Пледирам за невинност

Аз, която ценя интуицията повече от разсъдъка, се вбесявам от предразсъдъци. Предразсъдъците би трябвало да са братовчеди на интуицията. Все пак населяват неразумни, предсловесни пещери. Да, пещери. Оттам са се зародили предрасъдъците. От многомилионната скална тъмнина, в която те са интуитивното, наследено знание за оцеляване. И от факла, предразсъдъците се превръщат в запалителна бомба, когато вървят с талантливо перо, което ще ги шербетира добре, ще им сложи малко шоколадови пръчици и ще ги поднесе със сок, за да ти избухнат в лицето. Още повече когато това се случва във вестник. Вестниците, както знаем, освен, че съобщават новини, са и идеологически платформи.

Иво Христов във вестник "Сега" публикува един популистки текст http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=7491&sectionid=5&id=0000901, в който генерализира своя 20-годишен опит на живот в отворена икономическа система. Имам подозрение, че е модерно в България човек да се мисли като част от "поколение", още повече като мегафон на поколението си. Поколението на 40-годишните, според него, се е провалило драматично, защото е съставено от конформисти, които мразят революции, и се спасява поединично в имиграция, че чак "дезертират" по услужливо нагодената теза на Ортега-и-Гасет - теоретична клада в полза на автора на текста. Самият Ортега-и-Гасет се е спасил от гражданската война в имиграция, така че не съм сигурна, че ако беше жив, великият философ, но и верен политик на своята аристократическа кауза, би се съгласил с есето на Иво Христов. 

 

Преди да напусна България получавах странни усещания. Стисках силно очи и не помня сънувах ли или не, но в прозореца на апартамента, в който живеех под наем, се блъскаха десетки ангелобели гълъби.  В рамките на един месец от горните етажи на няколко блока, включително и този в който аз живеех, скочиха няколко млади човека. Вместо да ме разпитва за клиентските ми битовизми, козметичката не преставаше да ми разказва за отчаяните си опити да замине за САЩ. Все по-често се засичах в един фризьорския салон в центъра на София с проституиращите момичета от съседната оградена със здрав бетонен зид къща-бардак, които бяха винаги с предимство, гледаха като наплашени котки и винаги бързаха, но и да не бързаха, пак бих им отстъпила реда си, защото очите им и жестовете им, пък и устите им, разказваха истории на отчайваща невроза и жестокост. На един купон една мафиотска секретарка се косеше, че приятелят й, шефът на фирмата, й плащал малко, а получаваше в пет пъти по-голяма заплата от моята, която ми позволяваше да живея сама, плащайки наем, режийни, дрехи, и т.н. Познавах хиляда човека, занимавах се с журналистика и пиар, и имах поглед върху множество лични и институционални, видими и задкулисни истории, и всички те звучаха неавтентично. Сякаш някой дърпаше невидими конци и където се случваше нещо - пробив, успех -  беше по благоволение на клики и кръгове - семейни и приятелски, но никога само и единствено благодарение на собствената индивидуалност и инициативност на човека. Вече бях разбрала, че сини и червени са като сиамски близнаци и борбата между тях е проформа - всеки, който е работил в медия през тези години знае това от първа ръка. Но когато разбрах, че това се случва на всякакво ниво, че има наложени представи за легитимост и нелигитимност на човека, представи, които работят и на най-битово ниво, изпаднах в депресия. Беше зимата на моето порастване. Беше вцепеняващо. Отрязах си косата. Купих си телевизор. Изгледах три латиноамерикански сериала. Когато се запролети, се появи възможност да замина. Не беше тази, която исках. Но реших, че Америка е добро място да си почина от странната призрачна страна България, от безсмисления шум и влудяващата й вкопченост в материализъм и имитации. В този момент вече дори не си спомнях имиграцията ми от Бургас в София. Просто знаех, че се задушавам, че не мога да се видя в огледалото на вътрешната ми истина, не мога да се изразя. Кислородът ми беше свършил за 7 години лична независимост. Имах нужда от по-голям град, от място, където моето семейство и приятелски кръг не ме детерминира, където няма да се учудват, че съм от Бургас, а не говоря меко, няма да трябва да трупам няколко персони около истинската ми, за да отговоря на нечии очаквания, за да имам работа дори. Битовизми, които биха затлачили и изригващ вулкан, камо ли току що разцъфналото цвете на моя младежки полет. 

През 90те години България формираше новата си демагогия, новосформираните с измама и бруталност клики и класи, и това беше времето, в което така нареченото от Иво Христов поколение на дезертьорите преживяваше своите 20 до 30 години. Който си имаше обръчи остана, който не желаеше да участва в обръчите или си нямаше такива, се опита да напусне, защото обратното би било равно на личен провал и дори глад. Това поколение имаше някакво усещане за достойнство и невероятен инстинкт за симулациите на общественополезна дейност, която всъщност е добре прикрита частно-обогатителна инициатива. Все пак това поколение израсна с рок, пънк, метал и гръндж, не с чалга. Това поколение преживя травамата да види калта и мръсотията, от която се построи двореца на нова България. По-мирната и упокойна част от него дори участва в строежа със здравите си мишци с помощта и под благосклонния поглед на родителя си.

Както виждам, през последните години дори и конформистите не виждат вече своя конформизъм, емигрирали са в отказ от обективно самовглеждане, лъснали са  собствените си истории и се провиждат като жертви затворени в палатите на садистичен господар. Но както казва народът - който го е страх от мечки да не ходи в гората.

 

Но какъв избор прави един човек в своето житие зависи само от това колко му стискат неговите обувки и не е почтено и възпитано да не се припознае правото на лична свобода, на свободата да дишаш и да се движеш. Проблемът не е в това, че младите хора искат да видят свят в момент, в който светът е по-отворен и гостоприемен от всякога, в момент, в който непознаването на света е равностойно на самоубийство. Проблемът е, че съществуват колективи, които имитират демократичен колективен живот, а всъщност биват разяждени от предразсъдъци и предмодерни интуиции за свой и чужд, център и периферия. България тепърва гради своя общностен площад и правилата за ползването му. Тя има много разсъдък и предразсъдък, много прагматизъм, но малко интуиция, малко солидарност, малко равностойни центрове, малко избор.

 

И накрая, аз, като един истински многогодишен, вътрешен и външен имигрант-дезертьор от поколението на дезертьорите, най-безотговорно заявявам, че истинският ми акт на дезертьорство беше към Бургас, морето и неговите трудови хора, когато бях на 19. Оттогава насам, по неморски столици и мегаполиси само и единствено мимикрирам като един върл хамелеон, като една истинска дъщеря на родината си, за което пледирам за невинност.

За натурализацията

Сред българската общност в САЩ се разпространява един двустраничен документ (който иска да го прочете лично, да ми пише, документът е в пдф формат и не мога да го вържа тука за постинга), който може и да е автентичен, може и да не е, и в който заместник-министърката на Министерството на правосъдието и председател на съвета по гражданството Жанета Петрова дава разяснение на общинските администрации относно Договор за натурализация между България и САЩ, влязъл в сила на 5 април, 1924 година, и прекратен, поне от страна на България, през 2003 година. Тъй като не знам дали е автентично авторството на документа, ще коментирам написалия го като “автора”, а не лицето Жанета Петрова, но ако тези двете съвпадат в действителност, изводите са още по-жални.

Отварям едни скоби, за да спомена, че САЩ разрешават двойно гражданство, макар че не окуражават тази практика, а в някои случаи искат отказ от чуждото гражданство, като например, при работа във ФБР или ЦРУ. За да се натурализираш като американски гражданин е нужно да минеш през медицински преглед, да се ваксинираш, да положиш елементарен тест по езика и историята на страната пред имиграционния служител, да можеш да си говориш с този служител, да позволиш да ти вземат отпечатъци и да ти проверят американската данъчна и криминална история, но тази в родната ти страна не.

Двустраничният документ на министерството на правосъдието споменава, че Договорът за натурализация между България и САЩ е отменен, но следва разяснение на договора така сякаш нищо не е отменено. Тоест, ако съм общинска администрация, ще гледам тъпо и продължително това “разяснение”, защото хем ми се казва, че е отменен, хем после ми се разяснява какво да правя сякаш не е отменен. Според документа с някакво писмо от 14 април 2009, не се знае от кого, не е споменат отправителят, което ме навежда на мисълта, че някой има интерес българската диаспора в САЩ да повдигне някакви въпроси към Министерството на правосъдието, е възникнало международноправно задължение България да признава на българските поданици, натурализирани в САЩ, американското гражданство, като същевременно ги лишава от българското им такова. След това се разглежда член 1 на този Договор, като се обяснява, че думата “натурализиран” се отнася до натурализацията на пълновъзрастни граждани, натурализирани по тяхно желание, както и на техните натурализирани деца-граждани на България. И след това казва, че тази дума "не се отнася до придобиване на поданство от една жена чрез женитба".

Преди всичко документът е изключително неграмотно написан, а правният анализ въобще липсва. Как “пълновъзрастен гражданин” не включва “една жена” в себе си? Защо не е споменат казус с мъж, продобил поданство чрез женитба, хем граматически женитба е по-правилно казано тук. Как така един договор ще е отменен през 2003 и същевременно ще е в сила през 2009, така че Министерството на правосъдието да дава мнение по него? Къде е получил правното си образование авторът на този правен текст-обяснение, ако някой друг се крие зад името на Жанета Петрова, знае ли той/тя как да употребява проста логика и мисъл, и с каква цел подпалва този пожар?


За да се успокоя малко, се свързах с български авокат и го попитах за конституционните жалоните на българското гражданство. Адвокат Васил Георгиев ми каза, че съгласно чл. 25, ал. 3 от Конституцията, български гражданин по рождение не може да бъде лишен от българско гражданство. Конституцията е върховен закон и нито законите, нито международните договори могат да й противоречат. Той също така допусна, че правно този Договор и това писмо-обяснение засягат сигурно само "натурализираните" българи, не и тези, чието гражданство е по рождение, но за да се стигне до дъното на нещата, трябва да се анализират един куп договори и конституции от 1923 година насам. Което, надявам се, служителите на Министерството на правосъдието да направят.

Предвид член 25 от Конституцията на България, как трябва България да погледне на двойното гражданство, дори и ако бегемот като САЩ я притиска да се отказва от своите граждани, в което не вярвам? Какъв интерес има България да се отказва от своя интерес в българското гражданство по света, предвид демографската и всякаква криза, която преживява?


И да е, и да не е фиктивно това писмо-разяснение, на мен ми е хубав повод да повдигна въпроса за някои дискриминационни положения в Закона за българските граждани и по-специално член 12, постановяващ българско гражданство чрез натурализация, и някои вратички за корупция в последващия член 13.

Като родена на българска земя с български майка и баща, правото ми на българско гражданство според Конституцията на Република България е неотменимо. За децата ми също. Ако имам възможност, искам и имам достатъчно пари да плащам данъци, ще имигрирам на и три континента и ще имам четворно гражданство. Но да речем съпругът ми, който не е български гражданин, ако ще се натурализира като такъв, ще има само едно. Защото, за да добие българско гражданство по натурализация, трябва да се откаже в писмен вид от предишните си гражданства. Тоест аз може и да имам няколко, но той не, защото не е потомък на българи или кръвно свързан с български гражданин. Нали разбирате каква е вероятността един чужд гражданин и то на първоразрядна държава да се откаже от своя билет за успех и благосъстояние и живот в законна атмосфера, за да се “реализира” в една държава, в която се става богат с “куфарчета” в минало време, работа се намира с “връзки”, полицията бие и митингува в защита на правото си да бие, журналистите защитават с подписки правото на мафията да се разпорежда с обществено имущество, в болниците лекуват срещу подкуп, и т.н. Според член 12 от Закона за българското гражданство, кандидатът за натурализация трябва да представи и документ за владеене на български език, издаден от Министерството на културата, или пък документ, че работи на трудов договор и че е платил данъци. А ако не работи на трудов договор? А ако въобще не живее в България, но би искал? И на кого трябва да си "платя" за този документ от Министерството? Защото една силно бюрократизирана държава държи на Документа, хартиен, официално подписан и подпечатан, издаден след няколко разходки до няколко гишета, а не на бази данни и други постижения на 21 век.

През последните пет години със свито сърце наблюдавам как българската държавна машина вместо да ме улеснява в упражняването на законните ми гражданските права, се държи като садистична майка, която изисква все повече и повече жертви от детето си в уверение на моята любов към нея. Разбира се, какво правя аз за нейната култура, нейните финансови потоци и евентуално бъдещо поколение е без значение. На колко хиляди километри съм, също е без значение. От време на време се заиграва с имигрантите, кани на Български Великден, слага един-двама-трима имигранта за министри и с това си измива ръцете. Но когато да кажем, ми изтече паспорта, ми размахва пръст и ми казва да си дойда в родината, щото иначе няма паспорт, задължава ме да си платя глоба за невнесени медицински застраховки докато ме е нямало в страната, защото съм си избрала, представете си, лекар, за свободния ми избор, а после отказва да ми ги изплати обратно, освен ако лично не попълня пред българско гише на българска земя молба за подобно нещо, кара ме да пиша обяснение защо не съм си подновила паспорта навреме и заради извинителния ми тон и обстоятелства ме дари с лека глоба от 20 лева само, ако ли пък трябва да подам заявление някакво и съм в САЩ, ме вика в консулството си във Вашингтон за нотариална заверка, което за мен е все едно да отидеш от България до Швеция, за да разпишеш една бланка. Преди пет-шест години приемаха нотариално заверени бланки, но вече - не, не вярват на американските нотариуси. Представяте ли си, ако Европа стане федерална държава, да ви карат да пътувате на ваши разноски до Швеция, за да си купите една бланка и да я разпишете пред тамошен представител срещу двойна тарифа? Когато пратя писмо до посолството с въпрос относно българското училище в далечен Тексас, посолството смята за необходимо да не ми отговори. Може би има някакви прецеденти, с които се съобразява, ограничавайки ми правата и информацията. Но ми е интересно защо българската държавна мисъл се съобразява само и единствено с крадците и престъпниците и техните схеми и интереси? Някой си в София размахва пак в най- просташки стил пръст и казва, “абе като не искат да живеят тука, няма да ги милваме я.” Така де, който не е с нас, е против нас, който не е пред лицето ми, не съществува. Какви ти тук отворен свят, плосък свят, глобализация, лична воля, българско лоби по света, българска диаспора, политически международни игри... Сега, ако става въпрос за нарко канали, канали за проституция, финансови кредитни канали, новобогаташки бизнес канали, ДДС канали, соцпарични канали, приватизационни канали, нали, тогава съобразяването важи с пълна сила. И за децата на тези канали важи с пълна сила. Всичко е въпрос кой ти е в личния телефонен указател. Ето, ДАНС доста са поработили с телефоните. А имигрантите да си гледат имиграцията и да се радват, че не сме решили да им сложим един плосък данък имиграция. И без това в САЩ, като слязат от самолета, Обама им връчва по една торба жълтици. Пък и на родителите им да сложим един плосък данък родители на имигранти-изселници. Изселници – изедници, все тая. Няма разлика.

Свинският грип и сензационната журналистика

В сряда сутрин коментирах на живо в предаването на Лора Крумова и Милен Цветков по Нова телевизия ситуацията със свинския грип в Америка. Казах, че засега е спокойно въпреки все по-невротичната медийна кампания, че на летищата и в градовете няма паника и никой не ходи с маски, но дезинфектиращите лосиони се продават като топъл хляб и хипохондрията отново е на мода. Ако има болен ученик в дадено училище, кампусите на целия училищен район се затварят за седмица. Границите обаче си стоят отворени. Споменах, че има много скептици и лека обърканост поради противоречивите послания на правителството и представителите на държавните здравни ведомства. Дори и към днешна дата, 120 заболели и възстановили се в една 300 милионна държава не е особен повод за притеснение. И едно е Обама да каже, че засега на ситуацията гледат със загриженост, но не е време за паника и страх, друго е след пет минути да парират президента с предсказания на шефовете на щатски и федерални здравни служби за неизбежни смъртни случаи в САЩ. Мийте си ръцете, кихайте в лактите си и избягвайте обществени места, но знайте, че абсолютно е сигурно, че ще има фатални случаи. Да, в САЩ на година умират 36,000 от грип, но това не е пандемия, тъй като СЗО не мисли така, пък и какво са 36 000 вече отишли си от този свят на година в сравнение с възможните жертви от една нова възможна пандемия. Да не говорим, че никой не обясни от какво точно са си отишли тези хора - от самия грип ли или от последващите бактериални усложнения, както и какви са възрастовите характеристики на тази статистика. От друг източник разбрах, че до 5% от тези фатални 36 000 случаи на година се дължат на грипа, а всички останали са резултат основно на бактериални усложнения, като пневмония, и то при хора с отслабена имунна система. Един ден по-късно кампанията става все по-организирана и добре режисирана. Световната здравна организация вдигна рейтинга на свинския грип до ниво 5 и го преименува. В американския център по контрол и предпазване от заболявания (ЦКПЗ) започнаха да валят проби от цялата страна. Това са проби, взети от носа на болни със симптоми на грип, и потвърдени в докторските лаборатории като грип от тип А, чийто подвид е свинският грип. Тези повторни проби от носа се пращат в ЦКЗС, чиито лаборатории са единствените в САЩ екипирани да потвърдят инфекция със свински грип. Времето за обработка на пробите е скочило от 8 на 24 часа.

Но преди това Америка се събуди с новината за първия случай на смъртоносна инфекция в страната, при това на двегодишно дете. И само толкова. Поне няколко часа нямаше подробности. Ето така се създава професионално паника и се правят опити да се тласне общественото мнение в една или друга посока. След няколко часа стана ясно, че детето е гражданин на Мексико, посетило е свои роднини в граничното тексаско градче, имало е здравни проблеми, които все още са тайна. Четири дни след пристигането си в Браунсвил, на 8 април момченцето се разболява от вируса, който е прихванат в Мексико. Пет дни по-късно, на 13 април, близките му го завеждат в болница в Браунсвил. След това е транспортирано в Хюстънската детска болница, където издъхва на 27 април. Знае се, че първите два-три дни са решаващи при грип от типа А, особено ако състоянието на пациента се влоши много и бързо. В началото детето не е дори диагностицирано правилно, но в интерес на истината на 8 април все още не се говореше за този вирус. Както споменах и преди, смъртните случаи са в резултат на усложненията, а именно респираторни заболявания и пневмония. Във вторник най-накрая беше публикуван и разказът на едно от заболелите момичета в Ню Йорк, където тя обяснява симптомите на болестта. Нещо, което се повтаря непрекъснато е изгарящата болка в гърлото. Тя не е можела нито да преглъща, нито да вдишва и издишва лесно, и е поддържала с дни висока температура.

И след всичко това, вчера сутрин послушно се поддадох на масовата психоза, заедно с хиляди майки с настинали деца. Така се случи, че синът ми Кай Иван, който е на три години, целият предишен ден се оплакваше от главоболие, болки в корема, болно гърло и разви температура, която го съпътства цялата нощ и на следващата сутрин. Прочитайки новината за първия смъртен случай в Америка, още повече на малко дете, се притесних, въпреки че абсолютно ясно съзнавах, че щом не казват подробности, се насажда страх и паника с преекспониран медиен шум. Още в осем часа бях в чакалнята на кабинета. Следобедът заведох и Даниела. И така се случи, че ни обслужиха две лекарки, така че имах възможност да си поговоря с двама специалиста. Проблемът на Кай Иван беше ушна инфекция, а вирусните и бактериални проби от гърлото и носа бяха отрицателни. Но разбрах, че само този офис е пратил в Центъра близо 12 проби от последните два-три дни. Повечето от тези хора обаче са или граждани на Мексико, пътували скоро до Щатите, или американци в близки контакти с мексикански граждани. Самите лекарки бяха спокойни и ми заявиха, че сме извън грипния сезон (октомври до март) и април месец са отчели рязък спад на грипните инфекции, за разлика от предишните месеци. Тази година и миналата, според тях, сме преживели едни от най-страшните грипни епидемии. Според тях е имало много случаи на хоспитализирани пациенти. Щом сте преживели този грипен сезон, ще преживеете и свински грип, ми каза едната. При условие, че епидемията от свински грип в Мексико върлува от месец март и Сан Антонио поддържа тесни контакти по бизнес, семейна и туристическа линия с Мексико, логически си помислих колко ли случаи са минали през кабинета им ето така, без проби и Тамифлу. Вече са снабдени с лекарства срещу свинския грип, обаче, така че при нужда ще помогнат веднага. На въпроса какво да правим за предпазване, те ми казаха, че най-важното е да поддържаме добър имунитет с добра и силна храна, чиста вода, и хигиена. Споменаха, че например в Галвестън, друг тексаски град на океана, има живо огнище на активна туберкулоза, но изън града заразата не се разпространява и съответно никой не обявява световна пандемия. Както и за обикновената грипна епидемия, която сме преживели само преди няколко месеца. Бяха резервирани към медийния шум, който се вдига, но се отнасяха с разбиране към моята загриженост. Казаха, че едни от най-натоварените дни са били понеделник и вторник, когато майки непрекъснато са звънели и са искали антивирусни лекарства за хремавите си деца.

Това, което е повече от сигурно, е, че правителството е ангажирало всички федерални, пък и щатски контролни здравни институции да издава инструкции и да информира подопечните им бизнеси. Детските градини например се чистят ежедневно с по-силен препарат, училища и бизнес сгради се дезинфекцират основно. Макар че не се забелязва разлика в живота преди и следи обявяването на заразите, сред определени групи от населението, като възрастни хора и майки с деца, има известно притеснение.

Въпреки невротичната медийна кампания, започват да се появяват данни, които поставят свинския грип в контекст. Все пак през изминалия грипен сезон са починали 55 деца от инфлуенца, но голямата част от децата, заболели от по-агресивните грипни щамове, се възстановяват. Според информацията, която получавам по българското радио, изглежда, че и в България са взети мерки и имат подготовка за евентуална епидемия. Директорът на българския национален център по заразни болести се изказа доста адекватно, съветвайки хората да поддържат добра имунна система с добра храна и витамини, и да си купуват от България антивирусни лекарства преди пътуване в чужбина.
Ако има нещо, за което хората трябва да се замислят в България е, че страната не разполага с лаборатории за изследване на бактериални и вирусни зарази от типа на свинския вирус. Медицинската и лабораторна инфраструктура на една страна до голяма степен предсказва дали една зараза ще се превърне в епидемия, или не, и какъв периметър ще обхване. Защото освен свински грип всяка година има поне една епидемия от стомашно-чревни зарази, не по-малко смъртоносни, предизвикани от замърсени храни.

Много от опасенията на СЗО се основават на историята и изводите от пандемията през 1918 година. Опасенията са, че свинският вирус мутира много бързо, непредвидим е, и може да се върне през следващия грипен сезон много по-мощен и масов. Затова и бързат да създадат ваксина. С ваксините обаче ситуацията ще е по-сложна покрай историята с епидемията на свински грип в САЩ през 1976 година, когато от създадената ваксина умират много повече хора, отколкото от самия вирус. Не трябва и да се забравя, че Мексико сити например е 24 милионен град с лоша вода, замърсен въздух и многобройно бедно население. Да не се пренебрегва и факторът "трети свят". В пиковия момент на епидемията в града са спрели водата точно в най-уязвимите райони, така че хората не са могли и да искат да си измият ръцете. Здравната им система е неадекватна и корумпирана. Няма лекарства, както и лаборатории за изследване на свинския грип. Оттук и вероятността от грешна диагноза, както и масовата психоза сред цялото население, включително и медицинския персонал.

В заключение, тази кампания за предпазване от свински грип започна да се преекспонира извън Мексико, и поставена в контекста на все по-агресивните сезонните грипни епидемии и все по-голямото нежелание да се затварят граници по време на рецесия, може би трябва да се премисли. Време е да замлъкнат, след като дълго време не се споделяха симптомите на заболяването, освен "класически грипни симптоми", някакви потенциални или бъдещи развития се подаваха като "новини" (българите са свикнали на този тип журналистика, но не и американците), избягваше се да се прецени критически ситуацията в Мексико предвид националните особености на здравната им система и икономическото положение, както и да се критикува неадекватната реакция на мексиканското правителство поне в началото на епидемията, чувстват се неудобно, че в САЩ вирусът протича без жертви и се дават странни обяснения как вирусът мутира на Рио Гранде. Както казах и преди, всички страни от типа на Мексико трябва да се притесняват и може би положат добра воля да подобрят здравното обслужване и инфраструктура, и ако това е политически коректният начин, ще преглътнем шума. И без това повечето зрители са скептични, освен в дните, когато децата им вдигнат температура.

P.S. Др. Тим Джонсън, медицинският експерт на ЕйБиСи съобщи преди малко, че учените са изследвали генетичната структура на свинския вирус и са установили, че липсва една аминокиселина, която е част от генетичната структура на по-смъртоносните грипни вируси. Освен това, свинският вирус е близък до този, който е предизвикал епидемия през 1957 година, което може би обяснява защо по-възрастните хора изглежда имат имунитет спрямо настоящия вирус. На този етап H1N1 е толкова агресивен, колкото и обикновената инфлуенца тип А от последните няколко години.

Истинската причина за пандемията от свински грип

Днес най-сетне големите информационни агенции започват да назовават проблема със свинския грип в Мексико с истинските му имена - а именно проблем на една нехуманна, разтурена медицинска система в страна с разпадаща се държавност. Българийо, гледай и чети в огледалото на бъдещето своята съдба! Защо само и единствено умират мексиканци? От два дни си знам отговора, но очаквах да чуя за недостиг на лекарства и затруднен достъп до медицинско обслужване в селски райони, за ниско ниво на ваксинация в обществото и имунна незащитеност поради факта, че климатът в Мексико не предполага чести грипни епидемии, а оттук и мексиканците, за разлика от американците, не са си изработили имунитет.

Оказва се, че линейки отказват да превозват болни, доктори отказват да ги преглеждат от страх да не се разболеят, болници отказват прием на незастраховани пациенти или просто защото са заети, липса на лекарства въпреки уверенията на политиците, че има такива. Държавните агенции, които са длъжни да съберат информация и лекуват превантивно семействата на починалите, не са и стъпили в къщите им. На iReport.com чух, че правителството периодично съобщава с радио реклами симптомите на грипа. Раздават маски, отменят събития. Но Мексико все още не знае кога, къде и защо е почнала епидемията, не са положени никакви усилия да се изолират и лекуват превантивно огнищата на заразата, а именно семействата на починалите и тежко болните. А те са починали и са тежко болни, защото никой не им обръща внимание и не им дава лекарства, дори и медицинските работници. Днес са отправили покана към тях да се явят в болниците при нужда(!!!).

Напуши ме смях и тъжно ми стана, когато американските медии започнаха да информират за по-агресивен щам при мексиканците. Не, една пневмония при нищите не е по-силна защото нещастниците са нищи, а защото местният доктор и държавата отказват да им дадат антибиотик. Хората от епицентъра на събитието град Пероте са протестирали с демонстрации срещу фермата за свине, която според тях ги е разболяла с нов, агресивен щам грип, но правителството им е казало, че това си е най-обикновена инфлуенца.

Мексиканците не са по-лоши от нас, не са по-лоши от американците. Те просто са свикнали да живеят без държавност, с наркомафии, които ги убиват ту бързо, ту бавно, които ги отвличат и тях, и децата им, и бедни, и богати, с полицаи, които са продали душите си на мафии и корупция, с политици, безскрупулни и цинични, с корупция, прокиснала всички прослойки на обществото, с бедност и жестокост, пред която изтощителното трамбоване през пустинята при Рио Гранде е приятна разходка. Общувайки с всякакви националности в САЩ, бих казала, че като етнос мексиканците са сърцето на американската нация, веселото и човеколюбиво, непринудено сърце. И мексиканските доктори отказват да лекуват не защото са лошите ябълки в обществото, а защото не искат да се озоват в същата тази ситуация, в която са техните пациенти - абсолютно незащитени и безсилни, но този път и болни. Дарвинизъм в действие. Виновни няма, причини няма, който оцелял, оцелял. Някаква постмодерна чумна епидемия е обхванала мексиканското общество, защото държавата я няма. Едно е да си постмодерен в Америка, друго в разграден двор. И на този фон става ясна чутовната смелост на новия президент Калдерон да хвърли войската във войната с мафията, както и вероятната му безпомощност да се справи с всякакви по-малки злини, като например корупцията и безчовечността в държавната администрация, дори и когато цял свят ги гледа и иска да им помогне. Сякаш в това отношение няма откъде да започне, няма здрав крайник, за който да се хване. А може и да не иска. Може на него така да му е добре. Слава богу, имат силен съсед, заинтересуван да плаща за командно дишане на цяла една държава. Ето как тръгват пандемиите. И като говоря за Мексико, си мисля за България, един "мексикански" проект в Европа. Но без заинтересувани съседи.

Междувременно американските производителите на свинско, притеснени от наложените от много държави забрани върху вноса на месо от САЩ, са принудили държавната бюрокрация поне в Тексас, скоро и в цяла Америка, да преназоват "пандемията от свински грип" на по-успокояващото "северноамериканска инфлуенца". Чакам следващото признание, а именно, че в Сан Антонио и другите такива погранични райони, където спасение от контакти с Мексико няма, отдавна вилнее свински грип, сигурно вече и затихва. Репортажите за заболели ученици откланят вниманието към училища и други организирани форми на живот, но едва ли някой вярва в есклузивността на учениците, що се отнася до грип. Просто правителството може лесно да проследи една епидемия в училищата и военните бази, откъдето са и данните за свински грип и където е "прихванат" първия случай в Америка покрай рутинни грипни изследвания. Американците оцеляват, защото често и рано ходят на лекар, разчитат на антибиотици при бактериалните усложнения вместо на компреси, а лекарите не отказват да преглеждат болни пациенти. Още защото за по-тежките случаи имат болници, които в голямата си част не отказват прием на пациент. А за една пневмония, защото свинският грип убива, когато се получи такова или друго респираторно усложнение, е страшно важно да се идентифицира рано и пациентът да получи лекарства. Иначе ми е странно, че веднага се препоръчва Тамифлу, което е скъпо патентовано лекарство, а не се обясни дали и други антибиотици не помагат, например такива, от които фармацевтичните компании не печелят толкова добре. Иначе добре е, че светът се интересува и реагира дори прекалено настървено. По-добре настървено, отколкото вяло, защото опасенията от мутиращи, по-остри форми на грипа са валидни и защото има доста държави, където нивото на медицинско обслужване е като това в Мексико.

Лоша работа, свинският грип е в Сан Антонио

Мексико е на един хвърлей разстояние от Сан Антонио. Шансът пограничните райони да бъдат изолирани от вилнеещия в Мексико свински грип е минимален предвид ежедневния трафик на хора в двете посоки. Хиляди мексикански граждани пазарят в американските молове и хранителни магазини, а много американци от мексикански произход пътуват ежеседмично до родните си места в Мексико. Много от пътуващите се занимават с разносна търговия. Сан Антонио е важен тъговски дистрибуционен център. Казано с няколко думи - ако ще има епидемия, Сан Антонио е вече заразен.

Засега в Мексико грипът е причинил смъртта на 81 човека и е разболял 1324. В Щатите има данни за 11 случая на заболяли, като само един човек е бил хоспитализиран и всички са се възстановили. Два от тези случаи са в Сан Антонио. Това, разбира се, ме притесни, макар че разболелите се ученици живеят доста далече от моя район. Дори си мисля, че най-вероятно има много повече болни, но в Шатите този щам на вируса сякаш се среща с някакви защити, тъй като през годините, в случаите на зараза, вирусът рядко е причинявал смърт.

От година и половина децата ми ходят на детска градина и получавам лично последна информация/илюстрация на епидемиологичната картина на града. Боледували сме по няколко пъти от розеола (оказва се, че може да се доразболееш от този тип вирусен грип поне два пъти, ако не се появи типичния обрив с бледи розови пъпки), болестта на ръцете, краката и устата (тип шарка, която започва с болезнени пъпки в устата) и най-обикновените грипове и простуди с висока температура и/или болки в костите. Последният път, когато боледуваха беше преди две-три седмици и се наложи спешно да посетим доктора поради силни болки в ушите и гърлото, които за първи път причиниха разтерзаващ плач и викове у детето. Междувременно се разболя и брат му. След няколко дена и аз се разболях, и странно, за първи път болестта се разви за едно денонощие и леката кашлица се придвижи за няколко часа дълбоко в гърдите. Кашлицата беше изключително болезнена и честа. Имах усещането, че няма да мога да си поема дъх, което ме хвърляше в ужас. Не можех да си намеря място от болка, която идваше толкова дълбоко от белите дробове, сякаш някой ме замеряше с ножове.

Симптомите на свинския вирус са тези на всеки грип - висока температура, болки в мускулите и костите, главоболие, зачервено гърло, кашлица, често с болки, затруднено дишане, хрема, отпадналост, треска, при някои заболели - диария и гадене. Усложненията са пневмония, заболявания на дихателните пътища и смърт. Докторът, при когото отидох, имаше съмнения за пневмония, но снимките разсеяха диагнозата. Той реши, че все пак го притеснява шума в гърдите, че може би е началото на пневмония или бактериална инфекция и ми предписа по-силния антибиотик. След 10ина дни грипът беше спомен. Не знам дали е бил свински или друг грип, но симптомите са почти идентични.

Това, което се питат специалистите е защо умират хора в Мексико, а в Щатите често заболяването протича по-леко и е с благоприятен изход. В САЩ сред заболелите има деца, които имат естествени защити срещу вируси и бактерии. Освен това голяма част то населението се ваксинира срещу грип и ползва медицински услуги при най-слабото оплакване. В Мексико жертвите на грипа са основно хора между 20 и 40 години. Човешкият организъм няма защита срещу този вирус и една силна имунна система при среща с нов вирус може да действа като мощна авто-неутронна бомба. Част от заболелите са сигурно фермери, които са били в контакт с прасета и или не са обърнали внимание на себе си, или не са могли да получат медицинско обслужване. Защото този вирус е лечим, слава богу. Ако се установят симптоми, до два дни трябва да се премине на антивирусно лечение със силни антибиотици. Децата може да са заразни по-дълго време от възрастните. Засега се препоръчва избягване на публични места и контакт с хора. Разпространява се лесно и чрез кашляне или кихане. Засега няма ваксина, която да предпази от този вирус, но се препоръчват нормалните мерки срещу грип: стой далече от хора, мий си ръцете често, не пипай лицето.

Симптоми на свинския вирус при децата, при което се налага спешна консултация с доктор:

учестено или затруднено дишане, посиняване, отказ да поема течности, температура с обрив, грипни симптоми, които минават за малко, но се появяват отново в изострена форма, раздразнителност до степен нежелание от страна на детето да бъде държано на ръце, отпадналост и вялост, липса на желание за контакт или детето не се буди от сън.

Симптоми на свинския вирус при възрастните, при което се налага спешна консултация с доктор:

затруднено дишане, болки или дискомфорт в гърдите или корема, виене на свят, объркване, често повръщане.

Данните са на американския Център за контрол и предпазване от болести (CDC). Адрес на подкаста: http://www2a.cdc.gov/podcasts/player.asp?f=11226.

Големият американски дебат за смъртта на книгоиздаването, такова каквото беше, и на печатната книга

Новите книги в САЩ за 2008 са донесли на своите издатели чиста печалба от 24.3 милиарда долара, което е с 2.8% по-малко от 2007, докладва Асоциацията на американските писатели въз основа на годишните отчети на 81 издателя. От 2002 до 2008 продажбите са растели годишно с 1.6 %. Най-голямо увеличение е отчетено при електронните книги, макар че приходите от тях засега са незначителни, възлизайки на $113.2 милиона, което е 68.4% увеличение спрямо 2007. Със шокиращите 13% са спаднали продажбите на книги с твърди корици за деца и възрастни. Продажбите на книги с меки корици, чиято цена е между 14 и 18 долара, обаче отчитат растеж от 3.6%, а тези с твърди корици, които вървят на цена от 27-35 долара - 6.4%. Художествената литература не може да се похвали, че е сред бестселърите на пазара, макар че вкупом 4.8 милиарда долара за книги с твърди и меки корици съвсем не е лош резултат. Юношеските и детски книги отчитат общо 3 милиарда долара продажби. Най-добри резултати отчитат учебниците – 6 милиарда долара за учебници от 1 до 12 клас и 3.8 милиарда долара за университетски учебници. Продажбите на професионални книги също са паднали леко, с половин процент, спрямо 2007 до 3.5 милиарда долара. Пазарът на аудио книги се е свил с 21%, а този на религиозни книги с 7.6%. Януарските продажби на 2009 според асоциацията са обнадеждаващи. За САЩ увеличението е от порядъка на 3.6%, за Канада – 6.7%. Всички резултати се намират на този адрес: http://www.publishers.org/documents/S12008Final.pdf

Една ниша в книгопечатането обаче се радва на 32% скок в продажбите в сравнение с първото тримесечие на 2008 година. Канадската "Арлекин Ентърпрайзес" празнува 60тия си рожден ден тази година. На цена 5 долара за книга, розовите романи са достъпни за всеки джоб, или по-точно за всяко женско портмоне, защото клиентелата на този жанр е изключително от женски род. Формулата на успешния любовен роман, според материала в "Найтлайн" на телевизия ЕйБиСи, е връзка между жена и мъж, която бива последвана от щастлива разръзка.

За последните два месеца статиите и блоговете, в които се обявява смъртта на печатната книга/списание нарастват в геометрична прогресия. Хорът на пеещите смъртоносни фантазии достигна такова кресчендо, че вече тезата им не е на мода даже и породи вълна от статии, в които се отрича смъртта на книгата. Никой не оспорва масовите уволнения в края на миналата година обаче. Разглезената от десетилетия рекламни приходи индустрия се бори със зъби и нокти за своето оцеляване, слава богу. Издателят на "Бостън Глоуб", компанията "Ню Йорк Таймс", в момента води преговори за отстъпки с професионалните съюзи на бостънския вестник. "Рийд Екзибишънс" са прекратили плановете си за панаирите на книгата Toronto Book Fair и BookExpo Canada, където обикновено си даваха среща книгоразпространители и независими издателства, заедно с големите търговски къщи. Веригата от книжарници "Бордърс", конкурента на "Барнс и Ноубъл", е на ръба на банкрут. Литературните рецензии във вестниците са на изчезване, но дори и да присъстват, почти не влияят на продажбите на книгите, пък и на културния национален диалог, освен ако Опра или блог-общност не се намесят. Големите издателски къщи слухтят за следващия Дан Браун, работейки на принципа на щастливата случайност - бестселъри, които спонсорират останалите им книги. Случайни, защото няма формула на успеха. Милионните хонорари, които се договарят преди още книгата да е написана дори, отиват за спортисти, политици, артисти, хора, добили някаква по-масова известност, без значение за какво, както и автори на бестселъри за техните следващи книги. Тези са и книгите, които големите къщи рекламират. Това означава бизнес модел от типа на Уолстрийт, работещ с непокрит риск, на принципа на ексклузивност и отчаяно печалбарство. Така се режат късове от бъдещето, защото лоялна публика и добри автори се отглеждат с времето. Сред телевизионните сериали за последните десет години има безброй много примери на рано-прекъснато екранно присъствие на базата на ниски печалби през първите сезони, възпрепятствайки по този начин публиката да формира вкус към дадено заглавие.

Има вече издателски къщи, които експериментират и с конвенциите на възнагражданието. "Алгонкин Букс" са въвели ограничение на предварителния бонус до 100,000 долара и делене на печалбата по равно между издателя и автора. От друга страна, уволнени журналисти се амбицират и започват да основават блогове и уебсайтове, търсейки полу-платен или ниско-платен бизнес модел. Сформират се тинктанкове за спасението на печатните списания. Едно от тях бе наскоро огласено от уважавания професор по журналистика към Университета в Мисисипи Самир Хушни и вече предизвика огромен интерес сред все още работещи и уволнени издатели и редактори от индустрията.

Общото мнение е, че печатните медии и книги няма да изчезнат, но ролята на рекламата във формирането на приходите и съдържанието ще намалее. Изданията ще се правят на общностен принцип в по-малък редакторски състав, ще диверсифицират бранда си във всички видими и невидими маркетингови полета, най-вероятно ще поддържат висока цена от над 10 долара на копие, но ще доставят на абонатите си допълнителни продукти. Оказва се, че страни като България вече са революционизирали модела и може да дават идеи и пример на американските издателства за симбиоза между медия и книжна индустрия, медия и филмова и музикална индустрия. Връщайки се обратно към книгите, преди месец стана ясно, че издателството "Томас Нилсен" ще публикува и продава книги с твърда корица и безплатен бонус за клиента - аудио и електронната версии на книгата. Това се прави за първи път в САЩ. По същото време "Амазон", родителят на Kindle, обяви, че притежателите на iPhone и iTouch вече имат достъп, платен, разбира се, до 240 000 електронни книги. Kindle засега се продава за $359.

Повечето от издателските къщи прекрояват своите поделения, елиминират, уволняват, а някои започнаха и да създават нови. "Харпър Колинс", например, ще започне да издава книги за поп-култура – музика, дизайн, мода, забавления и спорт, под логото It Books. По-малките независими издателства също премислят бизнес модела си, част от тях изкупуват свои братовчеди и конкуренти, други планират включване на новите онлайн медии в продажбите и рекламната стратегия. Според консултанта и издателя Боб Сакс (http://www.pubexec.com/pubtalk/bob-sacks.html?page=1) причината за лошите времена в издателската индустрия са недалновидни ръководители, изпитващи ужас от непознатото бъдеще, както и състоянието на икономиката. Той вярва, че това, което става в момента е «технологичен цикъл на драматична промяна». След който ще настъпи нова ера на издателска експанзия. И хартията ще е само един от начините, по които думите ще стигат до читателите. А що се отнася до аргумента, че на екран трудно може да се чете роман, Сакс елегантно подрива тезата: "Същите тези шефове, които с часове четат стотици съобщения по блакберито вкъщи, на срещи или докато пътуват, в същото това време отричат, че човек не може да свикне да изчита дълги текстове в дигитален формат." Неслучайно летят глави в издателския бранш.

Скандал с токсичен китайски гипсокартон набира скорост в Северна Америка

фото: АП

Има нещо крайно нечистоплътно, когато държавата дава луди пари да пресява и анализира интернет данните от всеки компютър в страната, а проверява едва 2% от вносните товари, включително от страните-членки на НАФТА Мексико и Канада. Обезпокоително е, че лобирането за някаква промяна, за да бъде чута, трябва да бъде инициирана от организирана група или съюзи на професионален признак. Гражданите, разбира се, винаги имат на своя страна така наречените “акули” – ищцови адвокати, които работят на процент и завеждат масови дела срещу бизнеси с дефектни продукти. Тези дни адвокатите потриват доволно ръце и вече набират клиенти за следващата серия доходоносни дела.

Скандалът с токсичния китайски гипсокартон набира скорост от половин година и обещава да бушува на нивото на азбестовите съдебни процеси от преди десетина години. Преди няколко дни двама американски сенатора се ангажираха с проверки на сигнали и внесоха законопроект да се забрани временно вноса на гипсокартон от Китай. Темата започва да пълни форуми и сесии на инспекторски конференции.

Между 2001 и 2008 година само в САЩ са внесени и използвани в строителството на нови къщи към 230 000 килограма китайски гипсокартон, съдържащ серни съединения, които представляват опасност за общественото здраве. В крайно консервативно изследване US Consumer Products Safety Commission (Комисията за сигурност на употребяваните продукти) е установила наличието на стронциев сулфид, вещество, което не присъства в американския гипсокартон. Други източници посочват цяла плеяда серни съединения, а вече има и съмнения за радон, вещество, което от време на време се регистрира в американския бетон. Засега като вносител и производител на токсичния материал се споменава името на германската фирма Кнауф и нейното китайско подразделение Knauf Plasterboard Tianjin Co. Ltd. Три листа вграден материал са достатъчни, за да “отровят” сградата до степен, че се налага събарянето й. Половината от токсичните сгради се намират във Флорида. Оттам тръгват и оплакванията по интернет форуми преди Americas Watchdog (Наблюдателят на Америка) и нейният Homeowners Consumer Center (Потребителски център на домовладелците) да се заемат с разпространението на новината и организацията на мерките за противодействие. В тяхна информация от февруари се казва, че този строителен материал засяга към 200 000 ремонтирани къщи, 100 000 нови къщи във Флорида, поне още толкова в Тексас, Мисисипи, Вирджиния и Луизиана, както и незнайно колко из цялата страна. Токсичният продукт обаче е изнасян и в Европа, Австралия и Канада.

Обикновено сярното съединение в гипсокартона се свързва с водорода от въздуха и се получава характерната за сулфидите миризма на развалени яйца. Миризмата се изявява най-вече във влажен и горещ климат, затова и Флорида е първият щат, в който хората понасят последиците и започват да споделят симптомите в интернет. Понякога миризмата е толкова силна, че в къщата не може да се живее. Освен това започват да корозират за кратки срокове климатичните системи, медни и железни части из къщата, като тръби и електрически жици, а сребро и злато почерняват. Домакинскитете уреди често се развалят, макар че са нови. Дървените мебели се обезцветяват. Хората получават болести на дихателните пътища, кръвотечение от носа, алергии, задух, кашлица, главоболие, болки в ставите, умора, безсъние, зачервяване и горене в очите. Често симптомите изчезват, когато домовладелецът не си е в къщи. Има случаи на смърт на домашни животни, а болните, децата и възрастните хора са, разбира се, най-застрашени.

Няколко версии относно начина на придобиване на дефектния материал се въртят из медиите. Според най-разпространената версия през 2005-6 година се е почувствал недостиг на гипсокартон поради бума в строителството на нови къщи и се е наложил внос от Китай. Материалът обаче бил задържан на корабите в океана дълго време преди да се разтовари и това е спомогнало за окисляването на сярата. В някои предприятия гипсът първо се използвал в обработката на канцерогенни въглищни материали. Според друг източник китайците смесват отпадъчни токсични продукти с гипса и така се отървават от тях. А избягват проверките на границата като първо внасят материала в Мексико и оттам той влиза безпрепятствано покрай споразумението НАФТА в Щатите, където основно нелегални мексикански имигранти строят къщи. Тъй като те са нелегални, големите строителни фирми нямат информация относно заболяванията сред работниците, не плащат данъци и медицински осигуровки и оттам информационната верига се прекъсва. Тъй като живея в новопостроена къща и съм свидетел на голяма част от строежите в комплекса, имам наблюдения върху работниците. Действително мексиканските контрактори не говорят и грам английски, но фирмите много добре знаят кой им работи. Имат си американски отговорници за качествен контрол, които всъщност работят ежедневно непосредствено с мексиканските контрактори.

Вече има една строителна фирма във Флорида, Ленар, която доброволно изследва къщите, събаря и строи наново, като плаща и наема на собствениците за времето, през което къщата им се строи. Това, колкото и да е скъпо, най-вероятно ще спести милиони долари на компанията, която вече е завела дела срещу вносителите и китайските производители. Едно изследване за токсичност струва между 600 и 1200 долара. Най-често симптомите са достатъчно условие за адвокатските фирми да включат собствениците в делото и да поемат разходите по изследването.
Със сигурност най-малкото, от което се нуждае Америка, че и светът, в момента е нова строителна криза, свързана с китайски дефектен продукт, обезценени къщи и изоставени ипотеки, която изглежда ще струва доста скъпо на икономиката като цяло и строителната индустрия, и най-вероятно ще повлече по-стриктен контрол върху производството и вноса на гипсови продукти.

Баба знае две и two

/Моята баба на 71 години посети Капитолията в Остин, Тексас, през 2007 година./


Има една група немлади българи, които са прегърнали глобализацията някак си без да искат. Те, обаче, не са обект на рекламен интерес, защото са крайно безнадеждна група. Огромната част от тях не знаят чужди езици и нямат много пари, но прекарват зимите в странство. Губят се из европейските летища, но не се отчайват. Здравето им не е перфектно, но тръгват, въоръжени с торби с лекарства. Те са на възраст между 50 и 80 години. Никой не ги закичва със здравец на летището, нито пък им полива вода на прага на къщата в деня на полета. Никога не са си мислели, че ще станат граждани на света. Веднъж пристигнали в новия свят, уседналите им души преживяват еуфорично щастие за месец-два, после балансират някак си между непозната рутина и екзотика на фона на ефирна носталгия, а на шестия месец заболяват от клаустрофобия. Изборът на държава-санаториум не е техен, а на техните деца и внуци. Там помагат и са наблизо, и са на топло. В чуждата култура те са "сърцето", не "мозъкът" на дома. Поколенческата им мъдрост е безпредметна, но те са "сенките", които подпират битието на децата си, "сенките" на родината и прадедите. Биха искали да идват за кратко, но по-често, но подобно удоволствие струва скъпо. За тази група българи не се говори, но те са истинските чергари на глобализираното село. Българските баби и дядовци, майки и бащи са овладели тънкостите на междуконтиненталното летене и знаят, че няма човек, който да не е пристигнал. Баба знае не две и двеста, а две и two. Те женят децата си, гледат внуци, изпращат ги и ги посрещат от училище, готвят, садят зеленчуци, чистят къщите, научават се да си говорят с България по скайп, да си пускат инернет телевизия и да четат българските вестници по интернет. Ако не гледат деца, просто са наоколо и си почиват. Интернет е тяхната разтуха и необходимост. Разходките също. Разглеждане на забележителности, ходене из магазини и посещаване на ресторанти са част от програмата. Туристи по необходимост. Случва се да ги навести скука, да се чувстват като затворници, да няма с кой една приказка на български да си кажат през деня, а друг език не знаят. Тогава си мечтаят за България. Но знаят и друго - родината е там, където са ти децата. И в един момент ще трябва да направят избор за по-дълго време. Затова продължават да пътуват. Пренасят корена от земята-майка в родината на внуците. Свещенодействат. Докато ги държат краката.

Кадилак е марката на силните мъже? Субективен анализ на американския пазар на автомобили, такъв, какъвто беше и сигурно ще си остане

Колата, хотдогът/барбекюто и бирата за американеца са като ракийката и салатката за българина. Вече не се учудвам като видя компания, паркирала до някой бар, на концерт на открито, или пред къщата до колата. Хората са отворили багажника, насядали са по ръбовете на колите или в платнени столчета, пият си добрия евтин Bud Light, хапват (ако въобще хапват) сандвичи и си приказват. Мексиканците обикновено са се облегнали прави на пикапите, брадичките им лежат върху ръката, която нежно виси върху ръба на каросерията, и приказката им се точи напевно и бавно.

Автомобилът те ориентира към коя обществена класа принадлежи човек, колко бързо е спечелил парите си, към коя възрастова и субкултурна група спада, колко деца има и колко снобски гледа на живота. Има и такива, които се опитват да “мамят” системата на класов анализ. Имигрантите, например, си купуват японски коли, за да не се харчат за резервни части и монтьорски услуги, за разлика от патриотично-настроените осбственици на Форд, Дженеръл Мотърс и Крайслер. Както се знае, големите трима на пазара печелят пари от резервни части не по-малко от продажби на автомобили. Затова в Америка не се купуват американски коли, а в Европа не се купуват европейски коли. По някаква странна логика американските коли за износ са много по-добре направени от тези за домашния пазар. Едни мои познати си продадоха двата Крайслера много бързо, след като се наложи (поради дизайна, разбира се) смяна на цялата външна обвивка на автомобила заради леко ударен калник. Затова и никой не си купува Крайслер. Познавам китайци, които си изплащат къщите за една година, но се возят на Хонда Акорд и SUV. Знам други имигранти, които си купуват мерцедеси, ягуари и бмв-та. Ако обаче получават заплати под или на нивото на себестойност на автомобила, е ясно, че не могат да си позволят поддръжката му, хвърлят прах в очите и налагат йерархии. Наскоро една моя позната с мерцедес трябваше да доработва по уикендите, за да си плаща вноските. И така се случва, че тя работи в банкова институция и получава не много пари, а директорът на институцията си ходи на работа с Форд пикап. Мисля, че и двете крайности в предното изречение са малко странни. Но има и странни милионери. Лейтенантите на директорите, обаче, възстановяват реда на универсума, возейки се в Кадилак. Не знам защо, може би емблемата на Кадилак вдъхновява мъжкото либидо, но мъжете, занимаващи се с продажби, една от най-доходoносните и агресивните професии в САЩ, обичат да си купуват кадилаци.

Зависи, разбира се, и от възрастта на човека. За младите един пикап, от големите, е символ на инициация в обществото. Ставаш голямо момче/момиче. Важното е двигателят да е V8. БМВ пък е инициацията на работещите млади бели якички. Лексъс и Инфинити също, особено за средната и напреднала възраст, ако искаш да си на ниво, да не се разоряваш за една гума и си от по-мълчаливите характери, тоест демонsтриращ прословутата американска сдържаност. БМВ е за снобите (казано с най-добри чувства) с положение. Пък и БМВ знаят как да се рекламират. Зарибяват даже и студенти от бизнес училищата, като им дават коли за един ден, безплатно, за да почнат да си мечтаят.

Майките пък харесват осмоседалковите варианти – караваните на Тойота, Хонда, Дженеръл Мотърс са прекрасно скроени за детска глъч, но крайно време е да подобрят моделите с опция за автоматично търкане на тихомълком размазани хранителни остатъци.

За спортните коли дебат няма. Всички ги харесват, във всичките им видове. Моето мнение е, че спортните коли приучват на неразумно шофиране. Но пък ако си неженен и търсиш гаджета, нямаш избор – или спортна кола, или БМВ. Това важи и за мъжете в критическата. Ето, вчера пак имаше едно Порше на пътя със свален покрив и вятърът развяваше оределите къдрици на мъж в критическа възраст. Заради поршето му е простено, разбира се.

Ако пък видя Линкълн на пътя, задължително давам право на изпреварване или каквото трябва, защото на 100% шофьорът му е над 70 годишен. Пък и са направени от истинска стомана превъзходно качество. Коафираната бяла коса и масивните пръстени с камъни, гердани и брошки са задължителен атрибут. Мъжете са по-скромни и разговорливи. Един от тях наскоро ми каза на паркинга на един магазин, че спокойно мога да си разтоварвам стоката, защото той ще ме изчака, и ми посочи Линкълна до моята кола.

Най не обичам коли, шофирани от жени – никога не дават предимство или възможност за маневра.

Най-многобройни на пътя са хондите и тойотите. И старите коли.

Ако липсва Сааб в този анализ, то е защото Сааб не е много известна в южните щати. Търсете блогър от северните щати. Там са по-разумни.

Subaru Outback си остава една от най-желаните коли.

Крайслер правеше автомобили с най-модерен дизайн, като се изключи революционния дизайн на Нисан преди четири-пет години.

Най-страшното, разбира се, е колко много знам за автомобилите и автомобилната индустрия. Но явно това е област, в която знанието е попито от университетите на живота, както май Горки го беше казал. Има едно предаване по NPR, Car Talk. Двама братя се хилят и пускат лафове два часа, като междувременно звънят хора, най-вече собственици на стари автомобили, най-вече американски, и търсят мнението на братята за някакъв проблем по автомобила. Братята диагностицират за няколко секунди, защото те са изумителни авто-хирурзи, и продължават с хиленето. Накрая завършват предаването така: И не карай като брат ми. Защото, ако караш като брат му, полицаите те хващат, и ако откажеш проба за алкохол на място, те водят в полицията и ти взимат кръв. Абсолютно легално.

Уорън Бъфет: Ще се оправим (I част)

Уорън Бъфет, Оракулът на Омаха, любимият милиардер на Америка, беше цитиран във всички медии с изказването си, че Америка вече лети към пропастта с главата надолу, че безработицата ще се увеличи и ще последва инфлация.
Бъфет пише много хубаво. Неговите писма до акционерите на компанията му Бъркшиър се четат като профетическа есеистична литература. Има закачливо перо. В последното си писмо до акционерите пише следното: "С Тони се почувствахме като комари на нудистки плаж. Навсякъде бъка от сочни обекти." Като комари-инвеститори в акции, разбира се. Той е моралният стожер на милиардерите, Лев Толстой на привилегированите. Има пълно доверие в американския бизнес, вярва в дълбоките кешови резерви, осигуряващи независимостта на компаниите му, проповядва умереност, предпазливост, правителствена намеса в тежки рецесии. Инвеститор е за него професия като всяка друга, макар че предпочита да е шеф на Дженерал Електрик или разносвач на вестници, особено последното, защото може да прави каквото си иска когато си поиска. Не обича бляскавия хай-лайф, не одобрява практиката милиарди да се наследяват, обича да се изказва, като Тед Търнър по едно друго време, по въпроси на икономиката и икономическата политика. Едно негово изречение да жужне в журналистическо ухо, и Бъфет е вече на страниците на вестниците. Една добра негова прогноза има заряда да дръпне акциите на споменатото предприятие нагоре. Има невероятна памет за числа и данни, обяснява бизнеса с феномени на психологията - на консуматорите и на инвеститорите. По един простичък начин обяснява сегашното положение с факта, че за и.д.-тата гроздето никога не е твърде високо и твърде кисело, ако колегата се стреми да го има. Когато изпълнителният директор в една компания чуе, че конкуренцията прави нещо, и той иска да се хване на същото хоро, без оглед на бизнес модел и конкретните възможности на компанията. "Ако Кока Кола купи нещо, Пепси вече мисли за същото на същата сцена. На всеки изпълнителен директор му е близка тази 'всички други деца го правят' философия". В по-добрите времена, разбира се, тази особеност на бизнес елита се наричаше "характер А", като буквата А след характер означаваше агресивност, лидерство, богатство, успех, първенство, безкомпромисен нагон за пари и власт, и се считаше за нещо много хубаво. За Бъфет обаче няма святи класи и елити. Ако човек не знае, че това е вторият най-богат човек на света за 2009 година, според Форбс, ще си помисли, че може би е професор по икономика. Вярва в благините на менторството и 15 пъти на година се среща на живо със студенти. Въпреки своите 37 милиарда долара, той е скромен, говори разумно, живее в къща, която е закупил през 1958 година. През 2006 година дари 37.4 милиарда от парите си на пет фондации, 31 милиарда от които бяха за фондацията на приятеля му Бил Гейтс. Бъфет говори бързо, малко хаотично, ползва разговорен жаргон, мисълта му тече стакато, често се позовава и/или критикува теоретични конструкти, добре познати от учебниците по икономика и теория на медиите. Той например вярва в ликвидност, в диверсифициране на инвестициите, във въртенето на парите чрез производство. Купува текстилното предприятие Бъркшиър Хатауей през 1965 година и го превръща в супер успешен холдинг с инвестиции в застрахователния, хранителния, банковия, енергийния бизнес. Известен е, а понякога и критикуван, че, веднъж закупил ценни книжа в дадена компания, не продава с десетилетия. Инвестирал е в Кока Кола, Уелс Фарго, Американ Експрес, Гайко, Деъри Куин и др. Когато купува ценни книжа, се води от максимата: бъди алчен, когато всички са уплашени, и предпазлив, когато всички са алчни. Въпреки всичко, миналат година изгуби 25 милиарда долара поради обезценяване на ценните кножа. На девети март Бъфет отговори на въпроси на журналистите и зрителите на CNBC в продължение на три часа. По време на разговора успя да вмъкне реклама на застрахователния си и банков бизнес като Гайко и Уелс Фарго, което им вдигна акциите на следващия ден. Посланията му бяха насочени както към Америка като цяло, така и към правителството. Бъфет призова към единение на нацията и подкрепа за Обама, но също така критикува правителството за това, че посланията му са неясни. Неясни за големия бизнес явно. Изключително изгодните вложения, които Бъфет направи в Голдман Сакс и Дженерал Електрик през септември 2008 зависят до голяма степен от успеха на възстановителните операции на правителството. Като практичен бизнесмен и едър инвеститор в газови и нефтени предприятия, обаче, Уорън Бъфет се обяви против така наречената cap and trade данъчна програма, с която се въвеждат ограничения на емисиите на въглероден двуокис в атмосферата. Дори ги нарече регресивен данък, който бизнесите ще прехвърлят на клиентите си. Липса на идеализъм и прогресивно мислене, но пък доста реалистичен репортаж от бъдещето. В крайна сметка така мислят богатите, а това, което става на световната сцена, макар и намагнетизирано от масите, си остава вечната борба между старите и новите печалбарски модели на бизнеса, стари и нови политически приоритети. И как богатите разчитат случките и посланията, и говорят за тях донякъде дава ориентация поне за силите на противоборство и единение. Бъфет се е оказвал прав в повечето случаи и особено в дългосрочен план. Затова си струва да го чуем. Връзка към записа на http://www.cnbc.com/id/29595993. Ето в превод някои по-интересни мисли:

____________________________________________
/Преводът е направен по транскрибиран текст поместен на следния адрес: http://dealbreaker.com/2009/03/post-90.php. Текстът е редактиран за яснота и краткост. Това, което е пропуснато, не променя духа на казаното или гледната точка./



УОРЪН БЪФЕТ:

Това, което се случва в света на финансите, много бързо превзема реалния свят. Не само , че икономиката е забавила темпо изключително много, но и хората промениха поведението си както никога досега. Това, което се случи, е най-лошият сценарий. За първи път виждам потребителите, или общо американците, толкова уплашени. Човек може да се уплаши за пет минути, но за да възвърне доверие му трябва доста по-дълго време. И за това колко бързо ще се възвърне доверието, огромна роля ще изиграе правителството. И ако си объркан и уплашен, не можеш да преодолееш уплахата додето не престанеш да си объркан. Посланието трябва да е много, много ясно и просто относно това какво смята да направи правителството. И мисля, въпреки че е характерно по принцип за политическия процес, че посланията са малко неясни, и американската общественост не знае какво става, и реакцията й в резултат на това е да се отдръпне напълно.

Първоначално сгрешихме тъй като вярвахме, че ... и всеки вярваше, аз вярвах, правителството, ипотечните кредитори, заемателите, медиите, всички мислеха, че цените на имотите ще се отидат само и единствено нагоре или поне, че няма как да паднат значително. И веднъж приели това за абсолютна истина, вече нямаше значение колко си дал назаем за къщата, понеже, ако клиентът не може да плати, къщата ще се продаде на печалба и без това, или поне не би изгубил много пари. И така се получи, че натрупахме ипотечен дълг от 11 трилиона долара на базата на тази теория, че клиентът и неговият доход не са от значение, тъй като цената на къщата може само да расте. И когато нещата се срутиха и къщите, които като цяло биха стрували 22 трилиона, сега струват може би с 4-5 трилиона по-малко, а това означава а)това е ужасно висока сума, с която е намаляла цената на собствеността. Къщата е най-голямото вложение за повечето хора. И б)всички тези инструменти, които се появиха около имотите, които хората не разбраха твърде добре, започнаха да се сриват и този процес хвърли светлина върху други неща. Все едно, нали, едно дете да каже: "Царят няма дрехи". И след това веднага да каже: "Отгоре на всичко, царят няма дори и бельо". Това, коети имам предвид, е че различни пластове ... те са взаимообвързани. Когато хората се уплашат, променят навиците си. Всичко това ще приключи, но ... колко бързо ще стигнем до края зависи в огромна степен не само от политиката на правителството, а и от това колко добре е разяснена тя на хората.

Икономиката не може да се задвижи със стотинки. Това просто не може да стане. Хората започнаха да пестят. Години наред им казвахме да пестят, и ето сега те пестят, но това е нож с две остриета. Ето, имаме този велика икономически механизъм, какъвто няма никъде другаде по света, и той почва да се дави малко, и ние казваме: "Е, може би трябва да забавим малко и да видим какво ще стане". И той почва да се дави още повече. И това, което ние не разбираме, е че има триене. Колкото по-бавно се движи този механизъм, толкова повече се дави. Така че сега трябва да направим нещо да го задвижим наново и това ще отнеме време, и безработицата ще расте. Може би ще достигне доста високи нива, но от друга страна, аз ви гарантирам, че след пет години този механизъм ще се движи добре, само че аз искам да стигна до това положение много по-скоро от тези пет години. И това е осъществимо.

Ако си във война, а ние сме наистина в разгара на икономическа война, мнозинството има задължението да се държи така, че да не възпламенява малцинството. Когато Рузвелт свика Конгреса да гласува за войната, той не каза, "Включвам десетина процента от моите проекти", нито пък хората в Конгреса сложиха 8000 преференциални техни проектчета в декларацията, с която се обяви войната от 1941. Мисля, че малцинството има задължението да подкрепя всеки акт, чиято цел е да се спечели войната по един категоричен начин и не мисля, че преди началото на войната, пети ли първи ли юни беше, 535 човека трябва да си дадат мнението за това къде ще стъпят войските и какво да е времето, и колко войски трябва да се пратят, и подобни. И не мисля, че трябва на шести юни да имаме ново прослушване, и да кажем: "Брех, трябваше да стоварим войската на една миля още по на север."

Мисля, че републиканците имат задължението да погледнат на ситуацията като на икономическа война и да разберат, че имаме нужда от лидер и да го подкрепят. И мисля, че и демократите, а аз гласувах за Обама и силно го подкрепям, и смятам, че е точният човек - но смятам, че те не трябва, когато викат за единение по толкова важен въпрос, не трябва да се възползват от ситуацията и да дразнят републиканците. Нещата трябва да следват така: задача номер едно, две и три е да спечелим войната, икономическата война.

Какво правим с предлагането на пари (money supply) и какво е поведението ни с оглед на това, което създаваме сега, ще предреши отговора на въпроса дали тази инфлация ще е по-сериозна от инфлацията през 1970те. Възможността да е по-зле е налице. Ние водим голяма война и ще ползваме пари в нея, и целият свят се е снишил. Единствената страна, която може да хвърли повече барут е правителството на САЩ. Те са способни да посрещнат всяко предизвикателкство, защото могат да печатат пари доколкото хората са склонни да въртят бизнес в американски долари. Така че може и по-лошо да стане. И знаете, в икономиката няма безплатен обяд.

Това, което изживяваме е икономически Пърл Харбър. Конгресът е съставен от хора патриоти. Не мисля обаче, че всички те разбират напълно колко е сериозно положението и какво се изисква с оглед на това. Това, което се изисква е командир, който се възприема като командир по време на война, той се нуждае от подкрепа и човек трябва да се откаже от някои искания. Когато излезем от тази криза, може да се върнем при хокането един друг, нали, и вкарването на специални проекти в бюджета и така нататък. Но на този етап трябва да оставим тези неща, доколкото можем, настрани, и честно, никой друг освен президента няма подобаващ кредит на доверие сред американците. Хората са чували имената на Полсън, Гайтнър, Бърнанке, но те само ги объркват. Само президентът на САЩ има авторитета да каже: "Ето това ще направим сега, а това няма да направим."

През 19 век имахме поне шест големи финансови паники. В повечето случаи причината беше загубата на доверие в банките. Наричат се паники, защото ако човек отиде в банката и не може да си изтегли парите, той се паникьосва. И това е ситуация, която ще продължи да съществува до края на света. Дойде 20 век. Създадохме Федералния резерв и си мислехме,че това ще успокои хората. Но през 30те години на века разбрахме, че без доверие в банковата система тази икономика никога няма да оздравее. И създадохме Федералната корпорация за застраховане на депозитите /ФКЗД/. ФКЗД е помогнала на 3600 банки. В Щатите има само около 7 000 банки и още 1400 спестовни институции. От 1934 година насам няма нито един вложител на застраховани депозити, който да е изгубил дори и едно пени. ФКЗД изигра огромна роля в превръщането на тази икономика в най-добрата икономика, някога съществувала. 3600 пъти ФКЗД се е намесвала упешно. Миналата година, мисля, те прехвърлиха 8% от всички депозити в Америка без това да струва и цент на данъкоплатеца. ФКЗД ще се погрижи за банките. Говорят за национализиране на банки. Те нацонализираха 20 банки тази година в рамките на една наносекунда и близо 20 миналата година. Преместиха парите за една нощ. Всичко работи нормално.

Всичко ще бъде наред. Ние имаме най-великият икономическа механизъм, някога създаден от човека, според мен. В началото, през 1790 година, бяхме четири милиона, а виж къде сме сега, и не защото сме по-умни от останалите хора, не защото нашата земя е по-плодородна или пък имахме повече минерали и по-добър климат. Това, което имахме, е добре работеща система. Тя отключи човешкия потенциал. Не че е работила добре всяка година. През 19 век преживяхме 6 паники; през 20 век беше голямата депресия и двете световни войни, и какво ли не още. Но ние имахме система, свободен, в голяма степен, пазар, закон, равни възможности, всичко онова, което отключва човешкия потенциал, макар че все още имаработа за вършене. Така че аз мисля, че вашите внуци ще живеят по-добре от вас. Но от време на време механизмът се затлачва, но ако погледнеш отвисоко на цялото това време, може би 15 години общо са лоши години, и ние продължаваме напред.

/следва продължение/