Боли ме коремчето като ми говориш така, мамо!

Честит празник, мили родители и скъпи деца!

Вчера петгодишният Кай ми каза, че иска да бъде бебе. Е, вярно, аз на шега го попитах, той на шега ми отговори, но аз отдавна си го подозирам, че в тежката борба с брат и сестра за влияние в единицата на семейството и най-вече върху крехките души на двамата великана начело на единицата, Кай иска да върне времето назад. Тъй като е близнак, това едва ли ще му разреши проблема. "Кай, сигурен ли си, че искаш да си бебе?" Направих най-ужасената физиономия, на която съм способна. "Бебетата не могат да ходят, не могат да говорят, не могат да бягат, нямат зъби, не могат да ядат сладолед и бонбони, не могат да си играят, не могат да гледат Междузвездни войни, не могат да четат." Абе с една дума, ужасно е да си бебе. В този момент му стана безинтересно да се прави на бебе и отиде да види с какво си играят другите малки хора в къщата. Останах за няколко минути сама в стаята и предното изречение продължи да се люлее пред очите ми. Колко много неща постигат човешките бебета за пет години, каква огромна разлика между първите пет дни и първите пет години, и каква огромна планина преместват родителите и техните помощници, за да се получи от едно живо парче дърво един умен и весел Пинокио. Веселбата при петгодишните не спира, това е целта на съществуването им - да са смешни, да им е смешно, движението е безспирно, въртенето около оста им детинска е неспирно, при това се мъчат да звучат разбираемо, интелигентно, авторитетно дори, особено авторитетно... Някъде след десет години тези двете неща - смешното и авторитетното, се разделят поради несъвместимост на характерите. И тогава детството почва да клони към приключване.

Но има и добри новини за детството. Тази седмица поне две майки в кръгозора ми бяха заключени на дворовете си от двегодишните си деца. И двете деца успяха да отключат вратите и бяха супер доволни от себе си.
Този месец поне четирима родителя на тийнеджъри споделиха с чувство за безизходица безизходицата, в която се намира родителският им авторитет. Оказва се, че петнайсетгодишните, също както и петгодишните, не чуват, не виждат, не могат да вършат работа из къщата, но могат да обяснят ясно и точно защо им е нужен мобилен телефон и то от най-скъпите. Е, петгодишните слава богу все още скачат на трамполини и гледат един и същи филм в продължение на много дни, всеки ден по много часове, ако получат тази златна възможност, а и все още се лъжат по цветни пластмасови имитации на телефони и прочие. Оказва се обаче, че тийнеджърският мозък е особен и проблемът му е не, че не чува, а че не може да отреагира своевременно на чутото. Както ме посъветваха патили родители: ти си говори, има смисъл. След няколко години почват да те поучават със същите думи, с които ти си ги поучавал. Тоест, родители, не искайте бързо задоволяване на желанието си за ответна реакция - научете се да жадувате положителното въздействие на думите си, както учите децата си да жадуват дълго и тегобно последната марка телефони.

Три и петгодишните от няколко месеца ги боли главата, или ръката, или коремчето, ако някой им вземе играчка, или ги карам да ядат обяд, или не им давам да гледат телевизия. Въобще главоболието е успешно застъпено в контрастратегиите. Ето, Майкъл почна да го боли глава всеки път когато почна да броя до 30 в колата, което пък е моята родителска стратегия за своевременно и дисциплинирано натъкмяване на пасажерите в превозното средство, включително завързване на коланите. Излишно е да се каже, че вече съм заплашила да броя до 10, а не до 30, макар че може и да броя от 30 до 40 заради стратегията ми да упражняваме по-големи числа.

Миналата седмица петнайсетгодишно момиче сподели, че за първи път в живота си живее без стрес. От устата ми се откърти супер ироничното "каза тя за всичките си 15 години." Просто не можах да се стърпя. Знам, знам, че звучи ужасно, но това е истината, възкликна момичето. И ми разказа как майка й, от която избяга при баща си, откакто се помни, държи тя да спортува няколкото спорта дето спортува, въпреки че момичето иска да се занимава с театър и пеене, и ако беше пеене, нямаше да има нищо напротив срещу форцираната амбиция на майка си, но спортовете просто не й са толкова любими. И пак ми каза колко е щастлива в Тексас, далече от мама. Излишно е да споменавам, че баща й вече я е записал в училище с насоченост музикален театър. А, да, и всяка сутрин я събужда в пет часа сутринта преди училище, за да бягат. Мдаа, в неделя в парка видяхме и други подобни татковци с щерките. Само не ми беше ясно кой кого е извел на спорт. Татковците бяха съвсем задъхани горките в тази жега. Аз пък реших да дам отсрочка на близнаците с четенето на кирилица само до август. И само един месец интензивни дневни лагери. Да не кажат един ден, че вдигат холестерола от стрес като ме видят.

Аз разбира се като силно стресиран родител с петгодишен интензивен денонощен стаж, или по-скоро буткемп, съм свободна да съдя всички други родители за греховете, в които сама съм се провинявала. Днес в гимнастическия салон един татко много искаше да направи от четиригодишния си син мъж. Нареждаше му да се катери по едно въже, даваше команда "колене до гърдите" преди детето да тръгне да скача по дългия трамполин, и накара втория си син, бебе на 18 месеца, да върви по една греда висока 1 метър, държейки го за ръцете. Бебето се мусеше, но извървя геройски метрите. Баткото се възползва от минутката покой и тръгна да се прави на смешен и да бяга наоколо, а бащата накрая капитулира. Оказа се, че не е доволен и от бебето. И тъй като всеки сам трябва да си изживее греховете, аз си мълчах и гледах. Децата ще го научат, казах си, докато си гледах в списанието и се чудех как съвсем да не ме забелязват децата и да не ме включват във волната си спортна програма. Все пак знам, че те особено обичат феи и воини, дето се появяват в критичния момент и спасяват положението, и после пак изчезват. И аз така. Научила съм си урока. Само че трябва да взема да спра да им обяснявам за смъртта и живота. Вчера го казах - на живот и смърт се борят тия двамата - и Майкъл ме попита какво е това живот и смърт. А сега де! Как да обясниш едното с другото, като и двете се съдържат във въпроса, а ние все още сме в сферата на моралния императив - добро - лошо, вкусно-безвкусно, мое-твое. Та те все още не могат да проумеят как така баба е и мама, но на мама. А може и да го проумяват, но да не могат да го изкажат или не съвпада с моята мисъл.

В едно съм сигурна, защото е научно доказано вече. За триезичието си ще ми благодарят. Колко повече езика говорят децата ежедневно, толкова са по-умни. Ето и връзката към интервюто с психолога-изследовател. Най-четената статия в Ню Йорк Таймс в деня преди деня на детето. Да са живи и здрави децата ни и много да тичат и бягат, че друг антибол на детството срещу амбицията на родителите няма! Освен че почва да боли коремчето, разбира се.

Родители - осигурители

Не ми дава мира мисълта, че отглеждам деца от бъдещето - онова особено тегливо, машиноподобно бъдеще, озвучено от безхитростния глас на робота. За писателите фантасти и филмови работници, роботите на бъдещето кой знае защо не могат да модулират гласа си, макар че управляват безкрайно сложни процеси. Човешкият мозък е допуснал машината да управлява безкрайно сложни процеси, но не и гласа си. Гласът е човек.

Когато викаме на децата си, викаме от безпомощност. Ти си вече човече, вече говориш, спориш и се храниш сам, а не можеш да разбереш, че има правила в този наш човешки свят, правила изкуствени, но крайно необходими и крайно отровни за твоето его. Твоето его - моята гордост - е моята горест. Твоето его е мярата за моя успех.

Дъщеря ми повтаря моите интонации дословно. Гласчето вибрира нагоре надолу, и аз се слушам, чувам се и ми е смешно. В детския глас гласът на майката трепти карнавално. Тя, с гласчето на бъдеща оперна певица, извиква "Хей, муци, муци" и прегръща котката. "Това е котката на Диди, нали?" "Не, това е котката на мама." Все още не съм готова да й подаря тази отговорност. "Това е котката на Диди и мама". Все пак тя е готова да я храни през час, въпреки че котката е на диета.

Вече нямам проблем с думата консуматор. Предпочитам обаче по-неутралната потребител. Децата имат потребности. Това е тезата на деня. Един век наука и социални изследвания ни научиха, че децата имат потребнности и ние, родителите, трябва да ги предугаждаме и светкавично засищаме. Имат нужда от храна, спокойствие, други деца, движение, любов, емоционална подкрепа, интелектуална стимулация и т.н.

Ние сме първото поколение просветени родители - не просто хипита, не просто дисциплинари, не просто изучени и образовани, не просто рационални и прагматични. Ние осигуряваме потребности по списък дори и когато не го съзнаваме. Дори и когато не го съзнаваме, има списък. Циркулира в общественото пространство. Ние сме осигурители на нашите деца-потребители. Родители-осигурители.

Сабърбията, или кварталите в Америка, разбиха кръвната семейна връзка, детската приятелска връзка, но не създадоха нова, въпреки холивудската пропаганда. Филмите създават илюзорна представа. Децата на моята улица, докато са малки, почти не се познават, почти не играят заедно. Децата от съседни улици се гледат странно, хем с интерес, хем не. Родителите не ги извеждат на улицата, а на двора, изолирани зад високи огради. Чувам им гласовете, но не ги виждам. Пет къщи са огромно разстояние - децата, които живеят през пет къщи, не се познават. Дори и сол не си искаме.

По градинките и игровите площадки си разменяме телефони с другите майки, но не се обаждаме. Децата си играят паралелно с другите деца, но никога заедно, дори и когато са израснали фазата на паралелна игра. Те не спират да бягат и да се катерят. Те знаят, че е за кратко. Те не поглеждат към другите деца, ползват всяка секунда за движение и еуфория на егото, защото знаят - това щастие е временно и кратко, и нерегулярно. И зависи от мама и татко.

Децата днес зависят от мама и татко в огромни мащаби, в мащабите на деца от развитата космическа епоха на бъдещето. Имат огромни за техните размери затвори за живот и игра, с позволени и непозволени за влизане стаи, с лъскави играчки, с които не си играят. Майките осигуряват социалния им живот на 100%. За тях може да изглежда случайна една среща с малкия Питър, но случайна тази среща не е. Всичко се уговаря предварително, стига, разбира се, Питър да няма урок по музика, престой при баба, ако има баба наблизо, често няма баба наблизо, урок по плуване и т.н. За да се стигне до някакво място, детето знае, че трябва да седне в седалката си в колата и да бъде затегнато с пет-точкови колани. Отстрани хвърчат други хора в автомобили, в небето летят самолети, по пътищата се жълтеят строителни машини, пътят поема нагоре в небето, на ръба на сградите, линейки вият, искрят жици и огромни разстояния. Други деца по пътя няма и не се виждат. Другите деца са винаги зад някакви коли, стени, от които се излиза под строй и пак така под строй се влиза. Мама, най-често мама, е длъжна да води детето някъде - на училище, на час по пиано, плуване, бойни изкуства, гимнастика, математика, в магазина, в парка, на футбол, в ресторанта за обяд и вечеря, често от едното мероприятие на другото без почивка. От едно затворено пространство в друго. И какво от това, че приятелчетата са останали в другата градина, нали мама не познава тяхната майка, нали тази градина е по-добра? И какво от това, че детето ти си играе добре с моето дете. То трябва да се концентрира в четене и писане, не в градеж на приятелства. То трябва да се научи да форсира двигателите на своето его - често единствената му вярна компания. Колко малко зависи от детето, всъщност въобще не зависи.

Майката днес е по-свързана с колата, отколкото майката преди 50 години с кухнята. Тя е преди всичко шофьор и купувач на храна, и осигурител на приятни емоции. На нея можеш да крещиш и плачеш колкото си искаш, майките днес са образовани и знаят, че децата изразяват своята безпомощност и своето его с тантруми, защото не им достига словесен багаж и власт. Тя казва в такива случаи: "Ползвай думички, кажи ми с думи". Целта е да й покажеш, че тя си е свършила образователната работа и ти имаш необходимия словесен багаж, и тогава може би тя ще те остави да пипнеш нещото, макар че то не е твое. "Ще плача" е най-сериозната заплаха, отправяна ми от близо тригодишната ми дъщеря. Всеки път аз изтръпвам. Детската власт е на власт.

Правилата за добро възпитание са строги, но доброто възпитание често се принася в жертва на усилието на мама да възпита "лидер". Тогава може и да си словесно-нахален, дори нагъл. Който не тъпчи, бива тъпкан. Не може да се пресече лидерската тенденция, бавно и методично отглеждана години наред, с едно "Не". "Не" е за загубените. Ето едно изключение, което прави живота на мама и татко ад.

Често мама и татко водят детето в огромни цветни пространства с интересни неща или в зоологическата градина. Мама и татко задължително са се осигурили с целогодишни карти за музеи и зоопаркове, и ботаничекси градини. Там се бяга и се гледа свободно. И не, не може да бягаш след гъските, защото ще те ухапят, ако ги разлютиш и не може да потопиш краче в тази вода ей там. Някои родители са по-ларш от други, но всички родители се отегчават по-бързо от децата си.

В къщи се гледат образователни филми и се четат пъстри книжки, в които няма много история, но има много повторения, повторения, повторения, повторения,повторения. А всъщност това са, според специалистите стратегии за придобиване на граматическа и лексикална грамотност. Повтаря се и се рисува, много се рисува, търсят се прилики и разлики, концепциите се въвеждат методично и с много повторения, брои се до умопобъркване, защото ако на 4 години детето не може да брои до 100, ще хвърли върху себе си и родителя си сянката на страх и срам, че няма да е на ниво. На чие ниво, питам?

Ето така си представяха космическия век големите фантасти - осигурен с машини, изолиран, почти вакуумен, ако има човекоиди въобще наоколо, то те са умни саванти и роботи, които имат проблем с емоционалната си интелигентност. Супер-образовани и знаещи лидери, зарязали групата, самотно кръстосващи пустите космически пространства, сякаш шофирани от зомбираните си майки, защото от хората почти нищо не е останало. И роботите говорят с равен глас, без модулации. За какво му е на самотния лидер на дълги разстояния топла човешка емоция и инструмент за нейното изразяване? Приятелите са за малко и за употреба. Както мама и татко, както и всичко останало на този свят. Родило се е поколението на същинските потребители, тези, които не просто потребяват вещи - потребяват хора безхитростно, наложащо, без алтернатива, и не са виновни те, не са виновни.

Човек звучи смешно

Освен, че в свободното си време се усъвършенствам в преподаването на български език и култура на задгранични деца по взаимната метода (справка: Българско Възраждане), все по-дълбоко вниквам в тезата на опитните родители, че при гледането на деца не става по-лесно, просто по-различно. Особено когато имаш две момчета, още по-особено пък, ако са близнаци. Днес карахме колела пред къщата и съседката, скрита зад волана на огромната си черна камионетка, зави в улицата. Две от децата се разбързаха да стигнат до тротоара, а Кай, който беше на тротоара, форсира колелото си към улицата, спря по средата и се загледа в камионетката. И преди е навлизал с пълна скорост в улично платно с движение, последван естествено от също толкова самоубийствено-настроената си майка, но никога така целенасочено, пък и моторизиран. Естествено, нещата не се развиха добре за него: колелото биде моментално конфискувано, аз разярена го пратих да стои разстроен от липсата на колело до външния ъгъл на къщата, гледах го строго и се чудех кога ще се развие оная ми ти предна фаланга-придавка на малкото мозъче, че да почнем да си общуваме разумно, тоест, ако аз кажа нещо, той да ме чуе и реагира логически. Тъй като се сетих за послушните животни от цирка, пък и до втръсване съм учила за Павловия рефлекс, почувствах необходимост веднага да бръкна в якето и извадих парче шоколад, което разделих само между послушните деца. С надежда, че създавам една такава полезна невронна пътека за самосъхранение в мозъчетата. Защото за съжаление нашите предци не са бягали от не знам си колко кубикови тракове, а от паяци, змии, бизони и крокодили. А тези невронни пътеки не са онези невронни пътеки. Мога само да благославям няколкото психологически курса по развитие на човека и детска еволюция и психология. Сякаш съм знаела, че ще ми е нужно едно научно такова познание преди да се сблъскам с практическата страна на въпроса, която за мен не е само как Аз да възпитавам Тях, а и как Те възпитават Мен. И тъй като всяко дете, пък било то и близначе, си е строго индивидуална планета, прицесът тече на много нива и посоки. Момчетата и момичетата се развиват различно; предният мозък, отговорен за рационални мисли и действия, се напълно "сготвя" около шестата годинка; колкото по-бързо се развият езиковите компетенции, толкова по-бързо ще се "вразуми." Момчетата, за разлика от повечето момичета, чуват, но предпочитат да не реагират, ако нещо друго е по-привлекателен обект за внимание. Веднъж попитах една позната, доста строга млада американка, която защитаваше магистърска степен върху дисциплината в училищата, майка на двегодишна дъщеря, как дисциплинира детето си. "Ако примерно доближи камината, аз й казвам не, там не пипаме, и тя не посяга повече," каза ми тя. Гледах я изумена. С две момчета на по три годинки, имах точно обратния опит. Ако им кажа, че камината не се пипа, то те задължително ще се пробват не просто да пипнат тази камина, ами и да се покатерят върху нея, да й извадят оградката и може би да изследват височината на комина по почина на Черен Петър. за разлика от дъщеря ми, която ако я погледна малко строго, не просто се въздържа от неправомерно действие, ами и избухва в сълзи. Всъщност единият от близнаците ми, този с афинитет към катеренето, има завиден рекорд по брой мебели, паднали на гърба си, като например шкаф и ограда на камина, и двете доста тежки за малко дете, за щастие, без последствия (тук чукам силно на глава и дърво). Всъщност в моята къща всички украси и прочие хубости са скрити в заключена стая, за да не се превръщат в стръв за катерещи се малки деца. Защото все пак никоя мъжка майка, мисля си, не иска да лиши детето си от воля за изява, пък било то и катерене на първо време, но и не иска да го постави сама в съблазнителна за неговия джендър ситуация. Е, Кай нямаше чак такъв късмет. На вечеря стана дума, че Кай правеше смешки за момиченцата от българското училище, което го направи ужасно горд. Възпоминанието просто го въздигна на седмото небе. После стана дума за колелото и за това, че на улицата вървят коли, а ние, хората, вървим по тротоарите (за България не важи, разбира се). И тогава той ми каза, че е излязъл на улицата, за да прави смешки на черната камионетка. Едно 4-годишно момченце казва, че иска да развесели една кола на улицата... Същото дете, също така, си мисли, че вместо крака има чукове, а вместо ръце - мечове. И въобще е с развинтено въображение. Заявих, че е с нетипично мислене и се притесних практически, въпреки, че теоретично се радвах. Е, ще се оправи де, каза ми баща ми. Догодина ще видиш колко по-разумен ще е. Ние не забавляваме коли, забавляваме само хора, човеци, казах му. Аз съм човек и ти си човек, и брат ти е човек, и татко е човек, и дядо е човек. И леля Полина? И леля Полина е човек. Но онова беше кола, колата не е човек. Ха, ха, ха, разкискаха се децата и, кискайки се, повтаряха: колата не е човек. Това смешно ли е, попитах ги. Дааааааа, чух в отговор. Ха ха, колата не е човек. Едва ли думата кола ги развсели толкова. Кола са чували и употребявали хиляди пъти. Може би в крайна сметка човек звучи смешно. Поне за подрастващото поколение, за това, за което дори и "Аватар" ще е история на киното.

И богатирите са били болни...

Книгата, която ще напиша, ще разказва за три болни (апчих) от грип и ангина деца и техните приключения, докато изнурената им майка доброволно заема тяхното място в детската градина, където се опитва да не протестира много срещу студеното мляко, безвкусната храна, разни кихащи и непослушни деца, филмчетата за пембяния динозавър Барни и въобще факта, че трябва да се готви пак за предучилищна. Всъщност, може и хич да не протестира.

В Тексас, пък и в цял свят, се вихри грип, свински, стрински, обикновен, пременен, делничен, неделничен, силен, стилен, светкавичен и болкоставичен... И като мълния удари и трите деца, въпреки всички круши, ябълки, грозде, малини, ягоди, праскови и целина (единият само) със сос ранч.

Родителите-стреляни зайци в детегледането, пък и лекарите, ми казват, че е нормално в първите години детето да прихване 10 инфекции на година. Ако е нормално, в нормата сме. Направо да си отдъхне човек. Така имунната система получава рано първите си плесници в живота, какви плесници, направо млатене, така че като дойде време детето да тръгне на училище, вече разполага с една закоравяла от имунитет система от микроскопични бойници и боили.

Този път се почна с гнойна ангина. Лошото на гнойната ангина е, че не отнема енергия от детето, напротив, дарява го с изострена от болно гърло и дискомфорт свръхсила и свръхзвукови гласни възможности. Освен това работи по съвместителство с колегите си от синусовата инфекциозна банка и понякога дори им дава първенствуваща роля в сътворяването на зеленоподобни тинести капчуци, неелегантно дефилиращи изпод ноздрите.

И така, след две седмици партизанска борба с червено гърло споменатата инфекция се сдоби и с грипоидно другарче (което се случвало според специалистите, а дори напоследък, каза докторката, много често преглеждат пациентчета с комбинация от грип и стреп), а то пристигна с гръм и трясък, с температура, ама от тази, дето се чудиш дали не е от свинския вариант, и кашлица, дето избива от гърдите като тенекиен барабан.

Леля доктор светкавично изписа нови антибиотици и Тамифлу. Рутинният тест за грип е ненадежден, така че лекарите имат предписания веднага да изписват антивирусни лекарства при наличие на грипни симптоми. Дали е свински или не, грипът си е грип. Това на цената на четиричасово чакане в кабинета и чакалнята отпред с по едно дете общо три дни, което прави 12 часа чакане. Питайте ме как се забавлява 23 месечно дете в стая два на два метра три часа и половина. Можеше и по-лошо да е, разбира се - да съм с три деца в стая два на два метра. Чувствах се така, все едно съм превеждала на Кадафи в ООНто. Само дето никой не ми даде свободен ден след това.

Тегля чертата в тефтера накрая: 2 дни на градина - 2 седмици ангина, 1 ден на градина - 2 седмици грип. Детските градини не са за родители със слаби нерви. Иначе предпочитам ангината пред грипа. Ангината спи нощем. Грипът държи родителя буден цяла нощ с термометър и бутилки с лекарства в ръка. Вече съм се специализирала - тактилно определям температурата при статистическа грешка 0.1-2 градуса, като прилеп прихващам посоката на най-фините движения на кашлицата нагоре към гърлото, надолу към дробовете. Ту давам лекарство за температура, ту не, ту много, ту малко, според шаманските ми интуиции. Щом тичат и се гонят, и правят бели, доволна съм. Проснат ли се на пода, настава време за интервенция.

Отгоре на всичко вали като из ведро. Развалиха ми се плановете за слънчева терапия. Въобще за последния един месец що планове се разпланираха. Не се отглеждат лесно малки динозавърчета.

П.С. А между другото, Тамифлу (антивирусното лекарство) проработи след две дози или един ден. За разлика от него добре познатите ни антибиотици душа берат. Надявам се отговорните епидемиологични служби да забележат този факт и да се притеснят.

Деца и политика: Аз мога да чакам

Тази седмица мина в полусън. Небето в Тексас е толкова ниско, че върховете на покривите раздират облаците. И когато вали и е мрачно и нагнетено, не само къщите сивеят. Сивеят настроения, отношения, чак дишането ни сивее. Тази седмица времето настина кашляше гръмотевици и лееше сълзи, ама поройни и стремителни, погребващи в пръстта крехките ми доматени филизи и ниския боб, и краставиците, и неумиращия ми оптимизъм. А когато оптимизмът е на привършване, няма нужда да се пише каквото и да е. Чака се. Търпението е златна мъка. Затова и се изговаря на глас, не се просто чака. И тригодишни деца схващат разликата. Научих близнаците да казват: "Мога да чакам" и о, небеса, наистина се научиха да чакат. Обикновено желанията и командите се стичат към майка им като пролетно буйно изворче и додето съм дала вода на първия, вторият вече напомня с нестихващ рефрен за своята вода, а Даниела желае нова царевична питка. Междувременно първият вече пищи, а не мрънка. Брат му интелигентно усеща, че ако не запищи и той, желанието му ще изгуби приоритет, а през това време сестра им се включва в хора с приятен женски сопран. И в крайна сметка никой нищо не получава. И въздухът се нажежава от невротизъм, а от майката се изисква изключителна прозорливост и мислене в перспектива. Докато не се научиха да казват "Аз мога да чакам." По няколко пъти. За десет секунди майката-спринтьорка успява да вземе-даде-прибере-смени-изчисти-попие-подсуши-сервира-нареже според случая необходимото съществително.

Разбира се, колкото е важно за тригодишните да могат да чакат, толкова е важно и за двайсет, и за трийсет и повече годишните да не могат да чакат. Да не чакат благородната партия да се роди, благородните хора да се заемат с политика, Европа да прати своите министри и военни спецчасти, че да изчистят боклука от българската политическа и икономическа сцена, да дойдат инвестиции в страната, че да ручат наново хората, мафията да измисли поредната пералня, че да си вложат натрупаните пари и вече не просто да са собственици на земи, кафененца и апартаменти, но и едри, богатеещи собственици с много земи, кафененца и апартаменти, защото производството, нали, някой друг го прави, я чужденците, я политическата върхушка. Политическите страсти български стават все по-театрални и все по-демократични. През петилетка се формира нова голяма партия, която събира хора от кол и въже. Кой е казал, че обикновеният, редови гражданин няма думата? Всеки може да се запише в новата партия и тъй като малко са активните, човек, и новозаписал се, може да блесне с желанието си да мърда, да прави търкала, да бърка кофража или каквото там се изисква, според слушането. Преговорите често се водят по кафенетата. Например, когато си бях в България преди две години подочух един герберски разговор на съседната маса и, ако нямаше да си тръгвам след няколко месеца, щях да запазя интереса си към говорещите, тъй като обсъждането беше пълно със стратегеми и съюза "ако", както и с дефиниции разни. Може би щях да ги заговоря, да потопя ръцете си до лактите в това тесто за нов козунак (м-м-м), че да репортерствам от сърцето на изригващия вулкан. Все пак натрупала съм опит, говорейки с непознати майки по пързалките. За да влезеш в новите листи, мисля си, трябва да имаш или връзки (пари), или интересна биография. Или да знаеш много хора. Май последните са сред най-ухажваните. И трябва да си припрян, да създаваш впечатление на много активен човек. Модерен човек.

Не се надявам на преобразени партии, било то и сини. На врели и кипели в борбата политическа, било то и талантливи писатели, и талантливи политици. Надявам се повече идеалисти да успеят да преминат през политическите сита за вярност и да влязат във властта. Нещо като комунистическите нелегални "ядки". Идеалистите са тези, които и да изпълняват партийна поръчка не могат да спят нощем от угризения, вземат (според законите на накаканизаните косове), но после дават под някаква друга форма, може би ще уредят с поръчка спуснатия парашутист по партийна заръка, но не винаги. Понякога ще се запънат. Някак си ще балансират. Ще им избият чивиите в един момент. Ще се надушат с други такива и ще се почне дисент/дисант. Въобще ще променят статуквото. Без да се (ги) самоубиват. И най-важното, ще са безстрашни. Защото възпитаваните в комунистически елитизъм са по-безстрашните засега. Все пак зад тях стои цялата полицейска и политическа машина. Децата им също, в името на гарантирано-елитисткото им детство и настояще. Тяхната носталгия по детство на избраници по произход (улучили "спермената лотария" по думите на Уорън Бъфет) вече избива безсрамно по блоговете им и в книгите им. Както и в налагания софийски дискриминационен език. Ще ги познаете по бащините и майчини техни биографии, незачитане на работа в екип, доносничене на големите шефове, дори и да не е поръчано, дори да е просто литература за това кой какво казал (така се почва, виждала съм такива писания), лобиране за техни фирми при каквито и да е конкурсни избори на поръчки, а ако не спечелят, омраза, воюване до последна капка кръв, при крайна цел уволняване на виновника. Според българския политически цикъл промяна ще има, но тези избори са предварително обречени според модерните представи за демократично управление. Да не говорим, че се задава криза. Кризата е идейна. Как да се умножават парите в криза? В тотална разруха? Не останаха варианти. Пък и на никой с пари не му харесва да е васал. Гледайте кризата на париимащите и съобразявайте политическите си опции. Добре е да има оптимизъм, обаче. Рано или късно нещо ще се спука. Такъв тип оптимизъм.

Иначе, да са живи и здрави братята украинци, които създават модерно абсурдистко изкуство в момент на доста сериозна криза в държавата си. И никой не ги отбеляза. След Верка Сердючка изпратиха на Евровизия Светлана Лобода. Моите деца страшно харесаха мустакатите казаци и дамата с козяци на рамене. Събирателен образ на Руслана + Верка Сердючка + доза Gogol Bordello. И, естествено, весел:

Ежедневие и чуждоезиково обучение по Великден

/снимка: http://velikden.freebg.eu/



Католическият Великден премина мирно и шумно в нашия квартал с купони и автомобилни блокади по улиците. Босненско-хърватското семейство беше събрало 50ина приятели и до след полунощ ни радваха с възгласи, детска гоненица, югославска музика и припрян славянски говор. Американско-мексиканското семейство от другата страна на улицата празнуваше с разноцветни яйца, разноцветни лампички по оградата на двора, пушек и миризма на барбекю, многолюдие и заключителни разговори на улицата под мощни светлини, изпращайки и последните гости. Ние си седяхме вкъщи, с бронхити и настинки, запасени с антибиотици и сиропи за кашлица, доволни, че хванахме последните петъчни смени на лекарите и аптеките. Нашата подготовка тепърва предстои. Правим смели планове за много боядисани яйца и много ръчнонаправени козунаци. На следващия ден магазините бяха опоскани, всички хубави бонбонки във формата на яйца и зайчета изкупени или иззети, това, което беше останало, беше с 50% намаление, а в понеделник работниците се трудеха неуморно да зареждат стелажите с нова стока. Минахме покрай арабския магазин, за да купя френско сирене и сухари. Откакто разбрах, че в България се прави разлика между артикулите растително сирене и млечно сирене (така ми се ще да имам снимка на две тави със сирене и съответните бележки за растително и млечно сирене до тях), се отказах да поддържам българската млечна експортна индустрия. Още повече, че френското сирене, оказа се, не мухлясва, за разлика от българското. Сухарът, този път, беше словенски и съдържаше хидрогенирани мазнини, така че си отиде обратно на рафтчето. Налага се сами да си правим сухарите за попарата тази седмица. Бърза и лесна закуска от времето на баба и дядо, и мама. Тати е израснал с други "любими" закуски, като манная каша. Тъй като съм предупредена, че мога да ползвам миризмата на манная каша за биооръжие срещу него, нямам честта да знам дори и вкуса й. Той се е научил да прави попара, но все още отказва кулинарното удоволствие от изяждането й. Моите деца са може би единствените в Сан Антонио, които закусват попара. Може би са единствените в града с български корен и на възраст под шест години, които говорят български като първи език, въпреки смесения им произход и американската детска градина. Невероятно гъвкав е детският мозък в усвояването на различни езици от бебешка възраст. Когато реших, след много мислене, четене и доста случайни интервюта с майки на двуезични деца, че всеки от нас ще общува с момчетата на родния си език, а английският ще въведем на две години покрай няколкото дни в седмицата, когато ходят на детска градина, даже и не помислих с какво ги натоварвам. Макар че могат да се изразяват на три езика, те все още по-добре абсорбират, отколкото произвеждат разговор с дълги и сложни изречения. Имат невероятна концентрация и, оказа се, не е нужно да повтарям една дума сто пъти, за да я запомнят. Нямам си и понятие на какъв език мислят, но когато се боричкат за играчки, все още ползват смесица от езици. Когато тръгнаха на американска детска градина, започнаха да попиват и испански, тъй като испаноезичните учителки си говорят на испански с испаноезичните деца. За известно време водата стана агуа, тук беше аки, а с учителките са ползвали и изречения. При това, като количество часове облъчване с езика, става въпрос за може би под шест часа на седмица. Това означава, че дори и в моноезична среда в България, чуждоезиковото обучение спокойно може да започне в бебешка възраст, стига учителят да общува естествено с детето, докато то се храни, играе или пък учи. Мотивацията на родителите и благоприятният социален климат за един чужд език е не по-малко важна. Познавам много хора, особено от мексикански произход, които са дошли на крехка възраст в Америка и са осъзнавали своята социална некомпетентност, говорейки испански, сравнявайки се с ползващите културно-доминантния американски език. Днес двуезичните деца започват предучилищна на 4 годинки, за да могат да изучават английски поне година преди да ги съберат с американските деца. Това, разбира се, има и психологическо значение за мотивацията на едно дете да ходи на училище, да възприема доминантния език и да не се срамува от недоминантния, който се говори у дома. Дори и на 30-40 години, с половин уста натурализираните американци признават, че говорят испанския на родителите си, но винаги отбелязват, че го говорят "малко" и действително малко от тях учат своите деца на испански. От другата страна на тази виртуална барикада са англо-американците, които до един желаят да говорят испански и се възхищават от многоезичието в каквато и да е комбинация. Една интересна група са индийските жени, които задължително говорят на децата си и на английски (без значение нивото), и на родните си езици. Бих казала, че индийските, китайски и ирански родители са едни от най-амбициозните, по-стриктни и амбициозни и от американските родители. В американското общество знанието на чужди езици е само и единствено положително, с една уговорка. Акцентът е препъни-камъка на социалната езикова йерархия. Изключително е важно да те припознаят за свой според липсата ана акцент, а акцентът, както знаем, се усвоява на родно ниво до определена възраст - 13-15 години. След това тези мозъчни центрове се затварят и единственото, към което може да се стреми човек, е редуциране на акцента. На три години, разбира се, децата ми говорят трите езика без акцент, все още мешат думи и граматика, но имат и усещане в кой случай кой език да ползват. Осъзнават кога грешат и се поправят. Понякога емоционално се обвързват с определена дума, особено когато асоциацията е приятна. Например, продължават да казват на пъпеша "дыньку", макар че това е руската форма за винителен падеж покрай честия въпрос Хочешь дыньку? И когато им кажем, че това е пъпеш, се сърдят и настояват на дыньку. Освен това, ако дадена дума е по-лесна за изговаряне в сравнение с чуждоезичните й еквиваленти, те се придържат към нея във всички езици. Например, думата май (my) и майн (mine) за мое, кар (car) за кола, куки (cookie) за бисквитка, чрак (truck) за камион, макар че напоследък ползват и "кимион". Сега ще ги учим да казват "Христос возкресе" и "Воистина возкресе". Няма да е по-лесно за изговаряне от "чрик о чрийт", но си прекършиха езика сами без особена трудност, защото по-голям мотиватор от бонбоните няма. А великденските бонбони са по-шоколадени и вкусни от хелоуинските.

Баба знае две и two

/Моята баба на 71 години посети Капитолията в Остин, Тексас, през 2007 година./


Има една група немлади българи, които са прегърнали глобализацията някак си без да искат. Те, обаче, не са обект на рекламен интерес, защото са крайно безнадеждна група. Огромната част от тях не знаят чужди езици и нямат много пари, но прекарват зимите в странство. Губят се из европейските летища, но не се отчайват. Здравето им не е перфектно, но тръгват, въоръжени с торби с лекарства. Те са на възраст между 50 и 80 години. Никой не ги закичва със здравец на летището, нито пък им полива вода на прага на къщата в деня на полета. Никога не са си мислели, че ще станат граждани на света. Веднъж пристигнали в новия свят, уседналите им души преживяват еуфорично щастие за месец-два, после балансират някак си между непозната рутина и екзотика на фона на ефирна носталгия, а на шестия месец заболяват от клаустрофобия. Изборът на държава-санаториум не е техен, а на техните деца и внуци. Там помагат и са наблизо, и са на топло. В чуждата култура те са "сърцето", не "мозъкът" на дома. Поколенческата им мъдрост е безпредметна, но те са "сенките", които подпират битието на децата си, "сенките" на родината и прадедите. Биха искали да идват за кратко, но по-често, но подобно удоволствие струва скъпо. За тази група българи не се говори, но те са истинските чергари на глобализираното село. Българските баби и дядовци, майки и бащи са овладели тънкостите на междуконтиненталното летене и знаят, че няма човек, който да не е пристигнал. Баба знае не две и двеста, а две и two. Те женят децата си, гледат внуци, изпращат ги и ги посрещат от училище, готвят, садят зеленчуци, чистят къщите, научават се да си говорят с България по скайп, да си пускат инернет телевизия и да четат българските вестници по интернет. Ако не гледат деца, просто са наоколо и си почиват. Интернет е тяхната разтуха и необходимост. Разходките също. Разглеждане на забележителности, ходене из магазини и посещаване на ресторанти са част от програмата. Туристи по необходимост. Случва се да ги навести скука, да се чувстват като затворници, да няма с кой една приказка на български да си кажат през деня, а друг език не знаят. Тогава си мечтаят за България. Но знаят и друго - родината е там, където са ти децата. И в един момент ще трябва да направят избор за по-дълго време. Затова продължават да пътуват. Пренасят корена от земята-майка в родината на внуците. Свещенодействат. Докато ги държат краката.