1Q84

Харуки Мурaками издаде тия дни "всеобхватния" си роман "1Q84", "най-амбициозният и обемен" проект на писателя досега, по негови думи. Поради монументалния си обем от малко над 1000 страници, е публикуван в две части. Разбира се, в превод най-вероятно текстът ще е по-кратък, тъй като авторът консултира английските си преводи и често редактира след издаването, и съкращава (къде по заповед на издателствата, къде по собствена инициатива) текстовете си за американския пазар. Най-успешният японски съвременен писател и неговият издател държаха в тайна всякакви подробности за книгата, освен нейното заглавие. Никакви рецензии, предварителни интервюта, прес съобщения и препоръки. Съвсем в стила на стеснителния писател, отбягващ людския шум. Предавайки се от уста на уста или от блог на блог, по-точно, заглавието изнесе на плещите си цялата рекламна кампания на книгата. Пазейки в тайна сюжет, теми и герои, авторът и издателят на "1Q84" разчовъркаха любопитството на хиляди фенове в Япония и по света, които си блъскат главите по онлайн форуми и блогове какво означава буквичката Q. Тази евристична задача до голяма степен спомогна за увеличаването на японския тираж на книгата стремглаво и лавинообразно от предварително замислените 100 000 на 480 000 броя. Цифрата девет на японски се произнася "кю", което съвпада с названието на англоезичната буква Q. Това естествено насочи много фенове към книгата на Оруел "1984". В Барселона Мураками казва в интервю за "Кларин": "Оруел написа "1984" с поглед към бъдещето, а в моя роман аз искам да направя обратното, да се обърна към миналото, но без да губя и бъдещето от погледа си."

Книгата вече е на пазара и множество начетени американци коментират с огромно съжаление невъзможността си да я прочетат на японски, примирени, че такава тухла ще отнеме поне две години за превод. Което означава, че те ще трябва да чакат две години да прочетат най-амбициозния проект на Мураками! Подобни признания в контекста на американската култура оначават, че японският писател е успял да си създаде една значителна публика в литературна среда на крайно разглезени от свръхпредлагане на сюжети и стилове потребители. Изразената страст от американска страна да се чете преводна литература звучи почти толкова сюрреалистично, колкото и всяко едно от произведенията на Мураками. Така биха реагирали може би, ако Толстой беше жив и напишеше продължение на "Ана Каренина", библията на руската проза в Америка. Мураками си има любим американски преводач, Джей Рубин, който обаче превежда само неща, които му допадат, тоест по-добрите неща. За това дали книгата е добра или не, според някои фенове, може да се съди и по това дали Рубин ще се заеме с превода.

Един от американските блогъри в Япония започна акция за четене на книгата "наживо" в блога си. Докато чете, Дейниел Моралес пише впечатленията си на http://howtojaponese.com/2009/05/, без да издава особено много факти. От неговите записки обаче става ясно следното:
Книгата започва със следното изречение: "Радиото в таксито беше нагласено на радиостанция за класическа музика". Действието се води в трето лице единствено число и се развива бавно, както може да се очаква. Мураками преработва стари теми - за спомена/съзнанието, акта на писане, литературните среди (Мураками по принцип стои настрана от тях и почти не се показва на светло в Япония, за разлика от интензивното си задокеанско присъствие), втората световна война, религия. Действието се развива през 1984 година, а символът やれやれ, произнасяно като яре яре, е една от любимите фрази на писателя и означава примиреност или състоянието, в което изпадаш, след като ти се случва нещо недобро и неподдаващо се на контрол. Препратки към Нат Кинг Коул и Стенли Кубрик. 1Q84 е обяснено с цитата от книгата: "1Q84 - ето така ще назова този нов свят, реши Х (редактирано от Дейниел). Q е Q от въпросителния знак (на английски ‘question mark.’ бел. З.М.). Това, което ражда въпрос." Дейниел, който много харесва Мураками, счита, че поне в първите стотина страници авторът пише май най-вече за себе си, и че е прекалил донякъде. Засега няма други англоезични рецензии, но нетърпението на публиката на Харуки Мураками расте.

Ноктюрни мисли за лека нощ

 











Вали през ден. Ето, сега е нощ, около два часа, някъде из прерията воюват небесните сили, гръмотевиците ме държат будна, светкавиците се вясват над прозореца като съседска котка, дъждът си изтича, пои прясно окосената ливада. Дивите слънчогледи в алеята пред къщата си отгледаха високи, високи чела, украсили гъста горичка. Заглушиха отдолу храстите и фрезиите. Този дъжд през ден ги храни сякаш са му деца първенци. Красиви са с малките си жълти главички, накацали върху жилави, змиеподобни стъбла и огромни бухлати листа. Скачат със сантиметри през ден в неистова превъзбуда за слънце.

Helianthus annuus, или годишното слънчево цвете, е единствената важна зърнена култура, зародила се в земите на Северна Америка. Индианците от предколумбово време събирали дивите цветове, а някои дори отглеждали слънчогледи, много преди царевицата да пристигне от Мексико.Те извличали маслото като удряли семената с кремък, а след това ги варели във вода и събирали отделеното масло от повърхността на водата. Маслото ползвали за намазване на коса, като основа за бои, а също така извличали лилава боя от семената. Една от версиите за името на щата Тексас е свързана именно със слънчогледа. Когато било пренесено в Мексико, назовавали го maiztejas, маизтехас, или тексаска царевица. Думата teja, теха, означава плочка, и може би се отнася до плочковидния дизайн на семената в слънчогледовата пита. След като е пренесено в Европа растението добива популярност като маслодайна култура първо в Русия. През 80те години на 19 век руснаците успяват да облагородят слънчогледа и да отгледат разновидност с големи размери. До скоро 90% от добивите на слънчогледово масло са регистрирани на територията на Украйна.

Вчера окосихме тревата. Замириса на поле. Отворих всички прозорци, за да попият мебелите аромата на прясно окосена трева. Няма стена без прозорци в тази къща. И на гърба си има очи. Ако махна стъклата, ще стане разградена къща. Ако отворя вратите, вятърът почва да фучи по коридорите. Ще ни отвее. Ето, сега гърми и звуковата вълна пробива през всички прозорци, както и тихият ритъм на дъжда. Все едно сме в гръмотевична камера, но под покрив. Специален покрив със специално уплътнение, което спира вредните слънчеви лъчи. Присветна. Удари гръм, дълъг колкото половин народна песен. Сякаш се изтърколи по хълмовете и се търкаля, търкаля... Навън няма жива душа, надявам се. Живата душа навън без друга жива душа ще се уплаши. Уличните лампи са кът и си е чернота, въпреки близостта на парка Фиеста, университета и моловете Рим и Ла Кантера. Строят начисто, изсичайки хиляди дървета и строят красоти. Когато се строи върху наличен културен пласт, се плучава еклектика. Комплекс "Лазур" в Бургас е еклектика. Грозна еклектика от малки бетонни блокчета от жилищни кутийки, набутани между доста по-едрите тухлени блокове от друга епоха на мястото на още по-ранните къщи, събаряни наред. В южен Тексас строят с цветен камък, с варовик и гранит, с водопади, светлини и презасадени огромни палми. Ла Кантера и Рим са огледала на модерна архитектура. Фиеста, огромен увеселителен парк, е построен в котловинка, избита в гранита с мощни взривни устройства. Километри от релси се вият във въздуха на фона на остро накъсана скала. Ла Кантера с ултрамодернистичния си архитектурен дизайн и европейска концепция на променадата, е по-интересен именно като стъргало вместо мол, съвкупност от магазини с някакви стоки вътре. И е толкова цветно, латиноамериканско и югозападно, с избуяла растителност и поточета, и алуминиеви витиевати покриви там, където ги има, че усещането е за жив музей на съвременното изкуство и мода.
Докато си мечтаех за съвременна архитектура, дъждът спря, макар че небето все още се въси и бучи. Далече някъде, заминават си гръмотевиците. След няколко часа ще е чудно утро, преди да ни споходи дневната жега. Ще мирише на мента и пресен въздух. а след няколко часа всичко ще залинее пак, освен слънчогледите. Те ще са още по-високи и жълти, защото са родени в точното време на точното място.

О письменехъ (За буквите) oт Черноризец Храбър (IX- век)

/св. св. Кирил и Методий/





И така изпърво славяните нямаха книги, но с черти и резки четяха и гадаеха, бидейки още езичници. Когато се покръстиха, принудени бяха да пишат славянската реч с римски и гръцки букви, както прилегне. Но как може да се пише добре с гръцки букви: богъ или животъ, или (много), или (църква), или (очакване), или широта, или (отрова), или (къде), или юность, или (език) и други подобни на тези? И така се продължава много години.

Подир това човеколюбецът Бог, който строи всичко и не оставя човешкия род без разум, но всички хора довежда до разум и спасение, смили се над славянския род, та му изпрати свети Константин Философ, наречен Кирил, мъж праведен и истинолюбив, който им сътвори тридесет и осем букви, едни по образец на гръцката азбука, а други според славянската реч; отначало започна по гръцки: те прочее казват алфа, а той - азъ. И тъй двете азбуки започват с азъ. И както гърците направиха своите букви по подражание на еврейските, така и той - по образец на гръцките. У евреите първа буква е алеф, което ще рече учение: като се заведе дете на училище, казва му се "Учи се" - това е алеф. По подражание на това и гърците казваха алфа. И тоя еврейски израз така се пригоди към гръцкия език, че вместо да казват на детето:"Търси учение", казват алфа, което на гръцки значи търси. Подобно на това и свети Кирил постави като първа буква азъ. И като първа буква азъ, дадена от Бога на славянското племе, за да се отворят устата при обучението на разум чрез буквите, тя се произнася с широко отваряне на устата, а другите букви се произнасят и възгласят със слабо отваряне на устата.

Ето тези са славянските букви и така трябва да се пишат и изговарят: а, б, в, г, дори до .
Някои прочее казват: "Защо Кирил е създал 38 букви? Може и с по-малко да се пише, както гърците пишат с двадесет и четири." А те не знаят с колко пишат гърците: те имат двадесет и четири букви, но с тях не се изпълват книгите, та са прибавили 11 двугласни и три за числа - шест, деветдесет и деветстотин. Така се събират тридесет и осем. Подобно на това и по същия начин свети Кирил създаде тридесет и осем букви.

Други пък казват: "Защо са славянските книги? Тях нито Бог ги е създал, нито ангелите, нито са изначални, както еврейските, римските и елинските, които са още отначало и са приети от Бога?" А други мислят, че сам Бог е създал буквите, и не знаят какво говорят окаяните - и че Бог бил заповядал на три езика да се пишат книгите, както пише в Евангелието: "И имаше дъска, написана на еврейски, римски и елински." А славянския език го нямаше там, затова и славянските книги не са от Бога. Но какво да речем на това или какво да кажем на такива безумци? Но все пак нека да им кажем онова, което научихме от светите книги - че всичко поред иде от Бога, а не от другиго. Бог не създал еврейския език по-напред, нито пък римския, елинския, а сирийския, на който е говорил Адам, и от Адам до потопа, и от потопа, докато Бог раздели езиците при стълпотворението, както пише: "Размесени бяха езиците." И както се размесиха езиците, така стана с нравите и обичаите, и наредбите, и законите, и изкуствата между народите. На египтяните се падна землемерението; на персите, халдеите и асиряните - звездобройството, гаданието, лечението, магиите и цялото човешко изкуство; на евреите - светите книги, в които е написано, че Бог сътвори небето, земята и всичко, що е върху нея, и човека, и всичко поред, както се пише; на елините пък даде граматиката, риториката, философията. Преди това обаче елините нямаха на своя език букви, а пишеха своята реч с финикийски букви. И така беше много години. Като дойде отпосле Панамид, почна от алфа и вита и изнамери на елините само шестнадесет букви. После Кадъм Милиски прибави още три букви. И тъй, дълги години пишеха с деветнадесет букви. После обаче Симонид изнамери и прибави две букви, а писателят Епихарий изнамери три букви и така се събраха двадесет и четири. След много години Дионисий Граматик изнамери шест двугласни, после друг - пет и друг - три за числата и така мнозина през дълги години едва събраха 38 букви. Подир това, като се минаха много години, по Божия заповед се намериха седемдесет мъже, които преведоха от еврейски на гръцки език Светото писание. А славянските книги сам Константин, наречен Кирил, и буквите сътвори, и книгите преведе за малко години, а онези мнозина, седем души, за много години техните букви наредиха, а седемдесет души направиха превода. Затова славянските букви са по-свети и повече за почит, защото свят мъж ги е сътворил, а гръцките - елини езичници.
Ако пък някой рече, че не ги е нагласил добре, защото и сега още се доуреждат, ще дадем този отговор: и гръцките букви многократно са били преправяни от Акила и Симах и от други мнозина. По-лесно е едно нещо после да се поправи, отколкото за пръв път да се създаде.

Ако попиташ обаче гръцките книжовници, като речеш: "Кой ви е създал буквите, или пък превел книгите, или в кое време?" - то рядко измежду тях някои знаят. Ако попиташ обаче славянските книжовници, като речеш: "Кой ви е нагласил азбуката или превел книгите?" - то всички знаят и ще ви отговорят: "Свети Константин Философ, наречен Кирил: той ни създаде буквите и преведе книгите, и Методий, брат му", защото има още живи хора, които са ги видели. И ако попиташ в кое време - то знаят и ще рекат, че във времето на гръцкия цар Михаил и Борис, българския княз, и Растица, моравския княз, и Коцел, блатненския княз, в година 6363 (863) от сътворението на света. Има и други отговори, както другаде ще кажем, а сега няма време. Така, братя, Бог е дал просвещение на славяните. Нему слава, чест и власт сега и винаги в безкрайните векове. Амин.




Сказанието "ЗА БУКВИТЕ" е въведено в науката от К. Калайдович през 1824 г., който осъществява и първото му издание. Днес са известни около 80 негови преписа. Те са свидетелство за изключителната популярност на съчинението сред славянските книжовници (особено в Русия) до XVIII в. включително (ако се вземат пред вид и старопечатните му издания). Най-ранният препис е от 1348 г. - в среднобългарския Лаврентиев (Иван Александров) сборник (сигн. F. I. 376).

Тексаски истории. Част 1

Тексас се променя. Все така богат, незасегнат от кризата и консервативен, съвремието на щата не се върти толкова около идеология, колкото около пари. Май е даже твърде толерантен за югозападен щат. Освен ако не става въпрос за пари. И ако каубойското минало се е превърнало в добре конвертируема туристическа пропаганда, включително родеото и разни супер интересни местни фестивали, както и практиката да се носят каубойски шапки и ботуши, и да се карат камионетки с размери ХХХХL, то историите с живи хора се променят с духа на времето.

Сан Анджело е стохиляден град в ултра-консервативните баптистки западни тексаски прерии. От три дни той се намира в епицентъра на сапунен сериал с истински герои, драматични обрати, страсти в духа на "Ана Каренина" и щекотливи подробности.

Преди шест години 26-годишният Дж. У.Лоун е избран за кмет на града, про-форма длъжност с две-годишен мандат, без портфейл, със задължения на редови член на градския съвет. През май 2009, 32-годишният Лоун, с републиканското вероизповедание и имотен бизнес, е избран за четвърти кметски мандат на града, подкрепян от 89% от населението. Както много щатски политически служби, и тази е символично заплатена, $600 на година, но носи политически дивиденти на ползвателя, и най-малкото консултантско бъдеще. Мнозинството харесва Лоун и хвали неговата общителност, енергия, инициативност и умение да се сработва с различните общински институции. Заклеването е било насрочено за вторник, 21 май, по време на общинското заседание. Този вторник обаче градският управител Домингез получава есемес от Лоун, в който избраният кмет съобщава, че няма да присъства на заседанието този ден. Малко по-късно във вторник, Домингез получава втори есемес от Лоун,в който се казва, че му е пратено писмо. Писмото пристига в 8 сутринта в сряда и в него се намира молба за напускане на кметският пост по лични причини. Лоун също така уверява членовете на съвета, че е добре, но не е в Сан Анджело и не знае кога ще се върне. "Знам, че не съм избрал най-подходящото време за това съобщение, но това решение е резултат на не по-малко сериозни лични причини", пише той. Решението всъщност започва да се оформя около 9 май, деня на изборите, тоест десетина дни преди заклеването. В сряда Лоун разкрива, че има връзка с човек с мексиканско гражданство и с неуредени щатски имиграционни документи. Поради което и кметът решава, че не може да се закълне в Конституцията на Щатите и Тексас, нарушавайки ги като поддържа връзка с нелегален имигрант. Историята става все по-пиперлива, след като се оказва, че връзката е хомосексуална, и че Лоун се запознава с любовника си през април, по време на кампанията за кметското място, тоест има-няма два месеца. И че хомосексуалността на Лоун е "най-лошо скриваната тайна на Сан Анджело". Кметът заявява, че иска да прекара живота си с любимия и се е наложило да замине с него срочно за Мексико, за да се уреди статута му. Лоун има и американско, и мексиканско гражданство. Това са засега фактите. Споровете в мрежата обаче се разгарят с всеки изминал час, засягайки темите за гей-браковете, за честния политик, за безотговорния политик, за контрапункта любов-служба в интерес на обществото, за личното щастие, за Тексас и назадничавите/напредничави идеали, и т.н.

Тъй като историята все още се развива и е не по-малко кинематографична от тази с войника с розовите гащи в Афганистан, уверена съм, тепърва ще бъде заобичана от медиите. Малък град в консервативната прегръдка на прерийния Тексас с особено популярен новоизбран млад гей-кмет за четвърти (!) мандат осъмва с история за бягство, политика и непозволена любов в най-добрите уестърновски традиции. Сравненията с "Планината Броукбек" вече заливат интернет.

И все пак, преди да сме чули края на тази история, в главата ми се въртят следните мисли:

-- американците са едни от най-практичните и пресметливи хора, особено млади политици с шестгодишен стаж и сексуална ориентация, която ще ги изстреля в звездна орбита за следващите избори;
-- в малки градове в прериен Тексас съдиите са най-често ултракосервативни републиканци и да се "оправи" статута на нелегален имигрант не би трябвало да е кой-знае колко сложно;
-- в тези градове никой не преследва нелегалните имигранти, или работната ръка на местните фермери, защото оттам идват парите;
-- любовникът не е селскостопански работник, а студент с просрочена виза
-- забягването в Мексико "мирише" лошо. Забягват винаги крайно-нуждаещите се от закрила от закрилата на закона. За имиграционните проблеми си има имиграционни адвокати. Забягването в деня на заклеването в служба поставя акцента върху тази служба, особено след като си изхарчил стотици хиляди за изборна кампания. Може би Лоун "купува" време. Може да е и истинска история. Може да има и криминален елемент. Засега предложената версия е романтична;
-- може и да съм мнителна, но това не е типична тексаска история. Засега. Ако се появят информации за пари или криминални прояви, ще е типична съвременна тексаска история. Мексико е новият Тексас. Там е земята на неограничените възможности и втория шанс. Поне така си мислят, докато не ги хванат.

Деца и политика: Аз мога да чакам

Тази седмица мина в полусън. Небето в Тексас е толкова ниско, че върховете на покривите раздират облаците. И когато вали и е мрачно и нагнетено, не само къщите сивеят. Сивеят настроения, отношения, чак дишането ни сивее. Тази седмица времето настина кашляше гръмотевици и лееше сълзи, ама поройни и стремителни, погребващи в пръстта крехките ми доматени филизи и ниския боб, и краставиците, и неумиращия ми оптимизъм. А когато оптимизмът е на привършване, няма нужда да се пише каквото и да е. Чака се. Търпението е златна мъка. Затова и се изговаря на глас, не се просто чака. И тригодишни деца схващат разликата. Научих близнаците да казват: "Мога да чакам" и о, небеса, наистина се научиха да чакат. Обикновено желанията и командите се стичат към майка им като пролетно буйно изворче и додето съм дала вода на първия, вторият вече напомня с нестихващ рефрен за своята вода, а Даниела желае нова царевична питка. Междувременно първият вече пищи, а не мрънка. Брат му интелигентно усеща, че ако не запищи и той, желанието му ще изгуби приоритет, а през това време сестра им се включва в хора с приятен женски сопран. И в крайна сметка никой нищо не получава. И въздухът се нажежава от невротизъм, а от майката се изисква изключителна прозорливост и мислене в перспектива. Докато не се научиха да казват "Аз мога да чакам." По няколко пъти. За десет секунди майката-спринтьорка успява да вземе-даде-прибере-смени-изчисти-попие-подсуши-сервира-нареже според случая необходимото съществително.

Разбира се, колкото е важно за тригодишните да могат да чакат, толкова е важно и за двайсет, и за трийсет и повече годишните да не могат да чакат. Да не чакат благородната партия да се роди, благородните хора да се заемат с политика, Европа да прати своите министри и военни спецчасти, че да изчистят боклука от българската политическа и икономическа сцена, да дойдат инвестиции в страната, че да ручат наново хората, мафията да измисли поредната пералня, че да си вложат натрупаните пари и вече не просто да са собственици на земи, кафененца и апартаменти, но и едри, богатеещи собственици с много земи, кафененца и апартаменти, защото производството, нали, някой друг го прави, я чужденците, я политическата върхушка. Политическите страсти български стават все по-театрални и все по-демократични. През петилетка се формира нова голяма партия, която събира хора от кол и въже. Кой е казал, че обикновеният, редови гражданин няма думата? Всеки може да се запише в новата партия и тъй като малко са активните, човек, и новозаписал се, може да блесне с желанието си да мърда, да прави търкала, да бърка кофража или каквото там се изисква, според слушането. Преговорите често се водят по кафенетата. Например, когато си бях в България преди две години подочух един герберски разговор на съседната маса и, ако нямаше да си тръгвам след няколко месеца, щях да запазя интереса си към говорещите, тъй като обсъждането беше пълно със стратегеми и съюза "ако", както и с дефиниции разни. Може би щях да ги заговоря, да потопя ръцете си до лактите в това тесто за нов козунак (м-м-м), че да репортерствам от сърцето на изригващия вулкан. Все пак натрупала съм опит, говорейки с непознати майки по пързалките. За да влезеш в новите листи, мисля си, трябва да имаш или връзки (пари), или интересна биография. Или да знаеш много хора. Май последните са сред най-ухажваните. И трябва да си припрян, да създаваш впечатление на много активен човек. Модерен човек.

Не се надявам на преобразени партии, било то и сини. На врели и кипели в борбата политическа, било то и талантливи писатели, и талантливи политици. Надявам се повече идеалисти да успеят да преминат през политическите сита за вярност и да влязат във властта. Нещо като комунистическите нелегални "ядки". Идеалистите са тези, които и да изпълняват партийна поръчка не могат да спят нощем от угризения, вземат (според законите на накаканизаните косове), но после дават под някаква друга форма, може би ще уредят с поръчка спуснатия парашутист по партийна заръка, но не винаги. Понякога ще се запънат. Някак си ще балансират. Ще им избият чивиите в един момент. Ще се надушат с други такива и ще се почне дисент/дисант. Въобще ще променят статуквото. Без да се (ги) самоубиват. И най-важното, ще са безстрашни. Защото възпитаваните в комунистически елитизъм са по-безстрашните засега. Все пак зад тях стои цялата полицейска и политическа машина. Децата им също, в името на гарантирано-елитисткото им детство и настояще. Тяхната носталгия по детство на избраници по произход (улучили "спермената лотария" по думите на Уорън Бъфет) вече избива безсрамно по блоговете им и в книгите им. Както и в налагания софийски дискриминационен език. Ще ги познаете по бащините и майчини техни биографии, незачитане на работа в екип, доносничене на големите шефове, дори и да не е поръчано, дори да е просто литература за това кой какво казал (така се почва, виждала съм такива писания), лобиране за техни фирми при каквито и да е конкурсни избори на поръчки, а ако не спечелят, омраза, воюване до последна капка кръв, при крайна цел уволняване на виновника. Според българския политически цикъл промяна ще има, но тези избори са предварително обречени според модерните представи за демократично управление. Да не говорим, че се задава криза. Кризата е идейна. Как да се умножават парите в криза? В тотална разруха? Не останаха варианти. Пък и на никой с пари не му харесва да е васал. Гледайте кризата на париимащите и съобразявайте политическите си опции. Добре е да има оптимизъм, обаче. Рано или късно нещо ще се спука. Такъв тип оптимизъм.

Иначе, да са живи и здрави братята украинци, които създават модерно абсурдистко изкуство в момент на доста сериозна криза в държавата си. И никой не ги отбеляза. След Верка Сердючка изпратиха на Евровизия Светлана Лобода. Моите деца страшно харесаха мустакатите казаци и дамата с козяци на рамене. Събирателен образ на Руслана + Верка Сердючка + доза Gogol Bordello. И, естествено, весел:

Любимите песни на руснаците по случай Деня на победата

Историята на Европа е дълга и кървава. 64 години след последната ужасяваща война, в която загинаха над 50 милиона човека, историята е записана от всевъзможни гледни точки и архивирана, включително и в youtube, за масова употреба и назидание. Гледайки документалните филми за втората световна война и разказите на участниците в нея, остарели мъже и жени с ясни спомени и изгарящи емоции, 60 години постфактум, улавям рефрена във всяко изказване. Страх. И в атака, и в отбрана в Европа в продължение на шест години царува страх в неистови мащаби, и смърт, и ужас, и скръб.

На 9 май Берлин пада. Краят започва с мащабна априлска атака на Съюзническите войски на източния и западния фронт. Сталин е бързал да приключи агонията за майския си парад. Хиляди малки трагедии се случват междувременно. Смъртта, разнесена от есесовските батальони из цяла Европа и Русия, е избутана обратно в земите на своя инициатор и за първи път самите германски войници и техните семейства са принудени да се бият за род и родина. И тогава сякаш войната за тях става истинска и желанието да оцелееш надделява над патриотизъм, лоялност и илюзии. На война човеколюбието е последна грижа за човечеството. И случват се сексуалните изстъпления на руските войници в Берлин, продиктувани от желание за мъст. Както и изстъпленията на самия Хитлер и неговата военна машина спрямо собственото му поданство, включително хвърлянето на Хитлер Юген, деца на 12-16 години, срещу тежко въоръжените войски на Съюзниците, и безпричинните убийства по фюрерска заповед на германски войници и офицери, неволни "виновници" на една или друга несполука.

Според документалните кадри немските войници и цивилни в тези последни дни са били изправени пред един единствен и доста лесен цивилизационен избор - на кого да се предадат, на руснаците, които пращат в Гулаг в Сибир, или на американците с грижата им за ранените и лагерите за военнопленници? Още по-абсурдно звучи, на фона на бруталната война до този момент, инстинктът за самосъхранение у германците, предаващи се с хиляди в ръцете на американските войници. Още по-брутално е описанието на тунели с хиляди бежанци, жени и деца, заливани с вода покрай неизбежните бомбардировки и разрушения на инфраструктура. Във всички архивни кадри главен герой е смъртта и човешката низост. А смъртта във всеки божи ден до 9 май 1945 година се измерва с хиляди последни човешки дъха. Девалвация на живота, защото някак си говоренето е отишло на втори план, заглушено от пропагандата, прагматизмът е изтласкан назад от маниите за величие и чисти раси на разни диктатори, от сталиновата нечовешката лукавост, насъсвайки един генерал спрямо друг в преследването на силно егоистични политически цели. Умората от войната е огромна. Когато заглъхват оръдията, хората изпитват облекчение. Страхът обаче ще се оттегли в сънищата им. А психичните травми и спомени никога няма да се изтрият от паметта им.

Валентин Tюпиков, дядото на моя съпруг, е мобилизиран в украинската армия на 19 години след ускорена офицерска школа. Поверяват му взвод от затворници и го качват на влака за фронта. Още в първите часове той им връчва парите за тяхното изхранване. На всяка гара затворниците слизат за малко и се връщат я с кокошка, я с хляб. Когато пристигат на фронта, му връщат парите. След това многократно спасяват живота на младока офицер, губейки в замяна своя грешен живот, един по един. Дядо му не обичал да говори за войната, пък и войната не слизала от екрана на телевизорите. Любимата военна песен на руснаците и след войната, и все още е прочувствената "Тёмная ночь" от филма на Леонид Луков "Двама войника" в изпълнение на Марк Бернес, изключително талантлив певец и актьор, превърнал се в секссимвол на руското кино. Казват, че първият тираж на плочата с песента е бракуван, тъй като в звукозаписното студио техниците плакали и сълзите им падали върхи матрицата на диска. "Тёмная ночь" е лична изповед на един войник към жена си, която приспива детето сама и го чака с насълзени очи, вдъхвайки му увереност, че ще се върне невредим.



Тёмная ночь только пули свистят по степи
Только ветер гудит в проводах, тускло звёзды мерцают
В тёмную ночь ты, любимая, знаю не спишь
И у детской кроватки тайком ты слезу тираешь
Как я люблю глубину твоих ласковых глаз
Как я хочу к ним прижаться сейчас губами
Тёмная ночь разделяет, любимая, нас
И тревожная чёрная степь пролегла между нами
Верю в тебя, дорогую подругу мою
Эта вера от пули меня тёмной ночью хранила
Радостно мне, я спокоен в смертельном бою
Знаю - встретишь с любовью меня, что б со мной ни случилось
Смерть не страшна, с ней не раз мы встречались в степи
Вот и теперь надо мною она кружится
Ты меня ждёшь, и у детской кроватки не спишь
И поэтому знаю со мной ничего не случится .

Ето още три много любими на руснаци и украинци военни песни:



официалната песен за Деня на победата:и любимата песен "Смуглянка" от филма "В бой идут одни старики" на режисьора Леонид Быков:



Валентин Тюпиков и жена му, медицинска сестра по време на войната, участват и в подстъпа към Берлин и посрещат там деня на победата. Той превъзмогва от време на време нежеланието си да сподели впечатленията от войната, за да разкаже някоя и друга смешна история. Още, за да каже, че най-трудно се убива първия път, за всички останали е имало водка. В съня си обаче не престава да вика някого напред в боя.

Историята на завземането на Берлин е разказана подробно с архивни материали в няколко филма, качени в Youtube. Поради показаните жестокости и емоционално потресаващи кадри, слагам само връзки:
http://www.youtube.com/watch?v=Iw7G0IcCKRM
http://www.youtube.com/watch?v=t1d3FJeAhd8
http://www.youtube.com/watch?v=U0VOO5x0MNY
http://www.youtube.com/watch?v=8H7eNUpBy7Q

И накрая, песента "КУПИТЕ ПАПИРОСЫ" изключитено популярна след войната в СССР и особено в еврейска Одеса. Написана е от Херман Яковлев под впечатление на стотиците деца, преживяваши на улицата по време на хитлеристката окупация в полския град Гродно. Беломорканал, показани в клипа, са най-евтината марка цигари в земите на бившата СССР, и досега много популярни и запазили първоначалния си дизайн. Тези цигари са кръстени на канала, свързващ Бяло море и Онежското езеро, построен между 1931 и 1933 година от затворниците в ГУЛАГ. По време на строителството му умират между 50 000 и 200 000 работници. Песента се изпълнява на идиш и руски език.



През 1994 година в Мюнхен в един мразовит коледен ден един възрастен германец ни чу да си говорим на български и спря да се похвали, че говори малко руски. Междувременно един французин се беше присъединил към нас. Попитахме новия си познат къде може човек да изяде една вкусна супа и той ни поведе към близко заведение на негов приятел и ни почерпи с глюквайн, горещо вино с подправки. После ни разказа, че след войната е работил в СССР като инженер пет години, строейки жп линии, и че можел доста сносно да говори руски. Беше му приятно да си общува с нас, макар че французинът седеше намусен и разсеян и не желаеше контакт с добронамерения германец. Най-вероятно е бил от онези пет хиляди германски пленници,които за разлика от много други свои сънародници са успели да се завърнат живи в Германия. Някак си след 60 и повече години и на фона на разтърсващия видео архив, втората световна война става все по-неразбираема и зловеща, показвайки злото заложено в човешката природа, както и безумното желание за оцеляване и помирение. Дори и с чаша глюквайн в хубав коледен ден.

Малки художници

Фиеста, големият априлски купон в Сан Антонио, който тази година съвпадна с Великден, се празнува не само по улиците и клубовете в града, но и в детските градини. Тригодишните ми синове посещават детска градина с артистичен уклон. Там всеки празник се чества със съответната художествена продукция. Едни от най-интересните прояви на Фиеста в града са водните паради с украсени флотилии по Ривъруолк, ограденият с буйна растотелност, кафенета, ресторанти, хотели и дискотеки канал в центъра на града, или т.н. малката Флоренция на Тексас. В детската градина пък кутии от обувки се превърнаха от малки картонени пепеляшки в разноцветни, бухнали в цветя и други фльонги, лодки. Всяка група си имаше своя тема. Поради лошото време парадът се проведе в сградата на градината, вместо до басейна, и децата обикаляха по разписание общата зала с кутии в ръце. По стените се виждат артистичните плакати по случай Великден и Фиеста. Чрез разнообразни рисувателни техники и всевъзможни теми се изучават цветове, броене, писане, чертаене и се обогатява речта на децата. Тъй като на тази възраст децата учат най-добре чрез сетивата и тялото си, особено често се творят рисунки с ръчички и крачета, натопени в боя или шоколад. Разбира се, учителките помагат. Градината е франчайз и темите, пособията и учебните планове и материали се задават централно. За всеки празник и по всеки повод, а в Америка празници бог дал всеки месец, се подновява изложбата от колажи и творби по стените. Покрай тези им занимания, в къщи се е насъбрал един голям кашон с художествени шедьоври и отпечатъци на близнашки пръстчета, а част от тези шедьоври сме колажирали по табла на стените в детските им стаи. Тук са на финала на този снимков материал.

Playing for Change

Какво ще се получи ако 20 музиканта от 4 континента засвирят една песен за мир и щастие на земята от своите балкони, площади, поляни и улици? Едновременно. Сякаш си вървят в квартала и някой им подава микрофон и слушалки, и те се спират за малко, за да си попеят заедно. И ние го виждаме всичко това, прелитайки от Испания в Индия, в Конго, в Зимбабве, в Палестина, Венецуела, Израел, в Южна Африка, Куба, Ирландия, Франция, Бразилия, Русия... Ще се докоснат ли в небесния ефир хармоничните ноти на музиката, която носи любов и мир на земята и в душата? И не, това не е поредният съвместен проект на известни музиканти в името на някаква благородна кауза, макар че Боно, разбира се, пее в някои от клиповете. Това са улични музиканти, едни от най-добрите, като Роджър Ридли от Санта Моника, Калифорния, дядо Елиът от Ню Орлиънс, Кларенс Бекър от Холандия и десетки други, които пеят заедно без да се познават.

"Да свирим за промяна. Десет песни от целия свят" е мултимедиен проект на продуцента Марк Джонсън на път да се превърне в световно движение. Сайтът им е http://www.playingforchange.com. След два документални филма за уличните музиканти и световния мир екипът продуцира току що излезлите на пазара аудио и видеодиск с десет песни, създадени от 100 музиканти и изпълнители от целия свят. Песните вече се въртят в Youtube и Myspace и имат милионна публика. Когато за първи път гледах клипа на "Война/Никога повече проблеми" на Боб Марли, някак си цялата тази риторика за мир и любов по света ми се стори страшно логична и възможна. По брулените хълмове на девалвиралия ми идеализъм се стекоха едрите капки на една дълбоко потисната вяра в хуманното съжителстване. Не че улицата, на която живея, не е съединените щати на всички континенти, но в ежедневния си живот ние не се обясняваме в любов един към друг, пък и едва ли е уместно такова нещо. Боб Марли пее 'един свят, една любов, нека да сме заедно и да се чувстваме добре." Изразено чрез илюзията на киното, изпято и изсвирено от безкрайно анонимни и невероятно талантливи изпълнители сред тълпите, улиците и площадите, на фона на пране, деца, гори, домове, туристи и фонтани, тази музика звучи толкова автентично и непринудено, и вълнува толкова дълбоко, че думите в "Бъди до мен" някак си измиват клишираната си патина и ги чуваш сякаш за първи път: "Без значение кой си и накъде си поел в живота, в един момент ще имаш нужда от човек до себе си. Без значение колко пари имаш, ти имаш нужда от човек до себе си."