Освен, че в свободното си време се усъвършенствам в преподаването на български език и култура на задгранични деца по взаимната метода (справка: Българско Възраждане), все по-дълбоко вниквам в тезата на опитните родители, че при гледането на деца не става по-лесно, просто по-различно. Особено когато имаш две момчета, още по-особено пък, ако са близнаци. Днес карахме колела пред къщата и съседката, скрита зад волана на огромната си черна камионетка, зави в улицата. Две от децата се разбързаха да стигнат до тротоара, а Кай, който беше на тротоара, форсира колелото си към улицата, спря по средата и се загледа в камионетката. И преди е навлизал с пълна скорост в улично платно с движение, последван естествено от също толкова самоубийствено-настроената си майка, но никога така целенасочено, пък и моторизиран. Естествено, нещата не се развиха добре за него: колелото биде моментално конфискувано, аз разярена го пратих да стои разстроен от липсата на колело до външния ъгъл на къщата, гледах го строго и се чудех кога ще се развие оная ми ти предна фаланга-придавка на малкото мозъче, че да почнем да си общуваме разумно, тоест, ако аз кажа нещо, той да ме чуе и реагира логически. Тъй като се сетих за послушните животни от цирка, пък и до втръсване съм учила за Павловия рефлекс, почувствах необходимост веднага да бръкна в якето и извадих парче шоколад, което разделих само между послушните деца. С надежда, че създавам една такава полезна невронна пътека за самосъхранение в мозъчетата. Защото за съжаление нашите предци не са бягали от не знам си колко кубикови тракове, а от паяци, змии, бизони и крокодили. А тези невронни пътеки не са онези невронни пътеки. Мога само да благославям няколкото психологически курса по развитие на човека и детска еволюция и психология. Сякаш съм знаела, че ще ми е нужно едно научно такова познание преди да се сблъскам с практическата страна на въпроса, която за мен не е само как Аз да възпитавам Тях, а и как Те възпитават Мен. И тъй като всяко дете, пък било то и близначе, си е строго индивидуална планета, прицесът тече на много нива и посоки. Момчетата и момичетата се развиват различно; предният мозък, отговорен за рационални мисли и действия, се напълно "сготвя" около шестата годинка; колкото по-бързо се развият езиковите компетенции, толкова по-бързо ще се "вразуми." Момчетата, за разлика от повечето момичета, чуват, но предпочитат да не реагират, ако нещо друго е по-привлекателен обект за внимание. Веднъж попитах една позната, доста строга млада американка, която защитаваше магистърска степен върху дисциплината в училищата, майка на двегодишна дъщеря, как дисциплинира детето си. "Ако примерно доближи камината, аз й казвам не, там не пипаме, и тя не посяга повече," каза ми тя. Гледах я изумена. С две момчета на по три годинки, имах точно обратния опит. Ако им кажа, че камината не се пипа, то те задължително ще се пробват не просто да пипнат тази камина, ами и да се покатерят върху нея, да й извадят оградката и може би да изследват височината на комина по почина на Черен Петър. за разлика от дъщеря ми, която ако я погледна малко строго, не просто се въздържа от неправомерно действие, ами и избухва в сълзи. Всъщност единият от близнаците ми, този с афинитет към катеренето, има завиден рекорд по брой мебели, паднали на гърба си, като например шкаф и ограда на камина, и двете доста тежки за малко дете, за щастие, без последствия (тук чукам силно на глава и дърво). Всъщност в моята къща всички украси и прочие хубости са скрити в заключена стая, за да не се превръщат в стръв за катерещи се малки деца. Защото все пак никоя мъжка майка, мисля си, не иска да лиши детето си от воля за изява, пък било то и катерене на първо време, но и не иска да го постави сама в съблазнителна за неговия джендър ситуация. Е, Кай нямаше чак такъв късмет. На вечеря стана дума, че Кай правеше смешки за момиченцата от българското училище, което го направи ужасно горд. Възпоминанието просто го въздигна на седмото небе. После стана дума за колелото и за това, че на улицата вървят коли, а ние, хората, вървим по тротоарите (за България не важи, разбира се). И тогава той ми каза, че е излязъл на улицата, за да прави смешки на черната камионетка. Едно 4-годишно момченце казва, че иска да развесели една кола на улицата... Същото дете, също така, си мисли, че вместо крака има чукове, а вместо ръце - мечове. И въобще е с развинтено въображение. Заявих, че е с нетипично мислене и се притесних практически, въпреки, че теоретично се радвах. Е, ще се оправи де, каза ми баща ми. Догодина ще видиш колко по-разумен ще е. Ние не забавляваме коли, забавляваме само хора, човеци, казах му. Аз съм човек и ти си човек, и брат ти е човек, и татко е човек, и дядо е човек. И леля Полина? И леля Полина е човек. Но онова беше кола, колата не е човек. Ха, ха, ха, разкискаха се децата и, кискайки се, повтаряха: колата не е човек. Това смешно ли е, попитах ги. Дааааааа, чух в отговор. Ха ха, колата не е човек. Едва ли думата кола ги развсели толкова. Кола са чували и употребявали хиляди пъти. Може би в крайна сметка човек звучи смешно. Поне за подрастващото поколение, за това, за което дори и "Аватар" ще е история на киното.
