вторник, 30 март 2010 г.

Сборникът с разкази„Изпит по летене“ на Стефан Бонев: тежка проза, която се чете леко



Стефан Бонев е писателят, който според мен описа най-добре в разказите си “Сирене” и “Джими“ прехода на 90те години в България със среднощните опашки за храна, прекрояването на градския пейзаж и рестутицята на магазини, с появата на просяка по българските улици и тегобите на духовното ни и физическо оцеляване. Описа ги като комедия и трагедия, и в двата случая предизвиквайки силна емоционална реакция у читателя. Когато за първи път се запознах с неговата проза преди седем години, бях впечателна от ефекта на звучния разговорен български език, от непретенциозния му, стегнат разказвачески стил. Все пак беше кулминацията на постмодернизма в България. И не беше далеч от модната линия на разказване също. Някак уж те държи в предметния свят, обикновен, познат, действен, а леко и неусетно се оказваш транспортиран в едни сложни екзистенциални теми и паралелни реалности. Впечатли ме колко добре съчетава българската разказна традиция на Йовковите чудаци и Елинпелиновите обикновени хора, впрегнати в хомота на живота с едно по-модерно игрово, кафкианско усещане за безизходица и извънвремевост, както и с гоголевската дяволитост и фантазьорщина.

Той е един от онези автори, които дебютираха в интернет преди да издадат книга, което му донесе популярност в интернет средите, но за съжаление, му спести интереса на университетската критика. Не му помага и това, че живее в Пловдив и не е част от литературните среди. Инженер по образование, Стефан Бонев е работил дълги години като журналист и ПР специалист. Първата му книга с разкази, „Разкази за двам“а, излезе през 2005 година, две години след като разказът „Сирене“ излезев в мой превод в престижното американско списание “Two lines” (Два реда). “Сирене” не присъства в тази втора книга “Изпит по летене“, но тук е разказът „Джими“, посветен на истинския човек и просяк, Джими, който е известен сигурно на всички пловдичани. Присъстват и някои други мои любими разкази като „Романс за двама“, в който един цирков актьор открива любовта с Нора, куклата, с която танцува, и която е по-жива от всяка жена, „Пепито“, разказ за премеждията на един сладострастник, „Тест за интелигентност“, един изключително абсурден и луд разказ. От новите му разкази ще спомена „Изпит полетене“, „Навън снежи светлина“ и „Храна втора употреба“.

Стефан Бонев е и един от малкото български писатели, които пишат с ирония и хумор за сериозни неща, които не се свенят да топнат перо в социалната ни действителност и да размътят водата й, да се посмеят, да я доведат до абсурдност, така че ние, забързаните и стресираните, да видим накъде сме тръгнали. Неговият герой не е нито безсилен, нито силен. Той е обикновен човек, често уморен, преработил се, възрастен, маргинален, самоизгубен в неосмисленото си ежедневие. Дори понякога не е човек,а е телефон или старият будилник на шкафа. Това не му пречи да си фантазира за мили блондинки. Блондинките са на пиедестал в тази книга. Голямата тема на Стефан Бонев обаче е как да останем актуални, как да се съхраним и преоткрием, дори и да се изгубим временно някъде в безсмислените гънки на живота.

Тази нова, втора поред книга, е публикувана от издателство Летера, под редакторството на Младен Влашки, и в много по-голяма степен от предишния му сборник с разкази е социален коментар, фотографска снимка на българина от края на това десетилетие. Българинът, който се възприма като човек втора употреба, макар и с чувство за хумор, все така тъжен, капсулиран, егоистичен реалист (по думите на автора), фантазиращ своето спасение и своите ангели сред природата, приятелите, семейството, с медитация и чудати видения. И всичко това е поднесено много забавно - обикновено авторът избира за завръзка на своето повествование момента на абсурд, смях, носталгия, озаряване, на прекрачване от един свят в друг, там, където времето спира и човек хем е потопен в реката, хем не е.

Стефан Бонев пише тежка проза, която се чете леко. Толкова леко, че колкото повече я препрочитам, толкова по-страшно ми става. А не е трудно да ги препрочиташ тези ескизи, деликатни кратки биографии на човешките ни страхове, тези иронични наблюдения и прозрения на човешката ни глупост. Какво би станало, ако се превърнеш в клошаря на ъгъла, ако стане модно да консумираш храна втора употреба, ако въздухът се отдаде на концесия, как почива държавният служител, каква е процедурата да се сдобиеш с формуляр Но 8, кога снежи светлина, как новият апартамент се превръща в малък Ноев ковчег, какво става, ако те глътне трамвай и ако много обичаш една жена. Неговите човеци се носят по течението на живота, кой успешно, кой не толкова, кой в три измерения, кой в четири и повече, докато в един момент пружините не се уморят и човекът спира и се заглежда за миг в небитието,.или отива в небитието.

Тези разкази са едни екзистенциални криминалета, в които героите са хем жертва, хем криминалният инспектор, и жертвата има възможност да спре, да се огледа отстрани, да почувства мига на своята извънвременност, в която отново среща себе си, истинската си красива същност, човешката си същност, своята Нора. Понякога плаче, понякога губи своите близки, комфорта си, лъжливата си самоувереност. И само тогава може да получи просветление и втори шанс от някаква невидима природна и духовна висша сила, която убива бездушните, страхливите, глупавите, жестоките, но и дава шанс за изкупление на всички онези, които имат смелостта да се погледнат в огледалото и да преживеят катарзис. Точно този миг, на прага на смъртта, най-често духовна, при която човекът губи себе си, не се вижда, понесъл на гърба си тежестите на ежедневието, или спира внезапно и се поглежда с нови очи, е предмет ан авторовия рисунък. И голям писател е този, който може да борави с такава проблематика без да е дидактичен, без да отправя директни послания. Ето затова препрочитам Стефан Бонев. Тежка проза от две-три странички на разказ, която се чете леко. Който има сетива за отвъдното, ше се смее и плаче, който има вкус към вестникарски истории, ше хареса очерковата биографичност на образите, строго разговорния, насмешлив и динамичен стил. Хубав, динамичен български език.Толкова е ненатрапчив, че не усещаш фокусите на разказвача.

И за финал, ще използвам думите на самия Стефан Бонев в разказа “Навън снежи светлина. Опитайте се да усетите „този валеж с някои други сетива, които обикновено човек не използва в ежедневието си. Виж как светлинният дъжд не се плъзга по тялото, а минава през теб, през преоткритата духовна субстанция. И ще започнат да се оформят някакви първични съчетания от човешки думни, с които всичко това може да бъде описано. Поне дотолкова, че да го разбере друг човек. Стига обаче този другиуят да иска да ти повярва.“
___________
http://www.book.store.bg/p31766/izpit-po-letene-stefan-bonev.html
Този текст беше написан за предаването "Страници" по БНР-Благоевград и беше излъчен в предаването от 26 март, 2010. Връзки: http://crosspoint.mediabg.eu/?p=5838, http://dictum.mediabg.eu/?s="Страници"&submit=Търси.

Няма коментари: