неделя, 8 февруари 2009 г.

Връзкарската врата към Европа



Около два часа мое следобедно време седнах пред компютъра с чаша кафе, чувствайки се крайно неуютно в кожата си, или както казват американците в руски превод, “под давление на времето.” Време за садене на репички и лук. Достатъчно топло, че да излезеш по къс ръкав, ветровито, с оловни облаци, закопчали слънцето с оловните си катинари някъде из занданите на февруарската депресия. За всеобщо разочарование, ни слънцето успя да разлае кучетата, ни дъжд се изля. И тъй като не бях в настроение за съботна разходка, реших да се разсея с радио “Христо Ботев”, чиято нова програмна схема отговаря на моите интереси въпреки силните флуктуации в нивото на професионализъм.
Радио "Христо Ботев" като замисъл и донякъде изпълнение на концепцията си е най-обещаващият културен медиен продукт, с който България заявява европейската си приобщеност. Моите вкусове за обществено радио са формирани от американското обществено радио NPR и британското BBC. Но колкото и добре да е преписана една концептуална рамка, в крайна сметка тя се оказва пластелинова къщичка в ръцете на местния талант с неговите етно-особености. Доколкото имам представа за задкулисните отношения поне в литературната част на програмната схема на това обществено-субсидиранo радио, липсва принципът на демократичност, равнопоставеност и баланс при избор на водещи и гости. Водещи открито заявяват пристрастия и приятелски връзки в ефир, липсва информативност и обратна връзка със слушателите. Целта е реклама на дадено лице, в което няма нищо лошо, но често тази реклама е несвоевременна, необвързана с новина, да не говорим, че въобще не се достига ниво на анализ и синтез. И в крайна сметка медийният продукт заприличва на неузряло саламурено сирене. Откъснати от историческия културен контекст на България, повечето предавания строят въздушни коли и приличат на частни маркетингови продукции на неколцина души. Водещите са хора, заемащи един куп други длъжности в най-различни културни и бизнес институции, и това за мен поне е сигнал за конфликт на интереси. Да не говорим, че си личи липсата на професионализъм и време за подготовка. Слушайки новото предаване "Врата към Европа" на театроведката и културоложка Мирослава Кортенска, обаче, си дадох сметка, че България не просто няма интелектуален елит, който да може да изкаже по един понятен и умен начин настоящето и перспективите на този народ, а че тези, които по една или друга причина окупират местата на този елит, са загубили въобще зрение и слух и не забелязват, че едната им ръка не знае какво прави другата, че правят точно обратното на това, което казват с думи.
“Врата към Европа” се оказа един голям, ама слонски оксиморон на поведение и съждения. Знам, че политиците го правят и бизнесмените го правят, и пенсионерите, когат могат, го правят, но това, че и “съвестта на народа”, интелектуалците, които проповядват приемането на европейски модели на общуване и ценности, според участниците във “Врата към Европа”, също не се срамуват да “връзкарстват”, и не само, че не се срамуват, но и го съобщават най-щастливо по микрофоните на обществено-субсидирано радио, предизвика лека мъгла и вцепенение в изнурения ми от тексаски февруарски въздух мозък. Мирослава Кортенска изчурулика близките си приятелски отношения не само с директорката на радио “Христо Ботев”, но и със заместник-министъра на културата Явор Милушев, и със Зуека и Нина, всички те гости на първото предаване. Аз слушам българско радио и не ме учудват маркетинговите кълчища, в които се оплитат близки другари, опитвайки се да ме убедят в гениалността на този или онзи, само защото те са яли на една и съща маса, много са си сладки един на друг и страшно се ценят. Българската културна интернет периодика и блогосфера (чак до бг-мама, включително) са се отдали на шеметно взаимо-четкане и лигави словоформи, които отдавна предизвикват моя изследователски интерес. Клики е имало винаги, и тъй като към днешна дата в българската култура нито една от тези клики не разполага с пълната власт да се саморазправи с останалите клики, борбата е кървава и жестока. За радост на феновете. Мирослава Кортенска обаче, поради своята неопитност навярно, изтърва натегателната си гиричка в краката ми, когато заподканя Явор Милушев, който има “меден глас” според нея, да вземе Зуека и Нина, техните добри общи приятели, и да ги пробута на Европа като българските културни амбасадори. Неудобството на самите Зуека и Нина беше осезателно в ефира. В цивилизованите държави, към които това предаване се стреми да подтикне България, се правят конкурси и се излъчват победители. В Европа и в Америка така се прави. Когато американският национален културен фонд (NEA) прави селекция на творци, които да получат федерални субсидии, създава процес на оценяване с два кръга на журиране от по няколко човека, символично възнаградени за посветеното на конкурса време, като журиращите трябва да представят поне две страници писмено обяснение защо поддържат/не поддържат дадена кандидатура. Знам, защото съм участвала в такова жури. И докато представителката на интелектуалните и академични среди и връзкарка в радио “Христо Ботев” Мирослава Кортенска призовава българите да възприемат европейските ценности, в ефир уговаря зам-министъра на културата да даде едно рамо на другарчето. И то на другарче, което, както научихме до тази минута, не му липсват изяви в Европа. Вярвам, че точно така стават работите в България. Вярвам още, че в кървавата борба за интелектуално превъзходство и лидерство, истинското такова загуби още една битка. И така, “Врата към Европа” се включи активно и дидактично в създаването на поредните европейски комплекси на горките българи. И глупаво се надявам. Глупаво се надявам и пиша за това, че може би покрай общите приказки на поредния “интелектуален” псевдоавторитет, сдобил се с радио предаване по "Христо Ботев" покрай дружеските си контакти, ще се промъкне някоя и друга конкретна полезна информация, анализ или, недай си боже, новина. Кортенска и колегите й имат съвсем още малко кредит за прахосване преди естественият подбор да ги изхвърли на "бунището на историята". Дотогава, а и за след това препоръчвам ЕнПиАр и Тексас Паблик Рейдио.

Няма коментари: