вторник, 20 април 2010 г.

20 априлий 1876 г.


Братия! ... Сега, когато ви пиша това писмо знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани,и юнаците се целуват един други по улиците!... Ако вие, братия, сте били истински патриоти и апостоли на свободата,то последвайте нашия пример и в Панагюрище... Копривщица, 20 априлий 1876 г. Т. Каблешков

Такова писмо не може да бъде написано от днешен българин. Няма нито една сфера, освен в изолирани църковни общности, в които да се обърнем към чуждокръвния като брат или сестра. Българските знамена са трицветен фон на бюрократичните конаци на държавата. Пушки гърмят само новите "юнаци", необезпокоявани от полиция и съдии. На другите не им е разрешено заради спокойствието на конаците и юнаците. Освен за половин час на нова година, което е ничия времева зона. Това е часът, неофициално разрешен, да се "изгърми" гласът народен, пиян и глупавато-самонадеян от пожелания за някакво неясно бъдещо добруване. По улиците хората ще се избият с погледи, камо ли да се целуват. Следващите думи не мога даже да ги изговоря без да изпитам силен пристъп на стеснение. Извинете, че ще кажа нещо толкова забранено днес, толкова остаряло и толкова срамно: "истински патриоти" и "апостоли на свободата". Не, не смея да се обърна към никого така - може и да ги има, но са в гробниците на глухото ни време. Всъщност, сигурно ги има. Всъщност знам няколко. Отекват гласовете им като езиците на камбани насред турско село, като подканата на мюезин насред българско село. Говорят сред нищетата на своите грешки, краха на своите амбиции. Не че и те не са били някога успешни в това любимо българско занимание, лакомията, но имат сърце трептящо и смелост за абстракциите, без които ежедневният ни живот е безцелен, безумен, необяснимо-застрашителен, е изтощителен и безсмислен. Има и други, по-млади, необременени и смели, но в днешно време освен смелост и думи, трябва и мегафон, а мегафоните са вече под контрол. Не че нищо не се случва. Нещо се прави, но то е до такава степен електронно и ефирно, че е изолирано от "душата" на нацията. И от "визията на нацията" е изолирано, защото думата "елит" също е преобърната, е също дума от изкривения огледален свят. Къде щеше да е Америка днес, ако политическият й и бизнес елит от първите 60-70 години на 20 век, при все топлите им връзки, нямаха отделни визии за своята мисия? Да, и думата "мисия" също е потънала в огледалния свят, където напълно добронамерени думи се кълчат грозно и човеконенавистно. Америка на опортюнистичните имигранти, на Ку Клукс Клан, на мошениците и мафиите шеше да си остане в блатото, ако не беше приютила в същото време и част от цвета на европейското Просвещение, реформираното протестантство. Държави като САЩ и България - със силно опортюнистично и консервативно население, имат нужда от просветени елити, които да изговарят абстрактни думички без да се червят и без да лъжат.

Един народ, който се срамува от абстрактните понятия на общностния си живот, се е върнал хилядолетия назад в своето развитие, в клановото общество, а там очите на страха са големи и законите са жестоки, поверията създават комфорт и дискомфорт едновременно, хоризонтът стига до плевнята в двора, силните и слабите имат садомазохистична връзка, имигрантите и емигрантите са омразни варвари, егото определя кое е добро и кое лошо. Така са оцелявали едно време през девет планини в десета. Така не са оцелявали.

И все пак. Чувам и виждам обръщението "приятели" по-често отколкото съм свикнала. "Чалга" и "мутра" са вече силно абстрактни думи. Омразите и страстите намаляха. "Юнаците" са принудени да оцеляват на международен пазар, който превъзпитава повече от българския наказателен кодекс, пък и поизчерпаха възможностите за правене на пари - сега са наред моловете, а след тях? Усещам жажда за човечност, дори и когато хората се държат не особено човечно. Усещам умора от егото, дори и когато собственото им его се разхожда огромно, голо и важно. Не, не като цар без дрехи, а като един гол охлюв, останал без собствената си кожа, треперещ и глупаво-неосъзнат. Оцеляването свърши. Започна градежът и който не го знае, е закъснял. Последиците са силни душевни болки и невротична акинеза.

Когато Априлското въстание избухва, оказва се, че "въстаниците" в големите градове или се снишават, или не успяват да гръмнат една пушка, за разлика от по-малките центрове. Оказва се, че българската църква се обявява против "лудите глави' и "бунтарите". Оказва се, че старите войводи в емиграция отказват да водят въстанието, тъй като не мислят, че ще завърши добре, и предлагат стратегически да се изчака сърбите да обяват война на Турция, така че да има по-малко съпротива. Стратегически са прави, разбира се. Един разконцентриран противник е далеч по-лесен противник. Последвалата касапница потвърждава тяхната мъдрост. И в същотъо време кой знае как щеше да се развие съдбата на България, ако българската църква, градският елит и опитните бунтари се бяха наложили. Това, което се случи, обаче, показва нещо повече. Че когато уморените и твърде обременени от финансови и его интереси "елити" не могат и не искат да работят за една кауза, разцъфтява нов елит. Когато времето иска своето, дори и силните на деня не могат да го спрат. Когато мегафоните заработят за обща кауза, народът подема и застава зад съобщението. Когато тези зад мегафоните жертват живота си за каузата, и светът забелязва, и народът помни.

Съжалявам за едно: лидерите, умните, проницателните, чувствителните, смелите загубиха живота си, не помислиха за "след това". А "след това" е особено важно. На тяхно място дойдоха онези усъмнилите се, страхливите, бизнес елитите, църковните елити, градските елити. Колкото по-малко досег имаха те със саможертвата, толкова по-трудно им беше да я разберат, толкова по-зле се отнесоха към оцелелите, толкова по-зле можеха да синтезират понятия от общ порядък. Ето тази подмяна се случи в България. Случва се все още. А писмото на Тодор Каблешков е смразяващо ехо от 19 век - не само думата "братия" отеква като брадва в нас, но и кръстът, написан с кръвта на убития турчин, на колонизатора, на представляващия силата, институцията, която оцелява като мачка и ограничава, но и на човек, който може би е бил по-добър от институцията, но и по-зъл да е бил, това му е било препитанието, кариерата, оцеляването. Вече не вярваме нито в братя, нито в кръстове, нито в межди на живот и смърт, а за свободата не мислим. Просто не вярваме. Защото онези битки в църкви, села и гори, онези Батаци и Перущици са вече невъзможни. И "братия" е невъзможно. Защото мюдюринът, чиято кръв остана в историята на България, отдавна е клониран в българска плът и кръв. Той е повече българин днес, отколкото Тодор Каблешков.
Но не искам с това да завърша. Искам да завърша с това:
Братия! ... Сега, когато ви пиша това писмо знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани,и юнаците се целуват един други по улиците!... Ако вие, братия, сте били истински патриоти и апостоли на свободата,то последвайте нашия пример и в Панагюрище... Копривщица, 20 априлий 1876 г. Т. Каблешков

Няма коментари: