неделя, 28 февруари 2010 г.

Скучният нов световен роман

Тим Паркс
Не всички писатели знаят кои са техните читатели. Много от тях може би дори не мислят, че се обръщат с творбата си към определена читателска аудитория. По същия начин, в историята има такива периоди, когато като цяло авторското усещане за читателската аудитория се променя, което неминуемо води до промяна в начина на писане. Най-яркият пример е периодът от 14 до 16 век, когато писателите в цяла Европа престават да ползват латински и се ориентират към разговорните си езици. Вместо да дебютират своите произведения, както преди, на една международна сцена, ръководена от един главно църковен елит, те “слизат” на нивото на местните си диалекти и национални езици, за да се представят на зараждащата се средна класа.
В историческите книги това пренасочване към разговорния език е заявено като демократично вдъхновение, обогатило писменото слово с местна виталност и дало ново самочувствие на бързо консолидиращите се национални езици. Това е така, но най-вероятно това развитие е резултат както от идеализъм, така и от амбиция и икономически интерес. Бил е дошъл моментът, в който писането на латински станало безсмислено, тъй като арбитрите на литературния вкус представлявали група от национален, а не международен порядък. Днес ние сме в началото на една нова, още по значима революция, която ни отвежда в съвсем друга посока.
В резултат на все по-забързаната глобализация ние се приближаваме към един световен литературен пазар. Все повече се налага идеята, че, за да е велик един автор, той трябва да е световен, а не национален феномен. Може би тази промяна не е така ясно видима в САЩ, както е в Европа, благодарение на размера и властта на американския пазар, както и на факта, че английският се счита по принцип за езика на глобалзацията, така че много повече преводи се правят от английски вместо на английски. Обаче все повече европейски, африкански, азиатски и южноамерикански автори днес считат, че са се провалили, ако не спечелят световен читателски интерес.
В последните месеци автори от Германия, Франция и Италия – страни с голями и добре развити национални читателски традиции - споделиха с мен своето разочарование от факта, че не могат да намерят англоезичен издател за своите творби. Интересното е, че според тях този провал се отразява неблагоприятно на престижа им в родните им страни - ако хора от друго място не те искат, значи не си толкова добър. Със сигурност в Италия, където живея, един автор се счита за успешен, само ако е публикуван в Ню Йорк. За да разбере колко много са се променили нещата, достатъчно е човек да се размисли в каква нищожна степен щяха да пострадат репутациите на Зола и Верга, ако не бяха своевременно издадени в Лондон.
Електронните системи за пренос на текст ускориха този феномен още повече. Днес, мигновено след завършването на книгата или дори на първата й глава, тя може да бъде разпратена на хиляди издатели по целия свят. Не е необичайна практика да се продават чуждоезични издателски права преди творбата да намери местен издател. Един добър агент след това може да оркестрира едновременното й издаване в няколко страни, използвайки маркетингови стратегии, които обикновено свързваме с мултинационални компании. Така, когато един читател си купи “Изгубеният символ” на Дан Браун или поредния “Хари Потър,” или разбира се книга на Умберто Еко, Харуки Мураками и Йън Макюън, той е с ясното съзнание, че същата тази книга се чете в същия този момент по цял свят. Купувайки книгата, читателят се приобщава към едно световно общество. Това прави книгата още по-привлекателна.
Този феномен не се отнася само до популярната литература, съдейки по многобройните международни литературни награди. Нобеловата награда, въпреки съмнителната селекционна процедура и често странен избор на автори, се счита за по-престижна от която и да е национална награда. Импак в Ирландия, Мондело в Италия, международната литературна награда в Германия се радват на все по-голям престиж. Така, литературният вкус вече се определя не от сънародниците, а от група хора, която е все по-трудно опознаваема и в която авторът не членува.
Какви са последиците за литературата? От момента, в който авторът започне да вижда своите читатели като международна вместо национална аудитория, начинът му на писане неминуемо започва да се променя. По-специално, забелязва се тенденция за премахване на всякакви пречки за възприемане на тяорбата в световен мащаб. Пишейки през 1960 година, интензивно потопен в своята собствена култура и сложна политическа обстановка, Хюго Клаус явно не се е притеснявал от факта, че неговите романи ще изискват специално усилие от страна на читателя и най-вече преводача, ако трябва да бъдат четени извън родната му Белгия. За разлика от него, съвременни автори като норвежеца Пер Петерсон, холандеца Гербранд Бакер или италианеца Алесандро Барико ни предлагат творби, които можем да четем без особено усилие или познание, но не предлагат и наградата, което подобно усилие носи.
Още по-важно – пише се на прост, изчистен език. Казуо Ишигуро говори за това колко е важно да се избягват игри с думи и алюзии, за да се улесни работата на преводача. Скандинавските автори, които познавам, ми казват, че те избягват да назовават героите си с имена, които ще бъдат трудни за англоезичния читател.
Ако езиковата виртуозност и специфичните културни отпратки са се превърнали в пречка, то други стратегии се поощряват, като например ползването на явни тропи, непосредствено разпознаваеми като “литературни” и “белетристични”, аналогични на изнурената лингва франка на специалните ефекти в съвременното кино, както и акцентирането върху политическа чуствителност, която нарежда автора сред онези, които “работят за международния мир”. Така пресилените фантазийни прийоми на Рушди и Памук винаги вървят ръка за ръка с определена либерална позиция, тъй като, по думите на Борхес, “повечето хора имат толкова малко естетическо чувство, че разчитат на други критерии за оценка на творбата, която четат.
Това, което изглежда е обречено на смърт или поне забрава, е творба, която се наслаждава на тънките нюанси на собствената си езикова и литературна култура, типът писане, който заклеймява или чества начина на живот на дадена езикова група. В световния литературен пазар няма да има място за автори като Барбара Пим и Наталия Гинзбърг. Шекспир щеше да изостави каламбурите, а една нова Джейн Остин въобще може да забрави за Нобел.
__________________________________________
Тим Паркс е есеист, писател и преводач, преподавател по литература и литературен превод в миланския университет ИУЛМ.
Преводът е направен от Зоя Маринчева по материал от книжния блог на New York Review of Books.

За дебатите и наградите за преводна литература в САЩ и за “Скучният нов глобален роман” на Тим Паркс

Чуйте кореспонденцията ми за "Страници", предаване за литература на БНР-Благоевград. Връзка: http://dictum.mediabg.eu/?p=2611

четвъртък, 18 февруари 2010 г.

Лудият в Остин

http://cnn.com/video/?/video/us/2010/02/18/vo.austin.crash.cnn.cnn


Остин е либералният, високообразован, хай-тек оазис в Тексас, с ниска престъпност, мирен, лежерен град с население милион и половина, столица и център на шатската администрация, заможен, потънал в зеленина, еко, гей и всякакви прогресивни модерни движения. Макар че девизът му е "Keep Austin Weird" (запази Остин странен, чалнат) и макар че съм срещала едни от най-големите чудаци на този свят в Остин, подобна агресия едва ли е типична за този град и неговите жители. Може да се каже, че това е хай-тек версията на антиобществените нагласи в Америка след убийството на държавен служител на службата по преброяване на населението в един от гористите райони на Кентъки, нещо, което не е нечувано в САЩ. Разбира се, Тексас е силно консервативен щат, като това включва не само консервативни каубои, но и доста заможни и богати хора, за които статуквото на системата е напълно удовлетворително. Именно в това се състои и странността на американското консервативно движение - обединява два социално-несъвместими слоя от населението - едните водени от интерес, другите от невежество. Понеже официално САЩ нямат вътрешен тероризъм откакто се появи на сцената арабският тероризъм (!), държавата побърза да заяви, че това не е терористичен акт, а отчаяна постъпка на един човек. Да, ама този човек е инженер, с добри доходи и интереси, както и явно със собствен аероплан. Разбира се, може и да е луд, както казах странни хора в Остин има много. Все пак огромната част са пришълци от последните 10-20 години. Този човек е имал самолетче, какво да кажем за милионите с домашни складове с оръжия?

петък, 12 февруари 2010 г.

Ако Гърция фалира...



Помислете за света, в който живеем. Векове кръвопролития и болести, политическа култура с облика на на китка бодили, торени с невероятна враждебност и ненаситност. 20 век. Кулминацията. Векът на световните мултифронтови войни и на най-невероятните научни открития в най-новата ни цивилизация. Науката, която се развива въпреки религиозния фанатизъм и преследване, по тангентата на магични предположения, класово разделение, тайни общества и привидни налудничавости. Има такива хора, чиито мозъци са структурирани така, че там, където всички други виждат тъмнина, те напипват врата. Те я виждат, както други едни човеци, още по-малко на брой, виждат доброто у хората. Ние сме детерминирани, сиреч приковани, към нашата биология. Нашата биология ни пренася на ръце през вековете, но тя разбира се, е също ограничена. И все по-ограничаема ще е, откакто идеите се визуализират през мозъка на компютъра и машините, а не чрез човека и неговата ръка. Едва ли ще върнем барока на мода в предвидимото бъдеще. За машината барокът е неразбираем. Пълнотата на чоешкото изживяване, пълноводието на духа е безпътно. Модерният стил в домашното обзавеждане цари вече 60 години и прави планове да се задържи и през този век. Пред изчистената линия всяка вълничка изглежда старомодна, направо кич. А през това време светът се лашка в барока на бурята. След най-кървавите войни, след студените войни, светът, или поне този в западната културна традиция, изживя медения месец на взаимното опознаване и обвързване. Но меденият месец свърши. Нобеловата награда за литература на Херта Мюлер остана неразбираема, направо бе почувствана като неудачна. Все едно даваш на младо семейство чаши за сватбата. Те вече това вино са го изпили. Ама че проява на лош вкус. Сюжетите на Херта Мюлер се преместиха на изток, в Иран, да речем. А там нека сами да се оправят. Ние тук имаме да градим привидност на семеен живот. И трябва да измислим как да живеем занапред, защото в голяма степен този брак е по сметка. Затова срещите в Давос и къде ли не са като еженеделният вечерен салон, където се събират господата от отбрания кръг и техните жени, за да се види, че са заедно в красота и блясък, а на следващия ден, когато Гърция например изпадне във фискална криза, а Украйна в политическо фиаско, дамата отива на фризьор, а гоподинът на голф. И на двете места се говори много, а и самочувствието се поправя. Защото, докато привидно се потупваме по раменете, всичко е наред, някак си светът е статичен. Европа обича статичния свят. Седиш си в дневната, пиеш си френското вино, играеш си на Монополи, даваш едни пари, взимаш едни пари, а светът, като приседналият до коляното ти лабрадор, скача според парите. Какво ще стане, ако Гърция фалира? А съседката й, България, вземе, че не се справи с мафиотската си партокрация? А ако Германия не си вдигне БВПто? Колкото повече пари ще се погребат, толкова повече приказки ще се изприказват, толкова повече доклади ще се изпонапишат и приемат. След още двайсет години, като загрубее играта на бюрокрация (тези игри винаги загрубяват), Кафка може и да се превърне в забранен автор или да му изгорят "Процесът" най-накрая, както сам той си го е пожелал, или да се чете абсолютно сериозно, в смисъла на добрия вълк и лошите седем козлета. И така, докато в Америка обратно към Средните векове тече кървава и мътна водата на агресивната плутокрация, примесена със силно невежествени консервативни елементи, Европа седи на трона на дървените философи и не може да реши какво да прави без да свика нов всебюрократичен събор. Вместо например да погледне в историческите извори и, като си направи съответните изводи, да почне да гради мисии (но не от типа Европейски комисии, а истински администрации облечени във власт и с участие в местния законодателен и изпълнителен процес) в отделните си поданически държави и да поеме по пътя на федерализиране и приобщаване. Да има единни пощи, полиции, съдилища и закони. Дори и римската империя е имала местни управления, не просто е давала и вземала едни пари на едни хора. Системата определя успеха на един проект. Ако системата не е разкроена да прониква до най-малкия фрагмент от живота, няма как да управлява този живот ефективно. Иначе, да не се лъжем - ако Гърция фалира, фалира цяла Европа, фалира ПР имиджа й, проектът Европа фалира, бих казала, фалира цял свят, защото ефектът на скачените съдове работи без да има отношение към богатството на отделна държава. И без значение колко силно силните европейци се опитват да го загърбят. През този век ще се учим да живеем заедно в брака по сметка. А ако междувременно се научим и да се обичаме, може би ще можем да се заемем с истински важните неща и да погледнем заедно напред. България го е направила след своето Освобождение, страна, в която, ако се срещнат представители от на-южната и най-северозападна диалектна област, едва ли ще разберат за какво си говорят. САЩ са го направили, въпреки възможността да запазят облика си на раздробена, многоезична Европа, въпреки авантюристичната им биология и идеология. Просто в този иначе бурен консервативен свят трябват едни образовани, умни, начетени, зрели хора, които разбират от добронамерена политика и власт. Инвестицията е винаги в хора, останалото е производно на хората. И по-малко говорене, повече действия трябват. Науката и човекът се развиват все още на базата на пробата и грешката, все пак.