В България днес е премиерата на "Гаргойл" на Андрю Дейвидсън. Бях писала за него преди месец-два тук: http://zoya2008.blogspot.com/2009/08/blog-post_19.html. Когато писах това есе, спомените ми бяха непосредствени и реакцията ми е като прясно оголена рана - малко по-остра, отколкото е разумно може би, но искрена и много лична. Във всеки случай препоръчвам на всички тази книга, купете си я и прочетете. Колкото по-малко литературно образование притежавате, толкова по-добре. Но и да сте литературно-бланширани, няма да я забравите, нито книгата, нито Мариан Енгел, любимият ми женски образ оттогава. Дръжте до себе си и кърпички. Години минаха от онзи ден в Народната библиотека, когато тихо си хлипах на "Ана Каренина". Е, една от историите на Мариан постигна същия ефект, при условие, че умея да чета колкото с емоциите си, толкова и с интелекта си. Но тази книга те обезоръжава, а може би отвращението, с което прочетох началото, успя да оголи нерв, за който не бях подозирала. След като я прочетох бях страшно ядосана на автора за развръзката. Но едно мога да кажа - ако четеш с оголените си нерви, ще получиш невероятна награда. Във всеки случай връзката на читателя с автора и героите е мнгопластова, въртелива и сложна. И още нещо - ако не друго, тази книга съдържа един от най-добре написаните средновековни сюжети. И едни от най-романтичните приказки за любовта. ЛЮБОВТА! Тази книга зарежда. След като я прочетох, не се успокоих, докато не написах десет стихотворения. И все още се хващам, че мисля за нея. Май това прави една книга незабравима.
Няма коментари:
Публикуване на коментар