В БГ пишат вече само и единствено наркомани

Ето една дискусия от социалните мрежи. Започнах я шеговито (разкривам, че А съм аз), но нали знаете, под шегата винаги тече подземна река от нелицеприятности. Не мисля сериозно естествено, че в БГ пишат само наркомани, НЕ смятам наркоманите за престъпници, а за хора с емоционални недоимъци, предразположени към пристрастеност и нуждаещи се от лечение или контрол. Но ако сте следили Капитал Лайт да речем, ще знаете, че 90% от разказите публикувани в тази притурка, която и плаща за това, съдържат или са на тема наркозависимост. И то в героични съвременни пози, или в романтични съвременни пози - от типа на левчевите пози за фабриките и заводските комини от онова време. Няма и капка социален реализъм, макар че мирише на социална поръчка. И аз се питам що за население е пишещото в БГ и редактиращото, щом филтрира почти всичко останало освен наркофикционални разработки. А може би истината е по-грозна от лична ангажираност, може би е по-октоподена отколкото знаем. Ето така започна тази шега.

А: Имам усещането, че в БГ пишат вече само и единствено наркомани -)).

Б: Вълната от пишещи за дрога е креслива, защото...

А: Преди бяха основно на прахообразно и тревисто гориво, от няколко години смесват яко всички видове горива. В по-"изисканите" текстове замезват със суши. Не са минали още на чист спирт и парфюми, но то е защото не четем достатъчно руските другари. Проблемът е в следното: ако дрогираните можеха да получат висока радост от четенето, едва ли щяха да се боцкат, така че едва ли те са аудиторията на тези текстове - ако четат, те си четат оригиналите Буковски и прочие. Майсторлъкът е как да го напишеш така, че и на ненапушените да им хареса, при условие, че имаме различен ритъм и синкоп на реакция и стимулация на нервните центрове и окончания.

В: еее, недей така, де :))) ние дето нито пием, нито се друсаме, а само пушим легални цигари с бандерол... що не ни броиш и нас :)))

А: От толкова време не съм виждала пушачи на легални цигари, че винаги като отида в супера и видя стековете с цигари зад заключената витрина се чудя кой ги купува тия, аджиба -)). Вие сте невидимите... но твърде модерни за нашето време, твърде модерни, без пост-пре-фикс.

Г: Стига де, А., как така не си виждала пушачи на легални цигари? Сега излиза, че съм изчезнал вид (аз и [..]... хм, нелоша компания, като се замисля) :)))
постскриптум: Абе вие к`во пушите в т`ва Сан Антонио, а :)

А: Вие сте сигурно криогенно съхранени в младостта си динозаври от пушечната епоха. Такива като вас не останаха, пристрастени към едната отрова само и то непроменяща съзнанието -)). Тук не знам какво пушат, нали ти казвам, огромен избор, ...но не виждам потребителите. Никъде не се пуши, а ако пушат, сигурно им е отреден някакъв ъгъл горе из таваните -)). В Остин в студентските кафенета обаче по-често ми се е случвало да подмина тежък облак канабисен дим -). Но ако се пише за това или се обсъжда в поп културата, то е за да се подиграват. Има един куп иронизиращи думички. Иначе доста хора взимат някакви стимуланти, но всичко е под сурдинка. Не случайно цъфтят и връзват тук фентъзи книги, вампири, зомбита и прочие -)). То вдъхновението не идва от дълбок сън или американска Арда -)).

Г: Ха така... И ти страниш от социално приемливото поведение :))) Добре дошла в клуба :)))

Г: А иначе за социално приемливото говорене - да не говорим. То е ясно. Обаче знаеш ли за какво се сетих - добрите стари филми, в които все още беше разрешено да се пуши :) И все в нЕкви моменти на мно-о-ого дълбок размисъл :)

А: А ако знаеш колко пафкане има в Ну погоди. Децата знаят вече връзката между лошия вълк и пушенето -)). А за соц.примеливото поведение - бих чела купища фантази и прочие, а не скучновати, неилюминирани преразкази на социално-битовото-емоционално естество на наркомана. Представяш ли си примерно в Капитал Лайт всеки път да излиза вариация на тема грипноболни да речем - с кърпичките, мукуса, хапченцата с витамини и чайчетата, и болките в ставите, и една голяма емоционална драма -)).

Г: Ти само бъди търпелива - и това ще дойде :) Нека само грипът да се превърне в малко по-ъндърграунд занятие :)))

З: да, някои писатели у нас едва сега откриват дрогата. и я експлоатират като тема, сякаш са открили Америка...

А: Ако съм редактор на списание, ще давам домашно на всеки писател, който ми донесе нещо на тема дрога - да (пре)прочете 200 книги по мой избор от световната класика, вкл. американската от началото на века преди да се прави на нео-постфактум-битник. И после анализ на фабула, стил, синтаксис и прочие. Щото иначе ще седна и ще почна да пиша аз едни разкази за грипнопристрастените и ще видят те що е то драма тогава -)).

А: Какъв ти ъндърграунд в БГ? Та те вкарват и разкарват из кварталите дрога на най-високо ниво. То е като отидеш да ядеш палачинки вече, ама нали трябва да се правим на герои -)). Пък и като няма други сюжети...

Г: Когато през 90-те години (на миналия вече век) изд. "Парадокс" пусна в България Керуак, Уилям Уортън, Хенри Милър, Буковски... хайде да не изброявам, все още беше мн cool. Беше като да четеш апокрифна литература :) Може все още темите да носят нещо от очарованието на забраненото. Или са до такава степен част от градската култура, че се възприемат като пейзаж (да речем - духовен)...

А: Не знам, чудя се и аз. Младата БГ я друса здрава клаустрофобия и презадоволеност. Работа има, пари има, чалга и голи жени и мъже има, т.н. има, абе скука, едното друсане остана, дето да прави живота малко по-разнообразен -)). Когато живях в [...], наркотиците и хапчетата за безсъние бяха нещо съвсем нормално и широко-разпространено (като филоложка/икономистка, аз нямах нужда от такива, де, ха ха), битниците бяха масово четиво, та не знам защо са се зациклили нещата. Може би безумните литературни учебници, дело на моите млади тогава асистенти и доценти, им проми мозъците до степен циклофрения -)).

Е: разбира се! и другите го правят, но не ги четат. Владко Мурдаров, например, пише правилно.

Ж: или са спряли да пишат или са почнали да се друсат

В: всъщност - истината е една - никой не чете, четем се един друг

З: Тези, дето се мъчат да разчупят литературните стереотипи у нас, го правят със стереотипите на 60-те /западните/. А просто трябва да са автентични. Но задачата е такава, а тя трябва да се изпълнява, иначе няма парички, няма наградки, няма публикувани книжки.

В: и правилно, и неправилно да се пише - никой никого не чете. това е грозната истина. В BG четат единствено писателите, но и те го правят чат-пат

А: Да не се лъжем - Георги Стоев беше последният, който се чете масово. И въобще, ако имаме масова лит, то е (не)добре прикритата зад паравана на фикцията нехудожествена литература, тоест опит за автентичност, за която З говори по-горе. И въобще, предполагам, че след 20-30 години ще стане ясно кой "спонсор" е плащал на кого да му създава пазар.

З: Вече признаха публично, че "големите световни успехи" на литературата по времето на зрелия социализъм са организирани и платени от ДС. Това е било част от политиката за израждане на положителен имидж на соца, внедряване в световните културн...и институции и т.н. Въпрос на време е това да се осмисли и преоцени така, че авторите от този период да застаната на автентичните си места. Питам се днес кой лансира, кой плаща и с кава цел? Да се руши старата структура Да се опростачва поколението, за да се управлява по-лесно?... Не знам. Отправям тези въпроси към бунтарите с дрогата, които по презумпция са на добре платени места в медиите и изобщо не са истинските битници, за които драпат да се представят. Подмяна. Остарели младоци. Преоткриване на стари щампи, които НЕ СА адекватни към съвремения момент, нищо че не са изживени от българската литература навремето. Посредствеността е войнствена. Точка..

Тексаските потайности: Бланко

Тексas e огромен щат, по-голям от целия Балкански полуостров, по-голям и от широката Украйна, и може би затова регионалният туризъм е силно развит. Тексас е със самочувствие. Затова всяко малко селище, което има поне 150 години история, съдилище и магазин за антики, е някаква столица. Щатът си има динозавърска столица, музикална световна столица, има си чак и лавандулова столица.

Когато пътувам из Тексас, особено в източната му хълмиста част, където живея, се превръщам в кулинарен изследовател. Ако някъде рецептурникът на баба е замразен във времето, то е точно в тези малки градчета. След като видиш пет такива селища, гладът за архитектурни приключения, природни хубости и антики е задоволен, но гастрономическите открития нямат край. И да не е на ниво откритие, храната е запазила някаква особеност на приготвяне, така че да запомниш ресторанта и градчето.





Бланко се намира на 50ина мили от Сан Антонио и е известен с лавандуловия си фестивал през месец май. Лавандулата цъфти от май до юли и жителите на Бланко я слагат във всичко - от лимонадата, през саламите, сладкишите, та чак в бирата. Алкалните варовици и сухият климат са идеални за отглеждане на лавандула, но историята на индустрията е скорошна. Собствениците на първото лавандулово стопанство го основават през 1999 година, след което организират семинари за желаещи да последват примера им. Сега около града има над 10 местни производители на дъхавото цвете. Всяка година те организират фестивал, на който гостите на града могат да посетят стопанствата безплатно, да разгледат, да си откъснат цветя, да си купят всевъзможни продукти и предмети направени с и от лавандула, включително произведения на изкуството с вградени лавандулови цветове, да посетят лекции по ароматотерапия и демонстрации на дистилиране на лавандулово масло.



Бригър Потъри е арт-магазин, делящ завеса с кафене, където човек може да изпие бира, произведена в една от местните пивоварни и поне тези, които съм опитала, са с прекрасни вкусови качества. Разбира се, можеш да опиташ няколко вида бира преди да си избереш една. Но думата ми е за изкуството в местния арт магазин. Това е царството на лавандулата. Тя прелива по рафтовете, сияе от пода до тавана в най-невероятни форми и състояние. Всичко е лавандула - от дрехите, през сапуните, шампоаните и парфюмите, до чиниите и чашите измайсторени от местни художници.



В Редбад Кафе си взимам винаги панини с гъби портабела, песто и пресни спаначени листа. Както и сладкиши, Всеки път са различни. Всеки път са безумно вкусни. Забелязвате ли торбичката с вода, блеснала на слънцето под покрива на сенника? Стар тексаски обичай за плашене на мухите.



Декоративен чушков храст. Много популярен из тези ширини.



Главната улица обикновено представя колониална латиноамериканска архитектура, а сградите задължително са облицовани с бял варовик. Обикновено данъците на къщите облицовани с истински тексаски варовик са огромни, затова средностатическият домосъдържател обикновено не може да си го позволи.





Националният парк Бланко е изграден около реката Бланко през 30те години на 20 век. Той е мъничък, но растително-пищен и удобно разположен в центъра на града по протежението на реката. Този дъб е вторият по големина жив дъб в общината.





Реката е мързелива, гладка и широка, любимо място за къпане, още повече, че общината се е погрижила да изгради плажни места с електричество, вода и грилове по бреговете й.






Местна растителност.





Тази малка ливадка в парка беше любовното място на пеперудите...преди да я окосят.





Общината или съда е била най-важната сграда в тексаските градчета. Не случайно всички са строени в стил импозантна внушителност. Преди да построят общината, обаче, обикновено са вдигали затвор, който често е все още функциониращ. Не че затворите са можели да спрат тълпа от 100 разярени американци, решени да линчуват прекрачил някакви граници съгражданин. Точно това се е случило и в тази община. Сградата е построена през 1885-6 година. Според Регистъра на Историческите Паметници на Култирата, тази сграда е една от най-представителните на това архитектурно изкуство от края на 19 век. Като община и съдилище е ползвана само 4 години. След това е била училище, офис сграда за адвокати, лекари, данъчни и т.н., болница, банка, ресторант, музей, а през 80те години на 20 век, вече нуждаеща се от ремонт, бива продадена. За зла участ на местния богаташ, плановете му да я пренесе на парчета в ранчото си и да заживее щастливо в нея, се провалили с гръм и трясък, когато волята му срещнала волята на гражданите на Бланко. Те съставили комитет за спасяването на историческите сгради на Бланко и събрали стотици подписи в полза на съхраняването на имота като историческа схрада. След като общината под натиска на гражданите и сигурно федералното правителство на този етап гласували резолюция за неотчуждаемостта на имота, сделката се проваля (не се казва на каква цена), сградата е ремонтирана и се осветява от самия Буш младши, тогавашен 50ина-годишен губернатор на Тексас. Сега сградата фукнционира като музей, и слава богу!





Главната улица в Бланко.



А тази и следващите няколко снимки са щрихи от пътуването обратно към Сан Антонио. Ето така изглеждат крайпътните ранчета и някои тексаски крайпътни магазини.











А фотьойлът е просто находка.

Замък

Казах на децата: "Направете замък.
Ето - кубчета, цилиндри, правоъгълници.
Пра-во-ъ-гъл-ни-ци. Повторете. С мен.
Прааааавоооооооъъъъгъъъълниииици. Ци."

"Замък ли? Защо пък трябва замък?"

"Замък. Кули, бойници, стени, огради."

"В замъка живеят вълците ли" - питат.

"Вълците живеят, да, и дракони, и динозаври."





Резултатът беше умопомрачителен.
Резултатът беше артстрой-ин-ста-ла-ци-я.
Поприседнали на припек правоъгълници,
кой напреко, кой направо,кой насън
и кой наяве, натъркаляни цилиндри
по етажите, нагерданени полуокръжности -
префърцунена, натрупана конструкция от
начупени стени и нерамкирани прозорци





Бавно покрай замъка разходих се.
Архитектите-строители поседнаха доволни,
а в очите - вдъхновена мараня на уморените
от тежък труд творци. "Това е замък".
После тръгнаха да търсят нови приключения.
А в очите ми - отчаян смог на пелени
се спуска, тих, потаен ужас на родител
в чийто цели артстрой-инсталациите
идват чак след усвояване на занаята,
и на умение да наредиш в симетрия
и перспектива, да напаснеш
права линия, стена, дисциплинирано
боравене с материалите и формите
под ъгъл и под строй.

"О, не така", им казах. "Как в подобен замък
вълци ще живеят. Коридори, стаи няма,
и стените ви са къдрави. Веднага
оправете този замък." Върнаха се,
майсториха, дялаха,
"Ето", казаха накрая. Замъкът
не беше по-различен, само дето
беше се в небето взрял по-упорито.

Взех, че взрях се в хоризонта,
перспективата. Има някаква естетика,
си казах,
хем е разпилян, и хем центриран,
сякаш го удържа тайна сила,
някаква пикасова метафора.
Малко нестандартен е, модерен,
като замък от космическия век,
или след век от времето ни. Сигурно,
сигурно такива ще са замъците в бъдеще -
нео-ретро-експре-кубистични.
Всичко е възможно в малките главички.
Пък и казахме, че вълци ще живеят в замъка,
а на вълците им дай от хаоса да правят ред,
а от реда кръвопролитие, когато егото зове,
защото вълците са ренесансови издънки,
и непригодни са за тях кошарите,
и само на децата им е ясна тази работа,
и само те дочуват егото на вълците
като възторг и плач на свои братя.

"Къде под мишница / с таз малка книжчица?"

Първият учебен ден мина без еуфории, речи, фанфари, празненства, тълпи, рапортуване пред директорката, цветя и прочие. В 7 и 5 сутринта хвърлих вода на прага по български обичай. После всички родители с деца на нашата улица се суетяхме свежи и напарфюмирани пред къщите, връзвахме отрочетата в колите и потеглихме почти в колонка, сякаш сме се наговорили. За мой късмет точно като пристигнах на паркинга, към 7 и 15, една кола с родители вече си тръгваше. Паркирах и забързахме. Забелязах, че момчетата ми са високи колкото две раници. Разбира се, раници за големи момчета с образа на Спайдърмен. Директорката и няколко учителя сновяха притеснени на входа, поздравяваха родители и деца. За да ги разпознаем, учителите бяха облечени в сини фланелки с логото на училището. Децата закусиха в училищния стол. Масите бяха разделени според класовете и учители наблюдаваха децата. Закусиха обичайната за понеделник храна, според листовката - парчета пица и/или парче пържени пилешки гърди, ананасов компот, сирийл, мляко (най-различни видове). В 8 без 15 закуската приключи. Стаята на детската градина към училището (за 4 годишни деца) беше оборудвана с много играчки, образователни и всякакви, с учебни табла, книги и училищни материали. Всеки родител е длъжен да закупи набор от материали за годината, включително ножички, папки, тетрадки, фулмастери, найлонови торбички и т.н. Към 8 сутринта децата, 12 на брой, си играеха, кой с каквото намерн и иска, а мисиз Родригез и нейната помощничка си играеха с тях или успокояваха нервни родители. Бяха изключително мили и усмихнати. Тръгнах към изхода и с интерес заглеждах класните стаи с широко отворени врати, в които учениците седяха на масите, по 8 деца на маса, тихо и спокойно, и се занимаваха, къде с интерес, къде прозявайки се, с това, което им преподаваше учителката. Коридорите бяха празни. Попаднах на училищната библиотека, изключително приятно и светло място, където училището беше организирало закуска за родители. Бях една от последните. Взех си кафе и парче кекс, и седнах на една маса с двойка родители, които обсъждаха предстоящо домашно чистене. Директорката се появи и се ръкува с всички, говорехме си за деца, първи учебен ден, сълзи... Въпреки, че първият учебен ден тук е тихо събитие, родителите се вълнуват много и особено тези, чиито деца тръгват на училище за първи път. Като много други събития човешки в Америка, освен Деня на независимостта на 4 юли, и този е въпрос на лична проекция. В 8 и 15 потеглих към къщи. Големият въпрос при малките ученици за повечето родители е дали да ползват автобусите или не. Тъй като в тази страна родителите на малки деца сме наплашени до смърт за сигурността им, ирационално, разбира се, вследствие на ограничената непосредственост на човешкия контакт, огромна част подсъзнателно не можем да се отърсим от желанието да контролираме всеки момент от живота им. Почти всички деца в групата на децата ми поне месец ще са водени и взимани от родителите си. Когато тръгвахме обаче, видях на обявените спирки за нашия комплекс ученици, чакащи автобуса без родител до тях. И тъй като училището е лично преживяване от ритуална гледна точка, по-отракани граждани на тази страна, такива без деца, разбира се, веднага споделиха във фейсбук раздразнението си от полицията по пътя и задължителното намаляне на скоростта (5 - 20 мили в час) в училищни зони.
Да са живи и здрави всички ученици, родители и учители! Очаквам с нетърпение родителската среща, на която, подготвена съм, ще обявят всички възможности и шансове за доброволно подпомагане от родителска страна на учебния процес на класа и учителите. Който се учи, той ще сполучи. Поне тук. Все още.

Родители - осигурители

Не ми дава мира мисълта, че отглеждам деца от бъдещето - онова особено тегливо, машиноподобно бъдеще, озвучено от безхитростния глас на робота. За писателите фантасти и филмови работници, роботите на бъдещето кой знае защо не могат да модулират гласа си, макар че управляват безкрайно сложни процеси. Човешкият мозък е допуснал машината да управлява безкрайно сложни процеси, но не и гласа си. Гласът е човек.

Когато викаме на децата си, викаме от безпомощност. Ти си вече човече, вече говориш, спориш и се храниш сам, а не можеш да разбереш, че има правила в този наш човешки свят, правила изкуствени, но крайно необходими и крайно отровни за твоето его. Твоето его - моята гордост - е моята горест. Твоето его е мярата за моя успех.

Дъщеря ми повтаря моите интонации дословно. Гласчето вибрира нагоре надолу, и аз се слушам, чувам се и ми е смешно. В детския глас гласът на майката трепти карнавално. Тя, с гласчето на бъдеща оперна певица, извиква "Хей, муци, муци" и прегръща котката. "Това е котката на Диди, нали?" "Не, това е котката на мама." Все още не съм готова да й подаря тази отговорност. "Това е котката на Диди и мама". Все пак тя е готова да я храни през час, въпреки че котката е на диета.

Вече нямам проблем с думата консуматор. Предпочитам обаче по-неутралната потребител. Децата имат потребности. Това е тезата на деня. Един век наука и социални изследвания ни научиха, че децата имат потребнности и ние, родителите, трябва да ги предугаждаме и светкавично засищаме. Имат нужда от храна, спокойствие, други деца, движение, любов, емоционална подкрепа, интелектуална стимулация и т.н.

Ние сме първото поколение просветени родители - не просто хипита, не просто дисциплинари, не просто изучени и образовани, не просто рационални и прагматични. Ние осигуряваме потребности по списък дори и когато не го съзнаваме. Дори и когато не го съзнаваме, има списък. Циркулира в общественото пространство. Ние сме осигурители на нашите деца-потребители. Родители-осигурители.

Сабърбията, или кварталите в Америка, разбиха кръвната семейна връзка, детската приятелска връзка, но не създадоха нова, въпреки холивудската пропаганда. Филмите създават илюзорна представа. Децата на моята улица, докато са малки, почти не се познават, почти не играят заедно. Децата от съседни улици се гледат странно, хем с интерес, хем не. Родителите не ги извеждат на улицата, а на двора, изолирани зад високи огради. Чувам им гласовете, но не ги виждам. Пет къщи са огромно разстояние - децата, които живеят през пет къщи, не се познават. Дори и сол не си искаме.

По градинките и игровите площадки си разменяме телефони с другите майки, но не се обаждаме. Децата си играят паралелно с другите деца, но никога заедно, дори и когато са израснали фазата на паралелна игра. Те не спират да бягат и да се катерят. Те знаят, че е за кратко. Те не поглеждат към другите деца, ползват всяка секунда за движение и еуфория на егото, защото знаят - това щастие е временно и кратко, и нерегулярно. И зависи от мама и татко.

Децата днес зависят от мама и татко в огромни мащаби, в мащабите на деца от развитата космическа епоха на бъдещето. Имат огромни за техните размери затвори за живот и игра, с позволени и непозволени за влизане стаи, с лъскави играчки, с които не си играят. Майките осигуряват социалния им живот на 100%. За тях може да изглежда случайна една среща с малкия Питър, но случайна тази среща не е. Всичко се уговаря предварително, стига, разбира се, Питър да няма урок по музика, престой при баба, ако има баба наблизо, често няма баба наблизо, урок по плуване и т.н. За да се стигне до някакво място, детето знае, че трябва да седне в седалката си в колата и да бъде затегнато с пет-точкови колани. Отстрани хвърчат други хора в автомобили, в небето летят самолети, по пътищата се жълтеят строителни машини, пътят поема нагоре в небето, на ръба на сградите, линейки вият, искрят жици и огромни разстояния. Други деца по пътя няма и не се виждат. Другите деца са винаги зад някакви коли, стени, от които се излиза под строй и пак така под строй се влиза. Мама, най-често мама, е длъжна да води детето някъде - на училище, на час по пиано, плуване, бойни изкуства, гимнастика, математика, в магазина, в парка, на футбол, в ресторанта за обяд и вечеря, често от едното мероприятие на другото без почивка. От едно затворено пространство в друго. И какво от това, че приятелчетата са останали в другата градина, нали мама не познава тяхната майка, нали тази градина е по-добра? И какво от това, че детето ти си играе добре с моето дете. То трябва да се концентрира в четене и писане, не в градеж на приятелства. То трябва да се научи да форсира двигателите на своето его - често единствената му вярна компания. Колко малко зависи от детето, всъщност въобще не зависи.

Майката днес е по-свързана с колата, отколкото майката преди 50 години с кухнята. Тя е преди всичко шофьор и купувач на храна, и осигурител на приятни емоции. На нея можеш да крещиш и плачеш колкото си искаш, майките днес са образовани и знаят, че децата изразяват своята безпомощност и своето его с тантруми, защото не им достига словесен багаж и власт. Тя казва в такива случаи: "Ползвай думички, кажи ми с думи". Целта е да й покажеш, че тя си е свършила образователната работа и ти имаш необходимия словесен багаж, и тогава може би тя ще те остави да пипнеш нещото, макар че то не е твое. "Ще плача" е най-сериозната заплаха, отправяна ми от близо тригодишната ми дъщеря. Всеки път аз изтръпвам. Детската власт е на власт.

Правилата за добро възпитание са строги, но доброто възпитание често се принася в жертва на усилието на мама да възпита "лидер". Тогава може и да си словесно-нахален, дори нагъл. Който не тъпчи, бива тъпкан. Не може да се пресече лидерската тенденция, бавно и методично отглеждана години наред, с едно "Не". "Не" е за загубените. Ето едно изключение, което прави живота на мама и татко ад.

Често мама и татко водят детето в огромни цветни пространства с интересни неща или в зоологическата градина. Мама и татко задължително са се осигурили с целогодишни карти за музеи и зоопаркове, и ботаничекси градини. Там се бяга и се гледа свободно. И не, не може да бягаш след гъските, защото ще те ухапят, ако ги разлютиш и не може да потопиш краче в тази вода ей там. Някои родители са по-ларш от други, но всички родители се отегчават по-бързо от децата си.

В къщи се гледат образователни филми и се четат пъстри книжки, в които няма много история, но има много повторения, повторения, повторения, повторения,повторения. А всъщност това са, според специалистите стратегии за придобиване на граматическа и лексикална грамотност. Повтаря се и се рисува, много се рисува, търсят се прилики и разлики, концепциите се въвеждат методично и с много повторения, брои се до умопобъркване, защото ако на 4 години детето не може да брои до 100, ще хвърли върху себе си и родителя си сянката на страх и срам, че няма да е на ниво. На чие ниво, питам?

Ето така си представяха космическия век големите фантасти - осигурен с машини, изолиран, почти вакуумен, ако има човекоиди въобще наоколо, то те са умни саванти и роботи, които имат проблем с емоционалната си интелигентност. Супер-образовани и знаещи лидери, зарязали групата, самотно кръстосващи пустите космически пространства, сякаш шофирани от зомбираните си майки, защото от хората почти нищо не е останало. И роботите говорят с равен глас, без модулации. За какво му е на самотния лидер на дълги разстояния топла човешка емоция и инструмент за нейното изразяване? Приятелите са за малко и за употреба. Както мама и татко, както и всичко останало на този свят. Родило се е поколението на същинските потребители, тези, които не просто потребяват вещи - потребяват хора безхитростно, наложащо, без алтернатива, и не са виновни те, не са виновни.

Кай и китарата

Напоследък все повече се съмнявам в съвременните догми на просветеното майчинство. Твърде много искаме от децата твърде рано, очакваме, състезаваме се, амбицирани от научните познания и пиара в списанията. А трябва да вярваме на децата, да им признаем уникалното пространство, което те населяват мислено и физически, дори и нищо да не разбираме от сферата, в която искат да се изявяват, дори и да сме интровертни, да не вярваме, че има провидение и то си знае работата и времето. Аз искам да вярвам в моите деца и в техните сили да откъртят скритите си заложби от рудата на растежа, но може би не съм вярвала достатъчно, защото как иначе да си обясня урока, който днес Кай ми преподаде. А може би е по-лесно да видиш таланта на чуждото дете, а собственото да гледаш повече през призмата на ежедневните трудности и предизвикателства? Да, ние родителите много често мислим за родителството като трудоемко изпитание, особено тези от нас, които прекарват повече време с децата си.

Няма долна възрастова граница за нуждата от себеизразяване. Вярвам, че всеки човек от мъничък е различен и се себеизразява по различен начин, но неврозите на съвременното майчинство заселват червеите на съмнението рано в съзнанието на информираните майки. Не е достатъчно, че детето прави едно-две неща добре. То е длъжно да прави всичко добре и рано, колкото по-рано, толкова по-добре. Каква глупост! Остави детето да те води и то ще те заведе при кладенеца на собствената си идентичност. Дай му предизвикателства, но го остави да се развива според собствения си времеви вектор.

Кай е на четири години и знае какво иска. Във всеки един момент, като всяко дете на благословената четиригодишна възраст. Има майка, която вярва в интуитивното отлагане на научните постижения по речните дъна на просветеното родителство. Което ще каже, че хем детето се учи от нея, хем тя се учи от него. Играта на дърпаница и гоненица е сложна, особено защото Кай знае какво иска, а мама уж и не винаги.

На две години Кай откри изкуството да дрънкаш на китара. Просветлението дойде с ютюб клипове на Уигълс, където двама от четиримата музиканти свирят на китара. После мама си преглеждаше блогосферата и попадна на клип, в който ръцете на музиканта свиреха на пиано в близък план. После дойдоха много клипове, в които музиканти свирят на пиано или китара и пеят детски песнички. Кай изгледа всичките, по сто пъти. Беше ненаситен. Започна да свири на въздушна китара и въздушно пиано. Получи за подарък детско пиано. Конвенциалната мъдрост нарежда, че едно дете трябва да почне с пиано и е готово да почне занимания по пиано на 4 години. За китара му трябват още две години ядене и бягане, докато укрепнат пръстчетата. Пианото беше хит известно време, но Кай продължи да свири основно на въздушна китара както и на пръчки, дървени лъжици и каквото може да се приспособи на китара. Като навърши три години, получи за подарък една истинска детска китара, с истински струни и малко тяло, която веднага отиде в шкафа, очаквайки го да порасне. След половин година мама се смили и му даде китарата. Кай започна да дрънка с перце, а впоследствие, след като загуби перцето множество пъти, след раздразнителните откази на родителите си да му търсят перцето, и с пръсти.

Хубава традиция е българският прощъпулник. Дай му на детето избор и посоки, и виж накъде ще посегне, накъде ще закрачи. Човек прощъпулва цял живот. Но детето се ражда с някакави наклонности и предпочитания, и работата на родителя е да го изложи на ветровете, пък който вятър го понесе на раменете си, той ще е мисията и кармата.

Докато седяхме в яхтклуба, едно заведение със заградено пространство за деца с множество пързалки, пясъчник и изкуствена трева, наблюдавах тайфата от деца на тревата. Без да се познават предварителмно, те се търкаляха дружно, гонеха се, правеха колела и други гимнастически чудесии, като дори ходеха на ръце и стояха на главите си, а повечето нямаха и десет годинки. Братът-близнак на Кай се покатери сам на не особено достъпната кула върху пясъчника и вече няколко минути празнувахме неговото постижение. Сам той си пляскаше, щастливо ухилен до уши. Аз гледах по-големите деца демонстриращи завидни гимнастически умения и страшно се радвах, че моите деца стават свидетели на такова можене и правене. Кай се страхуваше да се покатери на кулата сам и вече се бях примирила, че може би няма да имам двама атлети. След известно време той дойде при мен и ме задърпа да го водя в другата част на заведението, където на сцената един симпатичен младеж с китара забавляваше гостите без деца. Отидохме с Кай досами музиканта и седнах на един стол, докато Кай без никакъв свян се залепи за сцената, вперил поглед в китарата. От една-две седмици неговата собствена китара беше напуснала тъмното си място в шкафа и се възроди за нов живот. Оказа се, че упражненията по свирене/дрънкане са възобновени покрай детския кемп в училище, на който инструкторката по световен фолклор беше поканила сина си да изпълнява песните, които децата учеха - от американски фолклор до Харе Кришна. Една вечер Кай дори ми сподели, че докато децата танцуват, той иска да им свири. Ето и сега, момчето свиреше и пееше на сцената, и като видя Кай му каза здрасти. Кай се дръпна и се сви при мен. "Май го уплаших", каза музикантът. Обясних, че детето просто гледа китарата, защото иска да свири на китара. Той го покани на сцената и за моя изненада Кай се качи без никакъв свян. Музикантът клекна до него и му подаде китарата си, голяма колкото детето може би. На колене Кай я прегърна и със свита ръчичка, както е виждал наживо и на видео, енергично задърпа струните, докато лявата ръка играеше по грифа, без да се притеснява от микрофона и дори отговори на въпроса как се казва. Звукът,който излезе изпод ръцете му беше напълно истински. Сцената действително е магично място. Аз стоях настрана и не можех да си скрия усмивката, нито сълзите. Някаква невероятна емоция е да видиш как музиката и стремежът за себереализация извират от недрата на някаква вътрешна необходимост, някакво озарение и щастие, дарявайки самочувствие и осъзнатост дори и на едно малко човече на 4 години, което не можа да се покатери на кулата на пясъчника, за да не падне, но без никакво притеснение и тренинг, прави невероятен прощъпулник с китара на сцена. Кай дърпаше струните сякаш цял живот това е правил, на колене, почти закрит от тялото на китарата. Музикантът и той на колене до него музицираше с глас, импровизираше. "Справя се прекрасно, свири точно на място", похвали го. "Дами и господа, ето един бъдещ китарист, може би един бъдещ Елвис Пресли. Светът има нужда, мисля си, от един нов Елвис Пресли." Публиката ръкопляскаше, аз взех Кай, все още щастливо усмихнато-разплакана и го дръпнах настрана, за да продължи концерта. "Няма много пари в този занаят, приятел, но всички момичета са твои," усмихна се момчето и продължи концерта. В този момент заваля летен дъжд и тъмнината ни отнесе - две щастливи малки момчета и емоционалните им родители.

Аз не откривам, аз преоткривам!

Още едно бързо премигване на фотоапарата през Остин, Тексас. Аз не откривам, аз преоткривам. Преоткривателството е по-дългата тръпка. Аз съм в историята на този град, анонимна прашинка, и ние сме много, ние сме на всеки нанометър. Да се завърнеш в миналото си жив и бодър, без да искаш нищо от него, просто така, наслаждавайки се на гледката, е награда за пътя ти през теснотиите на навика, световъртежа на прехода. Аз съм лампата от фотографията малко по-долу, която осветява архива на тексаския парламент, осветява ми кадъра, през два прозореца.