Ако има нещо, което никога не бях забелязвала в България, това са облаците. България е превзета от такова брауново движение по земната си география, че и планината не седи мирна. Ако има нещо, от което не мога да избягам в Тексас, това са облаците. Живеят си в такава непосредственост до земята и хората, че папилата им са бели илюзии в чашата с маргарита, а сиянието им е не по-вълнуващо от гуакомоле с чили.
Пристигнах на летището в Остин в един майски ден. Направих смела крачка в американския югозапад отвъд климатизираната сграда и спрях. Задушен, тежък въздух, лепи се по носоглътката. Слънцето белее от яркост. Синьо небе, до припадък, без щипка захар по него, без капка адреналин. Синьо небе като таван, полегнало върху раменете ти. И едно слънце забодено в него. Започна да ми става топло, забързах. Как ще дишам тука, попитах се? Следващите седмици стана по-лошо. Нападнаха ни високосни жеги. Вече не просто гълтах горещ въздух като риба на сухо. Излезех ли навън, сърцето започваше да прижуря, да скрибуца и пари. Странно, казвах му, засрами се, сърце на млад човек си, катереше Черни връх през седмица, айде ще вземем половин стенокардинче, от мен да мине. Гледам на изток, гледам на запад, зад гърба си, встрани. Спасение не се вижда отникъде. Слънцето се размножило като пчела майка, на хоризонта чернеят кипарисови хълмове, но хоризонтът всъщност е илюзия. Адът беше слязъл при мен. Ще си ходя, казвах си, това място не е за мен. Сърцето припяваше като раздрънкана катара. Нивото на езерото Травис падаше до безкрай из медиите. Всички пиеха черен чай върху лед. Сипваха в огромните чаши звънки парчета лед до ръба и го заливаха с черен чай. Безумие! Що за нецивилизовано поведение, възмущах се с яростта на човек, който никога не си и помислял, че чаят си заслужава и една глътка, ако е хладен. В старбакс прегледах набързо менюто с кафета. Налях си студена вода. Зъбите ми измръзнаха. Елиминирах веднага артикули с думички като студен или леден. Спокойно можех да разглеждам същото меню на японски. Едва ли нещо повече щях да разбера въпреки, че владеех английски. Дайте едно еспресо, поръчах. Единично или двойно? Замислих се. С това сърце трябва да избягвам двойни натоварвания. Единично, моля! Получих една чаша с малка кафява локвичка на дъното. Изглеждаше ненадеждна. Отпих. Обхвана ме ужас. Горчиво преко сили дори и за човек, който пие кафето си без захар от години. Концентрирана отрова. Заплаках за пластмасовите чашки с блудкаво еспресо от случайната будка. И еспресото им не става. Бихте ли сложили вода в чашата, примолих се. Искате американско кафе? Пази боже, не! Сложете вода в чашата. Погледнаха ме така, сякаш съм нахална или налудничава. Сега вече знам, че американците пият еспресо както руснаците водка, на екс и в малки чашки. В нормално състояние пият американско кафе - еспресо с вода, само че изначално разбъркано от машината.
След седмица стана още по-топло. Храната съвсем безвкусна. Бях приключила резервите от вафли морени и минах на пуканки, сладолед и пържени картофки. Всичко друго сладнеше, включително и месото. Хлябът киселееше и сладнеше едновременно. Салатата нарязана на едри парцали марули и с необелени краставици - престъпление! Текс мекс храната беше още по-непоносима (енчилада) с разтопения си кашкавал, обилно удавил някакви безвкусни питки с месо, или (тако) питка с бъркано яйце и картофи, или с боб и кашкавал, или с пилешко. Направо престъпление! Но, жегата, жегата не се умори. Не просто слънцето нажежило целия свят - от стръкчето трева до всяка една от моите сърдечни клапи, но нестихваща, неудовлетворена жега, съпроводена с океанска влага, от която кожата лепи без да се изпотява. И потта ври под пласта лепкав въздух като неизригнала вулканична лава.
И един ден се появиха тези облаци. Стана едно бяло, едно шарено. Не тези точно на снимките, а техните прародители отпреди 9 години. Вече не съм човек, змей съм. Молекули кислород около мен врят и кипят, но аз си дишам въздуха като един изкусен огнехвъргач и гася с леден чай. Гледам с лепкав поглед. Отворило се това пространство, затичало се, тичаш и ти след него. Като поляните под Черни връх, само че безкрайни. Като морето в Бургаския залив, само че от твърд. Небето съвсем скъсява дистанцията с белите си дрешки, те левитират, кокетни... Много си отиват с кипарисите и дъбовете. И с лампите си отиват. И с червените сгради с хоризонтални покриви. И с безкрайните улици и магистрали. И с ледения чай. Направо да ги хванеш за краищата и да ги натъпчеш в чашата си. Ето това липсва на маргаритите. Облаци. Захар от облаци и текила от облаци. А намеси ли се и слънцето, намигне ли през кипарисите, направо си умираш от кеф...
5 коментара:
Ееее, явно си претърпяла голям културен шок. Но да те успокоя, салатата я правят тaкa не само в Тексас, но и на други места по света известни с кулинарна изтънченост (краставица небелена, салатата на големи парцали и т.н.). Еспресо по този начин се прави и в Италия. Явно Тексас е първото различно място, в което си се преселила, иначе щеше да имаш подобен опит и във Франция, Перу, Мароко и всичко останало. Бъди малко по-отворена към различното :)
Mapma
Здравей, Марта. Написах този текст с ирония, разбира се. Макар че бях пътувала из Европа и Русия, не можеше да се сравни с културния шок, който преживях в Америка. Огромен. Имай предвид, че Тексас е доста по-различен от северните щати например. Има хора, които на физическо ниво веднага приемат и харесват новото, при други не става веднага. Физиология. Зависи с какво си захранван като малък. В Тексас видях за първи път да хранят двегодишно дете с царевичен чипс натопен обилно в люта салса и не става въпрос за мексиканци, тоест национална кухня. Трябваха ми две години в Щатите, за да свикна с храната. Преди това, спомням си, че руската кухня ме беше изненадала с черния си хляб и с един розов борш, макар че харесах всичко останало, а сега обожавам и борш, и черен хляб, украинската - с варениките си, френската - с някакъв сладък колбас, с черен хайвер и с парцалените си салати. Тексас, разбира се, с лютивите си чушки, които те пъхат във всяка манджа.
Blagodaria - na men bi mi bilo interesno v tazi vrazka da razbera kak se spria na Austin - dali zaradi samia Texas ili po druga prichina. Horata se viyayat v adaptatziata si ot tova kakvo gi e motiviralo na purvo miasto da otidat tam. Niakoi motivi pomagat drugi ne tolkova.
Зоя, честно - разсъни ме ;) Нищо, че вече е 10:30... А аз горкия се оплаквам от 36 градусовите жеги на Варна...
Я сподели - да си правя ли труда да кандидатствам за Зелена Карта или Америка вече е в огромната Депресия ...
П.П. Пишеш невероятно!
В Америка ме пратиха на работно обучение (job training) и градът и щатът не бяха по мой избор. За мое щастие, Остин е либералния хай-тек, филмов, артистичен и административен оазис, така че не ми беше скучно там. В Тексас има горе-долу два сезона. 6 месеца времето е прекрасно, ниска влажност, пролетни и есенни температури, 6 месеца - жега и 100% влажност на въздуха, абсолютно непоносимо, но затова пък си имаме климатици навсякъде. В началото не се свиква лесно, особено ако нямаш кола, задължителен атрибут на всеки тексасец поради факта, че общественият транспорт е не особено развит, а разстоянията, даже и в самия град са огромни. Първоначално тази шир тексаска много впечатлява. Животът е по-лежерен и спокоен, хората са по-усмихнати и учтиви от тези на север. Непознати те гледат в очите докато се разминавате и те поздравяват "How are you doing?" Дори и в Далас, най-противният и консуматорски тексаски град според местни и имигранти, карат колите си с повече уважение към колегата шофьор, отколкото в Чикаго например. Всъщност в Чикаго видях доста опърпани хора и почти всички бяха с навъсени или нещастни физиономии. Все пак беше ноември месец и духаше остър студен вятър. Америка е огромна и разнообразна, всеки щат си е сам по себе си отделна страна със специфични тертипи и езикови акценти и култура, и ми е трудно да говоря за страната като цяло. В класациите на най-бързо разрастващи се градове в Щатите, тексаските градове си присъстват редовно, защото има нови технологии, мигриращи калифорнийци, сравнително по-висок стандарт на живот и по-ниски разходи, добър климат в сравнение с тежките зими на север или щати с природни бедствия, диверсифицирана икономика. Ние в Тексас по-малко усещаме кризата, отколкото Калифорния или някои северни щати. Във всеки случай мерките, които взима правителството на Обама все още витаят като духчета из високите етажи и не са особено ефективни на нивото на обикновения потребител (като изключим един прогресивен закон за кредитните карти, който още не е влязъл в сила). Здравеопазването е добро, но скъпо (все едно дали имаш ниски данъци при условие, че едно посещение в бърза помощ може да ти струва 5000 долара, ако има някаква минимална хирургическа манипулация), дори и с добра работна застраховка, за разлика от предишни години, замразени са бонуси и увеличения на заплати (с изключение на Голдман Сакс и подобните му), все още няма инфлация, работа се намира по-трудно. Тексас е основно бизнес щат, така че на хора като мене им липсва високата летва на изкуствата, каквато я има в Ню Йорк или Бостън, или Калифорния. И въобще, не се отказвай от зелена карта, Стилияне, ако я вземеш, но препоръчвам добре да проучиш къде е твоето място в тази огромна страна и да се подготвиш психически за имигрантство и самота, което не е лесно състояние на духа, поне първите години, после усещането се притъпява. Да не говорим, че няма много отпуска, работи се много, но пък ако си специалист по нещо, имаш шанс да работиш с най-добрите в света, да се потопиш в едно невероятно море от творчество, иновации, и шансове за реализация. Има нещо много освобождаващо в тази страна и на мен ми подейства като кислород след София. И все още ме движи нанякъде. Америка е за амбициозните и можещите. След първоначалното обаяние, културният шок е огромен, помощта от страна на бг общност незначителна (не говоря за пари), но след първите две-три години човек си стъпва на краката и потегля напред според силите, образованието и волята на духа си. Лошото е, че България и Европа си остават мног далече.
Публикуване на коментар