Кай и китарата

Напоследък все повече се съмнявам в съвременните догми на просветеното майчинство. Твърде много искаме от децата твърде рано, очакваме, състезаваме се, амбицирани от научните познания и пиара в списанията. А трябва да вярваме на децата, да им признаем уникалното пространство, което те населяват мислено и физически, дори и нищо да не разбираме от сферата, в която искат да се изявяват, дори и да сме интровертни, да не вярваме, че има провидение и то си знае работата и времето. Аз искам да вярвам в моите деца и в техните сили да откъртят скритите си заложби от рудата на растежа, но може би не съм вярвала достатъчно, защото как иначе да си обясня урока, който днес Кай ми преподаде. А може би е по-лесно да видиш таланта на чуждото дете, а собственото да гледаш повече през призмата на ежедневните трудности и предизвикателства? Да, ние родителите много често мислим за родителството като трудоемко изпитание, особено тези от нас, които прекарват повече време с децата си.

Няма долна възрастова граница за нуждата от себеизразяване. Вярвам, че всеки човек от мъничък е различен и се себеизразява по различен начин, но неврозите на съвременното майчинство заселват червеите на съмнението рано в съзнанието на информираните майки. Не е достатъчно, че детето прави едно-две неща добре. То е длъжно да прави всичко добре и рано, колкото по-рано, толкова по-добре. Каква глупост! Остави детето да те води и то ще те заведе при кладенеца на собствената си идентичност. Дай му предизвикателства, но го остави да се развива според собствения си времеви вектор.

Кай е на четири години и знае какво иска. Във всеки един момент, като всяко дете на благословената четиригодишна възраст. Има майка, която вярва в интуитивното отлагане на научните постижения по речните дъна на просветеното родителство. Което ще каже, че хем детето се учи от нея, хем тя се учи от него. Играта на дърпаница и гоненица е сложна, особено защото Кай знае какво иска, а мама уж и не винаги.

На две години Кай откри изкуството да дрънкаш на китара. Просветлението дойде с ютюб клипове на Уигълс, където двама от четиримата музиканти свирят на китара. После мама си преглеждаше блогосферата и попадна на клип, в който ръцете на музиканта свиреха на пиано в близък план. После дойдоха много клипове, в които музиканти свирят на пиано или китара и пеят детски песнички. Кай изгледа всичките, по сто пъти. Беше ненаситен. Започна да свири на въздушна китара и въздушно пиано. Получи за подарък детско пиано. Конвенциалната мъдрост нарежда, че едно дете трябва да почне с пиано и е готово да почне занимания по пиано на 4 години. За китара му трябват още две години ядене и бягане, докато укрепнат пръстчетата. Пианото беше хит известно време, но Кай продължи да свири основно на въздушна китара както и на пръчки, дървени лъжици и каквото може да се приспособи на китара. Като навърши три години, получи за подарък една истинска детска китара, с истински струни и малко тяло, която веднага отиде в шкафа, очаквайки го да порасне. След половин година мама се смили и му даде китарата. Кай започна да дрънка с перце, а впоследствие, след като загуби перцето множество пъти, след раздразнителните откази на родителите си да му търсят перцето, и с пръсти.

Хубава традиция е българският прощъпулник. Дай му на детето избор и посоки, и виж накъде ще посегне, накъде ще закрачи. Човек прощъпулва цял живот. Но детето се ражда с някакави наклонности и предпочитания, и работата на родителя е да го изложи на ветровете, пък който вятър го понесе на раменете си, той ще е мисията и кармата.

Докато седяхме в яхтклуба, едно заведение със заградено пространство за деца с множество пързалки, пясъчник и изкуствена трева, наблюдавах тайфата от деца на тревата. Без да се познават предварителмно, те се търкаляха дружно, гонеха се, правеха колела и други гимнастически чудесии, като дори ходеха на ръце и стояха на главите си, а повечето нямаха и десет годинки. Братът-близнак на Кай се покатери сам на не особено достъпната кула върху пясъчника и вече няколко минути празнувахме неговото постижение. Сам той си пляскаше, щастливо ухилен до уши. Аз гледах по-големите деца демонстриращи завидни гимнастически умения и страшно се радвах, че моите деца стават свидетели на такова можене и правене. Кай се страхуваше да се покатери на кулата сам и вече се бях примирила, че може би няма да имам двама атлети. След известно време той дойде при мен и ме задърпа да го водя в другата част на заведението, където на сцената един симпатичен младеж с китара забавляваше гостите без деца. Отидохме с Кай досами музиканта и седнах на един стол, докато Кай без никакъв свян се залепи за сцената, вперил поглед в китарата. От една-две седмици неговата собствена китара беше напуснала тъмното си място в шкафа и се възроди за нов живот. Оказа се, че упражненията по свирене/дрънкане са възобновени покрай детския кемп в училище, на който инструкторката по световен фолклор беше поканила сина си да изпълнява песните, които децата учеха - от американски фолклор до Харе Кришна. Една вечер Кай дори ми сподели, че докато децата танцуват, той иска да им свири. Ето и сега, момчето свиреше и пееше на сцената, и като видя Кай му каза здрасти. Кай се дръпна и се сви при мен. "Май го уплаших", каза музикантът. Обясних, че детето просто гледа китарата, защото иска да свири на китара. Той го покани на сцената и за моя изненада Кай се качи без никакъв свян. Музикантът клекна до него и му подаде китарата си, голяма колкото детето може би. На колене Кай я прегърна и със свита ръчичка, както е виждал наживо и на видео, енергично задърпа струните, докато лявата ръка играеше по грифа, без да се притеснява от микрофона и дори отговори на въпроса как се казва. Звукът,който излезе изпод ръцете му беше напълно истински. Сцената действително е магично място. Аз стоях настрана и не можех да си скрия усмивката, нито сълзите. Някаква невероятна емоция е да видиш как музиката и стремежът за себереализация извират от недрата на някаква вътрешна необходимост, някакво озарение и щастие, дарявайки самочувствие и осъзнатост дори и на едно малко човече на 4 години, което не можа да се покатери на кулата на пясъчника, за да не падне, но без никакво притеснение и тренинг, прави невероятен прощъпулник с китара на сцена. Кай дърпаше струните сякаш цял живот това е правил, на колене, почти закрит от тялото на китарата. Музикантът и той на колене до него музицираше с глас, импровизираше. "Справя се прекрасно, свири точно на място", похвали го. "Дами и господа, ето един бъдещ китарист, може би един бъдещ Елвис Пресли. Светът има нужда, мисля си, от един нов Елвис Пресли." Публиката ръкопляскаше, аз взех Кай, все още щастливо усмихнато-разплакана и го дръпнах настрана, за да продължи концерта. "Няма много пари в този занаят, приятел, но всички момичета са твои," усмихна се момчето и продължи концерта. В този момент заваля летен дъжд и тъмнината ни отнесе - две щастливи малки момчета и емоционалните им родители.