"Къде под мишница / с таз малка книжчица?"

Първият учебен ден мина без еуфории, речи, фанфари, празненства, тълпи, рапортуване пред директорката, цветя и прочие. В 7 и 5 сутринта хвърлих вода на прага по български обичай. После всички родители с деца на нашата улица се суетяхме свежи и напарфюмирани пред къщите, връзвахме отрочетата в колите и потеглихме почти в колонка, сякаш сме се наговорили. За мой късмет точно като пристигнах на паркинга, към 7 и 15, една кола с родители вече си тръгваше. Паркирах и забързахме. Забелязах, че момчетата ми са високи колкото две раници. Разбира се, раници за големи момчета с образа на Спайдърмен. Директорката и няколко учителя сновяха притеснени на входа, поздравяваха родители и деца. За да ги разпознаем, учителите бяха облечени в сини фланелки с логото на училището. Децата закусиха в училищния стол. Масите бяха разделени според класовете и учители наблюдаваха децата. Закусиха обичайната за понеделник храна, според листовката - парчета пица и/или парче пържени пилешки гърди, ананасов компот, сирийл, мляко (най-различни видове). В 8 без 15 закуската приключи. Стаята на детската градина към училището (за 4 годишни деца) беше оборудвана с много играчки, образователни и всякакви, с учебни табла, книги и училищни материали. Всеки родител е длъжен да закупи набор от материали за годината, включително ножички, папки, тетрадки, фулмастери, найлонови торбички и т.н. Към 8 сутринта децата, 12 на брой, си играеха, кой с каквото намерн и иска, а мисиз Родригез и нейната помощничка си играеха с тях или успокояваха нервни родители. Бяха изключително мили и усмихнати. Тръгнах към изхода и с интерес заглеждах класните стаи с широко отворени врати, в които учениците седяха на масите, по 8 деца на маса, тихо и спокойно, и се занимаваха, къде с интерес, къде прозявайки се, с това, което им преподаваше учителката. Коридорите бяха празни. Попаднах на училищната библиотека, изключително приятно и светло място, където училището беше организирало закуска за родители. Бях една от последните. Взех си кафе и парче кекс, и седнах на една маса с двойка родители, които обсъждаха предстоящо домашно чистене. Директорката се появи и се ръкува с всички, говорехме си за деца, първи учебен ден, сълзи... Въпреки, че първият учебен ден тук е тихо събитие, родителите се вълнуват много и особено тези, чиито деца тръгват на училище за първи път. Като много други събития човешки в Америка, освен Деня на независимостта на 4 юли, и този е въпрос на лична проекция. В 8 и 15 потеглих към къщи. Големият въпрос при малките ученици за повечето родители е дали да ползват автобусите или не. Тъй като в тази страна родителите на малки деца сме наплашени до смърт за сигурността им, ирационално, разбира се, вследствие на ограничената непосредственост на човешкия контакт, огромна част подсъзнателно не можем да се отърсим от желанието да контролираме всеки момент от живота им. Почти всички деца в групата на децата ми поне месец ще са водени и взимани от родителите си. Когато тръгвахме обаче, видях на обявените спирки за нашия комплекс ученици, чакащи автобуса без родител до тях. И тъй като училището е лично преживяване от ритуална гледна точка, по-отракани граждани на тази страна, такива без деца, разбира се, веднага споделиха във фейсбук раздразнението си от полицията по пътя и задължителното намаляне на скоростта (5 - 20 мили в час) в училищни зони.
Да са живи и здрави всички ученици, родители и учители! Очаквам с нетърпение родителската среща, на която, подготвена съм, ще обявят всички възможности и шансове за доброволно подпомагане от родителска страна на учебния процес на класа и учителите. Който се учи, той ще сполучи. Поне тук. Все още.