За "Изгубеният Символ" на просвещенеца Дан Браун, вече прочетен

Зачетох “Изгубеният символ” под натискa на тълпата. По блогове и форуми кръстосваха шпаги апологети и хейтъри. Академичната литературна общност се надигна на борба с езиково нечестивия автор. Обяви четящите Дан Браун за нечетящи кретени. "Нечетящите" сринаха академиците в калта на завист, елитизъм и снобария. Трябваше да рззбера за какво става дума. За какво този огън и жупел? Първото ми наблюдение беше, че книгата се чете на един дъх. Но колкото повече се приближава към края си, толкова повече натежава. Опиянението от първите сто–двеста страници преминава в някакъв аскетичен, щекотлив махмурлук. Сякаш някой изтръгна от ръцете ми “Чарли и шоколадовата фабрика” и ми подхвърли “Престъпление и наказание”. Едно е безспорно, вече близо месец споровете не са стихнали. И колкото по-недолюбват критикуващите "Изгубения символ", толкова повече се обясняват в любов на “Шифърът на Леонардо”. И колкото по-силно протестират, толкова повече разголват собствения си периметър на мислене.


Книгата започва с уверение, че масонството, ноетическото общество и още няколко организации, споменати в разказа, са реално съществуващи и нищо не е измислено. Авторът казва истината, цялата истина и нищо друго освен истината. Първа глава се занимава с масонски ритуал, в който Малях, антагонистът, пие вино от череп. На страница 5 първа глава завършва така: "Скоро ще изгубиш всичко, което ти е най-скъпо на сърцето." Помисля си го Малях, адресат е водачът на масонска ложа във Вашингтон, който току що го е ръкоположил в едно от най-високите нива на тайното общество. Дан Браун не си губи времето. На 35та страница е първият неочакван обрат в сюжета. На 38ма страница е първият ултиматум в ситуация на живот и смърт. Освен Малях, татуиран отдолу до горе странен субект, и харвардския учен символист Робърт Лангдън, налице са масонът Питър Соломон, директор на Смитсонския институт и неговата сестра Катрин, светило в ноетическата наука, наследници на една от най-знатните и богати американски фамилии. На 40 страница е дебюта на криминалната история, и то не къде да е, а в ротондата на вашингтонската Капитолия, както и премиерата на първия символ, Ръката на древните Мистерии с татуирани пръсти. Лангдън отдавна е пристигнал на сцената и се бори с полицията и ЦРУ за гражданските си свободи. Всяка нова глава открехва по малко информационната завеса пред символа, но той е само първият от няколко десетки, за които ще стане дума. Тъй като успехът на този шестгодишен труд се дължи до голяма степен на най-невероятни обрати и изненади в трескаво-развиващия се сюжет, няма да споменавам сюжетни ходове и герои, но ще кажа, че Дан Браун вече официално притежава своя ниша в историята на трилъра, в която духовни въжделения, езикови игри, интелектуални отблясъци и научно-техническия прогрес са пуснали корени в тялото на смразяващия кръвта трилър от типа на «Ханибал» и «Червеният дракон» на Томас Харис. На 56та страница се започва тежката работа по полагането на философските устои на книгата. Този път Дан Браун е забъркал богата каша от масонство, Вашингтон, американски патриотизъм, архитектура, спиритуализъм, ноетическа наука, символика и мистицизъм на древния свят, египетски тайнства, юдаизъм, трето око, космическо съзнание, съвременни аналитични методи за търсене на информация в масиви от данни, ЦРУ, интернет, социални мрежи, iPhone, Волво, американска олигархия, Мария Шарапова и това само за първите 100 страници.
Екшънът е литературният бог на Дан Браун. Всичко, което забавя скоростта, е туширано и притъпено, включително цветистия език. Лангдън движи действието със скептицизъм и семиотика. През няколко глави се освежаваме с нов герой. Отрицателният герой е грозен, фанатичен, умен, жесток, всесилен, самотен бегач на тъмни разстояния, макар че в края на краищата става ясно, че совите съвсем не са това, което са. Трилърът преди всичко и в това няма нищо лошо. Хората обичат да си грабват шапките и да се отнасят някъде за час два, пък било то и в американската столица и масонските й потайности, с Лангдън и Малях под мишница. Стига да не се предоверяват твърде много на изследователя и историка Дан Браун...

Основната теза се върти около скрития потенциал на човешкия ум и възможността за духовен прелом и трансформация, залегнали в ученията на масонството, ноетическата наука и древните мистерии. Ябълката на раздора са езотерични истини от древното минало, които обещават на притежаващия ги велики прозрения в света на духовното и приобщаване към божественото.
Египетски и масонски символи на единението на човешко и божествено се редуват с имената на Свети Августин, Франсиз Бейкън, Нютън и Айнщайн, религиозни постулати, семиотика и ню ейдж мантри, както и последните технологии за психовойна, разработвани от ЦРУ.
Но както е и в живота, духовните борби са за тези, които са се отдали на духовен живот, а повечето хора са мотивирани в ежедневието си от съвсем банални човеколюбиви или ненавистни цели. Там, където някои виждат разбулване, разкриване, откровение, други виждат апокалипсис. Дан Браун се опитва да внуши, че времето е назряло за човечеството да преодолее своето невежество относно собствения си божествен потенциал като отвори сетивата и мисленето си отвъд границите на разумното. И приковал ни с перфектен трилър за стола, носи от сто кладенеца вода, за да чуем за падналия ангел, за изгубеното знание, за новата епоха, в която всеки човек ще се превърне в осъзнат съсъд на божественото. Не случайно Браун се е превърнал в проповедник на масонството, което според него е единственото съвременно духовно общество, основано на религиозна търпимост, на древните мистерии родени от култа към слънцето, идеята за трансформация в нещо прекрасно, самоосъзнато и добронамерено. Централният конфликт е в това колко лесно злонамереният човек, облечен в някаква власт, може да опорочи една красива идея и да въведе хаос в системата от ред, както и за неугасващата сила на дълбоката психична емоция, която мотивира поведението и вярванията човешки. Но това не е всичко в този роман, въпреки двуизмерността на героите и дидактиката, която те обрулва последните 40 страници като есенен лист. Защото малко хора са разбрали, че на Дан Браун му е скучно да пише обикновени трилъри, че е предмодерен, просвещенски автор, и по този случай пише шаблонно, псевдонаучно и дидактично. Но в това аз лично не виждам нищо лошо, защото първо е писател на романи и има право да пише както и за каквото си иска, второ, владее формулата на жанра и забавлява както малко го могат, трето, защото кара хората да заговорят за идеи, да търсят в гугъл картини, книги, ритуали, символи, информация за оксидирана перфлуорокарбонация, мъчение с вода – да, това също, актуален е, вкарва в разказа това, за което пишат вестниците, това, което възбужда апетита и дебата, и въображението на консуматора. И струва ни се перверзно хем да си толкова актуален до степен обсесия, хем да сработваш разказвачески прийоми от 21 и 19 век, хем да си туристически гид, хем да разказваш семейна драма, да проповядваш ценностите на Библията. Не случайно е най-критикуваният автор на бестселъри. Трудно се угажда на всички. Жанрът си има закони и все някъде и мокрото ще изгори покрай сухото. За повечето хора финалът на "Изгубеният символ" е разочарование. Донякъде е така. Екшънът свършва трийсет страници преди края. Психологически окончателният край е инверсия, е хвърлената ръкавица на автора към читателска общност, която е свикнала бързо да задоволява своите потребности от ярко избухващ финал сред холивудски тимпани и ангелски тръби. Дан Браун малко самонадеяно пуска завесата, спира музиката, чертае план за бъдещето и обяснява в детайли изхода от духовната драма, драмата на идеите. За тези, които са привлечени единствено и само от меда на жанра, цялото това говорене и обсъждане е малко като разсъжденията за войната във «Война и мир». Идват малко в повече за мнозинството, неизкушено от езотерика и религиозен символизъм.
Голяма част от критиките засягат стила на романа. Действително, редакторската работа на места е занемарена, някои повторения са направо трагични. Отново се появява в изречение задигнато от предния бестселър детският ръчен часовник с Мики Маус, скъп подарък на Лангдън от неговите родители. Основна физическа характеристика на героите са очите, ах, тези сиви очи... ах, тези черни очи, забиващи отровата си в гърба на Лангдън... от тях наистина няма отърване. Може би е станало вече ясно на всички, че настоящата книга е майсторско копие на "Шифърът на Леонардо". Нещо като нов отпечатък от матрица. Самият Дан Браун в писменото си обръщение към лондонския съд по повод делото за кражба на интелектуална собственост, което той спечели, надълго и нашироко разказва формулата, по която пише романите си. Например всеки роман се състои от 3 елемента: някаква тъмна сила, тайно общество или държавна организация, голяма идея, но двойствена от морална гледна точка, и съкровище. Формулата работи.

И все пак, "Изгубеният символ" е по-удачна, поне на езиково ниво, от "Шифърът на Леонардо", по-близка до съвремието ни с технологичните си препратки и също толкова бързо четиво. Въпросът е струва ли си да се дискутира равнището на владеене на езика от автора на трилъри, които са бестселъри. Макар че Дан Браун е изкарван едва ли не профан в американското писане, дяволът не е чак толкова черен. Дан Браун все пак има литературно образование и е бил учител по литература, поради което, според мен, завинаги е загърбил тежката артилерия на едно по-метафорично литературно писане. В интервюто си с Мат Лаудър остави впечатлението, че пише под огромно напрежение, че към него има очаквания от страна на издатели и читатели, които са направо смазващи. Как се справя с този стрес ли? Практикува висене с главата надолу. Има баналности, има странности, но общо взето писането му е стегнато, целенасочено, не чисто литературно, а по-скоро журналистическо. Не случайно държи да каже, че всичко, което е написал, е истина, съществува, е изследвано и събрано най-щателно преди да го обработи във фикция. Банално, шаблонно, но общоприето. Лингвистичното ниво е толкова опростено и нормализирано, че няма значение за четенето. Напротив, улеснява галопирането по страниците в преследване на поредния сюжетен обрат. Който идва на всеки две-три страници. Помпа адреналин в душата. Като рап песен, но добре прецедено през тънкото интелектуално стъкло на тематиката. Самият Браун е доста сдържан, интелигентен, но и непринуден в своите интервюта. Незнайно защо, критиците не споменават умението му да гради силни диалози, да вплита в тъканта на трилъра информация с общообразователно значение и да строи търпеливо, с добро темпо сцените, балансирайки екшън с популярна наука. И да не е стилист, е интелигентен разказвач на церебрални спиритуално-надъхани трилъри с успешна формула. Нещо като Дийпак Чопра, като сапунен сериал, като комикс или пък апокриф. Абра Кадабра, би казал Браун, което от арамейски, просвещава ни, значи създавам, говорейки.