Медея

За да разкажа тази история

на белия лист,

ще се превърна в бял лист.

За да разкажа тази история

на чашата,

ще се превърна в чаша.

За да разкажа тази история

на тебе,

ще се превърна в тебе –

в тебе, човеко...

И после ще убия белия лист.

И после ще убия чашата.

И после ще убия историята.

И ти ще плачеш над нея.

И аз ще гледам отгоре.

Отдалече ще гледам.

И ти ще гледаш отгоре

как белият лист плаче,

как чашата плаче,

как историята им кърпичка

периодично подава

и свидетелствува ли

свидетелства

не нежно, не нежно….

За "Изгубеният Символ" на просвещенеца Дан Браун, вече прочетен

Зачетох “Изгубеният символ” под натискa на тълпата. По блогове и форуми кръстосваха шпаги апологети и хейтъри. Академичната литературна общност се надигна на борба с езиково нечестивия автор. Обяви четящите Дан Браун за нечетящи кретени. "Нечетящите" сринаха академиците в калта на завист, елитизъм и снобария. Трябваше да рззбера за какво става дума. За какво този огън и жупел? Първото ми наблюдение беше, че книгата се чете на един дъх. Но колкото повече се приближава към края си, толкова повече натежава. Опиянението от първите сто–двеста страници преминава в някакъв аскетичен, щекотлив махмурлук. Сякаш някой изтръгна от ръцете ми “Чарли и шоколадовата фабрика” и ми подхвърли “Престъпление и наказание”. Едно е безспорно, вече близо месец споровете не са стихнали. И колкото по-недолюбват критикуващите "Изгубения символ", толкова повече се обясняват в любов на “Шифърът на Леонардо”. И колкото по-силно протестират, толкова повече разголват собствения си периметър на мислене.


Книгата започва с уверение, че масонството, ноетическото общество и още няколко организации, споменати в разказа, са реално съществуващи и нищо не е измислено. Авторът казва истината, цялата истина и нищо друго освен истината. Първа глава се занимава с масонски ритуал, в който Малях, антагонистът, пие вино от череп. На страница 5 първа глава завършва така: "Скоро ще изгубиш всичко, което ти е най-скъпо на сърцето." Помисля си го Малях, адресат е водачът на масонска ложа във Вашингтон, който току що го е ръкоположил в едно от най-високите нива на тайното общество. Дан Браун не си губи времето. На 35та страница е първият неочакван обрат в сюжета. На 38ма страница е първият ултиматум в ситуация на живот и смърт. Освен Малях, татуиран отдолу до горе странен субект, и харвардския учен символист Робърт Лангдън, налице са масонът Питър Соломон, директор на Смитсонския институт и неговата сестра Катрин, светило в ноетическата наука, наследници на една от най-знатните и богати американски фамилии. На 40 страница е дебюта на криминалната история, и то не къде да е, а в ротондата на вашингтонската Капитолия, както и премиерата на първия символ, Ръката на древните Мистерии с татуирани пръсти. Лангдън отдавна е пристигнал на сцената и се бори с полицията и ЦРУ за гражданските си свободи. Всяка нова глава открехва по малко информационната завеса пред символа, но той е само първият от няколко десетки, за които ще стане дума. Тъй като успехът на този шестгодишен труд се дължи до голяма степен на най-невероятни обрати и изненади в трескаво-развиващия се сюжет, няма да споменавам сюжетни ходове и герои, но ще кажа, че Дан Браун вече официално притежава своя ниша в историята на трилъра, в която духовни въжделения, езикови игри, интелектуални отблясъци и научно-техническия прогрес са пуснали корени в тялото на смразяващия кръвта трилър от типа на «Ханибал» и «Червеният дракон» на Томас Харис. На 56та страница се започва тежката работа по полагането на философските устои на книгата. Този път Дан Браун е забъркал богата каша от масонство, Вашингтон, американски патриотизъм, архитектура, спиритуализъм, ноетическа наука, символика и мистицизъм на древния свят, египетски тайнства, юдаизъм, трето око, космическо съзнание, съвременни аналитични методи за търсене на информация в масиви от данни, ЦРУ, интернет, социални мрежи, iPhone, Волво, американска олигархия, Мария Шарапова и това само за първите 100 страници.
Екшънът е литературният бог на Дан Браун. Всичко, което забавя скоростта, е туширано и притъпено, включително цветистия език. Лангдън движи действието със скептицизъм и семиотика. През няколко глави се освежаваме с нов герой. Отрицателният герой е грозен, фанатичен, умен, жесток, всесилен, самотен бегач на тъмни разстояния, макар че в края на краищата става ясно, че совите съвсем не са това, което са. Трилърът преди всичко и в това няма нищо лошо. Хората обичат да си грабват шапките и да се отнасят някъде за час два, пък било то и в американската столица и масонските й потайности, с Лангдън и Малях под мишница. Стига да не се предоверяват твърде много на изследователя и историка Дан Браун...

Основната теза се върти около скрития потенциал на човешкия ум и възможността за духовен прелом и трансформация, залегнали в ученията на масонството, ноетическата наука и древните мистерии. Ябълката на раздора са езотерични истини от древното минало, които обещават на притежаващия ги велики прозрения в света на духовното и приобщаване към божественото.
Египетски и масонски символи на единението на човешко и божествено се редуват с имената на Свети Августин, Франсиз Бейкън, Нютън и Айнщайн, религиозни постулати, семиотика и ню ейдж мантри, както и последните технологии за психовойна, разработвани от ЦРУ.
Но както е и в живота, духовните борби са за тези, които са се отдали на духовен живот, а повечето хора са мотивирани в ежедневието си от съвсем банални човеколюбиви или ненавистни цели. Там, където някои виждат разбулване, разкриване, откровение, други виждат апокалипсис. Дан Браун се опитва да внуши, че времето е назряло за човечеството да преодолее своето невежество относно собствения си божествен потенциал като отвори сетивата и мисленето си отвъд границите на разумното. И приковал ни с перфектен трилър за стола, носи от сто кладенеца вода, за да чуем за падналия ангел, за изгубеното знание, за новата епоха, в която всеки човек ще се превърне в осъзнат съсъд на божественото. Не случайно Браун се е превърнал в проповедник на масонството, което според него е единственото съвременно духовно общество, основано на религиозна търпимост, на древните мистерии родени от култа към слънцето, идеята за трансформация в нещо прекрасно, самоосъзнато и добронамерено. Централният конфликт е в това колко лесно злонамереният човек, облечен в някаква власт, може да опорочи една красива идея и да въведе хаос в системата от ред, както и за неугасващата сила на дълбоката психична емоция, която мотивира поведението и вярванията човешки. Но това не е всичко в този роман, въпреки двуизмерността на героите и дидактиката, която те обрулва последните 40 страници като есенен лист. Защото малко хора са разбрали, че на Дан Браун му е скучно да пише обикновени трилъри, че е предмодерен, просвещенски автор, и по този случай пише шаблонно, псевдонаучно и дидактично. Но в това аз лично не виждам нищо лошо, защото първо е писател на романи и има право да пише както и за каквото си иска, второ, владее формулата на жанра и забавлява както малко го могат, трето, защото кара хората да заговорят за идеи, да търсят в гугъл картини, книги, ритуали, символи, информация за оксидирана перфлуорокарбонация, мъчение с вода – да, това също, актуален е, вкарва в разказа това, за което пишат вестниците, това, което възбужда апетита и дебата, и въображението на консуматора. И струва ни се перверзно хем да си толкова актуален до степен обсесия, хем да сработваш разказвачески прийоми от 21 и 19 век, хем да си туристически гид, хем да разказваш семейна драма, да проповядваш ценностите на Библията. Не случайно е най-критикуваният автор на бестселъри. Трудно се угажда на всички. Жанрът си има закони и все някъде и мокрото ще изгори покрай сухото. За повечето хора финалът на "Изгубеният символ" е разочарование. Донякъде е така. Екшънът свършва трийсет страници преди края. Психологически окончателният край е инверсия, е хвърлената ръкавица на автора към читателска общност, която е свикнала бързо да задоволява своите потребности от ярко избухващ финал сред холивудски тимпани и ангелски тръби. Дан Браун малко самонадеяно пуска завесата, спира музиката, чертае план за бъдещето и обяснява в детайли изхода от духовната драма, драмата на идеите. За тези, които са привлечени единствено и само от меда на жанра, цялото това говорене и обсъждане е малко като разсъжденията за войната във «Война и мир». Идват малко в повече за мнозинството, неизкушено от езотерика и религиозен символизъм.
Голяма част от критиките засягат стила на романа. Действително, редакторската работа на места е занемарена, някои повторения са направо трагични. Отново се появява в изречение задигнато от предния бестселър детският ръчен часовник с Мики Маус, скъп подарък на Лангдън от неговите родители. Основна физическа характеристика на героите са очите, ах, тези сиви очи... ах, тези черни очи, забиващи отровата си в гърба на Лангдън... от тях наистина няма отърване. Може би е станало вече ясно на всички, че настоящата книга е майсторско копие на "Шифърът на Леонардо". Нещо като нов отпечатък от матрица. Самият Дан Браун в писменото си обръщение към лондонския съд по повод делото за кражба на интелектуална собственост, което той спечели, надълго и нашироко разказва формулата, по която пише романите си. Например всеки роман се състои от 3 елемента: някаква тъмна сила, тайно общество или държавна организация, голяма идея, но двойствена от морална гледна точка, и съкровище. Формулата работи.

И все пак, "Изгубеният символ" е по-удачна, поне на езиково ниво, от "Шифърът на Леонардо", по-близка до съвремието ни с технологичните си препратки и също толкова бързо четиво. Въпросът е струва ли си да се дискутира равнището на владеене на езика от автора на трилъри, които са бестселъри. Макар че Дан Браун е изкарван едва ли не профан в американското писане, дяволът не е чак толкова черен. Дан Браун все пак има литературно образование и е бил учител по литература, поради което, според мен, завинаги е загърбил тежката артилерия на едно по-метафорично литературно писане. В интервюто си с Мат Лаудър остави впечатлението, че пише под огромно напрежение, че към него има очаквания от страна на издатели и читатели, които са направо смазващи. Как се справя с този стрес ли? Практикува висене с главата надолу. Има баналности, има странности, но общо взето писането му е стегнато, целенасочено, не чисто литературно, а по-скоро журналистическо. Не случайно държи да каже, че всичко, което е написал, е истина, съществува, е изследвано и събрано най-щателно преди да го обработи във фикция. Банално, шаблонно, но общоприето. Лингвистичното ниво е толкова опростено и нормализирано, че няма значение за четенето. Напротив, улеснява галопирането по страниците в преследване на поредния сюжетен обрат. Който идва на всеки две-три страници. Помпа адреналин в душата. Като рап песен, но добре прецедено през тънкото интелектуално стъкло на тематиката. Самият Браун е доста сдържан, интелигентен, но и непринуден в своите интервюта. Незнайно защо, критиците не споменават умението му да гради силни диалози, да вплита в тъканта на трилъра информация с общообразователно значение и да строи търпеливо, с добро темпо сцените, балансирайки екшън с популярна наука. И да не е стилист, е интелигентен разказвач на церебрални спиритуално-надъхани трилъри с успешна формула. Нещо като Дийпак Чопра, като сапунен сериал, като комикс или пък апокриф. Абра Кадабра, би казал Браун, което от арамейски, просвещава ни, значи създавам, говорейки.

За натурализацията

Сред българската общност в САЩ се разпространява един двустраничен документ (който иска да го прочете лично, да ми пише, документът е в пдф формат и не мога да го вържа тука за постинга), който може и да е автентичен, може и да не е, и в който заместник-министърката на Министерството на правосъдието и председател на съвета по гражданството Жанета Петрова дава разяснение на общинските администрации относно Договор за натурализация между България и САЩ, влязъл в сила на 5 април, 1924 година, и прекратен, поне от страна на България, през 2003 година. Тъй като не знам дали е автентично авторството на документа, ще коментирам написалия го като “автора”, а не лицето Жанета Петрова, но ако тези двете съвпадат в действителност, изводите са още по-жални.

Отварям едни скоби, за да спомена, че САЩ разрешават двойно гражданство, макар че не окуражават тази практика, а в някои случаи искат отказ от чуждото гражданство, като например, при работа във ФБР или ЦРУ. За да се натурализираш като американски гражданин е нужно да минеш през медицински преглед, да се ваксинираш, да положиш елементарен тест по езика и историята на страната пред имиграционния служител, да можеш да си говориш с този служител, да позволиш да ти вземат отпечатъци и да ти проверят американската данъчна и криминална история, но тази в родната ти страна не.

Двустраничният документ на министерството на правосъдието споменава, че Договорът за натурализация между България и САЩ е отменен, но следва разяснение на договора така сякаш нищо не е отменено. Тоест, ако съм общинска администрация, ще гледам тъпо и продължително това “разяснение”, защото хем ми се казва, че е отменен, хем после ми се разяснява какво да правя сякаш не е отменен. Според документа с някакво писмо от 14 април 2009, не се знае от кого, не е споменат отправителят, което ме навежда на мисълта, че някой има интерес българската диаспора в САЩ да повдигне някакви въпроси към Министерството на правосъдието, е възникнало международноправно задължение България да признава на българските поданици, натурализирани в САЩ, американското гражданство, като същевременно ги лишава от българското им такова. След това се разглежда член 1 на този Договор, като се обяснява, че думата “натурализиран” се отнася до натурализацията на пълновъзрастни граждани, натурализирани по тяхно желание, както и на техните натурализирани деца-граждани на България. И след това казва, че тази дума "не се отнася до придобиване на поданство от една жена чрез женитба".

Преди всичко документът е изключително неграмотно написан, а правният анализ въобще липсва. Как “пълновъзрастен гражданин” не включва “една жена” в себе си? Защо не е споменат казус с мъж, продобил поданство чрез женитба, хем граматически женитба е по-правилно казано тук. Как така един договор ще е отменен през 2003 и същевременно ще е в сила през 2009, така че Министерството на правосъдието да дава мнение по него? Къде е получил правното си образование авторът на този правен текст-обяснение, ако някой друг се крие зад името на Жанета Петрова, знае ли той/тя как да употребява проста логика и мисъл, и с каква цел подпалва този пожар?


За да се успокоя малко, се свързах с български авокат и го попитах за конституционните жалоните на българското гражданство. Адвокат Васил Георгиев ми каза, че съгласно чл. 25, ал. 3 от Конституцията, български гражданин по рождение не може да бъде лишен от българско гражданство. Конституцията е върховен закон и нито законите, нито международните договори могат да й противоречат. Той също така допусна, че правно този Договор и това писмо-обяснение засягат сигурно само "натурализираните" българи, не и тези, чието гражданство е по рождение, но за да се стигне до дъното на нещата, трябва да се анализират един куп договори и конституции от 1923 година насам. Което, надявам се, служителите на Министерството на правосъдието да направят.

Предвид член 25 от Конституцията на България, как трябва България да погледне на двойното гражданство, дори и ако бегемот като САЩ я притиска да се отказва от своите граждани, в което не вярвам? Какъв интерес има България да се отказва от своя интерес в българското гражданство по света, предвид демографската и всякаква криза, която преживява?


И да е, и да не е фиктивно това писмо-разяснение, на мен ми е хубав повод да повдигна въпроса за някои дискриминационни положения в Закона за българските граждани и по-специално член 12, постановяващ българско гражданство чрез натурализация, и някои вратички за корупция в последващия член 13.

Като родена на българска земя с български майка и баща, правото ми на българско гражданство според Конституцията на Република България е неотменимо. За децата ми също. Ако имам възможност, искам и имам достатъчно пари да плащам данъци, ще имигрирам на и три континента и ще имам четворно гражданство. Но да речем съпругът ми, който не е български гражданин, ако ще се натурализира като такъв, ще има само едно. Защото, за да добие българско гражданство по натурализация, трябва да се откаже в писмен вид от предишните си гражданства. Тоест аз може и да имам няколко, но той не, защото не е потомък на българи или кръвно свързан с български гражданин. Нали разбирате каква е вероятността един чужд гражданин и то на първоразрядна държава да се откаже от своя билет за успех и благосъстояние и живот в законна атмосфера, за да се “реализира” в една държава, в която се става богат с “куфарчета” в минало време, работа се намира с “връзки”, полицията бие и митингува в защита на правото си да бие, журналистите защитават с подписки правото на мафията да се разпорежда с обществено имущество, в болниците лекуват срещу подкуп, и т.н. Според член 12 от Закона за българското гражданство, кандидатът за натурализация трябва да представи и документ за владеене на български език, издаден от Министерството на културата, или пък документ, че работи на трудов договор и че е платил данъци. А ако не работи на трудов договор? А ако въобще не живее в България, но би искал? И на кого трябва да си "платя" за този документ от Министерството? Защото една силно бюрократизирана държава държи на Документа, хартиен, официално подписан и подпечатан, издаден след няколко разходки до няколко гишета, а не на бази данни и други постижения на 21 век.

През последните пет години със свито сърце наблюдавам как българската държавна машина вместо да ме улеснява в упражняването на законните ми гражданските права, се държи като садистична майка, която изисква все повече и повече жертви от детето си в уверение на моята любов към нея. Разбира се, какво правя аз за нейната култура, нейните финансови потоци и евентуално бъдещо поколение е без значение. На колко хиляди километри съм, също е без значение. От време на време се заиграва с имигрантите, кани на Български Великден, слага един-двама-трима имигранта за министри и с това си измива ръцете. Но когато да кажем, ми изтече паспорта, ми размахва пръст и ми казва да си дойда в родината, щото иначе няма паспорт, задължава ме да си платя глоба за невнесени медицински застраховки докато ме е нямало в страната, защото съм си избрала, представете си, лекар, за свободния ми избор, а после отказва да ми ги изплати обратно, освен ако лично не попълня пред българско гише на българска земя молба за подобно нещо, кара ме да пиша обяснение защо не съм си подновила паспорта навреме и заради извинителния ми тон и обстоятелства ме дари с лека глоба от 20 лева само, ако ли пък трябва да подам заявление някакво и съм в САЩ, ме вика в консулството си във Вашингтон за нотариална заверка, което за мен е все едно да отидеш от България до Швеция, за да разпишеш една бланка. Преди пет-шест години приемаха нотариално заверени бланки, но вече - не, не вярват на американските нотариуси. Представяте ли си, ако Европа стане федерална държава, да ви карат да пътувате на ваши разноски до Швеция, за да си купите една бланка и да я разпишете пред тамошен представител срещу двойна тарифа? Когато пратя писмо до посолството с въпрос относно българското училище в далечен Тексас, посолството смята за необходимо да не ми отговори. Може би има някакви прецеденти, с които се съобразява, ограничавайки ми правата и информацията. Но ми е интересно защо българската държавна мисъл се съобразява само и единствено с крадците и престъпниците и техните схеми и интереси? Някой си в София размахва пак в най- просташки стил пръст и казва, “абе като не искат да живеят тука, няма да ги милваме я.” Така де, който не е с нас, е против нас, който не е пред лицето ми, не съществува. Какви ти тук отворен свят, плосък свят, глобализация, лична воля, българско лоби по света, българска диаспора, политически международни игри... Сега, ако става въпрос за нарко канали, канали за проституция, финансови кредитни канали, новобогаташки бизнес канали, ДДС канали, соцпарични канали, приватизационни канали, нали, тогава съобразяването важи с пълна сила. И за децата на тези канали важи с пълна сила. Всичко е въпрос кой ти е в личния телефонен указател. Ето, ДАНС доста са поработили с телефоните. А имигрантите да си гледат имиграцията и да се радват, че не сме решили да им сложим един плосък данък имиграция. И без това в САЩ, като слязат от самолета, Обама им връчва по една торба жълтици. Пък и на родителите им да сложим един плосък данък родители на имигранти-изселници. Изселници – изедници, все тая. Няма разлика.

Радиоесе за "Гаргойл"

Вчера беше шестото издание на литературно-книжното предаване "Страница" по БНР-Благоевград, в което говорех за "Гаргойл" на Андрю Дейвидсън. Една по-отлежала реакция на книгата. Предаването започва с моето радиоесе:
(http://dictum.mediabg.eu/?p=1877).

"Гаргойл" на Андрю Дейвидсън има днес българска премиера

В България днес е премиерата на "Гаргойл" на Андрю Дейвидсън. Бях писала за него преди месец-два тук: http://zoya2008.blogspot.com/2009/08/blog-post_19.html. Когато писах това есе, спомените ми бяха непосредствени и реакцията ми е като прясно оголена рана - малко по-остра, отколкото е разумно може би, но искрена и много лична. Във всеки случай препоръчвам на всички тази книга, купете си я и прочетете. Колкото по-малко литературно образование притежавате, толкова по-добре. Но и да сте литературно-бланширани, няма да я забравите, нито книгата, нито Мариан Енгел, любимият ми женски образ оттогава. Дръжте до себе си и кърпички. Години минаха от онзи ден в Народната библиотека, когато тихо си хлипах на "Ана Каренина". Е, една от историите на Мариан постигна същия ефект, при условие, че умея да чета колкото с емоциите си, толкова и с интелекта си. Но тази книга те обезоръжава, а може би отвращението, с което прочетох началото, успя да оголи нерв, за който не бях подозирала. След като я прочетох бях страшно ядосана на автора за развръзката. Но едно мога да кажа - ако четеш с оголените си нерви, ще получиш невероятна награда. Във всеки случай връзката на читателя с автора и героите е мнгопластова, въртелива и сложна. И още нещо - ако не друго, тази книга съдържа един от най-добре написаните средновековни сюжети. И едни от най-романтичните приказки за любовта. ЛЮБОВТА! Тази книга зарежда. След като я прочетох, не се успокоих, докато не написах десет стихотворения. И все още се хващам, че мисля за нея. Май това прави една книга незабравима.

Холограма с куфар и нагон за живот

Ние, имигрантите, някои от нас, тези, които не се страхуваме да учим децата си на български език в странство, левитираме над океана, левитираме на междата между аз и аз, които не са органично захранени от една земя, една ръка, един дом, един народ. И май не са близките, спомените, приятелите, които ни задържат в това безтегловие. Човек има невероятната способност да забравя, забравяме, някои от нас трудно, други по-лесно. При някои е болест, при други лек. Там, горе, между аз и аз е опънато едно единствено въже, което ни държи в стоманена прегръдка и никога не се къса. Въжето на майчиния език, пъпната връв. И ако всички други въжета един ден се разполовят, това въже ще продължи да тегне там някъде около мен, опасало ме, да се надяваме не около врата, не около краката, опасало ме като спасителен кош, в който да мога да се свия на сухо и топло. И когато ми пораснат отново крила, да мога отново да напусна родния дом и да мога да се връщам. Като холограма с куфар и нагон за живот:

Итака

Колко живота можеш да понесеш за едно земетраене?
Колко пъти можеш да свиеш къща до куфар,
да отрежеш едно тънко парче от главата си,
една мъничка холограма на един завършен човек,
едно коренче, от което да отгледаш пак себе си – сам,
да ги пъхнеш под сгъната блуза, до сивия шал
и да тръгнеш по белия свят – холограма със куфар,
и където замръкнеш да знаеш, че си мушкато сред рози,
или
да не знаеш, че си мушкато сред рози,
да премахнеш от себе си филтрите, ако ли не,
да простиш на света, че премазва ти филтрите,
да строиш нова къща неистово, да строиш ново тяло,
да зариеш онуй малко коренче дълбоко в тълпата
и вторачен напред и нагоре към слънцето, да се радваш
на багрите, да изпитваш нагон за живот –
холограма със куфар и нагон за живот.
Дали пеперудата знае, че когато
мигрира
умира
до три пъти, само четвъртата мъничка холограма
с изящни криле и нагон за живот,
понесла тънко парче непокътната мисия
в куфара на своя чергарски език
допърхва, се връща, неистова,
до реалната
пренаселена пеперудена
шангри-ла.

Честване на поражението

Не съм уверена кое поражение бих искала да чествам - поражението на комунизма, което лично съм преживяла - и комунизма, и неговото поражение, или поражението на идеологията на свободния нерегулиран пазар, което лично живея в момента - и пазара, и поражението му, възможното.

Когато махалото замахне от минус безкрайност до плюс безкрайност, човек се чувства като изцеден в центрофуга парцал. Но може и да е по-лошо. Например ако живееш някаква спойка между минуса и плюса. Знам близо седем милиона, които я живеят. Усещането е гадно - да се разчекваш, да се разтягаш до безкрайност, услужливо домакинствайки на двуглавия демон.

Но както знаем от историята на динозаврите, най-зловещите на вид породи, тези с калцифицираните плочки, остриета, рога и гръбначна броня, са били вегетарианци. Съществата, които са пиели кръв и са се хранели с топли вътрешности, са били малки, бързи и сръчни.

Така че внимавайте от какво се страхувате!

Въпросът не е дали нещо си е твърде огромно и страшно, включително идеологиите, а кои са малките и сръчни раптори, които то изхранва с плътта си. И както е било и тогава, и днес, тези, последните, пируват с недораслите, слабите и немощните тялом и духом.

За американския книжен пазар в "Страници"

В радиопредаването за култура "Страници" по радио БНР-Благоевград (http://radioblg.com) днес говорих за американския книжен пазар.
Валентин Дишев разговаря и със Силвия Томова, Цвета Софрониева, Жан Портанте и Ирена Георгиева.
Ето и запис на предаването: http://dictum.mediabg.eu/?p=1751

Хелоуин 2009

Тази година Хелоуин за малко да не дойде в нашия квартал. Обикновено паяците, прилепите, гробовете и скелетите изпълзяват от гаражите поне две седмици преди деня. Нощем светят, горят им очите, просто е удоволствие да се разхождаш из позорището, в каквото се превръща градът преди Деня на вси светии. Не и тази година. Тази година никой няма да я запомни, а с още по-голямо желание ще я забрави. В деня преди празника обаче магистралите се задръстиха от автомобили в ненормално време. Даа, казах си, не съм сама. Има и други като мене, в последния момент на обход за бонбони и костюми. Едно момиче в магазина държеше две перуки и ме попита с коя е по-Шакира. С кестенявата, казах й. В центровете на града се организират паради и е доста интересно, вървиш с тълпата, зяпаш, снимаш се с разни интересни превъплъщения, но тръпката е другаде. В последните няколко часа къщите се освежиха с украси, в 7 часа, малко преди да се стъмни, се появиха първите "сурвакарчета". Потекоха заплахи и бонбони в торбите. Вече втора година "наваксвам" с децата си. Ако свети къщата или украсите, значи чакат те да им потропаш. Много хора направо си бяха поседнали пред гаражите. Защото има един момент, в който вълните от мераклии за бонбони напират като бурното Черно море. Ако свършат бонбоните, просто загасяш светлините. Само големите деца, тези над 12 години, вървяха без придружаващ родител. Чрийт-о-чрик хиляда пъти. С пиратите и ние тръгнахме от къща на къща. Някак си в последния момент хората спасиха Хелоуин, нахлузиха си маските на дяволи и ангели, вещици и вампири, и се заразхождаха из улиците за радост на всички нас, зажаднелите за малко театър в ежедневието, малко карнавал, много емоция. Кога друг път съседът ти ще тръгне като Смъртта с косата и четирите си деца на чрикочрийтинг, а жена му, тоест пребледнялата монахиня, ще седи пред вратата и ще раздава бонбони. И никой няма да ги сметне за луди. Макар че има състезание по съседски кой е най-най-страшен и чия къща е най-най-мракобесно украсена. Най-страшен за мен си беше съседът Лусио, тоест Повелителят на долната земя, който вяло следеше обезглавяването на поредната булка на ливадата пред къщата си. Направо си изтървах фотоапарата, който пък си глътна батериите в продължение на цяла една минута. Добре, че го съживих някак си. Иначе каква Жена котка съм, нали така?