Боли ме коремчето като ми говориш така, мамо!

Честит празник, мили родители и скъпи деца!

Вчера петгодишният Кай ми каза, че иска да бъде бебе. Е, вярно, аз на шега го попитах, той на шега ми отговори, но аз отдавна си го подозирам, че в тежката борба с брат и сестра за влияние в единицата на семейството и най-вече върху крехките души на двамата великана начело на единицата, Кай иска да върне времето назад. Тъй като е близнак, това едва ли ще му разреши проблема. "Кай, сигурен ли си, че искаш да си бебе?" Направих най-ужасената физиономия, на която съм способна. "Бебетата не могат да ходят, не могат да говорят, не могат да бягат, нямат зъби, не могат да ядат сладолед и бонбони, не могат да си играят, не могат да гледат Междузвездни войни, не могат да четат." Абе с една дума, ужасно е да си бебе. В този момент му стана безинтересно да се прави на бебе и отиде да види с какво си играят другите малки хора в къщата. Останах за няколко минути сама в стаята и предното изречение продължи да се люлее пред очите ми. Колко много неща постигат човешките бебета за пет години, каква огромна разлика между първите пет дни и първите пет години, и каква огромна планина преместват родителите и техните помощници, за да се получи от едно живо парче дърво един умен и весел Пинокио. Веселбата при петгодишните не спира, това е целта на съществуването им - да са смешни, да им е смешно, движението е безспирно, въртенето около оста им детинска е неспирно, при това се мъчат да звучат разбираемо, интелигентно, авторитетно дори, особено авторитетно... Някъде след десет години тези двете неща - смешното и авторитетното, се разделят поради несъвместимост на характерите. И тогава детството почва да клони към приключване.

Но има и добри новини за детството. Тази седмица поне две майки в кръгозора ми бяха заключени на дворовете си от двегодишните си деца. И двете деца успяха да отключат вратите и бяха супер доволни от себе си.
Този месец поне четирима родителя на тийнеджъри споделиха с чувство за безизходица безизходицата, в която се намира родителският им авторитет. Оказва се, че петнайсетгодишните, също както и петгодишните, не чуват, не виждат, не могат да вършат работа из къщата, но могат да обяснят ясно и точно защо им е нужен мобилен телефон и то от най-скъпите. Е, петгодишните слава богу все още скачат на трамполини и гледат един и същи филм в продължение на много дни, всеки ден по много часове, ако получат тази златна възможност, а и все още се лъжат по цветни пластмасови имитации на телефони и прочие. Оказва се обаче, че тийнеджърският мозък е особен и проблемът му е не, че не чува, а че не може да отреагира своевременно на чутото. Както ме посъветваха патили родители: ти си говори, има смисъл. След няколко години почват да те поучават със същите думи, с които ти си ги поучавал. Тоест, родители, не искайте бързо задоволяване на желанието си за ответна реакция - научете се да жадувате положителното въздействие на думите си, както учите децата си да жадуват дълго и тегобно последната марка телефони.

Три и петгодишните от няколко месеца ги боли главата, или ръката, или коремчето, ако някой им вземе играчка, или ги карам да ядат обяд, или не им давам да гледат телевизия. Въобще главоболието е успешно застъпено в контрастратегиите. Ето, Майкъл почна да го боли глава всеки път когато почна да броя до 30 в колата, което пък е моята родителска стратегия за своевременно и дисциплинирано натъкмяване на пасажерите в превозното средство, включително завързване на коланите. Излишно е да се каже, че вече съм заплашила да броя до 10, а не до 30, макар че може и да броя от 30 до 40 заради стратегията ми да упражняваме по-големи числа.

Миналата седмица петнайсетгодишно момиче сподели, че за първи път в живота си живее без стрес. От устата ми се откърти супер ироничното "каза тя за всичките си 15 години." Просто не можах да се стърпя. Знам, знам, че звучи ужасно, но това е истината, възкликна момичето. И ми разказа как майка й, от която избяга при баща си, откакто се помни, държи тя да спортува няколкото спорта дето спортува, въпреки че момичето иска да се занимава с театър и пеене, и ако беше пеене, нямаше да има нищо напротив срещу форцираната амбиция на майка си, но спортовете просто не й са толкова любими. И пак ми каза колко е щастлива в Тексас, далече от мама. Излишно е да споменавам, че баща й вече я е записал в училище с насоченост музикален театър. А, да, и всяка сутрин я събужда в пет часа сутринта преди училище, за да бягат. Мдаа, в неделя в парка видяхме и други подобни татковци с щерките. Само не ми беше ясно кой кого е извел на спорт. Татковците бяха съвсем задъхани горките в тази жега. Аз пък реших да дам отсрочка на близнаците с четенето на кирилица само до август. И само един месец интензивни дневни лагери. Да не кажат един ден, че вдигат холестерола от стрес като ме видят.

Аз разбира се като силно стресиран родител с петгодишен интензивен денонощен стаж, или по-скоро буткемп, съм свободна да съдя всички други родители за греховете, в които сама съм се провинявала. Днес в гимнастическия салон един татко много искаше да направи от четиригодишния си син мъж. Нареждаше му да се катери по едно въже, даваше команда "колене до гърдите" преди детето да тръгне да скача по дългия трамполин, и накара втория си син, бебе на 18 месеца, да върви по една греда висока 1 метър, държейки го за ръцете. Бебето се мусеше, но извървя геройски метрите. Баткото се възползва от минутката покой и тръгна да се прави на смешен и да бяга наоколо, а бащата накрая капитулира. Оказа се, че не е доволен и от бебето. И тъй като всеки сам трябва да си изживее греховете, аз си мълчах и гледах. Децата ще го научат, казах си, докато си гледах в списанието и се чудех как съвсем да не ме забелязват децата и да не ме включват във волната си спортна програма. Все пак знам, че те особено обичат феи и воини, дето се появяват в критичния момент и спасяват положението, и после пак изчезват. И аз така. Научила съм си урока. Само че трябва да взема да спра да им обяснявам за смъртта и живота. Вчера го казах - на живот и смърт се борят тия двамата - и Майкъл ме попита какво е това живот и смърт. А сега де! Как да обясниш едното с другото, като и двете се съдържат във въпроса, а ние все още сме в сферата на моралния императив - добро - лошо, вкусно-безвкусно, мое-твое. Та те все още не могат да проумеят как така баба е и мама, но на мама. А може и да го проумяват, но да не могат да го изкажат или не съвпада с моята мисъл.

В едно съм сигурна, защото е научно доказано вече. За триезичието си ще ми благодарят. Колко повече езика говорят децата ежедневно, толкова са по-умни. Ето и връзката към интервюто с психолога-изследовател. Най-четената статия в Ню Йорк Таймс в деня преди деня на детето. Да са живи и здрави децата ни и много да тичат и бягат, че друг антибол на детството срещу амбицията на родителите няма! Освен че почва да боли коремчето, разбира се.

Честит празник на всички кирилобуквитиевати! Да бъдем!

За джамиите, джедаите и кукловодите по българските земи

Точно когато си мислех, че американската политическа обстановка надмина българската такава по психопатичност и потракваща с остри зъбки ненавист към ближния, кресчендото в София ме запокити в ъгъла. Да се скрия. Да не чувам, да не чета. Защото няма значение. Сидеров, Доган, Борисов, Фъндъкова, Първанов и всички изказали се, включително "влиятелни блогъри", по въпроса за сблъсъка пред джамията нямат значение.

Това, което е материално и има значение от целия този фарс е следното: проля се кръв и всички административни органи на иначе модерната европейска държава България направиха всичко възможно да намерят и да сблъскат по най-варварски начин две антагонистични сили - пиар акцията на джамията с изнесената навън религиозна служба в ущърб на специфичните чувствителности на населението около джамията и пиар акцията на крайно десния националистически параван на ДС в България. Защото ДС като една добре окопала се машина за пиар си е направила партии обслужващи всичките таргет общности на партийното строителство в България - де факто в тази страна понастоящем има 4 партии обслужващи всичките 4 парчета общество. И си гласуват по команда в парламента. И всички в държавата, освен активистите, седят и гледат Многострадална Геновева, вече и в турскоезичен вариант, но при условие, че българското кино все още се труди по линия на автентичност, няма лошо. И гледат си театрото, и отчаяни са се обърнали към домашното огнище и кюфтетата, и гюбеците, защото все пак не са умрели от глад, нали, и без покрив не са останали, и телевизията е пълна с кючеци и безсмислици, и морето е все още безплатно, а пътят до Европа и обратно може да излезе по малко от 100 евро...

Всъщност народонаселението не е виновно, не му е работата да е супер интелигентно винаги, по всяко време и по отношение на всяка своя единица от всеобемното си тяло. Не очакваме от мускулните влакна на краката си да решат уравнение с просто тройно правило, нали? Тяхната работа е да се свиват и разпускат според заповедите от централното ръководство. Много е трудно да се провиди задкулисната игра, да се идентифицират играчите, да се постигне консенсус по отношение на играта и контраиграта. Прочетете досието на Любомир Кючукoв, посланик в Англия - ще ви стане ясно колко енергия и излишна хартия отнема едно такова усилие, особено когато се прави от този, на който не му е работа. Народонаселението не е виновно. И го знае. Инстинктивно. И е право. То си върши работата, доколкото може - търпи една огромно раково образование на шията си, защото за никого не е добре да се приспи целия организъм за известно време, за да го изрежат нещото, при условие, че няма хирург в целия свят и в страната, който да иска и да може да го изреже.

И ако нещо стана ясно е следното: по някаква несносна логика народонаселението в огромната си част е непредставено в парламента си. В парламента има парлами, има парии, има актьори без актьорско майсторство, които разиграват театро с кръв пред завесите, с много пари зад завесите. И българските институции са про форма, защото официално позволяват всичко - те всъщност не знаят кога какво решение да вземат. Когато са на кеф ограничават - ограничават мюсюлманите да си построят джамия. Когато не са на кеф, не ограничават - не ограничават мюсюлманите да се молят в краката на пешеходците месеци наред ведно с шума от високоговорители, не ограничават супер-крайно-най-най-националистическата партия на България с водач крайно агресивен човек с полицейско досие да протестира цяла седмица пред същата тази джамия в часа на молитва. Това ми прилича много на случаите в САЩ, в които общините разрешават на религиозни фанатици да обслужват идеологическите си нужди на протести всяка събота и неделя пред клиниките за аборт (в почивните дни се извършват абортите в клиниките) като спират и оказват натиск върху момичетата, защото клиентите са основно бедни млади момичета, и като безобразничат срещу медицинския персонал и убиват докторите. Да не говорим, че съдът в САЩ разреши на религиозни пиар акции на силов и грубиянски протест срещу войната в Ирак на погребенията на загинали войници пред очите и ушите на покрусените им майки и бащи.

Ето този тип нечувствителност и липса на желание и умение у институциите да наложат баланс на интереси в обществото, да определят границите на пиар акциите на отделни групи от индивиди, аз виня за пролятата кръв. Посегналите трябва да си получат заслуженото. Сидеров си изпълни задачата, молещите се си изпълниха дълга, но за нас, зрителите, остана горчилката и усещането, че някой се опитва отново да ни метне, да ни посипе сол в очите точно когато тайно се подписват робовладелческите енергийни договори за следващия век. Избраха за герои в новата си пиеса хора от най-крайните квартали на спектъра, хора с най-незначителен ефект върху живота на държавата България, мюсюлманско малцинство в София (най-вероятно и чужденци) и необразовани, атавистични агресивни младежи, клетки от едната пета и клетки от цъфнало косъмче от брадата, съответно отявлени врагове, защото петата е решила да мрази брадата, и на този етап как брадата се отнася към петата не знаем, медиите ни не нищят подобни отношения и подобни истории. Взеха тези хора и раздадоха им символите пред погледите на хората на площада - на теб камъка, на теб килимчето, сбиха ги по заповед, те си размениха символите - тези с камъните запалиха килимчетата, тези с килимчетата взеха и хвърлиха камъни. Защото не може да седиш и да подлагаш буза на камъка когато ти го хвърлят с омраза и тече кръв, или да гледаш килимите, когато си пълен с омраза. Не, другари партийци, дори и вие не можете да направите хубав български филм с разбираема, автентична драма. Слава богу, появиха се цветя на площада - народонаселението инстинктивно разбра, че няма кой друг да наложи баланс - както господата зад кулисите пожелаха мотика, а не молитва, така и честните и умни хора разбраха метафората зад поговорката, че неволята наистина иска мотика, не молитва, иска жест на съседство и състрадателност, не шепоти зад вратата. Появи се зрителят на сцената, с цветя за бития, с гневни думи за насилника, и си отдъхнахме повечето - има все още зрители, има все още надежда. Само се надявам зрителите да не последват индивидуалния избор на Оби ван Кеноби в "Междузвездни войни". Все пак, за разлика от българите, той е имал ментор, от който се е научил на трикове свързани с отказ от материално тяло и превъплъщение в концентрирано съзнание в интереса на духовните битки на времето си, а и триковете в "Междузвездни войни" наистина се случват. Преди да се превърне в дух по време на последния си дуел с Дарт Вейдър, той казва на черния рицар: "Не можеш да спечелиш. Ако ме убиеш, ще добия сила много по-голяма отколкото можеш да си представиш." Навежда меча си и позволява на Дарт Вейдър да го съсече, след което се изпарява яко дим в трансцендентните полета и само гласът му напътства от време на време Люк Скайуокър в битката му с Империята. Моята молитва е да не стане така и с България - гласът да си говори, но да няма джедай да го чуе.

За духа на съобщност

Особено съм горда, като съосновател и преподавател в българското училище-кооператив в Сан Антонио, че след 3 години ежеседмична неуморна работа успяхме да създадем нещо повече от неделно училище, едно гравитационно поле, една идея за възможна общност, която, макар и ограничена все още, направи възможно пораждането на инициативата за български културен фестивал в града на 1 май насочен към американската общественост. Уникалното в нашата ситуация е това, че имаме ограничени ресурси в лицето на една съвсем малочислена диаспора в този огромен иначе град - 200 човека, поради което всичките ни инициативи са на комунален, кооперативен принцип, нещо не особено типично за българската душа, поразена след-комунистически от векторите на дивергенцията. За по-малко от месец в града вече има фолклорен танцов състав и женски певчески хор, кулинарен клуб и филмов клуб, шият се униформи, спонсорират се събития. Яденето и пиенето заедно е важно, така се почва, те са лепилото за тухличките на общата къща, но то не поражда надредна единност, то заземява общността в битовизъм и групова изолация, а една пълноценна колективна връзка се нуждае от желание и умение за духовно надграждане, от ентусиазъм и амбиция да приобщаваш и да бъдеш приобщаван. В този дух на мисли бих искала да споделя за жеста на българската поетеса Стоянка Грудова. Преди няколко дни получихме по пощата колет от България. Поетесата Стоянка Грудова подари на всяко дете по един екземпляр от книгите си за деца "Звездичка с рошава косичка" и "Молитвениче". Децата се радваха на красивите илюстрации на Маглена Константинова и Невена Ангелова, а който може да чете на български, вече си избра стихотворение за заучаване. Благодаря на г-жа Грудова за това навременно дарение. Радвам се, че ще работим със съвременна българска поезия за деца написана много занимателно и достъпно дори за деца, които изучават български език като чужд.
Повече за урока, на който децата учеха за самолето и колети, и получиха дарението, както и много снимков материал, натиснете тук

Обява за работа

Дали да не пусна обява за дипломат? 

 

Умносъобразяваща, чаровна, начетена, добре информирана брюнетка с кален български дух и чувство за хумор, владееща прекрасно социалните медии и няколко езика, опознала в детайли поне 2 чужди култури, минала през хиляди изпитания - интелектуални и други, поетеса, блогър, опит в пиар, маркетинг, превод, журналистика, правни кантори, с интерес към съвременните технологии, метафоричния език и международните новини, търси работа като дипломат. -))

Явно няма достатъчно желаещи с чисто минало и понеже знаем как стават нещата в България, логично е хората без агентурно минало да нямат достъп до "връзки" и прочие умения, та се налага да прибягваме до нетрадиционни методи като обява в блогосферата примерно -)

Честита баба Марта!

Деца от българското училище в Сан Антонио

 Честит празник! Бъдете всички бели и червени, румени и засмени, и дано щъркелите донесат на цяла България много здраве, разум и доброта!

Седем от изрисуваните щъркели с измайсторени мартеници на децата от българското училище в Сан антонио

Стълби, градове и кристали

Четири часът е. Сутринта. Неприлично е да светна лампата. Навън започва да се развиделява. Един мощен сноп виделина над къщите и жиците, и нежно осветените улици. Kогато всички спят около тебе, дори и котките, се диша по-леко. Има градове, в които човек е като бяла кръпка. Има такива, в които искаш да си бяла кръпка, но си сива, зеленикаво-затлачена кръпка. Обикновено историята започва с гад, историята на първата среща. Провидението ти праща копоите си - изпитва ти мазохизма. Не става по-добре. Първо боли. После изгорялата слезиста дерма зараства и обраства в струпеи - гордееш се с тях, казваш на хората я виж каква дебела кожа съм си направил, вече нищо не ме учудва, вече проектирам стъпките си с две напред. Но ние сме карбонатни същества - ние оставяме черни следи в пространството и никой не ги замита, никой. Не можеш да заметеш карбонатните си следи. По тях те надушват отново и отново копоите-изпитатели. Тръгваш нанякъде, към магазина да кажем, а колата поднася към библиотеката, но в следващия момент един камион те отнася във фирма за водопроводни услуги. Има градове, които ти натискат главата надолу, но те хранят, други, които не се интересуват от храната ти, как я доставяш, как я ядеш, но изтриват цялата ти природна среда, не дърветата, а другата природна среда - неуловимата между думите с другите карбонати, неуловимата в главата ти представа за това къде си и как се справяш. И нито йога, нито магнезия и калция, нито коагулиращия витамин К или кръворазреждащото червено вино могат да построят стълбата в центъра на карбонатната ти сянка - стълбата, по която се катериш през живота. Повечето хора практикуват изкуството на закрепване - прозрачни морски кончета с карбонатни следи, които скачат от клонче на клонче. Когато си загубят одушевлението от закреплението, когато си загубят опашките, с които се прикрепват към тънките стълбчета на живота, политат надолу като ненужни бутилки, в които някой е забравил да сложи послание. Стълбата те блъска надолу, стълбата те заковава. Първо трябва да изкусиш стълбата. Тя е коралов остров от изпитания, но вместо коралови живинки, в нея са копоите. Копоите я правят, но не я притежават, ти я притежаваш доколкото можеш да я удържиш. Има градове, в които мазохизмът е начин на живот. Там е интересно. Има градове, в които е модерно да си беден, измъчен, но красив, но млад, но въртящ педалите на безсмислената екосистема на някакви измислени неуловими мрежи, които карат множеството от хора да се обичат, смеят и плачат на едно и също нещо - да се чувстват заедно. Има градове, в които други хора се чувстват заедно, но ти си в пещера в пещерата. Срещаш се с тях, говорите си за сталактити и сталагмити, но това, което за тях е сталактит, за тебе е сталагмит, и обратно. И си тръгваш гузен. Има градове, в които от небето висят приказни замъци, но те са в песните, и на тебе ти стига да си имаш кристална зала в твоята пещера, докато копоите спят в кораловите си улеи. Събудят ли се копоите, кристалите запищяват в крехкостта си, кристалите се вкопчват в тебе и колкото повече са те, толкова по-трудна е борбата със стълбата. Имаш кристални къща, деца, коли, финтифлюшки, килери, книги, дивани, компютри, и всички са крехки, и всички копои са гладни и озъбени кучета, които ръфат ли ръфат, ти бягаш ли бягаш, но виждал ли си пълна тъмнина някога. Виждал ли си? Очите болят. После заболява сърцето, после мозъкът ти експлоадира - и тогава разбираш, че си фина жива структура, съставена от карбонати и светлина. И че светлината я боли. И че както оставяш черната си карбонатна следа, има и бяла, невидима, но мътни са очите човешки за нея, мътни и незрящи Затова светлината ни пее и стихове пише, разсмива се и тъжи, и всички са поети, и художниците, и миньорите, и морските кончета, но малко се знае за тях. Стълбата заглушава с огромните си децибели.