понеделник, 28 септември 2009 г.

Г-н Ламбер и водните линии



От няколко седмици си живея в своето безвремие и чета новините сякаш са сън, сякаш са архивирани хроники, нещо е станало, някой се счепкал с някого, друг един обидил трети, арести, назначения, убийства... едно предизвестено предъвкано.

Признавам, презареждам.

Изтощавам се като антилопа, хваната в залпа на кръстосан огън между две военни формирования.
Поезията ме изтощава в големи количества, а четох и писах на килограм.
Възпитанието на чувствата във фейсбук ме изтощава с намагнетизираната си подпочвеност.
Възпитанието на крехката малка детска душичка, умножена по три, ме изтощава със суровата си монохромна психология, с нееволюиралата си съзнателност.
Американските културни войни ме изтощават, защото са мощни катапулти на икономиката на бъдещето.
За българските нямам нерви, макар че имам да казвам нещо. По-късно. В България сега е лютенично време, есенното окопаване в землянките.

В неделя се събудихме и денят изглеждаше като ден, в който хората се возят на влакче. Отидохме в парка Бракенридж, централния обществен парк на Сан Антонио, построен върху земя, дарена от милионера Джордж Бракенридж през 1899 година. Паркът е дива гора от мескит, дъб, кедър и бряст. През него минава река Сан Антонио, извираща от местни карстови извори. От нея са черпели живот индианци, испанци, францисканци, мексиканци, американци. Междувременно други богати хора даряват земя, прилежаща до парка, и се строят първите мили от алеи и пътечки. И този парк щеше да е като много други паркове по света, а не бижуто, в което се е превърнал, ако не беше визията на

един човек

и умението му да убеждава местните власти да гласуват необходимия му бюджет. През 1915 година общината назначава Рей Ламбер (Ray Lambert) за Комисар на това, което в България е Общинската дирекция "Паркове и озеленяване". Рей Ламбер поема една гориста местност и решава да направи следното с нея за удоволствие на жителите на града: да прибави зоологическа градина, общинско голф игрище, детска площадка, речен плаж. И го прави. Най-голямата му мечта обаче била да превърне едно затворена каменоделна в езеро с водни лилии. За този си проект разполагал със съвсем малък бюджет и с работната сила на наличните затворници в Сан Антонио. Местни жители дарили екзотични цветя и растения и така се родила Японската чаена градина, провъзгласена от национални издания за уникална атракция. До нея Ламбер построил с камъни и цветя градината "Тексаска звезда" във формата на щатския официален символ. Междувременно преместил един стар мост от централна улица в града над реката и построил първия павилион. Умира през 1927 година от скоротечна пневмония. Остава в наследство едно невероятно пространство за отмора, спокойствие и развлечение. След него в или до парка построяват музей, университет, още павилиони, театър на открито, пускат детско влакче, тунел за влакчето, зоологическата градина се разраства и благоустроява в една главозамайваща природна приказка.







Не е достатъчно да искаш да направиш нещо, трябва да имаш финансовата възможност да закупиш платното за своето изкуство.
Не е достатъчно да дариш парите, трябва и човек с мечта и воля да направи от платното картина на щастието.

И зад всяка роля се крие човек - един, няколко, хиляди. И мечтите трябва да са от светлата страна на бариерата, да осветяват имената на творците си в бъдещето, да станат ежедневие за милиони хора.


Ето това си мислих, докато влакчето скърцаше през гората, през реката с лилиите, покрай музея, вълшебната японска чаена градина и супер модерната зоологическа градина. Навсякъде в парка има каменни пейки и грилове, хора, семейства, рождени дни, балони. Както си пътуваме, хората поглеждат към нас, махат ни с ръце, усмихват ни се, ние, родители и развълнувани деца, също махаме. Бариерите се спускат, колите по парковите пътища спират, за да мине миниатюрното влакче, ето от втората кола се показват едни ръце от прозорците, махат ни, махаме и ние, усмихваме се. Топло е, слънчево, красиво и приятно.

Това си мислех после на връщане. Но ме проряза спомен. Как в България богатите отнемат, не даряват паркове, как лъжат и рушат красивите места за отмора и развлечение на хиляди. Как няма как да покажа на моите деца къде мама и тате отпразнуваха сватбата, защото ресторант "Воденицата", пренесената в Бургас преди 40 години от Малко Търново старинна странджанска Ефендиева къща, или по-скоро земята под него, са продадени от държавната община на "инвеститор"-милионер, а къщата е разрушена. Не че е толкова важно да видят къде сме се веселили. По-важно е, че вместо това ще знаят, че там, където цари продажност и беззаконие, красотата я рушат първа, след нея и всичко/и останало/и.






















На връщане поваля дъжд, ей така, да измие вгорченото настроение, да ме настрои обратно на вълната на г-н Ламбер и неговите водни лилии.

Не е невъзможно за една скромна мечта да се претвори в реалност надиплена като фантазия.

3 коментара:

rahenna каза...

да, на мястото на Воденицата щеше да се строи небостъргача Дубай и всяка вечер пускаха гиганскти прожектори в нбето, да уведомят един вид Бога за предстоящото начнание.
но всичко остана на етап оградена дупка.
язък за уютната Воденица!

Зоя Маринчева каза...

Райна, това е адски смешно, ако не беше и точно толкова тъжно. Кой строи в морето небостъргачи? Един красив ресторант си имаше Бургас и от цялата крайморска територия, а там има много свободна земя, точно това парче си заплюха, колкото да разрушат. Кърджалии.

Анонимен каза...

Зоя, more power to you!

Георги