неделя, 19 юли 2009 г.

Няколко улици и жега в Остин, столицата на Тексас






































В Остин на 17 юли, 2009 беше горещо, задушно и влажно. Както обикновено, в летен работен ден центърът е призрачнопуст. Столицата на Тексас започна бавния процес на своето събуждане от спокойно административно селище с добре окопало се хипарско мнозинство и 50 000 студента в последните години на миналия век. Носталгията по "онзи Остин" е йеремиевия плач на местните. Към горните три сегмента от населението се прилепиха хиляди трудещи се в информационно-техническия бранш и хиляди мигранти от цяла Америка, голям процент от тях от Калифорния, благодарение на които цените на имотите сигурно и непрекъснато растат нагоре. За първи път тази година цените на апартаментите паднаха до нивото си от 2000 година. Това, разбира се, е златно време за заможните родителите на студенти, които имат избор да закупят 40-годишен апартамент 50 квадрата за 60,000 долара или мезонет 200 квадрата в съседна чисто нова постройка за 400,000 долара. Бавно, но сигурно изчезват старите едноетажни мексикански постройки, тип складове, които преди десет години съставляваха не особено привлекателно историческо наследство на центъра, и на тяхно място се строят небостъргачи и жилищни блокове. Капитолията, седалището на тексаския парламент, някога най-високата сграда в Тексас, е вече джудже в дъното на снимките на централната улица "Конгресна". Остинската кметска администрация е една от най-активните в САЩ по отношение на заселването на централните райони по европейски образец. Голямата емиграция на американските семейства към покрайнините на града е започнала след втората световна война, когато на ветераните от войната са давани изгодни кредити за обучение и закупуване на къща. Строителната индустрия не е чакала подкана и така се е родила американската мечта за къща с окосена ливадка, фризирана домакиня в идеална, добре оборудвана кухня и две коли в гаража. Днес почти няма семейство, което познавам, което да не се е преместило в къща преди или веднага след раждането на първото дете. От десет години обаче американските кметски администрации в по-разлятите и нискозастроени градове, като тези в Тексас например, работят по продажбата на новата американска мечта. Оказва се, че има хора, студенти, незадомени професионалисти и пенсионирани двойки, които нямат нищо напротив да платят малко повече за апартамент и да работят и играят в центъра на града, въпреки шума на нощния живот и бездомниците.
Няколко улици, преди мъждиви и подозрително тъмни, са вече напълно преобразени. В новите постройки първите етажи са предназначени за търговски обекти, над тях са жилищните площи. Магазините са луксозни и артистични, до един следващи дизайна и вкусовете на новата модерна вълна. Впечатли ме името на магазина "Имидж, Фолклор+Мечта". Имаха разпродажба, оповестена с чуство за хумор така: "Добре, разбрахме....Имаме разпродажба." Останалите магазини могат да се видят на този адрес: http://www.2ndstreetdistrict.com. Целият този новопостроен район с 26 бутика, 18 ресторанта и 450 апартамента е всъщност дигитилизиран и си има интернет страница. Кафенетата все повече не приличат на типично остинските хипарски барове и закусвални с плакати на тексаски музиканти, изключително вкусно барбекю с лют сос и потъмнели от годините подове. Все повече приличат на барове и закусвални от Севера. Минахме покрай винен бар Крю със затъмнени прозорци и красиво заредени с прибори масички отвън. Промъкнахме се през червената завеса и мило попитах дали може да се обядва без вино. Все пак винен бар е, но жегата неумолимо зачерта виното от приоритетите ни в този момент. Докато чакахме агнешките ребърца, приготвени върху огън, с гъби и аспержи, се наблюдаваше следната закономерност. Двойка върви по втора улица и наближава Крю. Момичето, вървешком, оглежда екстериора на заведението, момчето си гледа напред и не го забелязва. Точно преди да подминат, момичето се спира най-внезапно и дръпва назад момчето. Следва бърз разговор, тя се усмихва щастливо, той мърмори, тя пак чурулика, той отсича и в крайна сметка се запътват към вратата, тя грейнала, той не, където ги посреща червената кадифена завеса и изключително любезния сервитьор. Заведението е тройно по-скъпо от съседната закусвалня, но важното е, че момичето не може да свали усмивката от устата си. Лукс за обикновени и не толкова обикновени хора. Прави жените щастливи. Този сценарий се повтори няколко пъти, така се случи и с нас. Анонимният дизайнер е направил не просто дизайн, магия е направил. А стените на бара преливат от вино, разбира се. След като приключихме с късния обяд, забързахме към северната част на града и не остана време да се разходим нагоре по "Конгресна" по следите на спомените. Отбихме се набързо в ИКЕА, в руската детска градина, където децата попиваха руски език и култура за един ден, на юг отново към парка Зилкер за едночасова игра и обратно в Сан Антонио.

четвъртък, 16 юли 2009 г.

Костенурката и лъвчето

Нилсен рисърч ни включиха в последното си телевизионно изследване. Пратиха въпросник с няколко въпроса от типа имате ли телевизор в къщи, колко на брой, кои канали гледате и т.н. В плика имаше два долара. Почувствах се неловко и попълних въпросника. Обадиха ми се по телефона и ми казаха, че ще ми пратят още един плик с календар-дневник, където да отбелязвам на кой канал работи телевизора и по кое време. В плика имаше 30 долара. Пак ми позвъниха да проверят дали съм получила плика и дали си попълвам редовно дневника. Стана ми още по-неудобно. Все пак точно с такива едноседмични изследвания се решават рейтинга и съдбите на предаванията. Казах им истината. Заявих, че не ползваме телевизорите, и те ми казаха да им пратя дневника си колкото се може по-бързо, пък било то и непопълнен. Искали да узнаят какво правя с ТВ апарата, пък било то и нищо. След това ми звъннаха на вратата представители на АТ&Т, телефонната ми компания, и ми предложиха супер сделка за кабелна телевизия. Казах им, че сделката е супер, но ние не гледаме телевизия. Мина известно време преди да ми реагират.

И аз така гледах една моя преподавателка по психология в Остин, която беше някакво младо преродено хипарско създание с пантофи на краката, дълги поли, дълга естествено разпусната коса, мъж доктор на психологическите науки и две деца, които тя сама обучаваше вкъщи. Това психологическо семейство, съвсем основателно според сегашното ми аз, беше решило да се раздели с телевизорите си. Дъщерите им гледаха телевизия само когато посещаваха свои връстници. Тогава все още телевизията беше повече от школа за мене в този нов свят и си спомням как вътрешно ги съжалих тези деца, единствените, за които знаех, че са лишени от този източник на вечно развлечение. Години по-късно моите деца не гледат телевизия и ние също. Новини получавам по интернет, предавания и филми също, ако въобще имаме време за такива неща вече, а детската забава е с логото на ютюб. За месец гледане близнаците се научиха да управляват интерфейса и структурата на ютюб, така че сами си правят програмата, в рамките на това, което им е позволено от родителското тяло. И мисля, че подрастващите по същия начин ще се отлепят, ако не е вече факт, от телевизията каквато я знаем. Оня ден се появи новина за 16-годишен ученик, който предизвика фурор из медиите и офисите на високоспоставени господа от телевизията с доклада си за една консултантска фирма, в който пише, че неговите връстници не гледат телевизия, не щракат върху банери, обичат безплатната социална медия, но не ползват туитър. Тъй тъй. Покрай тригодишните ни наследници и ние се подмладихме и следваме младежки тенденции.

Проблемът ми обаче е доста по-сериозен. Изискват се огромни усилия да се конкурираш с доминантната култура, да мотивираш детето да говори на няколко езика и да развиеш отношение към родните култури на родителите имигранти. И виждам, че повечето семейства с родител-имигрант, пък дори и когато и двамата родители са имигранти, са направили избор в интерес на доминантната американска култура и език.

На три години и половина момчетата ми растат триезични, но все повече културата, която най-лесно осъзнават и рационализират, е американската. Тя е по-естествена за тях с наличието на връстници, предвидима и интересна среда и възпитатели - алтернатива на все по-строгите родители. Без да са гледали филмите и без някой вкъщи или около нас да им е споменавал за герои и супергерои, Барни, Спайдърмен и Супермен са вече предмет на обожание. Ние пък като родители увеличаваме избора за подражание и харесване, разбира се, с ресурси от интернет. Откакто гледаха едно видео с пирати в ютюб, въображаемите игри са основно с пиратски сюжети. Препасват мантии и колани, а фланелки се превръщат в папагали на раменете им и шапки. Опасявам се, че ще се влюбят в пиратските си дрехи от Хелоуин, ако им ги предоставя. В градината ходят само няколко дни в седмицата, но вчера Кай Иван се върна с думичката Робокоп. Предполагам пиратите ще отстъпят скоро на Робокоп или Спайдърмен. Вече ми е все по-трудно да контролирам достъпа им до американската поп култура. Обратното, разбира се, също е вярно, ако има добра обществена организация на етнически принцип. Едни познати, трето поколение американски украинци, които живеят в Ню Джързи, щат с голямо и добре организирано украинско малцинство, имат момченце на тяхната възраст, който ходи с казашка униформа навсякъде. Има си две бели ризи с развяващи се ръкави и два чифта широки сини панталони, запасани с червен колан, и зиме, и лете е малко казаче за чудо и приказ.

Понеже нападението е по-добрата стратегия в тази неравна битка, поне за тяхната възраст, в момента близнаците минават през интензивен курс от съветска анимация и песни. Руската и съветска анимационна детска забава е по-достъпна и подходяща за тригодишни от украинската. Българска не се намира лесно на интернет. Тези три руски детски песни и мултфилми създават толкова настроение с прекрасните си мелодии и закачливи сюжети, че в този петъчен ден реших да ги споделя с повече хора. Първите две песни са хитове. Третото филмче, за костенурката и лъвчето, е на приятна лятна тема, особено подходящо за сезона. Костенурката лежи, гледа слънцето и пее песничка. Лъвчето решава да послуша и да попее, и след кратко недоразумение, се съгласява с титуляра на песента, тоест костенурката, и да пее, че лежи и гледа слънцето, вместо че седи и гледа слънцето. Ето това се казва проблем! Между другото, озвучено е от един единствен актьор с три гласа. Приятно гледане (излежаване)!





събота, 11 юли 2009 г.

Облаци, захарни, маргаритени










Ако има нещо, което никога не бях забелязвала в България, това са облаците. България е превзета от такова брауново движение по земната си география, че и планината не седи мирна. Ако има нещо, от което не мога да избягам в Тексас, това са облаците. Живеят си в такава непосредственост до земята и хората, че папилата им са бели илюзии в чашата с маргарита, а сиянието им е не по-вълнуващо от гуакомоле с чили.

Пристигнах на летището в Остин в един майски ден. Направих смела крачка в американския югозапад отвъд климатизираната сграда и спрях. Задушен, тежък въздух, лепи се по носоглътката. Слънцето белее от яркост. Синьо небе, до припадък, без щипка захар по него, без капка адреналин. Синьо небе като таван, полегнало върху раменете ти. И едно слънце забодено в него. Започна да ми става топло, забързах. Как ще дишам тука, попитах се? Следващите седмици стана по-лошо. Нападнаха ни високосни жеги. Вече не просто гълтах горещ въздух като риба на сухо. Излезех ли навън, сърцето започваше да прижуря, да скрибуца и пари. Странно, казвах му, засрами се, сърце на млад човек си, катереше Черни връх през седмица, айде ще вземем половин стенокардинче, от мен да мине. Гледам на изток, гледам на запад, зад гърба си, встрани. Спасение не се вижда отникъде. Слънцето се размножило като пчела майка, на хоризонта чернеят кипарисови хълмове, но хоризонтът всъщност е илюзия. Адът беше слязъл при мен. Ще си ходя, казвах си, това място не е за мен. Сърцето припяваше като раздрънкана катара. Нивото на езерото Травис падаше до безкрай из медиите. Всички пиеха черен чай върху лед. Сипваха в огромните чаши звънки парчета лед до ръба и го заливаха с черен чай. Безумие! Що за нецивилизовано поведение, възмущах се с яростта на човек, който никога не си и помислял, че чаят си заслужава и една глътка, ако е хладен. В старбакс прегледах набързо менюто с кафета. Налях си студена вода. Зъбите ми измръзнаха. Елиминирах веднага артикули с думички като студен или леден. Спокойно можех да разглеждам същото меню на японски. Едва ли нещо повече щях да разбера въпреки, че владеех английски. Дайте едно еспресо, поръчах. Единично или двойно? Замислих се. С това сърце трябва да избягвам двойни натоварвания. Единично, моля! Получих една чаша с малка кафява локвичка на дъното. Изглеждаше ненадеждна. Отпих. Обхвана ме ужас. Горчиво преко сили дори и за човек, който пие кафето си без захар от години. Концентрирана отрова. Заплаках за пластмасовите чашки с блудкаво еспресо от случайната будка. И еспресото им не става. Бихте ли сложили вода в чашата, примолих се. Искате американско кафе? Пази боже, не! Сложете вода в чашата. Погледнаха ме така, сякаш съм нахална или налудничава. Сега вече знам, че американците пият еспресо както руснаците водка, на екс и в малки чашки. В нормално състояние пият американско кафе - еспресо с вода, само че изначално разбъркано от машината.

След седмица стана още по-топло. Храната съвсем безвкусна. Бях приключила резервите от вафли морени и минах на пуканки, сладолед и пържени картофки. Всичко друго сладнеше, включително и месото. Хлябът киселееше и сладнеше едновременно. Салатата нарязана на едри парцали марули и с необелени краставици - престъпление! Текс мекс храната беше още по-непоносима (енчилада) с разтопения си кашкавал, обилно удавил някакви безвкусни питки с месо, или (тако) питка с бъркано яйце и картофи, или с боб и кашкавал, или с пилешко. Направо престъпление! Но, жегата, жегата не се умори. Не просто слънцето нажежило целия свят - от стръкчето трева до всяка една от моите сърдечни клапи, но нестихваща, неудовлетворена жега, съпроводена с океанска влага, от която кожата лепи без да се изпотява. И потта ври под пласта лепкав въздух като неизригнала вулканична лава.

И един ден се появиха тези облаци. Стана едно бяло, едно шарено. Не тези точно на снимките, а техните прародители отпреди 9 години. Вече не съм човек, змей съм. Молекули кислород около мен врят и кипят, но аз си дишам въздуха като един изкусен огнехвъргач и гася с леден чай. Гледам с лепкав поглед. Отворило се това пространство, затичало се, тичаш и ти след него. Като поляните под Черни връх, само че безкрайни. Като морето в Бургаския залив, само че от твърд. Небето съвсем скъсява дистанцията с белите си дрешки, те левитират, кокетни... Много си отиват с кипарисите и дъбовете. И с лампите си отиват. И с червените сгради с хоризонтални покриви. И с безкрайните улици и магистрали. И с ледения чай. Направо да ги хванеш за краищата и да ги натъпчеш в чашата си. Ето това липсва на маргаритите. Облаци. Захар от облаци и текила от облаци. А намеси ли се и слънцето, намигне ли през кипарисите, направо си умираш от кеф...

вторник, 7 юли 2009 г.

Големият Брат не спи

Една нощ. Толкова им трябва на американските детективи да реагират на потенциално криминализираща информация в Интернет.
Познавам един бизнесмен, който преди може би две седмици пусна в мрежата сайта www.apolo.gy. Всеки може да си напише извинението и да си прочисти съвестта, или поне такава е идеята на начинанието. Доколкото разбрах, в Америка имало бум на подобни форуми. Аз се уморих на втория ден от "историите" във форума - човешката низост и егоизъм не са особено забавни в голяма доза. От време на време зачитам някой и друг постинг от спама, който този бизнесмен праща по 5 пъти на ден във фейсбук мрежата си. Конкурира се единствено с полуобществената радиостанция NPR, които ме облъчват на всеки два-три часа, и с един друг познат, докторант с много свободно време. Не знам защо някои хора си мислят, че социалните мрежи, тези толкова чувствителни паяжини от отношения и мнения, са перфектното място за бизнес спам. Та така, набива ни главата с чука да си излеем скътаните анонимни извинения на сайта му и, естествено, да чукнем върху една от десетте гугъл реклами. Оказа се, че форумът не е модериран и една жена е оставила извинение за убийството на съпруга си, който бил изрод и насилвал децата им. Полицията била заподозряла друг човек, така че тя се изплъзнала успешно от наказанието. На следващата сутрин на моя познат бизнесмен му се обаждат петима детективи от цялата страна, точно преди интервюто му с едно от радиата, с молба да им даде айпи адреса на потребителя, публикувал извинението. Всеки един от тях имал някакъв случай с фактология идентична с тази в постинга. Той им казал, че е съгласен да отиде в затвора, но не и да разкрие самоличността на човека. Тук разбира се, се проявява бизнес интереса му, както и решимостта му за реклама на всяка цена. Макар че натрупа милиони, докато работеше за едни хора, които печелеха клиенти с положителна реклама, в личните си бизнес дела този мой познат залага най-вече на негативната реклама. Детективите пък му казали, че ще се обърнат към съда. Уверена съм, че ще го принудят да разкрие айпи адреса, тъй като това е вече практика, но съм абсолютно впечатлена от бързината, с която е реагирала полицията. Една нощ!

неделя, 5 юли 2009 г.

Ну, чумадан, ну пагади


Вчера през час-два поглеждах към новините, форумите, процентите на малките партии, имигрантския вот, нарушенията, срама на рудиментите, библейските цитати(?) на етнически-пристрастените, екзистенциалната криза на победителя, позиционирането на всички, всички, всички. Междувременно отгоре-отгоре (така и не можах да се съсредоточа) зачетох мемоарните есета на лисабонеца Антонио Лобо Антунес, в които той вдъхва живот на Бенфика, квартала на детството си, отдавна погребан под тонове стомана и цимент. Сещам се веднага за два разказа на Стефан Бонев, един невероятен пловдивски автор на разкази, поради което и невероятно подценен, разбира се, на същата тема, само че с български сюжети. Един от съседите на португалеца, Хосе Езикът, имал погребална агенция, която се рекламирала така:

"Защо да продължаваш да живееш, когато за 100 ескудо можеш да си поръчаш едно наистина прекрасно погребение?"

Ето така българските партии си накупиха избирателно своите погребения. С това есе приключих вълненията си по повод избирателните финансови разходи. После се чудих дали да се вълнувам от намесването на Турция във вътрешните работи на Република България. Без да зная цялата истина, реклами по турски телевизии, освен ако не са спонсорирани от самата турска държава, са най-вероятно законни. Във всеки случай надявам се медиите да разровят тази тема, да осветлят фактите преди да продължим с изводите, защото е много интересен казус в балкански и европейски контекст. На тези избори ДПС беше като свинския грип - до който се е докоснал, све отидоха в изолация. Тъжното е, че българи и турци си общуват само и единствено през темата за ДПС. Че не се е появила вътрешна алтернатива на тази силно-централизирана партия. Че въобще има етническа партия в 21 век, подобие на някакъв африкански модел на родовообщинни деления. Че мнозинството трябваще да упражни демократично правото си на мнозинство, за да затъкне устата на самозабравилия се. Сега да не чуя, че имало пак етнически напрежения в България. Очаквам правителството, новото, да третира такива изказвания като пиар криза и да иска доказателства за дискриминация. Всеки път. Защото дискриминацията в България е най-вече по линия честно заработени пари - мафия. Нека да продължим да работим по създаването на гражданско общество, което означава еднакви възможности за всички, ако ще и по американския модел на квоти на заетост или проекти в държавните институции, както и механизми да се тушират с думи, кампании и действия ксенофобски диктаторски апетити. Докато не видя такова законодателство на местно ниво, не бих повярвала в бъдещето на страната. Американците също нищо не правят от хуманизъм и любов към идеята. В тяхното общество на самопровъзгласили се индивидуалисти (един нелош мит) този модел работи, просто защото алтернативата ще да е била корумпирана, ксенофобска, разпадаща се държава от добре въоръжени граждани.

Англоезичните си има един любим израз - "to lift yourself up by your own bootstraps". Да се повдигнем сами с връзките на ботушите си. Което буквално е невъзможно, разбира се, но всъщност означава да се издигнеш сам над културните, икономически и финансови ограничения на произхода и средата си. Нещо като да спреш да викаш неволята да ти оправи каруцата, а да се огледаш и да си я оправиш сам, колкото и невъзможно да ти се струва. Ето това чака партията, за която гласуваха милиони българи. Може би това е ГЕРБ, може да е и някоя друга партия след много години. Но ние нямаме добра предистория на управление. Затова ще трябва да се повдигаме с връзките на ботушите си/цървулите си. ГЕРБ имат много, ама страшно много работа. По рождение те следват породистия принцип на СДС и НДСВ, а именно бързо-сформирана партия с ограничена експертна база около харизматичен лидер с добро медийно присъствие и с членове - хора с по-прагматична жизнена философия, често добре заработили от старата партия индивиди, търсещи още по-добри възможности за развитие или нови хоризонти чрез пренареждане на вече поставените на масата карти. Това е в първата фаза от живота им. СДС на този етап са с най-вече идеалистична членска маса. БСП ги има и двете - и ченгесарско-прагматичните и идеалистичните общности. Не случайно е като грипен вирус - всяка година се ражда наново. ГЕРБ ще изживеят своето израстване със свое правителство и с огромна отговорност на плещите. Една коалиция със СДС може да се окаже добра смес, но само и единствено ако господарите, които плащат музиката в милата ни родна държава, поорежат силовите си дивизии, престанат да пречат на демократичното формиране на средната класа и излязат на световния пазар, което означава по-малко пране на мръсни пари, повече бизнес и участие в световната икономика. И нека на Борисов да не му иде да забранява емигрантски вотове и да се хваща за кобура, ами да помисли за правилата на тези вотове. Да вземе пример от европейските си и американски колеги и да въведе демократични правила на емигрантски вот. Защо например се вдигна минималната бройка гласове за отваряне на секция от 20 през 2005 на 100 през 2009? Заради преразхода на командировъчни? Какво мисли за вот по пощата, например, за дигитализиране на вота, за да се хващат двойно и тройно гласуващи граждани? При тези ужасяващи проценти на купени гласове абсолютно задължително е България да влезе в 21 век и да направи тази практика или много скъпа и опасна, или да използва съвременна технология за пресичането й.

Следващата стъпка на новото правителство трябва да е преразглеждане на един куп закони, опорочени за последните четири години, като назадващия избирателен например, и най-вече този за съдебната власт и наказателния кодекс. Няма прогрес и стабилност без функционираща съдебна власт. Има джунгла, има вълнения, има бедност, корупция, дискриминация, депресии и отчаяние. Ако нещо въобще трябва и може да се реформира и да заработи, нека да е съдебната власт!!!

И все пак, добра новина е, че комунистите са на изхода на играта и им се налага отново да ползват подставени играчи. Може би това е началото на тяхното маргинилизиране. Да живее световната криза, която разтърси всяко едно общество, затънало в собствената си слепота и безсмислие! Защото много хора си бяха повярвали на абсурда. Като в диалога на Йонеско в "Плешивата певица":
"Кога са почивните му дни?"
"Вторник, четвъртък и вторник."
"Това са три дни в седмицата!"

А ако пак нищо не се случи поради слаби нерви и предварително договорени схеми, уверена съм, ще стане като в "Ну погоди". Един куфар-чемадан гони Вълка из каютата на зайчето поради високия бал на вълните и като със зъби отваря и затваря капака си току под опашката му, а той му вика: :Ну, чумадан, ну пагади."
Та така. Ако е писано или пък на електората му писне, завихря се буря и пуска на воля чумаданите.

петък, 3 юли 2009 г.

Моловете, Ла Кантера и завръщането на органичната архитектура


































Природосъобразният дизайн е ненатрапчив, като първобитните пещери или като Мадарския конник. В скалата изображението на Мадарския конник първоначално не е лесно различимо. Не е лесно и да откъснеш очи от човешкото творение върху камъка; толкова рядко се случва творението на изкуството да стои така естествено върху платното на природата. Малко по нататък са двете първобитни пещери в отвесните парчета скали, чиито отвори гледат към своеобразен атриум в гората, нещо като първобитен градски площад. Преди да попадна в тази злачна прелест, чух планината да пее. Огледох се, но не видях никого освен върховете на импозантните скали и зеленото море под тях. Връхлетя ме силна емоция въпреки усещането за клаустрофобия, сякаш планината, оживяла, ме прегърна в едно измислено пространство, в което природата и изкуството бяха двете лица на естеството. После планината замлъкна. Тръгнах по пътечката към отворите на пещерите с праисторически останки и видях между дърветата поседнал върху един камък да свири дядо гайдар в потури, бяла риза и шарен елек, в който беше затъкнал няколко дудука. Изкуството понякога те застига на неочаквани места. И вълнува далеч не само през оптиката на съзерцанието. Десет години преди това изживях същата еуфория в музея на открито Етъра. Десет години по-късно изпитах тотално пренатоварване на сетивата в мола Ла Кантера. До такава степен природата се е превърнала във ваканционно понятие за хората, търговското - във функционално, а изкуството - в музейно, че срещите с трите едновременно на едно място шокират. По един много приятен начин.

Архитектурата e изящно изкуство и добрата новина е, че през последното десетилетие големите инвеститори отново развиха вкус към естетски, артистичен дизайн. Натурализираната красота иде да омекоти студенокръвния прагматизъм на нашето време и колкото по-естествено се вписва в (или вписва в себе си) заобикалящата я природа, толкова по-успешна е тя. Май прагматизмът, веруюто на съвременния бизнес, започва да си партнира със завърналия се хуманистично-природен идеал. Предикатът във "Формата следва функцията" е на път да изчезне.

Тъй като все търсим пионери, прародители и дефиниции, може да се каже, че още през 1907 година Франк Лойд Райт венча изкуствотото си с природата и нарече своя природосъобразен стил "органична архитектура". През 1939 година го обрисува така: "Стоя тук пред вас, за да проповядвам органична архитектура, да заявя, че органичната архитектура е модерният идеал и учение, изключително необходим, ако искаме да видим целостта на живота и в крайна сметка да служим на целостта на живота, без да държим на която и да е традиция като съществена за ТРАДИЦИЯТА, без дори да славословим някоя предзададена форма, налагаща ни визиите на минало, сегашно или бъдеще, а вместо това - да се възхищаваме от простите правила на обикновения разум - или на супер разума, ако щете - определящи формата според природата на материалите".

Разбира се, тази тенденция в един прагматичен западен свят не е резултат от движението на чистите идеи, а на маркетинг стратегии, стъпили здраво върху маркетингови проучвания на егото и потребностите на възжеланата заможна клиентела. През последното десетилетие американските градове се променят, макар че в тази криза възходящата крива ще бъде коригирана. В резултат на няколко едновременно протичащи процеса в обществото, като бума на индустрии с младежка заетост, добра координация на университети и бизнес, която чертаеше ясни пътища за прогресивна кариера на завършилите, многобройно население в пенсионна възраст със свободен капитал и най-вече наложилата се възможност и свобода на консумация тук и сега, веднага и с всички сили, се строяха все по-елитарни домове и комплекси, като луксът забележимо преля от вътрешните интериори в обществените. Джипиес координатите спрямо център и периферия отдавна не определят статуса в обществото. Богатството беше в такива количества и с такава висока точка на кипене, че търсеше излаз без значение посока или индивид. Но то и не предполагаше как демократизирането му ще го промени самото него. Зеленото движение едва ли започна от кабинетите на изпълнителните директори и техните протежета, с малки изключения. Но това е друга тема. Изобилието от капитал предопредели и изобилието от конкуренция, и една от печелившите стратегии за надмощие между инвеститори и строители беше свързана със свободното време извън работата и възможностите за лично самодоволство и самоусъвършенстване - лайфстайла.

Ето така се стигна до идеята да се вдъхне живот на западналите централни части на южните градове, да се концентрират част от заможните хора с артистични ресурси и интереси в центъра а града, който ще се благоустрои с магазини, галерии, кафенета, ресторанти и жилищни сгради. Другата тенденция е да се разтягат границите на града като се строят луксозни съоръжения по краищата, направо сред природата, въпреки протестите на правозащитниците. И точно тези съоръжения, борейки се за парите в ръцете на заможните, претърпяха най-големия катарзис на оригиналност, някаква степен на природосъобразност и лукс.

Едно от най-добрите дизайнерски бюра в Югозапада, "Аламо Аркитектс", фирмата проектирала Ла Кантера, луксозния открит мол в северозападната част на Сан Антонио, описват своя процес на работа като систематично изследване на цел, контекст и култура. През 2007 година те получиха за Ла Кантера наградата за оригинален дизайн и развитие на нов проект на Международния съвет на търговските центрове, организацията, която чрез конкурсите си задава стандартите за дизайн на търговски обекти в цял свят. Молът вече не е монолитна климатизирана сграда на няколко етажа с наблъскани кутийки-магазини. Молът е отворено понятие, търговски квартал, открито пространство с пешеходни зони, улички, навеси и зеленина, с фонтани, пейки, стълби, магазини и кафенета, с детски площадки, светлинни ефекти и артистични акценти, често част от по-голям комплекс с жилищни сгради, голф игрища, хотели, кина. Молът вече трябва да отговаря на естетски критерии, трябва да е красив, различен и в крак с артистичните търсения на времето. Маса покрити молове, построени преди 30-40 и повече години, претърпяват реновации в днешно време.

Не е ли странно, че въпреки предсказанията за покачващи се температури и глобално затопляне инвеститори и търговци предпочитат да строят вече 10 години отворени търговски центрове. Нещо като разкаяние преди раздяла. А може да е поредната офанзива на така омръзналата ни прагматичност, струпване на повече източници и потребители на лукс на по-малко пространство с цел оптимизиране на инвестицията. И неусетно се оказва, че цялото градско население, без значение на възраст и социално положение, обожават красивите места за приятно прекарване и социални контакти. Пазаруването се превръща в сложна психична дейност, но и в позиция по екологичните въпроси и социалното общуване. Последният вик на модата са именно екологичните дизайнерски решения, целящи рециклиране, щадене на природната среда, ползване на местни ресурси, икономия на енергия и суровини.

Молът Ла Кантера заема площ от 121,000 кв.м. и е част от курортен комплекс, притежание на USAA Real Estate Company, който включва и увеселителния парк Six Flags Fiesta Texas, хотел и спа център The Westin La Cantera и две голф игрища, които се ползват за международни състезания. Строителстовото на тези съоръжения не променя значително гористия хълмист терен. Едно от оригиналните проектантски решения на Аламо Аркитектс е да остави буфер от естествена гора между пътя и пръстена от паркинги. За да стигнеш до мола, шофираш през наситено зелени хълмове под безкрайно синьо небе. Молът не се вижда от пътя, защото е терасиран в низина, и след като отбиеш, е необходимо да минеш през зеления пояс, за да различиш сградите и паркингите. По краищата на застроеното място нищо не е култивирано. Дивите склънчогледи и треви си растат необезпокоявани, скалите са остри и начупени. Поне шест месеца в годината Тексас е в плен на лятна жега и архитектите са се постарали да смекчат ефекта й върху пазаруващите. Наели са климатолог, който е разработил сезонни модели на терена с оглед слънчева светлина и вятър. Алеите са покрити с красиви дървени навеси, много от тях решетести, за да правят шарена сянка. Около 300 дървета са запазени при строителството и те осигуряват естествена сянка. Допълнително са преместени на избрани места из мола други десет огромни дъба, най-големият от които тежи около тон и половина. Там, където не може да се оползотворят въздушните потоци, са инсталирани мощни вентилатори. Особено естетична е детската площадка, шарена, заградена и украсена с високи триизмерни дървени латиноамерикански скулптури на маски, в които децата могат да се скрият и да надничат през процепите на очите. Над площадката са опънати разноцветни платна, които пазят сянка. Пешеходната пътека между магазините е дълга около половин миля, е разклонена, разностилна и разполовена от богато аранжиран и терасиран воден канал, засаден с местни водоустойчиви растения. В момента в Сан Антонио има режим на водата за напояване и съоръженията са изключени, но въпреки това са достатъчно артистични и скулптурно самодостатъчни, за да не натрапват липсата на фонтани и ручейчета. Впечатление правят еклектиката от материали (неръждясваща стомана, арматурно желязо, мед, бразилско дърво, местен варовик, стъкло) и цветовата гама, характерни за Сан Антонио, богатството на артистичен детайл, като лампи, светлини (дори и тези върху указателните табели и уличния калдаръм), плочки, стъклени мозайки, цветни стълби, ъгли, фасади, пейки, скулптури, огромни ръчноизработени мексикански гърнета. Тази плеяда от детайли, проектирани и изработени от подизпълнители, се конкурира с изискани фасади на ресторанти и магазини, повечето от които са луксозни марки за дрехи, обувки и козметика. Няколко 25-футови колони са декорирани със шестфутови имитации на растението агаве от неръждясваща стомана, ръчно изработени от мексикански творци. Аламо Аркитектс са използвали услугите на бюро за графичен дизайн fd2s при оформлението на визията и бранда на проекта, както и при избора на графични изразни средства. Фирмата е изработила табели, надписи, сезонни украси и архитектурни елементи като плочници и облицовки за стени. Концепцията им е в духа на времето - ползване на местни материали и местната природа и култура като източник на идеи. Интересно е, че според маркетинговите проучвания мъжете с по-голямо желание посещават Ла Кантера в сравнение с други търговски центрове. Именно те са посочили и нуждата от книжарница, която липсваше в първата фаза на проекта, преди Barnes & Noble да заемат двуетажното пространство на уличката между старата и новата част на мола, която е отворена за движение на автомобили. Много от луксозните търговски марки за първи път идват в Сан Антонио именно защото имат възможност да получат достъп до най-заможната част от населението на града и неговите многобройни туристи. Поради изключителния успех на фукнциониращата част на комплекса, в момента се достроява втората му част с магазини, ресторанти и офиси, в която изкуството е още по-смело застъпено, ефекта още по-зашеметяващ, донякъде и поради добавената вертикална перспектива в строителството и парковото оформление.

Още снимки на този адрес: http://www.have-fun-in-the-southwest.com/La-Cantera-Mall.html.