма дори и бельо". Това, коети имам предвид, е че различни пластове ... те са взаимообвързани. Когато хората се уплашат, променят навиците си. Всичко това ще приключи, но ... колко бързо ще стигнем до края зависи в огромна степен не само от политиката на правителството, а и от това колко добре е разяснена тя на хората.
Икономиката не може да се задвижи със стотинки. Това просто не може да стане. Хората започнаха да пестят. Години наред им казвахме да пестят, и ето сега те пестят, но това е нож с две остриета. Ето, имаме този велика икономически механизъм, какъвто няма никъде другаде по света, и той почва да се дави малко, и ние казваме: "Е, може би трябва да забавим малко и да видим какво ще стане". И той почва да се дави още повече. И това, което ние не разбираме, е че има триене. Колкото по-бавно се движи този механизъм, толкова повече се дави. Така че сега трябва да направим нещо да го задвижим наново и това ще отнеме време, и безработицата ще расте. Може би ще достигне доста високи нива, но от друга страна, аз ви гарантирам, че след пет години този механизъм ще се движи добре, само че аз искам да стигна до това положение много по-скоро от тези пет години. И това е осъществимо.
Ако си във война, а ние сме наистина в разгара на икономическа война, мнозинството има задължението да се държи така, че да не възпламенява малцинството. Когато Рузвелт свика Конгреса да гласува за войната, той не каза, "Включвам десетина процента от моите проекти", нито пък хората в Конгреса сложиха 8000 преференциални техни проектчета в декларацията, с която се обяви войната от 1941. Мисля, че малцинството има задължението да подкрепя всеки акт, чиято цел е да се спечели войната по един категоричен начин и не мисля, че преди началото на войната, пети ли първи ли юни беше, 535 човека трябва да си дадат мнението за това къде ще стъпят войските и какво да е времето, и колко войски трябва да се пратят, и подобни. И не мисля, че трябва на шести юни да имаме ново прослушване, и да кажем: "Брех, трябваше да стоварим войската на една миля още по на север."
Мисля, че републиканците имат задължението да погледнат на ситуацията като на икономическа война и да разберат, че имаме нужда от лидер и да го подкрепят. И мисля, че и демократите, а аз гласувах за Обама и силно го подкрепям, и смятам, че е точният човек - но смятам, че те не трябва, когато викат за единение по толкова важен въпрос, не трябва да се възползват от ситуацията и да дразнят републиканците. Нещата трябва да следват така: задача номер едно, две и три е да спечелим войната, икономическата война.
Какво правим с предлагането на пари (money supply) и какво е поведението ни с оглед на това, което създаваме сега, ще предреши отговора на въпроса дали тази инфлация ще е по-сериозна от инфлацията през 1970те. Възможността да е по-зле е налице. Ние водим голяма война и ще ползваме пари в нея, и целият свят се е снишил. Единствената страна, която може да хвърли повече барут е правителството на САЩ. Те са способни да посрещнат всяко предизвикателкство, защото могат да печатат пари доколкото хората са склонни да въртят бизнес в американски долари. Така че може и по-лошо да стане. И знаете, в икономиката няма безплатен обяд.
Това, което изживяваме е икономически Пърл Харбър. Конгресът е съставен от хора патриоти. Не мисля обаче, че всички те разбират напълно колко е сериозно положението и какво се изисква с оглед на това. Това, което се изисква е командир, който се възприема като командир по време на война, той се нуждае от подкрепа и човек трябва да се откаже от някои искания. Когато излезем от тази криза, може да се върнем при хокането един друг, нали, и вкарването на специални проекти в бюджета и така нататък. Но на този етап трябва да оставим тези неща, доколкото можем, настрани, и честно, никой друг освен президента няма подобаващ кредит на доверие сред американците. Хората са чували имената на Полсън, Гайтнър, Бърнанке, но те само ги объркват. Само президентът на САЩ има авторитета да каже: "Ето това ще направим сега, а това няма да направим."
През 19 век имахме поне шест големи финансови паники. В повечето случаи причината беше загубата на доверие в банките. Наричат се паники, защото ако човек отиде в банката и не може да си изтегли парите, той се паникьосва. И това е ситуация, която ще продължи да съществува до края на света. Дойде 20 век. Създадохме Федералния резерв и си мислехме,че това ще успокои хората. Но през 30те години на века разбрахме, че без доверие в банковата система тази икономика никога няма да оздравее. И създадохме Федералната корпорация за застраховане на депозитите /ФКЗД/. ФКЗД е помогнала на 3600 банки. В Щатите има само около 7 000 банки и още 1400 спестовни институции. От 1934 година насам няма нито един вложител на застраховани депозити, който да е изгубил дори и едно пени. ФКЗД изигра огромна роля в превръщането на тази икономика в най-добрата икономика, някога съществувала. 3600 пъти ФКЗД се е намесвала упешно. Миналата година, мисля, те прехвърлиха 8% от всички депозити в Америка без това да струва и цент на данъкоплатеца. ФКЗД ще се погрижи за банките. Говорят за национализиране на банки. Те нацонализираха 20 банки тази година в рамките на една наносекунда и близо 20 миналата година. Преместиха парите за една нощ. Всичко работи нормално.
Всичко ще бъде наред. Ние имаме най-великият икономическа механизъм, някога създаден от човека, според мен. В началото, през 1790 година, бяхме четири милиона, а виж къде сме сега, и не защото сме по-умни от останалите хора, не защото нашата земя е по-плодородна или пък имахме повече минерали и по-добър климат. Това, което имахме, е добре работеща система. Тя отключи човешкия потенциал. Не че е работила добре всяка година. През 19 век преживяхме 6 паники; през 20 век беше голямата депресия и двете световни войни, и какво ли не още. Но ние имахме система, свободен, в голяма степен, пазар, закон, равни възможности, всичко онова, което отключва човешкия потенциал, макар че все още имаработа за вършене. Така че аз мисля, че вашите внуци ще живеят по-добре от вас. Но от време на време механизмът се затлачва, но ако погледнеш отвисоко на цялото това време, може би 15 години общо са лоши години, и ние продължаваме напред.
/следва продължение/
Няма коментари:
Публикуване на коментар