(Този текст беше написан за премиерата на новото предаване "Страници" на радио Благоевград, което се излъчва всеки петък от 21 до 23 часа, и прочетен изключително професионално от водещия на предаването Валентин Дишлиев. Ето интернет връзка към радиото и запис на първото предаване; есето е част от втория час. http://dictum.mediabg.eu/?p=1688)
Херта Мюлер спечели най-голямата литературна награда в света, но това не я спаси от сянката на майор Албу. Herta who? Коя е тази Херта, неизвестна и неважна? В книгата й “Днес по-добре да не се бях срещала със себе си” майор Албу е офицерът от Секуритате, с когото тя има ежеседмични срещи точно в десет. Той е нейният мъчител, инквизитор, дозата зло, което всяка седмица е длъжна да преглътне, без да се удави в страха си. За да целуне ръката й, той я хваща за върховете на пръстите и болезнено стиска ноктите, допирайки ги до горната си устна. Така целунаха ръцете на новата литературна нобелова дама и рицарите на словото из американските медии. Стиснаха я за пръстите, така че да не се види отвъд биографията, отвъд собствените им претенции.
Херта Мюлер бе неизменно определяна като неизвестен автор, сякаш нобеловата награда се дава само на известни автори, сякаш Пулицер се дава само на известни автори. Това разбира се звучи ужасно разложително за неамериканските писатели, защото г-жа Мюлер има цели пет преведени и издадени романа в САЩ от пет различни издателства с блестящи рецензии във вестник “Ню Йорк Таймс”. А това е постижение в страна, в която под два процента от годишната литературна продукция е преводна. Разбира се, издавана е най-вече от малки независими издателства, най-вероятно с финансовата помощ на германската държава и не се е радвала на маркетинг и разпространение като този на латиноамериканските автори, Орхан Памук, Бабел или Акунин. Да не говорим, че съвсем не е неизвестна в Германия с 20 издадени книги и с почти всички големи литературни награди в творческата си биография.
В Америка първите десет минути са най-важни за успеха на едно начинание. Изглежда развлекателният уебсайт Entertainment Weekly, както и вестник “Washington Post” първи формулириха патриотичната анти-херта реакция. След тях и други медии подеха рефрена за специалното отношение на шведското жури към европейски автори, за това, че Филип Рот беше отново пренебрегнат, че нобеловата нарада често се присъжда на автори, които потъват в неизвестност след години, като американката Пърл Бък през 1938 година, че се дава с политически мотиви. “Вашингтон Поуст” отгоре на всичко публикува една изключително нелицеприятна снимка на Мюлер. Гарисън Кийлър, авторитетен глас в поезията и автор и водещ на едно от най-популярните радио предавания, в прав текст нарече Херта Мюлер скучна, шведите още по-скучни, а писането й по-лошо и от това в дневника на 16 годишна тийнеджърка. Така и не каза въз основа на кой текст е формулирал тези изводи. Оказа се, че нито един професор по литература, включително Харолд Блум от Уелския университет, не я чел, “поради което няма какво да говорим”. Затова пък биографията й беше добре смляна и опакована за масова консумация. Винаги ме е учудвало каква сила има биографията в американското общество. Биографията продава книги по-добре и от най-умело написаната рецензия. Добрата новина е, че след тези първични крайни реакции, форумите се напълниха с мнения на рационални хора, които просто не искат да сформират мнение преди да са прочели нещо от нея, които оплакват американската политика на дискриминация на преводната книга и най-общо изолираността на американската култура от световните процеси в тази област.
И докато търсех смислени реакции на номинацията, се натъкнах на още един феномен. Никой не взима отношение по темите на нейното писане. Напротив, счита се, че студената война е свършила, Америка е победила и разнесла факела на демокрацията из Източна Европа и е скучно, и непотребно да се чете за предателство, насилие, страх, гулаг, власт, несретничество, емиграция, за това как човешкото съзнание оцелява в контекста на една диктатура, как родни и приятелски връзки се късат под терора на страха. Сякаш Америка не излезе преди само една година от нейното си подобие на диктатура, сякаш и днес половината население, особено по средната полоса на континента, не живее в луд страх, че държавата ще им отнеме оръжието, къщата и парите. Източна Европа, за съжаление, така и не успя да запали въображението на американеца, така и не се превърна в секси тема. Сякаш след Солженицин, който спечели Нобел през 1970 година, не си струва вече да се връщаме към темата гулаг, към Оруел, Замятин, някак неприятно е.
Но логиката на американския пазар е такава, че в крайна сметка и лошата реклама е добра реклама. Херта Мюлер ще бъде прочетена, макар че е неудобна, твърде актуална, интелектуална за някои, за други емоционална и напрегната. Нещо като Дубравка Угрешич, но няколко градуса по-гореща. Докато чета красивата й проза, не мога да се отърва от подозрението ми за кръвнофилологическа родственост с Кафка, за някакво сюрреалистично сношение между немския и славянския език, който омайва германците с поетичен слог, а славяните с изчислена до изкусност архитектура на фразата. Кафка разбира се, е живял в Чехия преди комунистическите диктатури, а не в Румъния и е бил част от финансовия елит на добре поставеното в обществото на Прага немско малцинство. Херта идва от низините, но усещането за зло, за безсилието на индивида пред него, оправдано или не, и при двамата, е изключително мощно.
И опираме в крайна сметка до въпроса при тази политизирана нейна биография и писане как е възможно да не се погледне на творчеството й политически. Мюлер пише през 2002 година: ”Книгите ми описват по необходимост трудни времена, в тях говоря за ампутирани животи в условията на диктаторски режим, за ежедневието на немското малцинство – снишаващо се пред външния свят, но вътрешно автократично – и неговото изчезване вследствие на емиграцията в Германия. Ето защо за много хора моите книги са свидетелства. Но когато пиша, аз не се чувствам като свидетелка. Научих се да пиша чрез тишина и в мълчание. Ето така започна всичко.” И да не е политическа нобеловата награда за литература, доколкото се дава от частната фондация Нобел с насока от основателя й награденото литературно произведение да е най-доброто постижение с идеалистично звучене, няма как да се спре само до литературни качества на текста. Салман Рушди, все още кандидат за Нобел, наскоро сподели, че няма как в днешния свят да се пише така, както Джейн Остин е могла да пише – в изолация от социални и исторически процеси. Ако се замисли човек, едва ли и Джейн Остин днес се чете неполитически. В този смисъл и да не е чисто политически този избор, със сигурност попада на една узряла почва. От билото на Швеция се вижда доста ясно как европейският проект изживява поредната си драматична фаза. Източна Европа, вече част от обединена Европа, крета под тежестта на психологическите си травми, които така и не преработи за 20 години. Херта Мюлер така и си остана неизвестна в Европа въпреки трите си номинации за Нобел от германската държава. До днес. Надявам се нейното писане– поезия на тихия ужас на травмираната душа, проза за живота ни, в която нищо не е случайно и не е заземено, напротив лъкатуши от описание в умозрителност и гротеска, от поетическо пълноводие в минималистичен натегнат слог - да докосне и разбуни както Солженицин преди няколко десетилетия. Талантливите писатели винаги намират философския камък, винаги са политични, важното е навреме да си попаднат на мястото.
