Крайно мнение за поколенческите конфликти

Този материал е за крайните поколенчески обсесии и омрази. Ако си чувствителен и никога не си се срещал с тях, пиши се щастлив човек.

Докато живях в София, се запознах с феномена "македонска майка", обрекла сина си на унищожаваща интимност със собствената си персона. Моите уважения към македонките, но честотата, с която подобни феномени се срещат в западните български земи далеч надминава тази в източните, където майките почват да търсят отделен апартамент/къща и "добро момиче" на сина си в момента, в който влезе в 20те. Все пак добро момиче не се намира лесно, според тях, и е добре да се търси отрано.

Обикновено за такива случаи се чува под сурдинка, понякога дори стигат до някаква степен на инцест. Обикновено синът не може и да си помисли, че ще живее отделно от майка си, която определя кога момчето й е готово за брак. Когато момчето доведе булка вкъщи, обаче, то е същото като да доведеш муха при паяк. Случва се майката да приготви и спалня, но на нощната масичка или над леглото задължително стои нейна снимка от буйната й младост - свещена икона, която синът, разбира се, не смее да махне. Обикновено нещата не свършват добре, защото на тези момчета им липсва емоционална зрялост и интелигентност, абсолютно необходими за една сполучлива връзка с друга жена, особено пък в полярния пояс на неминуемо последвалите женски битки и кроежи за надмощие и влияние над "самеца". Ще го познате не само по съжителството с мама. Такъв син обикновено предлага брак на втората среща и рисува романтични картини за тройно съжителство с мама. Обикновено бракът/връзката са трудни, те дори са склонни да обсъждат съвсем дистанцирано и публично способностите и характера на жена си, не и на майка си, тъй като дължат вярност и втораченост най-вече във фигурата на обожествената майка. Не искам да навлизам в дълбоката патология. Едиповият комплекс в действителността е много по-грешен и перфиден от историята на митологизирания Едип.

В интерес на справедливостта трябва да поясня, че съществуват подобни нецензурирани преданости, обикновено без сексуалния елемент, и между родител и дете от един и същи пол. Например, баща се отдава изцяло на спомоществователство, включително домакинско и емоционално, само в полза на единия син, и въобще на едното от, да речем, двете деца. Другият син е на повикване, ако е необходима помощ за нещо, тъй като любимият син не може да се занимава със смяна на масло на колата или пък да строи стелажи за гаража. За тази цел си имат работник по кръвна линия, който се поощрява с малко ядене, приказки от щастливото детство и кино, за да не се мълчи неудобно. А, да, татко също така учи с любимия син материала за висшето образование и му пише домашните, и звъни на оня, другия, може и да е женен, с деца и отговорна работа, да реши задачите своевременно. Понякога дори забравя, че и другият син учи, или че има деца, например може най-целенасочено да откаже да поздрави родителите с първата годинка на внука си като наказание за някакво провинение на брат към брата. Случва се да купи апартамент/къща само за едното дете и последствията да са ясно артикулирани, а причините не особено рационални. Приказката как едното поколение стъпва на гърба на другото си има своите изключения. Обикновено изгоненото дете е по-безконфликтното и ненатрапващо се, с добро сърце и често слаба воля, или поне такъв му е бранда, зададен от родителя до този момент. Понякога родителя си признава чистосърдечно за своите предпочитания, без стратегия за поправка на нарушения баланс. Така бащите престават да бъдат бащи и майките престават да бъдат майки, на съвсем, и това е обикновено добре за всички заинтересувани, освен за любимото дете, което се лишава от още един помощен "обръч". То със сигурност не е стояло безучастно на огневата линия и рано или късно всичко изплува на повърхността, всичката идиотщина си показва грозното лице.

Междуличностните отношения са толкова тривиални и толкова вредни в своята патология. За съжаление на много пораснали деца им трябват поне 10-15 години да осъзнаят ценностната система и умствени възможности на родителите си, властовите механизми, на които те се подчиняват (какъв тип поведение уважават и какъв не, до каква степен се поддават на йерархични структури) и доколко една реакция е съзнателна или не. Това са 10-15 безкрайно изгубени, ценни години в живота на един човек. Родителите поставят основите на успеха на децата си. Дори и да не харесваш, дори и да чувстваш едното дете по-близко от другите, един родител няма никакво право да лиши което и дете от този безценен подарък:

-- подкрепа в индивидуалния му път, докато си жив (моралната подкрепа е изключително важна, ако говорим за отговорни млади хора, разбира се),
-- отказ от конфликти за дребни неща, нападки, предателства и цинично махване с ръка,
-- съзнание, че различните възрасти си имат различни потребности, задачи и температура на кипене и не бива да се налагат на по-младия човек оценки, лични обременености и неизпълнени потребности на по-възрастното поколение.

Финансовата подкрепа е, разбира се, прекрасна. Друго е да си имаш тръст от дядо или тате, който да ти изплаща ежемесечните сметки и образованието. Но понякога е просто достатъчно да се опиташ да разбереш това дете и неговите мотивации и да не му пречеш в борбата за оцеляване, създавайки ненужни емоционални разстройства. Необходимо е да си чувствителен човек и особено в отношенията си с близките да знаеш кое е позволено да се каже на кого, така че да не нараниш. Човек има десет-петнайсет години да започне кариера или да овладее занаят, който ще храни децата му, и когато баба и дядо на тези деца решат да задвижат своите ценностни комбайни в явен ущърб на следващите поколения, отнемайки времето и ресурсите на децата си, подхождайки егоистично и понякога злонамерено, вредата е огромна. Когато целите на баба/дядо и на мама/тати са различни, няма много варианти, освен прагматично елиминиране на факторите, които разсейват. Така е устроен живота и който не го осъзнае навреме, остава сам върху крушата.

Между тези крайни варианти има и много междинни, но ако по-възрастните поколения работят в интерес на бъдещето, нищо не е изгубено, освен няколко накърнени самочувствия.

Наскоро слушах едно предаване за липсата на доверие и разбирателство между родителите имигранти, особено от китайски произход, и техните американски деца. Китайските родители, пък и иранските, ако трябва да посочвам на етнически принцип, са строги, амбициозни и държат на доброто прагматично образование. Трябва да си номер едно, но по възможност в област с много пари. Във всеки случай децата се учат, че успехът в живота идва с много труд, много учене, и прагматична професия - бизнес, право, медицина, в краен случай технически специалности или занаят. Момичето от китайски произход говореше с много болка как не намира общ език с майка си, тъй като майка й е прекалено амбициозна по неин си китайски маниер по отношение на децата си, а тя не е особено добра в интелектуалните занимания, пък и се чувства по-скоро американка, макар че не одобрява съвсем американската разпуснатост и безцелност сред съучениците си. Уверена съм, че след десет години ще благодари на майка си за насоката, амбицията и менторството в живота. Хубаво е да се луташ насам натам и да търсиш скрити заложби и неясни благодетели, но е хубаво и сам да се заемеш да си оправиш колата и тогава няма нужда да отваряш вратите широко на кръвен принцип за хора, които ще седят отстрани и ще те навикват и оплакват, и разплакват, и най-общо, ще отнемат от жизнената амбиция и енергия, без която си нула, кръгла нула.