вторник, 2 юни 2009 г.

За Ботев и наследствените ни обременености


/Христо Ботев, Никола Славков и Иван Драсов в Румъния, 1875 г./

На този ден празнуваме живота, идеалите и смъртта на Христо Ботев, за когото България беше свята дума, а свободата - божествено право, който обичаше народа си повече от любимата си Венета и щастието на този народ повече от собственото си щастие. Той не беше сам. Но Христо Ботев можеше да изкаже в слово като меч, като мед, надеждите и болките на своето поколение. Той беше от поколението, родено през 40те и 50те години на 19 век, което, благодарение на прагматичните си родители и будни благодетели, получи своето самочувствие и интелектуална закалка в европейските университети, а после съвсем естествено потърси политически своето място на картата на Европа. И когато дойде време и имаше нужда от лидер, той хвърли писалката и пресата, защото беше дошло време за конкретни действия. Бил е само на 29 години. Колко от пишещите преминават така лесно от безопаснa умозрителност в смъртоносно воеводство? Такъв избор май никога не е лесен, освен ако контрастите не са твърде ноарни. Мемоарите и публицистиката на десетки възрожденци показват една имперска югоизточна действителност, която все повече се отдалечава от модерните времена на европейския 19 век, описват политически и религиозни тавани, пробиваеми единствено с азиатски салтанати, една криминализирана система, в която "раята" живее в няколко йерархични системи, свои и чужди, които са изключително наказателни и в които човешкият живот на безправния една пара не струва. Не случайно и в 21 век българинът плаща дан на неосъзнати стереотипи, които го затварят в костилката му и рисуват хоризонта му до съседския дувар. Не случайно процесът на градене на нация е толкова труден, не случайно е това наследство... Защото няма към кого да се нагодим, няма го имперското чуждо мнозинство, което да определи параметрите на успех и морал на българската народност. И слава богу. Христо Ботев и другите възрожденци право са смятали, че веднъж свободни, този народ ще може да се развие според таланта си и възможностите си. Само дето са сбъркали в сроковете. Все пак сме в Европейския Съюз само от две години. Сега остава да използваме наследствените си обременености и да ги впрегнем "на ползу роду", каквото и доколкото това значи в съвремието ни. Като ваксина. А Ботев, и Каравелов, и Левски, и Раковски, и Вазов, и техните истини да четем от дистанцията на времето и да се чудим колко малко се е променило.

Фейлетонът на Христо Ботев "Политическа зима" излиза във вестник "Знаме", г. I, брой 10 от 2 март 1875 г.


Политическа зима


"Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?"

Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тие две болести: или млада жена, или стар ревматизъм; лежиш, лежиш, а мисълта ти като у немец, пълна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук - суджук, с който във виенския райхстаг немците и маджарите бият по главата славянските депутати; а въображението ти като у арапин, силно и остро като тюмбекия - тюмбекия, която е крайно полезна за краставите народи, - пламенно и възвишено като дим. Дим, дим! Под който ние българите така сладко спим. Мислиш, мислиш, пък се попротегнеш като философ, прозевнеш се като дипломатин, почешеш се в тила като политик и ако ти позволи жената или ревматизмът да заспиш, то спиш като Крали Марка.
Заспиш и сънуваш... Но какво сънуваш? - Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бакхусу. Г-н Бисмарк възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравието на Германия; дядо Горчаков раздава коливо за "бог да прости" славяните, майстор Андрашия свири чардаш и кани чехите, сърбите и хърватите да попеят и да поиграят на гладно сърце; Мак Махон плете кошница за яйцата, които Франция ще да снесе през немските велики пости на Елзас и на Лотарингия; лорд Дерби си точи севастополската костурка, за да надроби прясно сирене за европейската търговия на возток и за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за английското човеколюбие; испанските "братовчеди" са застъпили тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму в очите; владетелят на чизмата се наговаря с човека от Капрера да изчистят блатото на Рим (не папата, който ще да се изчисти сам) и наместо хляб и макарони, да дадат чист въздух на Мациниевите дечица; безбрадото пръчле на солените възседнало буцефала на Александра Македонски и исторически иска да докаже, че само немецът може да бъде пастир на козите; босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата, яде червата на раята, пие дипломатическа боза и вика: "Аман от пиени хора." Множество малки и големи господа духат на своите измръзнали ръце, гледат с особено равнодушие на просяците, молят се богу за плодородието на човеческият род и за изобилието на хорската глупост и слушат как вият вълците в гъстата литературна и финансиялна мъгла и как плачат децата на Европа за лятото на науката и на цивилизацията.
А ти, българин и патриотин, гледаш на сичкото това с особено недоверие и думаш: "Суета сует и всяческая суета." Светът е кръчма, а ти тряба да плачеш със смях, да се смееш със сълзи и насън да виждаш лятото на Балканския полуостров. "Щастлив е, думаш, българският народ, щастливи са грешните в мъката, щастлив съм и аз в своята топла соба." Лежиш на гърбът си и благодариш всевишния таван, че по неговата непостижима милост ти имаш барем покрив над главата си; снегът те не вали, мухите те не безпокоят, в червата ти не произхожда никаква революция, ревматизмът те не безпокои, жената ти те не мъчи, парите ти се не губят; а на четирите стени на стаята ти мухите ти оставили в наследство цели томове списания на български език. Наместо икона над главата ти виси портретът на н. в. султана, покрит с тънко едно було от лионската фабрика на паяците; под портрета е залепен ферманът с 11-те точки на българското щастие, а във ферманът волята на негово императорско величество, небесният представител на влашките българи, г. Пандурски, и горещите желания и надежди на нашите цариградски патриоти. Земи си един комат хляб, малко сланина и една глава лук, пък чети: "Моята царска воля е, щото сичките животни по държавата и верни мухи поданици да могат да помагат, доколкото им се пада на гърбовете, на ежедневните ми царски подаяния, които полагам за достигане до по-висока степен на моето затлъстявание и за благоденствието на моята обширна кочина." А по-надоле следва рахатлъкът на екзархията, правдините на българския народ и кефът на босфорският Саул. "Но какво [по] дяволите! Животни ли сме ние, животни ли са нашите владици, учители и вестникари? Протестуваме!" Не бойте се, господа, аз сънувам. Дайте ми да прочета цариградските български вестници и аз ще да си зема думите назад, т.е. ще да се уверя, че по сичките краища на паяжината е тихо и мирно и че сичко блаженствува под дебелата сянка на паякът. Само - църррр! Там на една муха изпили кръвта, тука на друга светили маслото; там вързали 50-60 души за рогата и ги карат на място злачно и на място покойно, т.е. в Диарбекир и в Акия; тука връзват други и им четат баснята за вълка и агнето; там окачили едного на въже да се поизсуши. "Но ние имаме училища, читалища, екзархия, литература, журнали, правдини - имаме младо поколение..." Да, да! Имате! Кой ви казва, че нямате! Но ако е работата да се хвалиме, то и ние имаме тука, в Румъния. Откогато г-н Пандурски остави своята знаменита политическа и литературна кариера и откогато на хоризонта на българската литература се появи съзвездието "Блъсков" и "Дружеството за разпространение полезни знания"оттогава науката, поезията, педагогията и литературата потекоха из крачолите на българския народ и на неговото книжевно щастие захванаха да завиждат даже и манджурите; откакто цариградските ханъмки родиха литературно-политическо списание "Ден", то Милош Милоевич престана вече да разпространява сърбизмът из България; откакто "Училище" роди богобоязливият редактор на "Градинка", то нашите учени младежи престанаха вече да псуват света Богородица; откакто отец Марко цанцугерът турна на своите глупости заглавие "Век", то великите български пости станаха 365 дена в годината; откогато "Право" се кръсти на "Напредок", то българският поет Славейков зави чалма и захвана да пее "аман, аман", а откогато "Levant Times" се преведе на български, то нашите патриоти захванаха да плетат мрежа, за да покрият народът от политическия студ, от литературната мъгла, от революционната виелица, от индустриалния сняг, от економическото пиянство и от белите, черните и сивите цариградски вълци; а откогато, най-после, "Читалище" се обеща, че от Нова година (т.е. от първи януари на деветнадесетия век) ще да се оправи и няма вече да печати гениалните глупости на нашите литературни телци, то колата на европейската цивилизация останаха без катран и заскърцаха въз баирът на българския напредък; умствените чакръчета на нашето младо поколение замръзнаха и пуснаха вощеници за "упокой" на грешните и живоумрелите политически и литературни души; а в пияцата (т.е. по бит-пазар) на нашето умствено развитие произлязоха такива важни операции и такива чудни метаморфози, щото при броениците на нашето калугерско щастие се притуриха още няколко стотина зърна, с които ние няма никога да изчетеме своите навечерки и никога няма да дочакаме "светлото Христово возкресение".
И наистина, погледнете със слепите си очи на главите на нашите мудрословеснейши патки и вие тутакси ще да видите, че по тях отдавна вече са захванали да растат различни литературни зеленчуци, сякакви политически бурени и всевъзможни научни билки; а нощта се не свършва, зимата се не изминува и патриотите лежат в свойте топли стаи, сънуват настрадинходжовски сънища и чакат да съмне, за да ги разкажат на своята революционна Пенелопа и на нейните сополиви любовници.
Но и аз съм патриот, господа! Топлата соба, изпросеният хляб, харизаната сланина и краденият лук довождат стомаха ми до такова поетическо настроение, щото и аз сънувам, че скоро ще да дойде равноправното лято. Облаците ще да произведат революцията, политическите дъждове ще да пометат гюбрето из моя двор, пред вратата ми ще да огрее слънце, народите ще да изпъплят из кръчмата и ще да се запощят на припек; а аз ще да изляза из своят палат да се порадвам на ясното небе, на миризливите цветя и ще да запея: "Гледайте, очи, ненагледайте се!"
И да се ненагледаш! Пред вратата ти се събрало на конгрес племето, което едно време е избавило Рим, и с патриотически крякания се приготовлява да направи преврат в историята на гастрономията; почтените и важните кокоши физиономии се разхождат по двора и правят археологически открития по купището, за да снесат яйцето на общото южнославянско щастие; коронясаните венценосци се борят помежду си, земат стратегически позиции и кукурикат за близкото решение на возточния вопрос; а младото поколение изникнало покрай дуварите и чака да го огрее слънцето откъм запад, за да каже своята последня дума за живота, за характера и за стремленията на гъбите. А ти... О! Ти си българин и патриотин! Запей песента "Гъби, мои гъби", пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките и защитник на българския народ. Но преди сичко попитай жената си или своя мозъчни ревматизъм, изминала ли се е зимата, превалила ли се е нощта? Ако ти каже, че не е, то ти спи, както си спиш и сега, завивай се в своята мрежа и извикай сам: "Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши? Кукурику! - Ето петлите! Джав, джав! - Ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."

Михал
[“Знаме”, г. I, брой 10 от 2 март 1875 г.]

4 коментара:

Steliyan каза...

От многото писане на поезия Ботев е решил, че са му поникнали мускули и крила и се е вдигнал... никой не знае точно на какво, предвид, че са били шляещи се пиячи на кафе..., но както и да е де, старата история го сочи като герой, аз подлагам истината на анализ обаче

Зоя Маринчева каза...

Възрожденската ни история плаче за ревизия и преразказ, най-малкото защото начинът, по който си обясняваме историческите процеси днес е много по-сложен и включва много повече гледни точки от тези, които се прилагаха по соц времето. За някои неща въобще не се говореше тогава. Например, това, че гръцкото потисничество за някои хора е било не по-тежко от османското. За върващ човек да не може да погребе близкия си, защото гръцкият (а тогава българи са нямали право да заемат църковни длъжности с отговорности, доколкото си спомням, тъй като гърците са плащали по-големи подкупи на турците, за да разполагат с християнската религиозна власт в империята) владика отказва, ако не му платиш една доста добра сума за времето, е ужасно преживяване. Цели райони са се гърчеели просто защото е нямало как да се отворят български училища и църкви - гръцкото преследване там (в Македонско) е било по-лошо и от османското. Аз съм чела доста възрожденски документи, мемоари и литература покрай следването си и онова време е толкова различно от нашето, че няма как да няма днес най-разнообразно отношение. Но когато възрожденците пишат за ежедневието си, пишат така, сякаш са подложени на невероятни изпитания. Та когато казвам, че е имало твърде много бариери и тавани, имало е. Не случайно са се изнасяли забогателите към Одеса и Влашко. Не знам, за мен всеки, който тръгва на сигурна смърт, било то и хъшлак, който пие кафе в имиграция, е достоен за уважение. Ние сме много, много по-прагматични от онези българи. Да не повярваш, че сме техни наследници.

Анонимен каза...

Красиво изведен паралел между българските нрави и идеали през 1875 и 2009г.
За мене голямото попадение е избора на тази историческа фотография: очевидно образованите и не бедно облечени джентълмени са захвърлили за подритване фасоните и бумагите и са поставили на дневен ред оръжието. Изглеждат доблестни като Тримата мускетари...

Георги

Зоя Маринчева каза...

Георги, прав си - непонятни за нас джентълмени. А също и красиви, и горди. Като мускетарите, както казваш. Снимката я взех от христоботев.ком. За съжаление за възрожденска история и критика няма пари, та оттам и липсата на нови прочити и изводи.