понеделник, 18 май 2009 г.

Деца и политика: Аз мога да чакам

Тази седмица мина в полусън. Небето в Тексас е толкова ниско, че върховете на покривите раздират облаците. И когато вали и е мрачно и нагнетено, не само къщите сивеят. Сивеят настроения, отношения, чак дишането ни сивее. Тази седмица времето настина кашляше гръмотевици и лееше сълзи, ама поройни и стремителни, погребващи в пръстта крехките ми доматени филизи и ниския боб, и краставиците, и неумиращия ми оптимизъм. А когато оптимизмът е на привършване, няма нужда да се пише каквото и да е. Чака се. Търпението е златна мъка. Затова и се изговаря на глас, не се просто чака. И тригодишни деца схващат разликата. Научих близнаците да казват: "Мога да чакам" и о, небеса, наистина се научиха да чакат. Обикновено желанията и командите се стичат към майка им като пролетно буйно изворче и додето съм дала вода на първия, вторият вече напомня с нестихващ рефрен за своята вода, а Даниела желае нова царевична питка. Междувременно първият вече пищи, а не мрънка. Брат му интелигентно усеща, че ако не запищи и той, желанието му ще изгуби приоритет, а през това време сестра им се включва в хора с приятен женски сопран. И в крайна сметка никой нищо не получава. И въздухът се нажежава от невротизъм, а от майката се изисква изключителна прозорливост и мислене в перспектива. Докато не се научиха да казват "Аз мога да чакам." По няколко пъти. За десет секунди майката-спринтьорка успява да вземе-даде-прибере-смени-изчисти-попие-подсуши-сервира-нареже според случая необходимото съществително.

Разбира се, колкото е важно за тригодишните да могат да чакат, толкова е важно и за двайсет, и за трийсет и повече годишните да не могат да чакат. Да не чакат благородната партия да се роди, благородните хора да се заемат с политика, Европа да прати своите министри и военни спецчасти, че да изчистят боклука от българската политическа и икономическа сцена, да дойдат инвестиции в страната, че да ручат наново хората, мафията да измисли поредната пералня, че да си вложат натрупаните пари и вече не просто да са собственици на земи, кафененца и апартаменти, но и едри, богатеещи собственици с много земи, кафененца и апартаменти, защото производството, нали, някой друг го прави, я чужденците, я политическата върхушка. Политическите страсти български стават все по-театрални и все по-демократични. През петилетка се формира нова голяма партия, която събира хора от кол и въже. Кой е казал, че обикновеният, редови гражданин няма думата? Всеки може да се запише в новата партия и тъй като малко са активните, човек, и новозаписал се, може да блесне с желанието си да мърда, да прави търкала, да бърка кофража или каквото там се изисква, според слушането. Преговорите често се водят по кафенетата. Например, когато си бях в България преди две години подочух един герберски разговор на съседната маса и, ако нямаше да си тръгвам след няколко месеца, щях да запазя интереса си към говорещите, тъй като обсъждането беше пълно със стратегеми и съюза "ако", както и с дефиниции разни. Може би щях да ги заговоря, да потопя ръцете си до лактите в това тесто за нов козунак (м-м-м), че да репортерствам от сърцето на изригващия вулкан. Все пак натрупала съм опит, говорейки с непознати майки по пързалките. За да влезеш в новите листи, мисля си, трябва да имаш или връзки (пари), или интересна биография. Или да знаеш много хора. Май последните са сред най-ухажваните. И трябва да си припрян, да създаваш впечатление на много активен човек. Модерен човек.

Не се надявам на преобразени партии, било то и сини. На врели и кипели в борбата политическа, било то и талантливи писатели, и талантливи политици. Надявам се повече идеалисти да успеят да преминат през политическите сита за вярност и да влязат във властта. Нещо като комунистическите нелегални "ядки". Идеалистите са тези, които и да изпълняват партийна поръчка не могат да спят нощем от угризения, вземат (според законите на накаканизаните косове), но после дават под някаква друга форма, може би ще уредят с поръчка спуснатия парашутист по партийна заръка, но не винаги. Понякога ще се запънат. Някак си ще балансират. Ще им избият чивиите в един момент. Ще се надушат с други такива и ще се почне дисент/дисант. Въобще ще променят статуквото. Без да се (ги) самоубиват. И най-важното, ще са безстрашни. Защото възпитаваните в комунистически елитизъм са по-безстрашните засега. Все пак зад тях стои цялата полицейска и политическа машина. Децата им също, в името на гарантирано-елитисткото им детство и настояще. Тяхната носталгия по детство на избраници по произход (улучили "спермената лотария" по думите на Уорън Бъфет) вече избива безсрамно по блоговете им и в книгите им. Както и в налагания софийски дискриминационен език. Ще ги познаете по бащините и майчини техни биографии, незачитане на работа в екип, доносничене на големите шефове, дори и да не е поръчано, дори да е просто литература за това кой какво казал (така се почва, виждала съм такива писания), лобиране за техни фирми при каквито и да е конкурсни избори на поръчки, а ако не спечелят, омраза, воюване до последна капка кръв, при крайна цел уволняване на виновника. Според българския политически цикъл промяна ще има, но тези избори са предварително обречени според модерните представи за демократично управление. Да не говорим, че се задава криза. Кризата е идейна. Как да се умножават парите в криза? В тотална разруха? Не останаха варианти. Пък и на никой с пари не му харесва да е васал. Гледайте кризата на париимащите и съобразявайте политическите си опции. Добре е да има оптимизъм, обаче. Рано или късно нещо ще се спука. Такъв тип оптимизъм.

Иначе, да са живи и здрави братята украинци, които създават модерно абсурдистко изкуство в момент на доста сериозна криза в държавата си. И никой не ги отбеляза. След Верка Сердючка изпратиха на Евровизия Светлана Лобода. Моите деца страшно харесаха мустакатите казаци и дамата с козяци на рамене. Събирателен образ на Руслана + Верка Сердючка + доза Gogol Bordello. И, естествено, весел:

Няма коментари: