Има една книга, която хем искам да притежавам, хем не искам. Затова през месец я взимам от библиотеката, просрочвам трите седмици, презаписвам я два пъти за още 2 месеца, плащам огромна глоба, връщам я, след месец пак я изнамирам и ...наново почвам цикъла. Библиотеката ми прати този път сметка за цената на книгата. Не, аз няма да я задържа, ше им я върна и ще си платя пак огромната глоба, защото всеки ден се нанизват центовете, все пак нека и други хора да ги изтормози тази книга. През цялото това време на монетно-финансови транзакции с местната библиотека, книгата седи на едно рафтче във всекидневната, добре затъкната под тежестта на разни други книги и детски рисунки. Бях почнала да превеждам един откъс от нея, в който авторът разказва как от собственик на бар се е превърнал в писател. Много интересен откъс. Но не заради тези страници си я държа затворник в моята си библиотека. Не заради тях съм се превърнала в крадец на книги (само една и то временно), пази боже. Мога спокойно да си я купя или да преснимам нужните ми страници и да се отърва от нея. Дълго време, може би половин година след като поставих началото на тази странна история, не осъзнавах защо се получава така, че постоянно плащам глоби, и го отдавах на липсата на време и концентрация. Трябваше да прочета една не особено успешна книга, "Гаргойлът" на Андрю Дейвидсън, за да разбера защо съм се привързала така болезнено към Харуки Мураками и неговата мемоаристична книга с есета за бягането и защо хем искам да я имам подръка, хем да не е завинаги.
Гаргойл, или водоливник, в готическата и викторианска архитектурата са каменни скулптури с гротескни изображения на животни, хора или фантастични същества. В книгата на канадеца гаргойлите са скулптури и не са предназначени за отвеждане на вода. Романът започва с едно красиво тънкописно описание на катастрофа, която оставя един мъж обгорял до неузнаваемост. Следват стотина натуралистични до отвращение страници с описания на раните и лечението, преписани от медицински извори и допълнително нагнетени с метафоричен изказ, както и с безвкусни директни обръщения от името на автора/главния герой към читателя. Казвам с отвращение не защото не бих чела такова нещо (чела съм доста хладнокръвно и подробно и документи от аутопсии) или отричам, че съществуват тези реалности, а защото авторите все по-често го правят самоцелно, самодоволно, имитирайки нечий друг успешен постмодерен роман с препратки и медицински описания с цел шоков касов успех. Има една тенденция в американската литература, огледало на капиталистическия им бизнес модел. Ако някой си бие главата в стената и всички знаем, че го прави, не бихме му казали да спре, все пак си е неговият живот и неговата свободна воля, пък не ни и пита. Ако пък започнат да валят монети покрай самонараняването, за отрицателно време ще се увеличи броят на желаещите да си бият главите в стените. И да не текнат пари от всяка стена, кресчендото на надпреварата ще е нескончаемо докато не се превърнем в хрътки и не се хванем за гърлата. Романистите се надпреварват да шокират читателя. Ако има тенденция през миналото десетилетие, а и все още, то е, че супер-натурализмът, под ръка с образователни лекции в някаква не особено популярна сфера на знанието, са иззели функцията на фабулирането. Подобно интелектуално мохито може и да завърти главата на неопитния в постмодерното четене. Лошото на това писане е, че е изключително лесно за имитация от страна на неопитни хуманитари, чиито опит се свежда до местния бар, библиотека, фейсбук контакти и четирите стени на спалнята им. Не е необходимо да измислиш супер припряна история с неочаквани сюжетни ходове и значима философска основа, допълнително сдъвкана от истинския живот или оцеляването му.
В "Гаргойлът" има един-два образа, които са развити в някаква степен. Обикновено са вторoстепенни, имат добри отличителни черти, което означава, че Дейвидсън е усвоил едно от правилата за писане на роман - герои с индивидуални, даже странни, запомнящи се характеристики. Като всеки автор на постмодерен роман, обаче, авторът хваща един маргинал и го повишава в степен главен герой, без да му развива образа, ама въобще. Най-нескопосаният образ в романа е точно той, главният герой, нещастникът, на който хич, ама хич не му е провървяло с близки и далечни роднини, порнографската звезда, която обаче няма афинитет към гей секс, разбира се, чак дотам няма да падаме. В духа на 99% от американските романи действието се върти около смърт и/или жестока рана или деформация на човешкото тяло. Няма как. Пет години криминални сюжети, копирани от архивите на полицията, всяка вечер в продължение на няколко часа по всяка една от телевизиите в борба за рекламодолари доведе до разюздана и невъобразима жажда за телесен и душевен садомазохизъм в американското популярно и не дотам популярно изкуство. И тъй като зрителите не се трогваме вече от рани и кръв, авторите бръкнаха още по-дълбоко в емоционалната бъчва. Ако ще има смърт и то брутална, ще е на дете. Няма как да не ни трогне. Ако ще е нелепа, също. При това, ако е пазарна литература, ще оставят сюжета на ниво физикалност. Ако ще е с претенция за висока литература, ще е описано на красив език и ще ни се открехне вратата към мислите, чувствата и кармата на детето и родителите, и съседите, и престъпника и т.н. (Сиболд). И ще е описано всичко, всяка излишна и кошмарна подробност. И не случайно. Писателите воюват с телевизията, с електронните игри и с Библията. Почти безуспешно. Воюват и със себеподобните си, защото, според мнението на една редакторка на литературно списание, с разцвета на школите за творческо писане към университетите, техниката на писане се е подобрила значително. Тя се оплакваше от това колко по-трудоемко е да изчетеш и отсееш истински доброто сред море от технически умело написани средно качество творби, отколкото сред море от зле написани работи. С една дума, можеш да вмениш на един човек да пише технически умело, но не можеш да го направиш добър писател. Затова пък писателите са неуморими и са се отдали на шокови ефекти.
Почти се бях отказала да довърша книгата, когато взе да става интересно. Хареса ми как е построена върху метафората за любовта като одялкване. Човекът с изгаряния е подложен на непрекъснати дренажи, рязане и пилене на кожа. Мъртвата кожа се хвърля, новата здрава кожа се ползва за пресадяване. Гаргойлите се появяват от парче камък, което скулптурката одялква от излишната материя. Те са вече в камъка. Тя просто ги спасява, изважда ги на бял свят и им дарява по едно от многото си сърца. Ето, появи се и главната героиня Мариан Енгел. Спасителката на обгорения порнографски продуцент/актьор. Оттам се завихри едно прелитане между векове и животи, от средновековна Германия до Италия, Япония и Исландия, из манастири и военни кондоти, една плътно забъркана супа от мистерия, трилър и исторически роман. Де да беше и добре написан от началото до края. Някои събитийни ходове и психилогическа характеристика на героите са изкуствени и кухи. Уж е любовна драма, пък липсва любовната емоция. Андрю Дейвидсън често просто ни казва неща, не счита, че за мен е може би важно да се уверя лично как и защо главният герой - суров войник в миналия си живот - се влюбва в Мариан Енгел и обратното - как една монахиня с огромно бъдеще се влюбва в един обгорен човек, когото тя лекува, толкова лудо, че чак напуска манастира. Пази боже. Думата любов е табу. Но за това после. След многобройни нейни саможертви, на самия финал авторът решава да напъха невероятно глупави баналности в устата на главния си герой, с които той е длъжен да се обясни в любов на Мариан. Той обаче, оказва се, нарочно, защото би я разочаровал, ако я върне от пътя, който сама си е начертала, не казва, а тя, естествено, не чува думите, с които той може да изкупи живота й и в крайна сметка изчезва от книгата по собствено убеждение, оставяйки му едно хубаво материално богатство. Побеснях. Всеки, който си е имал работа с жени, знае, че в такива емоционални моменти жената винаги казва обратното на това, което иска да чуе. И си помислих колко бързо една изключително жизнена, витална, артистична жена може да изгасне в ръцете на един необичащ я мъж. също като главния си герой, и Дейвидсън е самодоволен, декларативен, сухо рационализиращ и студенокръвен като автор. Белите конци, с които е скърпена тази иначе много амбициозна книга, са видими. Изкушавам се дори да кажа, че това е една от първите книги в един пеленачески все още жанр - сантименталният мъжки роман, в който обаче сантименталното чувство любов е табу. Същото се случва и в киното. Гледайте "Махмурлук" ("Hangover"). Кикотех се от началото до края, но никога няма да го призная, ето отричам го веднага, три пъти. Толкова е мизогенично.
Но Дейвидсън в "Гаргойлът" сам не се е усетил сякаш как е създал един невероятно силен женски образ, въпреки идеализацията и пропуските. Мариан Енгел е самостоятелна жена с размах, въображение и сила, каквато малко жени могат да претворят на хартия. Може би защото ние държим да разкажем за вътрешните ни конфликти по един многословен, завъртян, усукан начин. Може би защото не мислим, че сме чак толкова несломими. Андрю Дейвидсън насища пътя на героинята си с такова невероятно количество премеждия, страдания, загуби, вдъхновения и неочаквани обрати, че читателят му прощава, мърморейки. Това, че Мариан Енгел е шизофреничка, че се изтощава, обичайки един мъж и творейки своите скулптури гаргойли, пасва точно на романтичната ни женска визия. Всъщност "Гаргойлът" има доста концептуални попадения, които обаче, за съжаление, заедно не работят. В книгата има четири сантиментални истории за вечната любов от средновековна Япония, Исландия, Италия и Англия, като исландската сага ме разплака. И ето, чудя се как е възможно един писател да пише последователно прекрасно и интересно хибрид между историческа проза, фантазия и трилър и толкова лоша проза, когато е посветена на съвремието ни. Как е възможно? Сякаш двама човека са писали романа. Може би защото все пак е завършил филология, а не университетски курс по творческо писане. Поне въображението и размаха на книгата са ненадминати. Мариан Енгел ме покърти. Може би защото живее на тласъци, отдава се до побъркване на изкуството си, на мисията си, на друг човек, почти заминал си от живота и студенокръвен като змия. Изключително нетрадиционен образ на жена, която се реализира въпреки своята откъснатост от конвенциите на обществото. Начинът, по който решава да си тръгне от живота (естествено, че умира), е сантиментално-героичен в духа на себепожертвователните женски фантазии, така характерни за боледуващите от несподелена любов. А това означава, че 100% от женската публика е хваната в капана на този гаргойл, включително и онези, които отдавна са загладили раните, скокнали са на краката си, намерили са истинската неизмислена любов, родили са си деца и се радват на живота. В книгата протича и един метафоричен сюжетен ход, заиграващ се с Данте и безсмъртната му комедия (още един рефрен в съвременната американска литература), и донякъде ми беше интересно как е навързал всичките истории накрая и как разгръща епичния завършек на романа с един нетипичен за съвременното писане високопарен, поетичен, идеалистичен, метафоричен разказ. Съвсем го отнесе от реалността. Един абсолютно шизофреничен постмодернистичен роман. Не случайно е бил прдаден на издателството за много пари, но впоследствие, въпреки силната реклама, не успя да се превърне в бестселър.
И след като прочетох труда на Дейвидсън, разбрах, че ми се тича, ама много. Че ако съм малко като Мариан Енгел, а тя духовно ми е много, много близка, и като моето предишно (преди децата, преди американския начин на живот) аз, щях вече да бягам, да тичам, по два пъти на ден. Каквото ще да става. Като всички свободни хора. Както преди двайсет години, когато ставах в 5 часа сутринта преди училище, за да отида в градския басейн и да плувам. За тази цел минавах през тъмен парк - бивше градско гробище и всеки път треперех от страх от живи и мъртви. Или как в шест сутринта, пак преди училище, бягах по крайморската алея в Бургас. Морето ми даваше соления си дъх на мен, неопитната атлетка, бездиханна, и бризът ми надуваше невидимите крилца. Няма по-голямо удоволствие от това да бягаш край морето, да дишаш соления въздух, да слушаш крясъците на чайките и тихия плясък на вълните. И по безбрежните зелени ливади под Черни връх съм бягала - невероятно е, но не е същото. Вместо това днес знам, че е трудно, поне в началото, че ще ми е трудно да намеря време и воля всеки ден, че вън е все още ужасно горещо, че трябва да правя закуска на три малки деца... А Мураками така е описал своя опит с тичането, сякаш поднася нектар от цъфнала мента на пчела. Бавно, методично, увива, увива песнопението около врата ти така че и модерен хипстър, заклел се върху петте си чаши с мохито никога да не бяга, ще хвръкне към първия атлетически магазин за обувки. И аз след него с време и без време... И спомени, и желания, и всичко това заради една книга...
