Южният Пасифик

Честит ден на поезията! Тя няма да спаси света, но може да спаси душите ни!

Поздравявам всички любители на поезията и орачите на поетичната нива с това поетично есе по повод на едно заблудено мое попадане в един от старите, обеднели райони на Сан Антонио, където в аристократичната му опърпаност открих Южния Пасифик, една бариера и латиноамериканска тайнственост, от която ме побиха тръпки.



Някакви коли минават, някакви коли.
Намаляват, бавно спират някакви коли.
Блясват светофари, лампи, фарове, очи,
но дърветата не светят, бариерата лъщи.
Но и сградите не светят, розови стени,
те не светят, те се лющят – рехави стени.
Рехави стени се шуплят в розова мъзга.
Кипрят се от сто години с кипарисова тъга.
А кипарисите буйстват черноперести пред тях.
Светят точки, запетайки, превъзбудени от страх.
Някакви коли са спрели, а пред тях и не без свян
светофар и бариера греят в залеза раздран.
Черноперести вагони от архивния катран,
от граничните архиви
бавно изпълзяват, странни
черноперести вагони –
Южният Пасифик жив е.
Южният Пасифик свети в отразена светлина.
Той нали е братовчед на ланшната слана.
Гетото мълчи, нехаят розови стени.
Залезът раздран замята сини пелени.
Южният Пасифик прави дрезгав комплимент.
Гетото мълчи, пропито с розов сантимент.