вторник, 29 декември 2009 г.

Видео репортаж от празника на българското училище в Сан антонио, Тексас

Адрес на видеото в You Tube: http://www.youtube.com/watch?v=Vrc16WyWq8k



На 3 март 2009 в Айзенхауер парк в Сан Антонио стотина българи бяха опънали софри и сновяха нагоре-надолу, слънцето припичаше, миришеше на кюфтета и хляб, пиеше се ракия в пластмасови чашки по закон, вееше се български байряк на един дървесен клон, децата се гонеха, хората си хапваха и пийваха, а няколко млади майки събирахме адреси и се запознавахме, защото ни предстоеше работа. Възрожденска работа. Расте ново поколение с българска кръв и за него трябваше да построиме една българска одая, където зовът на кръвта да се срещне с повеите на българския език. Момченцата бяха на по две-три години, момиченцата - между 5 и 7 годишни. Те или не можеха все още добре да говорят по принцип, или владееха само английски език. Всички са родени в смесени семейства. Започнахме да се събираме по домовете ни, като първият семестър наблегнахме на прости изрази и думички, на правилен говор и много българска култура и традиции. Боряна и аз се редувахме през уикенд и няма да забравя как децата викаха на български "ела, ела бабо, внучке, внуче, куче, коте и мишке" с цяло гърло, хипнотизирани от кукления театър, който Боряна им беше устроила. Всяка среща започваше с рецитиране на азбуката и продължаваше с упражнения на думички, илюстрирани с картинки, приказки, играчки, облекла и всевъзможни предмети от бита. Имахме дори и готварски час, в който всяко дете направи своя баница, плодов и зеленчуков час, в който масата беше отрупана с плодове и ги карахме да си искат плод или зеленчук на български, пазарен час, в който купуваха с левове дреболии от няколко сергии. Приказката за гъбата, която расла от дъжда, и под която се скрили животинките, беше театрално и картинно демонстрирана. В края на всеки час децата се занимаваха с изкуство, рисуваха или апликираха по темата на часа. Постепенно те растяха, а с тях и възможността да преминем към по-интелектуални езикови занимания. Вече можеха да преразказват книжки, да рецитират азбуката без проблем и започнахме да пишем и да учим нови и нови думи - по буква на час. От началото разбира се ги учихме на български песнички и детски разговорки, както и на различни игри - казанчето ври, топло-студено, ластик, дама, на народни танци, което, заедно с артистичните занимания в края на часа, беше любимо упражнение. Щеше много да помогне, ако имаше български мултфилми и български учебни материали в интернет, но няма, освен песните за Сънчо. За година и половина децата се научиха да изговарят думите почти без акцент, а тези, с които се упражнява българското езиково умение по-често, овладяха българския език като роден. Затова сме изключително горди с постиженията на нашите деца, които намериха една малка България в Тексас и които, уверена съм, растат по-богати и с повече дух покрай детското си познанство с майчиния език. Надявам се покрай българското училище в Сан Антонио да създадем и една по-задружна и взаимоподкрепяща се българска колония.

Новогодишното звездно шоу на българското училище в Сан Антонио, Тексас







Първото българско училище в Тексас представи своето звездно шоу на специално тържество. Училището в Сан Антонио направи първи стъпки преди година и половина като споделена инициатива на няколко български майки.




И седемте деца, на възраст между три и девет години, са родени в смесени семейства, като една част започнаха българското училище на 2-3 годинки, тоест, все още учещи се да говорят, а останалите бяха с нулеви познания по езика.





Всяка неделя с много ентусиазъм и любов майките Боряна Дам и Зоя Маринчева водят уроците по български език и култура, съвместявайки езиковата практика с игра, приложно и театрално изкуство. Децата научиха много български песни, стихове, танци и фолклорни ритуали.




Тази есен и зима изучаваха българската азбука и четмо, според възрастовите си възможности. В момента се работи по обогатяване на лексикалния им запас и усвояване на българската граматика и реч.





Фолклорните костюми, представени от децата, бяха скроени и ушити от Катрин Салчев, американската майка на две от децата, която талантливо съвмести българската фолклорна традиция с американски акценти.




събота, 19 декември 2009 г.

Нагледно за наглите и наглеците

Докато до припадък подкрепям петиции за спасението на общественото здравно осигуряване в САЩ, което би трябвало да свие крилцата на разюзданите здравнозастрахователни суперкорпорации, и вече успешно задушено в Сената (като по-близък до богатата американска прослойка), попаднах на силно въздействащия екшън "Наглите" в България.

Кримката "Наглите" вече премина през ударното начало по всички правила на литературния жанр, и току що приключи със завръзката, като в момента започна да осветява героите. Просто ще се пръсна от адреналин. Научих, че висшият ешелон на изпълнителната власт в България, по правилата на всички холивудски терористични екшъни, за два дни в ограничен състав от министър-председателя на България, главния секретар на МВР, главният прокурор на Република България, неговия заместник и техните най-доверени лица, в дома на гореспоменатия министър-председател (надявам се сега вече телеработа да се позволи и на редовите българи), успяват да сглобят картинката с наглите, да фиксират мрежата от изпълнители и помагачи, и да направят план-програма, според която всички, освен тяхната мускетарска дружина, получават частична информация (между другото, напълно съм съгласна!), но работят яко, за да може филмът да почне с кадри в бясно темпо на залавяне на престъпници. Само едно невинно семейство е било напразно разбудено в 6 часа сутринта, проснато на пода и закопчано с белезници. Да не говорим, че жената е директорка на училище, дай боже да се сети да отиде да й леят куршум, за доброто на поверените й подрастващи. А, да, и един от престъпниците не е между живите, но не стана ясно дали това се е случило малко преди, по време и след задържането. Българите на такива неща се радват. И така, надявам се, вече ви ясно, промяната идва само посредством личното интелектуално участие на най-най висшия ешелон на властта, което има-няма прави 5-6 човека. Те сили да уволняват за корупция нямат, да прокарат линия на държавност от по-висш цивилизационен разряд нямат, при все пълната парламентарна подкрепа, да се занимаят с най-големия ТАРАКАН на българската духовна държавна мизерия - съдебната система - нямат. Съгласна съм, много по-лесно е да си Супермен, отколкото министър председател. Пък и като погледнем световните президенти/министър-председатели става ясно, че на ред са индивидите, които говорят в името на народа, а в кабинетите си сключват губещи сделки със силните на деня, тоест с корпоративната олигархия. Този филм го гледаме вече няколко години. За Бойко Б. е ясно - една фотография струва хиляда думи. Поне има характер човекът. И мафиотите са хора, нали? Както и журналистите, да не говорим за народа. Човек трябва да е добър с всички, за да му отвръщат с добро. Вече си мсиля, че проблемът на Обама е именно това, което го избра за президент - хладна, безхарактерна рационалност и литературен талант. Нито народът те разбира, нито мафията, нито журналистите вече. Друго си е на прост език да заревеш, да се оплачеш, да се похвалиш - човек си, ще те изтърпят и песни ще ти запеят.

След фанфарите обаче дойде и усмирителната риза на родното корпумпирано, недомислено съдебно производство, което задържа за още един ден двама-трима (за седмица-две, докато доказателствата се подменят и заплатят), а пуска двайсетина, най-вероятно защото са изпълнявали човечните роли в отвличанията - намирали са превоза, храната, къщата, за удобство на отвлечените са им строили приглушени стаички да не ги дразни кудкудянето на петлите сутрин, пък и те да не дразнят петлите с крясъците си. Не, не са виновни съдиите, че пускат престъпници. Те са просто едни промити мозъци, еволюирали в толстоизъм. Има добро, зло и превъзпитание. Ако не вярвате, вземете наказателния и наказателно-процесуален кодекс на Република България и прекарайте един ден в задушевно четене. После вземете наказателния кодекс на щата Тексас да речем (просто защото аз живея в Тексас и съм чела този точно) и след като приключите с тази работа, мисля, че знам къде ще искате да живеете. Красноречието и литературата в правото са запазена територия на съдиите от Върховния Съд. Не случайно мърцина са избраните. Всичко друго е логика на мислене и писане, морал, обществен договор. В интерес на последното единият от главните в бандата, Йошко, според съседите - едно невинно дете, е бил в затвора с 12-годишна присъда, но е пуснат след 1 година!!!!!!! Защото уверена съм, под блясъка на много парични знаци, една година е достатъчна за "превъзпитателния" (цитирам тази дума от Наказателно-процесуалния кодекс) ефект, на който е стъпило съдопроизводството в България. Докато наказателния КОДЕКС говори за превъзпитание (как, защо, по какъв начин) през две алинеи, вместо кратко, ясно и ЛОГИЧНО да изреди правилата и насоките за прилагане на правилата, адвокатите ще пускат престъпниците от затвора. Наказателният кодекс е пълен с толкова човечност и грижа за начините и възможности за превъзпитание на сглупилите деца на обществото, че чудя се дали има български някакъв кодекс в България, излъчващ толкова мила грижа за бедния, пък и богатия, редови българин, който прави зулуми, подкупва наред, замърсява и твърде много се оплаква, но не отвлича хора, не убива, не обира и прочие профанщини от най-грубо, нецивилизационно естество. И тези хора, съдиите, са принудени да четат този вопиющ документ всеки божи ден, няма какво да им се сърдим. За превъзпитание и души дават, и пари взимат, и пускат от ареста, без пари за залог, сигурно, и от затвора, без особени основания. Пък и аз не намерих в кодекса информация за това колко години минимум един осъден на 12 години, което е средната тежест затвор в България) седи в пандиза преди да може да излезе на свобода.

Може би е време да се въведе народа в съдопроизводството, за който са така загрижени законописателите и съдиите. Едно 12-членно жури за престъпления от тежък характер, което да отсъжда кое е право и кое криво. За финал, сравних частта от българския и тексаски кодекс за престъплението отвличане. В тежките случаи българският законодател е предвидил превъзпитание от 3 до 10 години, а при проявена особена жестокост към отлеченото лице - между 5 и 15 години. Ако е организатор на банда, максимум 10 години затвор, но не сумарно, а имитативно, тоест припокрива първата присъда. Според тексаския законодател, ако отличането например е с цел откуп,което е утежняващ фактор, престъплението се наказва с доживотна присъда, или присъда не по-дълга от 99 години, и не по-къса от пет години. Ако пък прокурорът намери един куп други съпътстващи престъпления, присъдите просто се сумират. Всяко отвличане си е отделна съдебна процедура и се наказва отделно, като накрая присъдите се сумират. За съжаление не знам испански, иначе бих проверила мексиканския наказателен кодекс. В тази страна, срината от неофициално (по икономически причини) обявена гражданска война, отличанията са изключително популярни с цел най-различна и уверена съм, техният кодекс прилича на българския. Но, всъщност, не е нагъл, който яде баницата, а който му я дава.


Български наказателен кодекс:

Р а з д е л IV
Отвличане и противозаконно лишаване от свобода
(Изм. на загл., ДВ, бр. 50 от 1995 г.)
Чл. 142. (Нов, ДВ, бр. 50 от 1995 г.)
(1) (Изм. и доп., ДВ, бр. 92 от 2002 г.) Който отвлече лице с цел противозаконно да го лиши от свобода, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години.
(2) Наказанието е лишаване от свобода от три до десет години, когато:
1. деецът е бил въоръжен;
2. деянието е извършено от две или повече лица;
3. (изм., ДВ, бр. 62 от 1997 г.) отвлеченото лице е бременна жена или не е навършило 18 години;
4. отвлеченото лице се ползва с международна защита;
5. деянието е извършено по отношение на две или повече лица;
6. (нова, ДВ, бр. 62 от 1997 г.) деянието е извършено от лице, което се занимава с охранителна дейност, от служител в организация, която извършва охранителна или застрахователна дейност, от лице, което действа по поръчка на такава организация или се представя, че действа по такава поръчка, от лице от състава на Министерството на вътрешните работи или лице, което се представя за такова;
7. (нова, ДВ, бр. 62 от 1997 г.; доп., бр. 92 от 2002 г.) отвличането е с користна цел или с цел лицето да бъде изведено извън границите на страната;
8. (нова, ДВ, бр. 62 от 1997 г.; изм., бр. 92 от 2002 г.) деянието е извършено от лице, което действа по поръчение или в изпълнение на решение на организация или група по чл. 321а или организирана престъпна група.
(3) Ако от деянието по ал. 1 и 2 са настъпили значителни вредни последици, наказанието е лишаване от свобода от три до дванадесет години.
(4) Ако деянието е извършено повторно или към отвлеченото лице е проявена особена жестокост, наказанието е лишаване от свобода от пет до петнадесет години.

Р а з д е л IV
Други престъпления

Чл. 109. (1) (Изм., ДВ, бр. 99 от 1989 г., бр. 10 от 1993 г., бр. 92 от 2002 г.) Който образува или ръководи организирана престъпна група, която си поставя за цел да извършва престъпления по тази глава, се наказва с лишаване от свобода до дванадесет години, но не повече от наказанието, предвидено за съответното престъпление.
(2) (Изм., ДВ, бр. 92 от 2002 г.) Който членува в такава организация или група, се наказва с лишаване от свобода до десет години, но не повече от наказанието, предвидено за съответното престъпление.


Тексаски наказателен кодекс:
Sec. 20.04. AGGRAVATED KIDNAPPING. (a) A person commits an offense if he intentionally or knowingly abducts another person with the intent to:
(1) hold him for ransom or reward;
(2) use him as a shield or hostage;
(3) facilitate the commission of a felony or the flight after the attempt or commission of a felony;
(4) inflict bodily injury on him or violate or abuse him sexually;
(5) terrorize him or a third person; or
(6) interfere with the performance of any governmental or political function.
(b) A person commits an offense if the person intentionally or knowingly abducts another person and uses or exhibits a deadly weapon during the commission of the offense.
(c) Except as provided by Subsection (d), an offense under this section is a felony of the first degree.


Sec. 12.32. FIRST DEGREE FELONY PUNISHMENT. (a) An individual adjudged guilty of a felony of the first degree shall be punished by imprisonment in the institutional division for life or for any term of not more than 99 years or less than 5 years.
(b) In addition to imprisonment, an individual adjudged guilty of a felony of the first degree may be punished by a fine not to exceed $10,000.

сряда, 16 декември 2009 г.

Отвори ми вратата, мамо






Отвори ми вратата,
детето каза.
Погледнах го странно-
вратите са всички
отворени,
пък можеш и сам
да отвориш врата.
Tи си вече голям
и самостоятелен.

То ме гледа особено някак.
Разбирам, че пак несполучих
от нещо да се оттуча,
така че той да научи,
така че аз да науча.

До мен доближи се,
мъничък,
разтвори ръцете ми, каза:
“Отвори ми вратата, мамо”
и влезе в най-малката къща,
в скута на топлия дъх
и слънчева сянка
най-свидни за него,
затвори вратата, притихна,
така че да чува как тупа
сърдечно капчука,
как капе любов и
го сгрява, и
чува го...

неделя, 13 декември 2009 г.

За хюбриса, "леките" жени на Кафка и днешните поети




Хюбрисът е официално интериоризиран и върви прекрасно с алкохолизъм и патрицианизъм. Както се казва, пяната винаги успява да изплува на повърхността. Но какво ли се крие под първия метър, какво ли? Not much, not yet.

И Кафка е страдал от хюбрис...по баровете на Прага, с мощните си литературни приятели, на които дължи една голяма награда и първата си литературна слава, макар че е по-остроумен и талантлив от почти всички, и с младите момичета от провинцията, които продавали телата си заради шанса за добър живот. Само преди 100ина години да си куртизанка в големия град е бил златният шанс на мнозинството млади момичета за добър живот. Поне за няколко години. Защото произходът миришел повече отколкото сега. Телата в голяма степен са били комунални, са били разменна монета. Побърквали се по лозунга здраво тяло в здрав дух. И сред този пиетет към здравата жила, туберкулозата ги е жигосвала един по един, вземала им дъха. Бедни, бледни юноши! И чистият въздух не помага на духовната неразположеност. И парите не помагат. Когато си опитал кръвта на декаденса, нищо не помага. Особено когато искаш да си поет, душата ти пърха над излъсканата от книжа и скучна терминология работна маса, но времената не са поетични, и класата ти не е поетична, културата й също. Роден си в култура на бизнес, на пари. Проклет си с пари. Онези, "леките" момичета, бедните, те са по-свободни от теб, защото те имат избор, да са "леки" е повишение в чин за тяхната класа. Ти си немец сред славяни, изтънчена, богата периферия, мразиш работата си, мразиш авторитарността на времето, но обичаш "леки" жени, миришеш свободния им мирис, опиваш се от провинциалния им диалект. Годениците ти се умножават с годините, а ти искаш доказателства от тях, че всичко ще е наред, че ще можеш да пишеш, доказателства, че не се женят за парите ти, а за писателя, и техните горещи уверения, че твоето писане ше е тяхна първа грижа, са някак си съмнителни. Те не те обожават! Не обожават децата ти, творбите ти, първо и най-много! Те не разбират, че твоето привлекателно тяло крие лъчезарна мисъл и не обичат тази мисъл, не поне така, че да те убедят. Странен си, труден, умен, ужасно умен. Що писма си изписал, са ти писали, що печал, що обяснения. В крайна сметка още приживе трябва човек да създава своята митология. С хюбрис става най-лесно. Човекът, който си блъска главата в стената. Само няколко десетилетия по-късно Процесът стана Вой, тараканът стана flower power. Грегор Замза, обаче, днес е Стийв Джобс. Триумфът е пълен. С нужди в образ и слово се сриват и дигат стени, понякога за час, понякога за век. Научно-техническата революция е неспасяема от своята вирусна кълбовидна мълния, но къде са "леките жени", непринудени и скромни, абсолютно поносими? Май те отдавна са загърбили кафкианския си период.

Всяка първа книга е пълна с хюбрис. Гео Милев е пълен с хюбрис. Вапцаров е пълен с хюбрис. Да се върнем още назад - Ботев, свети Кирил Константин...безименни, забравени още стотици. Как иначе ще избухнеш на сцената? Трябва да набичуваш някого, да се изплюеш, да си оставиш "следата", да пищиш, че си неразбран, че някакъв овчар някъде в гори тилелейски ти пречи, незнайно как, да яд те е, че го има, че ги има другите, непознатите. Яд те е, че всичко е гадно и говорят гадно, а ти си като "леките" жени на Кафка - непретенциозен, гладен, алчен, млад. Живееш в страна, в която магистралите към успеха са с бариери, алкохолът е евтин, а хората са ходещи древногръцки трагедии. Някъде горе някой Зевс решава, че ти е вбесен, защото му дишаш въздуха, и те превръща в лотус за вечни времена. А най-страшното е, че зад тебе не стои народът, епохата, дори и твоите приятели не стоят зад гърба ти, ще те прецакат при първа възможност, ако не се нуждаеха от тебе също толкова много колкото и ти от тях. Пито-платено. Това е трагедията днес. Сам си, други няма. Бъдещето е неясно, моралът е в джоба, светът е една идея по-малък, е бизнес плюс патина от имитация на морал, една такава крехка имитация създадена в огледалата на медиите. Сам си, други няма. Твоят хюбрис за този дето идва след тебе е една плюнка на асфалта. Кажи му нещо ново, нещо мило, може и да ти се усмихне, да пусне една монета.

понеделник, 7 декември 2009 г.

За конкурсите в българската литература, пък и за нея



Литературните конкурси са важни. Дават легитимност и конкурентно предимство на писатели, които нямат търговски успех, тoест почти цялата нова българска литература, а особено пък на процеси и естетики. Затова е важно кой, колко често и как журира, и дали даден конкурс има етически кодекс. Особено когато е национален и по презумпция включващ разнообразие от естетически платформи. Особено когато издателствата са тясно обвързани с критика, академия, литературни институции и съюзи, от които се комплектуват журита. За авторите на художествена литература и поезия, които най-трудно се реализират на пазара, този проблем е колкото неприятен, толкова и непреходен. За мен пък е вързан с другия въпрос, защо българската книга е бойкотирана от българската четяща публика, защо изключително демократичната система на предлагане и издаване на книги в началото на 90те години се стагнира и като качество, и като количество. Конкурсите са симптоми на т.н. систематичен риск.

Хубаво е да има конкурси, хубаво е да се отличават книги, хубаво е да те четат мнозина. Не е хубаво, ако, докато журираш, узряваш двайсет години като критик, гледайки си в пъпа и приятелската си среда, ако ти се привижда измислена опозиция в лицето на някакви остарели, неособено релевантни предшественици и захабени литературни кумири, не е хубаво да говориш едно, а след десет години обратното, но със същото убеждение, е, с известна сдържаност, да не си спомни някой случайно, не е хубаво да поставяш цял един национален литературен процес под математическия корен на собствената си идейна и бизнес онтогенеза предвид завоюваната си позиция, не е хубаво да не се усещаш как налагаш нова идеология, не е хубаво, че младите пишещи не проправят свои си пътеки, че търсят или понасят попечителство. Хубаво е, че хората имат инстинкти, хубаво е, че книгоиздаването не пере много пари, ако въобще пере, хубаво е, че всеки може да се издава, хубаво е, че книжарниците станаха по-приятни, хубаво е, че хората четоха добра и всякаква литература вече 20 години. Отсега нататък ще става интересно. И както в Америка на 20 век, най-добрите книги ще се пишат от журналисти. И още нещо:

Ако едни и същи хора постоянно, години наред, журират някакви важни конкурси,то нека поне да са двайсет на брой, или трийсет, а конкурсът да е разделен на фази с различни групи журиращи в различните фази. Ако не знаете как, питайте американците. Нека да не дават наградите на свои ученици или книги, издадени от собственото си издателство, както и на своите кумове, кумици, зетьове, колеги, приятели по маса и т.н. В този случай етичните хора си правят самоотвод. А то от край време вместо конкурс на бизнеса, май има бизнес на конкурса.

сряда, 2 декември 2009 г.

Как срещнах на прага си американската мечта, осъществена

В Далас вали сняг, в Остин се очаква поледица, в Хюстън леденостудени дъждове, а в Сан Антонио е просто студено. Излизам на двора да огледам тъмнината, където се крие котката, и чувам как климатикът спира и почва да издиша, да шурти някакви водоизтичащи звуци сякаш е маркуч, а не едно сериозно четвъртито машинно тяло с компресор и перки. Кайсията тази година не даде плод и вече пожълтя. Смокинята, горката, е отрупана с плод, все още незрял, дано да не го пресече студът. Докато работи, климатикът тихо скимти и знам, че пак ще викам техник, но този път няма да му кажа, че компресорът не работи. И този път няма да се усмихна, и няма да задавам учтиви въпроси след баража от препоръки и апокалиптични предсказания, ако да речем не закупя едно, две, три допълнителни устройства, гарантиращи живота на новия 300-доларов компресор, който под сурдинка е в едногодишна гаранция. Даде ми един месец да закупя най-важното допълнително устройство, и няколко часа, за да му се обади мъжът в тази къща, за да обсъдят необходимостта от инженерна оценка на вентилационната система на тази двегодишна къща, както и закупуването на новото устройство. Трябва да се обадя на техника, за да си спази гаранционното задължение покрай едномесечния компресор, но точно сега не ми се занимава с търговски вълци в овча техничарска кожа. Да кажем, пътува ми се. И то на недълго разстояние, но да е тропик, да е разпускане в бразилски морски пейзажи, да не е безкрайно пограничие, ливади, ливади, гори, ранчета и най-после мегаполис, и най-после китно градче, след часове, защото Тексас е шир. Тексас е за неспокойни духове, на които им е добре насаме с облаците и собствените им мисли. Тези с върло чувство за свобода и самостоятелност и по-малко хора, моля ви. Като се заговоря с тексасец, било то и пет секунди, колкото да си поръчам чай с лед на сервитьорката със 100-годишна немско-тексаска генетика в загорялото си тяло, с каубойска шапка на главата и дрезгав глас, дори и просто обсъждайки деня със съседа ми с мексиканската кръв, второ поколение американец, имам усещането, че са стълб от сол и захар, че някакъв земен корен държи главата им здраво на раменете и едно си знаят и право си вървят. От тях струи някаква непретенциозна самоувереност, жизнена тяхна си правда някаква, като тази на кактуса, дето си боде и цъфти въпреки жегите и сушите. Тази правда, която минава през моята интелектуална сдържаност, емоционални пожари и либерална обтекаемост като залп от оръдие през ехото. Ако спра да се вслушвам в думите и се огледам наоколо и докосна праха от земята и ниското небе, дали ще стана като тях? Иска ми се да имам тази невероятна вътрешна центровка, дето ги кара да си пият Шайнер и Милър или мексиканската светла бира и като им даваш луксозна немска бира, да я откажат. Да поддържам тревата пред къщата си в екстатично зелено състояние, да достроявам, засаждам цветя и дървета, да събирам 100ина души рода на рождени дни, да чувам кръвта си, вместо думите, мои и чужди. Или поне да имам само един компресор в тялото си, а не два например. Един център на тежестта, няма значение, че е едва на сто-двеста години. Другото предците са го потопили в океана на път за Америка, а тези, дето от памтивека си виреят из тези субтропици, при тях е ясно. Там е най-ясно. Мечтата е винаги с един център на тежестта. Ако прозира втори, мечтата е вече кръстопът.
Аз всъщност нямам мечта днес, тия дни, откакто застудя. Може и да съм имала, но в момента нямам. Който не спи четири години, си мечтае за сън. И слънце. Гледам ги тези тексасци и ми става драго. Ходят изпъчени, усмихнати и целенасочени. Дават път, извиняват се постоянно, правят си планове, правят пари, деца и партита, гонят си мечтите, кой по-успешно, кой не, но това е лична драма и аз няма как да узная, нито в разговор, нито по външни белези. Пък и неуспех няма. Има неуспешни отсечки към успеха. Който винаги идва. Ето оня ден ми дойде на вратата. Един малък човечец с тъмна латиноамериканска кожа, спокойствие на индиански вожд и широка усмивка. Облечен в шаяците на строителните работници. И обувките му в тон, тип туристически и от велур. Инсталира интернет, нает е от конкурента на АТ$Т. Монополистът АТ$Т не успява да си запази старите клиенти, докато ухажва нови с новата си услуга Ювърс. След две седмици почти липсващ интернет, се обясних в любов на конкурента му. Конкурентът ми прати първо един румънец. Излез, казва, ела с мен, за да ти покажа какво трябва да направим сега. Следвам го послушно. Стоим до страничната стена на къщата и той ми я посочва и вика, ей тука ще сложа една кутия и ще опъна кабел, ще дойдат хора да го зарият, а ей тука ще пробия дупка в стената, за да го прокараме кабела до компютъра ти. Дупка в стената ли, питам го невярваща. Няма как, ще пробиваме дупка в стената, казва. Ако нямаш кабел вътре в къщата. На колко години е тази къща? Нова е, викам, би трябвало да имаме кабел в контакта. Не знам, казва ми, помисли си. Отколко време сте в Сан Антонио, променям темата, че ми е неприятно да си говорим за дупки в стената. От две. От Чикаго е, но тук му харесва, по-топло е. Хайде да отложим дрелката, решавам. Отложихме. Изпратих го по живо, по здраво. Помолих за друг техник. И ми пратиха ето този човек, Алехандро от Ел Салвадор, тоест Гватемала. И аз не знам от къде е точно, като каже Ел Салвадор, казва и Гватемала. Показвам му къде искам да инсталира модема в къщата. Той слиза обратно по стълбата, вижда на дъщеря ми малката розова обувка, взима я в ръка и я целува. Намръщвам се. Чия е, пита ме. На дъщеря ми, казвам с половин уста. Колко е голяма, пита ме. На две. Аз имам три деца, той ми казва. Дъщерята е на 27, но все още живее при нас вкъщи. Ай, ай, ай, вайкам се аз театрално. Няма как, жените в рода на жена ми се женят на 32-33 години. Тоест късно. Е, има пет години, добавям. Той излиза, свършва си работата и идва при мен в кухнята. Има ли интернет, пита. От две седмици за първи път в продължение на десет минути вече, радвам се. Оголва ми едни зъби и почваме да си говорим. Преди две години идва в Сан Антонио от Калифорния. Красива природа, спокойно богато градче, къща, която струва милион долара към днешна дата, за която е плащал по 3500 долара на месец. Печелил много пари, но почти всичко за къщата отивало. Говори с нескрита гордост, а всъщност ми казва не ме гледай, че съм такъв с ватенка, тази къща може да е голяма, ама моята е още по-голяма. И ми казва размера й - двоен, близо 5000 квадратни фута. Аз съм искрено впечатлена и се усещам как социалното профилиране и класова изолация са забили в подсъзнанието ми изкривените си нокти. Сам я построих, казва, архитектурни планове, материали, строителни бригади, сам е организирал всичко, платил е половината от стойността на къщата в кеш. Като казва кеш и прави жест с ръката, как подава банкнотите, и очите му вече горят от гордост. Живее в луксозен квартал, ограден, със съседи, чиито къщи струват струват по 600-700,000 долара (в Сан Антонио една хубава голяма къща в добър район е между 200 и 300 000 долара). Това ми беше мечтата, обобщава. Имигрира преди 27 години, 26 от които работи седем дни в седмицата. Харесва му в Сан Антонио, защото работи пет дни в седмицата и живее добре, но най-вече защото мечтата му да си построи голяма къща в богат район е сбъдната. Успял да избяга от Ел Салвадор, тоест Гватемала, на 19 години, войник в армията. Пристига в САЩ легално и майка му му казва в никакъв случай не се връщай. Изхвърлила оръжието му и документите му, защото ако гуерилите получат сигнал за него и намерят оръжие или документи, разстрелват всички хора в къщата. Гражданската война е била в разгара си. Много лошо, казва ми. Заради него гуерилите убили братовчедите му. За какво се бият питам, като в Мексико ли, заради наркопари и власт? Заради власт, казва. Едните искат власт, другите не я дават, но в Мексико е лошо, много лошо. Там не стъпвам. На 20 години се жени и се ражда дъщеря му. Кръщават я на колежката му украинка, която им е като майка. Като вдигне темепратура детето, на нея звъняхме, смее се, гледа ме и ми казва, сега, когато децата ти са малки, е най-трудно. Питам го щастлив ли е тук. Няма среда, Латинска Америка е континент врящ от любови и омрази, обсъждаме неприязънта между мексиканци и гватемалци, бразилци и аржентинци. Особено му липсва родината. Ще се връщам, казва. Ама не е ли опасно? Там, където живея, имам две къщи, така че нямам разход за жилище, и е малко градче, не е опасно. Стрелят в големите градове.
Толкоз за тази 20-годишна сбъдната американска мечта. С цената на работа седем дни в седмицата, семейство и три отраснали деца, но и спокойствие, сигурност, образование за децата му и възможност за работа. На 47 години обаче човекът има право да помечтае отново. И ми стана неудобно, че моите мечти са едни такива абстрактни, саксийни, че всекидневието ме попарва с лишеите си, че нещо се оплаквам в параклиса на собствената си митология, която е измислена, абсолютно нерелевантна в сравнение с духа на този човек, който е оцелял гражданска война и 20-годишна работническа имиграция. Дух на човек, който си живее в собствения си център на тежестта. Едва ли ще се върне назад. Той отдавна е напуснал оня живот. Поне това знам.