Дан Браун - Тарантино в романа

Днес не издържах. Населението на една малка държава чете Дан Браун. По блогове и форуми кръстосват шпаги апологети и хейтъри. Академичната литературна общност се вдигна на борба с езиково нечестивия автор. Обяви горната малка държава от четящи Дан Браун за нечетящи кретени. "Нечетящите кретени" сринаха академиците, макар и не лесно, в калта на завист, елитизъм и снобария.

Прочетох сто страници. Остават ми четири по сто. Книгата започва с уверение, че масонството, ноетическото общество и още няколко организации и структури, споменати в разказа, са реално съществуващи и нищо не е измислено. Авторът, демек, казва истината, цялата истина и нищо друго освен истината. Първата глава се занимава с масонски ритуал, в който Малах, антагонистът на историята, пие вино от череп. Дотук нищо ново за посветените във варварските военни ритуали на българските царе. На страница 5 свършва първа глава със следното изречение: "Скоро ще изгубиш всичко, което ти е най-скъпо на сърцето." Помисля си го Малах, адресат е водачът на масонската ложа, който току що го е ръкоположил в едно от най-високите нива на тайното общество. На страница 35 е първият неочакван обрат в сюжета. На страница 38 се продумва първият ултиматум, естествено в ситуация на живот и смърт. Завръзката и поне четирима главни герои са се появили отдавна и майсторски се нищят и надлъгват. Освен Малах, татуиран отдолу до горе странен субект, и Лангдън, налице са Питър Соломон и неговата сестра Катрин, наследници на една от най-знатните и богати американски фамилии. На 40 страница е общественият дебют на първото доказателство за криминална проява, и то не къде да е, а в ротондата на вашингтонската Капитолия, както и премиерата на първия древен символ, Ръката на Мистериите с татуираните пръсти. Лангдън отдавна е пристигнал на сцената и се бори с полицията за гражданските си свободи. Всяка нова глава открехва по малко информационната завеса пред символа. Хапваме на малки порции концепцията за ръката от глава на глава, което, разбира се, спомага да се усвои по-добре енциклопедичния материал. На страница 56 се започва тежката работа по полагането на философските устои на книгата. Дан Браун всъщност пропагандира вече месец част от него - а именно хуманизма на масонската ложа. Тъй като успехът на този шестгодишен труд се дължи до голяма степен на обрати и изненади в трескаво-развиващия се сюжет, няма да споменавам сюжетни ходове (крайно любопитните могат да прочетат една издайническа публикация тука (...), но ще кажа, че този път Дан Браун е забъркал богата на протеини и въглехидрати каша от масонство, Вашингтон, американски патриотизъм, спиритуализъм, ноетическа наука, символика и мистицизъм на древния свят, религии, юдаизъм, трето око, космическо съзнание, съвременни аналитични методи за търсене на информация в масиви от данни, социални мрежи, iPhone, Волво, американска олигархия, Мария Шарапова и това само за 100 страници. Основната теза се върти около способността на човешката мисъл да въздейства върху физически тела, както и около човешката мистична способност да се свързва с Бог. "Както горе, така и долу" "As above, so below." Повторено не веднъж за сто страници. Не веднъж се предава и характеристика на героя и емоционална реакция с помощта на очите на съответното лице. Повторенията са направо трагични. Отново се появява в изречение задигнато от предния бестселър и детският ръчен часовник с Мики Маус, скъп подарък на Лангдън от неговите родители. Но очите, ах, тези сиви очи... ах, тези черни очи, забиващи отровата си в гърба на Лангдън... от тях наистина няма отърване. Може би е станало вече ясно на всички, че настоящата книга е майсторско копие на "Шифърът на Леонардо". Нещо като нов отпечатък от матрица, като разликата е в цветовете на боите. Самият Дан Браун в писменото си обръщение към лондонския съд по повод делото за кражба на интелектуална собственост, което той спечели, надълго и нашироко разказва формулата, по която пише романите си. Например всеки роман се състои от 3 елемента: някаква тъкна сила, като например тайно общество или държавна организация, голяма идея, но двойствена от морална гледна точка, и съкровище.

И все пак, "Изгубеният символ" е по-удачна, поне на езиково ниво, от "Шифърът на Леонардо", по-близка до съвремието ни с технологичните си препратки и също толкова бързо четиво. Въпросът е струва ли си да се дискутира равнището на владеене на езика от автора на трилъри, които са бестселъри. Явно доброто владеене на граматиката и лексиката на езика е без значение за търговския успех на една книга в ерата на маркетинга. Но и лошото редактиране е без значение. Сега се сещам, че Людмила Филипова, българската имитация на Дан Браун, е написала едни от най-смешните и недодялани изречения в съвременната ни литература въпреки четиримата редактори на последната й книга, все преподаватели в Софийски университет. Макар че Дан Браун е изкарван едва ли не профан в английското писане, дяволът не е чак толкова черен. Дан Браун все пак има литературно образование и е бил учител по литература, поради което, според мен, завинаги е загърбил тежката артилерия на едно по-метафорично литературно писане. В интервюто си с Мат Лаудър остави впечатлението, че пише под огромно напрежение, че към него има очаквания от страна на издатели и читатели, които са направо смазващи. Как се справя със стреса ли? Практикува висене с главата надолу. Има баналности, има странности, но общо взето писането му е стегнато, целенасочено, не чисто литературно, а по-скоро журналистическо от типа на новата журналистика на 70 те години, от типа на журналистическите разследвания и материали в съвременните броеве на "Атлантик" и "Ню Йоркър". Не случайно държи да каже, че всичко, което е написал, е истина, съществува, е изследвано и събрано най-щателно преди да го обработи във фикция. Банално, шаблонно, но общоприето. Лингвистичното ниво е толкова опростено и нормализирано, че няма значение за четенето. Напротив, улеснява галопирането по страниците в преследване на поредния сюжетен обрат. Който идва на всеки две-три страници. Помпа адреналин в душата на читателя. Като рап песен, но добре прецедено през тънкото интелектуално стъкло на тематиката. Самият Браун е доста сдържан, интелигентен, но и непринуден в своите интервюта. Незнайно защо, критиците не споменават умението на автора да гради силни диалози, да вплита в тъканта на трилъра информация с общообразователно значение и да строи с добро темпо, психологически достоверно и търпеливо сцените, балансирайки екшън с (псевдо или научно популярно) интелектуално знание. Може би е по-добър музикант, психолог и педагог, отколкото стилист.

Екшънът е литературният бог на Дан Браун. Всичко, което забавя скоростта, е туширано и притъпено, включително цветистия език. Лангдън движи действието със скептицизъм и експертни познания. През няколко глави се освежаваме с нов герой. Отрицателният герой е грозен, фанатичен, умен, всесилен, самотен бегач на тъмни разстояния, макар че зад марионетката накрая винаги се осветлява господар, който е стоял съвсем близо до Лангдън. Трилърът преди всичко и в това няма нищо лошо. Хората обичат да си грабват шапките и да се отнасят нанякъде за час два, пък било то и в американската столица и масонските й потайности, с Лангдън и Малах под мишница. Стига да не се предоверяват твърде много на изследователя и историка Дан Браун. Той може и да не е стилист, но е интелигентен разказвач на церебрални спиритуално-надъхани трилъри с успешна формула. Нещо като Дийпак Чопра, като сапунен сериал, като комикс или пък апокриф. Въобще, литературният Тарантино и неговите пълп романи.