Кладенецът на емоциите и пресяването им през пясъка

Ние, човеците, сме кладенци от емоция. Подпочвената ни физиология е неизбродима, безформена, с войнствена перисталтика и огромен заряд за изява. Това грозно либидо, обаче, природата е скрила под изящните премерени пируети на лебеда, на лебеда на дневната ни душа, усмирена от слънцето и луната. Но понякога, понякога тунелите се пропукват и очите се изпълват с терра инкогнита, с невъобразимия хаос от радост, мъка, тъга, щастие, горест, любов. Те шуртят по гръбначния стълб и търсят своите социални мрежи, своя излаз през най-чувствителните, тънкостенни мембрани в човешкото тяло, а след това, забъркани с личната история, избуяват в пурпура на таланта, в маковете на изкуството. А най-добрите артисти са тези, които отдръпват човешката си представителност и оставят струята от емоции да се приплъзне от тъмния архетипен кладенец, през ръцете и очите им, в светлика на хиляди хора - емоции разказани, нецензурирани, преведени, построени с тухлите на общата ни история.



Ксения Симонова е 24-годишна художничка от град Евпатория. Тази година тя спечели конкурса "Украйна има таланти" и популяризира жанра така, както дори и Артур Кирилов не успя със шоуто си за Епъл (вж. клипа по-долу). Завършила е психология/психофизиология и графика. С пясъчна анимация се занимава от една година. С емоционалните си мултимедийни разкази трогва публиката до сълзи. Може би защото разказва за живота и трагичните му завои, за семейството, за децата, за добротата и агресията, за войната и саможертвата неконцептуално, а с обикновените думи и символи, разпознаваеми от всички хора. Конкретно, анимацията "Реквием" е сюблимна творба за нападението на нацистите в Украйна, за края на щастливия живот, на любовта и спокойния сън, за бомбите, за разстрела на 12500 човека от Евпатория на градския площад, за саможертвата на бащите и тяхното завръщане чрез децата им. Театърът на пясъка се движи бързо, задържа се за кратко, щрихира спомени, рани, припламвания на радост и скръб. Ние сме сетива, не просто очи, не просто уши, не просто думи, ние сме амалгама от сетива и театърът на пясъка с неустойчивата си материя, със зърнестата си лекота и облачно-черна тежест, с чернобелите си светлосенки, с мимолетността на образа, на фона на музиката, под полите на прожектора, изпод движещите се съзидателни ръце - както Бог ни създава и трие - театърът на пясъка извиква от дъното на душата чувствата, разяждащи спомените, през ключа на образите. Ксения Симонова разказва сюжета на войната, маркирайки събитията и образите така, както са запечатани в главите на милионите, както са го изживели милиони, както не са го изживели милиони, но както ни е страх да не би да го изживеем. Разказва както Фрост говори за пътя и работи бързо, твори и трие, трие и създава върху пепелищата. Всичко тече, всичко се променя, всеки момент е красив и никога не се повтаря. Но смисълът на живота е по-трагичен от всякога в мимолетността си.



Преди Ксения да се появи на сцената, защото пясъчната анимация е мултимедийно, сценично изкуство, в тази сфера отдавна работят артисти като Ференц Чако (Унгария), Артур Кирилов и Сергей Назаров (Русия), Илана Яхав (Израел), Джо Кастилио (Испания). Едни предпочитат по-архетипни истории, други - природни картини, трети - модерни, концептуални преразкази на вечните теми. Някои са по-гравюрни и детайлни, други залагат на по-едрогабаритни образи, трети ползват класическа техника на изобразяване. Но всяка картина е мимолетна. Изкуство, лишено от суета. Колко артисти могат да се смирят до такава степен, че да заживеят в мига на изкуството, да създават красота, която да убият в следващия миг, за да създадат нова?

За да си добър пясъчен аниматор, трябва да си едновременно добър художник, психолог, поет или писател. Трябва да имаш ухо за музиката, по чиито траверси ще минат емоциите на сърцето и интелекта, събудени от пясъчния образ. Ето една щастлива анимация на Илана Яхав:



и една невероятна анимация на японска тема на Сергей Назаров: