Apple зарадва Gizmodo

Краят на света може и да идва, и не защото вулканът с най-непроизносимото име на света изригва вече седмица и за беля може да събуди по-големия си брат Катла, а защото Епъл успяха не само да изгубят прототипа на новата си iPhone играчка, но и потвърдиха факта в официално писмо до ГИЗМОДО, сайта, който ще влезе в историята на Епъл като злия кърлеж, който се храни с ябълкова кръв. Сайтът: http://gizmodo.com/5520479/a-letter-apple-wants-its-secret-iphone-back. Не просто инженерът, човек А, е успял да забрави телефона добре маскиран като старата версия в бар, но и служителите на Епъл са игнорирали телефонното обаждане, с което късметлията човек Б, искал да върне телефона на фирмата (или притежателя). И какво прави случайно натъкналият се на ценната находка индивид? Обажда се на ГИЗМОДО. Слушах днес редактора му по радиото и усмивката просто не можеше да слезе от лицето му, направо го видях през апарата. Беше ужасно щастлив от интернет трафика и от магическия допир с телефона от бъдещето - да, да, сякаш е долетял от бъдещето и допира с предмета те потапя в котел от радостно-солени емоции. Каза, че са платили 5000 долара за него и веднага, разбира се, седнали да го разглобяват. Какво друго може да направи една група от фанатично настроени технически кадри? Всичките части били епъловски оригинални, почти нямало изменения, освен по-голямата батерия и нещо свързано с камерата (предно разположение, по-голяма). Ето тук връзка към подробните технически обяснения за заинтересуваните:
http://www.geek.com/articles/mobile/gizmodo-spoils-apples-party-dismantles-a-lost-2010-iphone-prototype-20100419/
Докато редакторът на ГИЗМОДО се носеше на вълната на праймтайм мейнстрийм медии, много Епъл маниаци се чудят доколко тази история е плод на инсинуация. Действително, Епъл е по-потайна от папата, а Стийв Джобс е визионерът-цербер в замъка на гениалните, където нищо не се случва без одобрението му. От моя скромен едногодишен служителски опит в Епъл мога да кажа само, че секретността на заниманията на инженерния екип е на нивото на фебеерска операция и да, името само на Джобс провокира страх и трепет у поразените от култа Епъл. А такива пълнят коридорите и офисите на компанията с хиляди. Много от тях са талантливи музиканти, актьори, режисьори, видео оператори и писатели. Кой е казал, че тези, които се занимават с изкуство, не могат да си изкарват прехраната с технически занимания? Но дори и на тях не се казва. Абсолютно никаква информация не изтича дори и по вътрешните лимфни пътища. Пък и публична тайна е, че само Стив Джобс и кръпките по любимите му панталони знаят кой ще е последният вариант, а той е винаги специално и перфектно продуциран и направен технически изправенан за шефа, за разлика от масовото производство. И май винаги има поне още едно такова устройство, чиято задача е постоянно да дублира първото виз-а а-виз. Писмото изглежда и звучи истинско, може да е и добър пиар ход на компанията. Редакторът на уебсайта редеше комплимент след комплимент и често споделяше желанието си да притежава този телефон. И още - твърде театрално е, твърде неагресивно за Епъл. Всяка година Епъл обира наградите за качествено обслужване по телефона, има си и процес за йерархично информиране относно най-различни проблеми. Има си отдел за действие със щекотливи случаи. И те не са мили. И си плащат когато трябва на когото трябва. Примерно на клиента, чийто Епъл компютър ставал честа жертва на марсиански атаки. И ако действително iPhone-ът е маскиран като старата серия, кой ще плати 5000 долара за него и ще тръгне да проверява дали не е новият продукт? Май е вътрешна акция. Отмъщение или реклама? Договорена съвместна акция с алиби или супер глупава случайност? Каквото и да е, нищо не се случва необмислено в корпоративни светове като този на Епъл. Култът винаги отвръща на удара, дори и когато ударът е автобиографичен.

20 априлий 1876 г.

Братия! ... Сега, когато ви пиша това писмо знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани,и юнаците се целуват един други по улиците!... Ако вие, братия, сте били истински патриоти и апостоли на свободата,то последвайте нашия пример и в Панагюрище... Копривщица, 20 априлий 1876 г. Т. Каблешков

Такова писмо не може да бъде написано от днешен българин. Няма нито една сфера, освен в изолирани църковни общности, в които да се обърнем към чуждокръвния като брат или сестра. Българските знамена са трицветен фон на бюрократичните конаци на държавата. Пушки гърмят само новите "юнаци", необезпокоявани от полиция и съдии. На другите не им е разрешено заради спокойствието на конаците и юнаците. Освен за половин час на нова година, което е ничия времева зона. Това е часът, неофициално разрешен, да се "изгърми" гласът народен, пиян и глупавато-самонадеян от пожелания за някакво неясно бъдещо добруване. По улиците хората ще се избият с погледи, камо ли да се целуват. Следващите думи не мога даже да ги изговоря без да изпитам силен пристъп на стеснение. Извинете, че ще кажа нещо толкова забранено днес, толкова остаряло и толкова срамно: "истински патриоти" и "апостоли на свободата". Не, не смея да се обърна към никого така - може и да ги има, но са в гробниците на глухото ни време. Всъщност, сигурно ги има. Всъщност знам няколко. Отекват гласовете им като езиците на камбани насред турско село, като подканата на мюезин насред българско село. Говорят сред нищетата на своите грешки, краха на своите амбиции. Не че и те не са били някога успешни в това любимо българско занимание, лакомията, но имат сърце трептящо и смелост за абстракциите, без които ежедневният ни живот е безцелен, безумен, необяснимо-застрашителен, е изтощителен и безсмислен. Има и други, по-млади, необременени и смели, но в днешно време освен смелост и думи, трябва и мегафон, а мегафоните са вече под контрол. Не че нищо не се случва. Нещо се прави, но то е до такава степен електронно и ефирно, че е изолирано от "душата" на нацията. И от "визията на нацията" е изолирано, защото думата "елит" също е преобърната, е също дума от изкривения огледален свят. Къде щеше да е Америка днес, ако политическият й и бизнес елит от първите 60-70 години на 20 век, при все топлите им връзки, нямаха отделни визии за своята мисия? Да, и думата "мисия" също е потънала в огледалния свят, където напълно добронамерени думи се кълчат грозно и човеконенавистно. Америка на опортюнистичните имигранти, на Ку Клукс Клан, на мошениците и мафиите шеше да си остане в блатото, ако не беше приютила в същото време и част от цвета на европейското Просвещение, реформираното протестантство. Държави като САЩ и България - със силно опортюнистично и консервативно население, имат нужда от просветени елити, които да изговарят абстрактни думички без да се червят и без да лъжат.

Един народ, който се срамува от абстрактните понятия на общностния си живот, се е върнал хилядолетия назад в своето развитие, в клановото общество, а там очите на страха са големи и законите са жестоки, поверията създават комфорт и дискомфорт едновременно, хоризонтът стига до плевнята в двора, силните и слабите имат садомазохистична връзка, имигрантите и емигрантите са омразни варвари, егото определя кое е добро и кое лошо. Така са оцелявали едно време през девет планини в десета. Така не са оцелявали.

И все пак. Чувам и виждам обръщението "приятели" по-често отколкото съм свикнала. "Чалга" и "мутра" са вече силно абстрактни думи. Омразите и страстите намаляха. "Юнаците" са принудени да оцеляват на международен пазар, който превъзпитава повече от българския наказателен кодекс, пък и поизчерпаха възможностите за правене на пари - сега са наред моловете, а след тях? Усещам жажда за човечност, дори и когато хората се държат не особено човечно. Усещам умора от егото, дори и когато собственото им его се разхожда огромно, голо и важно. Не, не като цар без дрехи, а като един гол охлюв, останал без собствената си кожа, треперещ и глупаво-неосъзнат. Оцеляването свърши. Започна градежът и който не го знае, е закъснял. Последиците са силни душевни болки и невротична акинеза.

Когато Априлското въстание избухва, оказва се, че "въстаниците" в големите градове или се снишават, или не успяват да гръмнат една пушка, за разлика от по-малките центрове. Оказва се, че българската църква се обявява против "лудите глави' и "бунтарите". Оказва се, че старите войводи в емиграция отказват да водят въстанието, тъй като не мислят, че ще завърши добре, и предлагат стратегически да се изчака сърбите да обяват война на Турция, така че да има по-малко съпротива. Стратегически са прави, разбира се. Един разконцентриран противник е далеч по-лесен противник. Последвалата касапница потвърждава тяхната мъдрост. И в същотъо време кой знае как щеше да се развие съдбата на България, ако българската църква, градският елит и опитните бунтари се бяха наложили. Това, което се случи, обаче, показва нещо повече. Че когато уморените и твърде обременени от финансови и его интереси "елити" не могат и не искат да работят за една кауза, разцъфтява нов елит. Когато времето иска своето, дори и силните на деня не могат да го спрат. Когато мегафоните заработят за обща кауза, народът подема и застава зад съобщението. Когато тези зад мегафоните жертват живота си за каузата, и светът забелязва, и народът помни.

Съжалявам за едно: лидерите, умните, проницателните, чувствителните, смелите загубиха живота си, не помислиха за "след това". А "след това" е особено важно. На тяхно място дойдоха онези усъмнилите се, страхливите, бизнес елитите, църковните елити, градските елити. Колкото по-малко досег имаха те със саможертвата, толкова по-трудно им беше да я разберат, толкова по-зле се отнесоха към оцелелите, толкова по-зле можеха да синтезират понятия от общ порядък. Ето тази подмяна се случи в България. Случва се все още. А писмото на Тодор Каблешков е смразяващо ехо от 19 век - не само думата "братия" отеква като брадва в нас, но и кръстът, написан с кръвта на убития турчин, на колонизатора, на представляващия силата, институцията, която оцелява като мачка и ограничава, но и на човек, който може би е бил по-добър от институцията, но и по-зъл да е бил, това му е било препитанието, кариерата, оцеляването. Вече не вярваме нито в братя, нито в кръстове, нито в межди на живот и смърт, а за свободата не мислим. Просто не вярваме. Защото онези битки в църкви, села и гори, онези Батаци и Перущици са вече невъзможни. И "братия" е невъзможно. Защото мюдюринът, чиято кръв остана в историята на България, отдавна е клониран в българска плът и кръв. Той е повече българин днес, отколкото Тодор Каблешков.
Но не искам с това да завърша. Искам да завърша с това:
Братия! ... Сега, когато ви пиша това писмо знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани,и юнаците се целуват един други по улиците!... Ако вие, братия, сте били истински патриоти и апостоли на свободата,то последвайте нашия пример и в Панагюрище... Копривщица, 20 априлий 1876 г. Т. Каблешков

Цветна пролет в задния двор

Пролетта в Сан Антонио идва с монархическите пеперуди, птичките робин, цъфналите плодни дръвчета и полските цветя. Полските цветя са под закрилата на щата и цъфтят в огромни количества на най-невероятни места. Например покрай градските и извънградски магистрали, из обработвани и необработвани зелени площи и ... в дворовете. Птичките се погрижиха тази година в моя двор да цъфнат ето тези прелести.








А тази тексаска слива е подарък от нашите съседи. За една зима порасна с няколко снатиметра и се разлисти. В дъното зад нея се е разпрострял килим от раззеленили се слънчогледи, друг дар от божиите птички. Тъй като миналата година оставихме няколко стъбла диви слънчогледа да буйстват в естествените си размери (над оградата), тази година ъгълът на двора е застлан от не особено мека слънчогледова постелка. Стъблата на дивите слънчогледи са обвити с трънлив мъх.







Мента, гьозум, джоджен - уханна и устойчива. Ако я оставиш да се разсейва и зеленее, ще превземе и замък.








Смокинята зеленееше и даваше плод без умора до големия замръз преди няколко месеца, който покоси и всички палми в околността. Дано да е жива!








Дворът на розовите перспективи:









Розово-зелена уханна пищност:

Сборникът с разкази„Изпит по летене“ на Стефан Бонев: тежка проза, която се чете леко

Стефан Бонев е писателят, който според мен описа най-добре в разказите си “Сирене” и “Джими“ прехода на 90те години в България със среднощните опашки за храна, прекрояването на градския пейзаж и рестутицята на магазини, с появата на просяка по българските улици и тегобите на духовното ни и физическо оцеляване. Описа ги като комедия и трагедия, и в двата случая предизвиквайки силна емоционална реакция у читателя. Когато за първи път се запознах с неговата проза преди седем години, бях впечателна от ефекта на звучния разговорен български език, от непретенциозния му, стегнат разказвачески стил. Все пак беше кулминацията на постмодернизма в България. И не беше далеч от модната линия на разказване също. Някак уж те държи в предметния свят, обикновен, познат, действен, а леко и неусетно се оказваш транспортиран в едни сложни екзистенциални теми и паралелни реалности. Впечатли ме колко добре съчетава българската разказна традиция на Йовковите чудаци и Елинпелиновите обикновени хора, впрегнати в хомота на живота с едно по-модерно игрово, кафкианско усещане за безизходица и извънвремевост, както и с гоголевската дяволитост и фантазьорщина.

Той е един от онези автори, които дебютираха в интернет преди да издадат книга, което му донесе популярност в интернет средите, но за съжаление, му спести интереса на университетската критика. Не му помага и това, че живее в Пловдив и не е част от литературните среди. Инженер по образование, Стефан Бонев е работил дълги години като журналист и ПР специалист. Първата му книга с разкази, „Разкази за двам“а, излезе през 2005 година, две години след като разказът „Сирене“ излезев в мой превод в престижното американско списание “Two lines” (Два реда). “Сирене” не присъства в тази втора книга “Изпит по летене“, но тук е разказът „Джими“, посветен на истинския човек и просяк, Джими, който е известен сигурно на всички пловдичани. Присъстват и някои други мои любими разкази като „Романс за двама“, в който един цирков актьор открива любовта с Нора, куклата, с която танцува, и която е по-жива от всяка жена, „Пепито“, разказ за премеждията на един сладострастник, „Тест за интелигентност“, един изключително абсурден и луд разказ. От новите му разкази ще спомена „Изпит полетене“, „Навън снежи светлина“ и „Храна втора употреба“.

Стефан Бонев е и един от малкото български писатели, които пишат с ирония и хумор за сериозни неща, които не се свенят да топнат перо в социалната ни действителност и да размътят водата й, да се посмеят, да я доведат до абсурдност, така че ние, забързаните и стресираните, да видим накъде сме тръгнали. Неговият герой не е нито безсилен, нито силен. Той е обикновен човек, често уморен, преработил се, възрастен, маргинален, самоизгубен в неосмисленото си ежедневие. Дори понякога не е човек,а е телефон или старият будилник на шкафа. Това не му пречи да си фантазира за мили блондинки. Блондинките са на пиедестал в тази книга. Голямата тема на Стефан Бонев обаче е как да останем актуални, как да се съхраним и преоткрием, дори и да се изгубим временно някъде в безсмислените гънки на живота.

Тази нова, втора поред книга, е публикувана от издателство Летера, под редакторството на Младен Влашки, и в много по-голяма степен от предишния му сборник с разкази е социален коментар, фотографска снимка на българина от края на това десетилетие. Българинът, който се възприма като човек втора употреба, макар и с чувство за хумор, все така тъжен, капсулиран, егоистичен реалист (по думите на автора), фантазиращ своето спасение и своите ангели сред природата, приятелите, семейството, с медитация и чудати видения. И всичко това е поднесено много забавно - обикновено авторът избира за завръзка на своето повествование момента на абсурд, смях, носталгия, озаряване, на прекрачване от един свят в друг, там, където времето спира и човек хем е потопен в реката, хем не е.

Стефан Бонев пише тежка проза, която се чете леко. Толкова леко, че колкото повече я препрочитам, толкова по-страшно ми става. А не е трудно да ги препрочиташ тези ескизи, деликатни кратки биографии на човешките ни страхове, тези иронични наблюдения и прозрения на човешката ни глупост. Какво би станало, ако се превърнеш в клошаря на ъгъла, ако стане модно да консумираш храна втора употреба, ако въздухът се отдаде на концесия, как почива държавният служител, каква е процедурата да се сдобиеш с формуляр Но 8, кога снежи светлина, как новият апартамент се превръща в малък Ноев ковчег, какво става, ако те глътне трамвай и ако много обичаш една жена. Неговите човеци се носят по течението на живота, кой успешно, кой не толкова, кой в три измерения, кой в четири и повече, докато в един момент пружините не се уморят и човекът спира и се заглежда за миг в небитието,.или отива в небитието.

Тези разкази са едни екзистенциални криминалета, в които героите са хем жертва, хем криминалният инспектор, и жертвата има възможност да спре, да се огледа отстрани, да почувства мига на своята извънвременност, в която отново среща себе си, истинската си красива същност, човешката си същност, своята Нора. Понякога плаче, понякога губи своите близки, комфорта си, лъжливата си самоувереност. И само тогава може да получи просветление и втори шанс от някаква невидима природна и духовна висша сила, която убива бездушните, страхливите, глупавите, жестоките, но и дава шанс за изкупление на всички онези, които имат смелостта да се погледнат в огледалото и да преживеят катарзис. Точно този миг, на прага на смъртта, най-често духовна, при която човекът губи себе си, не се вижда, понесъл на гърба си тежестите на ежедневието, или спира внезапно и се поглежда с нови очи, е предмет ан авторовия рисунък. И голям писател е този, който може да борави с такава проблематика без да е дидактичен, без да отправя директни послания. Ето затова препрочитам Стефан Бонев. Тежка проза от две-три странички на разказ, която се чете леко. Който има сетива за отвъдното, ше се смее и плаче, който има вкус към вестникарски истории, ше хареса очерковата биографичност на образите, строго разговорния, насмешлив и динамичен стил. Хубав, динамичен български език.Толкова е ненатрапчив, че не усещаш фокусите на разказвача.

И за финал, ще използвам думите на самия Стефан Бонев в разказа “Навън снежи светлина. Опитайте се да усетите „този валеж с някои други сетива, които обикновено човек не използва в ежедневието си. Виж как светлинният дъжд не се плъзга по тялото, а минава през теб, през преоткритата духовна субстанция. И ще започнат да се оформят някакви първични съчетания от човешки думни, с които всичко това може да бъде описано. Поне дотолкова, че да го разбере друг човек. Стига обаче този другиуят да иска да ти повярва.“
___________
http://www.book.store.bg/p31766/izpit-po-letene-stefan-bonev.html
Този текст беше написан за предаването "Страници" по БНР-Благоевград и беше излъчен в предаването от 26 март, 2010. Връзки: http://crosspoint.mediabg.eu/?p=5838, http://dictum.mediabg.eu/?s="Страници"&submit=Търси.

Вълкът и седемте ключета

Тези дни четем и гледаме "Вълкът и седемте козлета" на три езика и трите версии подхождат по различен начин към развръзката на приказката. Това са три различни жизнени стратегии! И не децата, а аз съм пълна със съмнения и объркация. Сякаш има един правилен подстъп и ако сбъркам в избора си, ще падна в долната земя, както са ме учили навремето -))

За Чер Арап преди и сега

По случай Освобождението на България от турско робство, бих искала да припомня името на Никола Козлев, учител, градинар и сподвижник на Левски, и неговата поема "Черен арап и хайдут Сидер", бестселъра на последните три десетилетия на 19 век. За нея Добри Чинтулов създава музика, а Добри Войников пише възторжени отзиви. Една от първите поеми в българската литература. Патосът й днес ни е чужд, фолклорното й ДНК не ни вълнува така, както е вълнувало младите българи от 19 век. Ние сме различни хора. Ние, днешните българи и онези, възрожденските българи, сме различни хора. Най-малкото сме по-ксенофобични и затворени като дух и стремления от тях. Боим се от патоса. Боим се от гегата. А без патос каква борба за по-добро бъдеще, каква борба... И без гега, каква борба, каква... Днес Чер Арап е придобил много аватари сред освободените вече над сто години българи. Вместил се е уютно в почти всеки български род. Спечелил си е правителство и народно събрание. Проял е общата черга. Изпълняваме само и единствено програмата минимум на българската национална идея - да говорим на български език, често лошо. Колко от нас виждат една силна България след сто години? Само лудите. Защото който сее вятър, жъне бури. Който граби житото за следващата реколта, няма да има следваща реколта. Не хулете българския народ обаче, хулете Чер арап, черната му сянка, глупостта да му повярваш, идиотщината да поискаш част от кървавото му злато, животинската жестокост, човешката ненаяденост. Отворете вестниците и прочетете на глас именника на неговите аватари.


ЧЕРЕН АРАП И ХАЙДУТ СИДЕР

Появил са е грозен юнак,
на бял коня черен арап,
сред дунавско равно поле,
кого срешне - сече, коле!

В девет друма той върлува,
зимя, летя там лудува;
не смей птичка да префръкне,
нито пътник да замръкне!

Девет пътя са запрели,
девет скели запустели,
двестя села почернели,
девет града погрознели!

Гражданите не търгуват,
селачите не домуват;
сред чаршии псета вият,
а в хамбари мишки пеят.

Седенки са в пелин врасли,
беленки са в глен обслали -
момите му слугуваха,
момците му робуваха!

Не смей орач с плуг да иди,
лозар лози да обиди,
нито овчар да извади
рунно стадо по ливади!

От Бесарбов до Росица,
от Батина до Златица -
запустяло е равно поле
с кръв са обляло стръвно долйе!

Заплакали девет кази,
екнали са девет гори;
купци плачат, бога молят,
а овчари курбан колят.

Купци плачат за търговство,
а орачи за имотство;
момци тъжат за седенки,
плачат моми за беленки.

Плачат, викат колко могат
леле-варе чак до бога:
Боже вишни, уволни ни,
от арапа отърви ни.

Превзел ни е все имотство
заробил е все търговство -
станахме му черни роби
и живейме в "ох" неволи!

Като й зачул хайдут Сидер,
буен юнак, огнен аждер,
че си впрегна руси бивли
в яки кола с чисти гривни.

Натруфи са с самур калпак,
обкръжи са с дрянов кривак,
прекръсти са, на път тръгна,
руси бивли с синджир дръпна.

Бучат бури, ечат гори -
хайдут Сидер не са бои:
силни бури му са йгралки,
страшни срещи - забавилки.

Дор са зора зазорила,
девет бърда той премина,
и до три ми бели реки,
и четири вити лъки.

Стигнал поле божурово
при кладенче изворово,
спрегна бивли да напои,
с очи поле да обиди.

Вихри веят - сняг са сипи,
чер арапин все не седи;
пътищата той околи,
кого улови, бий, та мори!

През димни ми тъмни мъгли,
на Сидеря глед устрели;
пусна ата аждрехана,
да го грабне като врана.

Трепна Сидер, добър юнак,
плесна ръце, грабна кривак,
накрехна си дълъг калпак,
че попита черен арап:

"Как ма мислиш, пъклен сине:
петровско ли крехко пиле,
гергьовско ли младо агне,
да пообядваш ти със меня!

Макар немам силен силях,
аравийски остър маждрак,
тънка сабя дамаскиня,
дълга пушка багдаткиня,

нъ си имам дълъг кривак,
и самси съм добър юнак:
от арапи не се боя
и лесно им кръвта пия!"

Арап люто са разгневи,
припна коня, та разяри,
че изтегли тънка сабя
и Сидерю отговаря:

"Хей, диваане, кяфир гявур!
Със този ли ти глупав ум
си ми тръгнал през полето,
с кръв гявурска що е облето?

Девет цели веч години
по равнини и стръвнини
гявурска кръв как проливам,
злато и сребро придобивам.

Гори ми са покоряват,
мътни реки път ми дават,
дар ми носи тъмно долйе,
робува ми равно полйе.

Не мисли, ти другий колай,
нъ наведи глава, подай,
по-лекичка да ти й смъртта,
да не ти й харам кръвта."

Разлюти са Хайдут Сидер,
че изрева като лют звер:
"Не хвали са, пъклен сине!
Дръж са сега, да та видя!"

Ех, че рипна, та подскочи,
юнашки си скок прескочи
девет лахтя нависоко,
девет лехи нашироко!

Развъртя са като хала,
та са впусна връх арапа,
закипяха в силни жили
две юнашки люти кърви!

Начена са страшна борба
среди зимна тъмна мъгла:
сабя фучи - въздух пищи;
кривак трещи - поле ечи!

Бял аждрахан хрипти й цвили,
реват, сумтят руси бивли;
сиви вълци по могили
настръхнали и завили!

Смаели са и зверници,
слисали са сички птици:
по синьото горе небе
на витло са орел вие.

Били са са, бъхтали са
до три цели дълги часа;
че надделя Сидер юнак
с своят дрянов дълъг кривак:

строши сабя дамаскиня,
дълга пушка багдаткиня,
аравийски остър маждрак,
къдра глава на чер арап!

Падна арап със все силях,
без да рече ил, ил, иллях.
Сгърчи ръце той, смири са,
студ го смръзи, одърви са.

Нажали са бел аждрехан
за верен си любим стопан,
кат го видя в кръв утънал,
назем прострян там издъхнал.

Рипна, хукна по все поле,
ихти, фучи, страшно реве,
гърмеливо с уста бъбри,
на Сидеря люто мъмри:

Да го глътне са заканя,
като върла люта ламя,
като змия индостана,
ядовита зъл удава.

Смаян Сидер сам сред поле -
никой нема да го отърве.
Че си казва добър юнак
на негов си дренов кривак:

"Угъвай са, жилав бъди!
Превивай са, не са чупи!
Да си сваля и таз бела,
дето ми е мъчил света:

млади момци да го зобят,
с отбор зърно немерено;
бели моми да го поят
с бистра вода немътена;

млади булки да го чешат,
дълга грива да му плетат,
жални песни да му пеят,
с дребни сълзи да го къпят!

С тлъста снага, що я й тлъстил,
с пот български, що я й кървил,
нека сега да нахрани
сиви вълци, черни врани!"

Дор си Сидер реч издума,
ето ми го кат фъртуна:
припка, хвърчи бял аждрехан,
ихти, фучи кат ураган!

Завзеха са човек и кон
да са бият с нечутен бой;
кон се бие за чер неврод,
Сидер са бий за мил народ!

Били са се, та трошили,
кръв кипяла в техни жили;
под крака им сняг са топил,
студен лед са чупил, трошил!

Хайдут Сидер кат замахне,
с силен замах дет ударе,
чупи, троши що попадне -
кости, ребра все по надве!

Бял аждрехан в кръв утъна,
сбърка чифте и са спъна,
гърбом падна и издъхна
близу при свой мил стопана.

Сред Свищовско равно поле,
при разлато там раздолйе
легнаха ми до две мърши,
две христйенски люти мъки!

Сам си Сидер с снажни сили
на две върли беди надви;
девет града с двестя села
от зли мъки той отърва!

Че си грабна Сидер юнак
грозна мърша на чер арап,
та я хвърли луд гидия
в ближен гиран баталия.

А бял коня той остави
между гъсти две дъбрави
на възвишен равен мегдан -
на гладни вълци тлъст корбан.

Грабна вити пак синджири,
че си дръпна руси бивли
през дълбок сняг и ярове
през високи там рътове.

Че си викна, песен запя -
всичко поле там заеча,
гръмнаха ми девет гори,
разнесе са в девет кази:

"Я ставайте, хей орачи,
тичайте вий при ковачи,
железа си наострете,
плугове си натъкмете!

Пустнете ги по вси поля,
с песни орете насякадя,
сейте бели там пшеници,
жълти проса и ечмици!

Кога ми се запролети,
мил бог поля ще одъжди,
ще ми бликнат по вси поля
класовити буйни нивя.

Златна жетва кат си доди,
де запеят млади моми
в буйни нивя, по долини,
по рътове, по могили!

Нека идат и лозари
в буйни лозя некопани,
да вкопаят и наредят,
прелези им да заградят.

Кога ми се заесени,
та си паднат в лъки слани,
да закипят в обли бъчви
руйни вина медовити.

Да са пият по зяфети,
по менежи й по годежи,
по весели шумни сватби
с сладкогласни гусли й гайди.

Да извадят и овчари
рунни стада в полугари,
при извори бистри, хладни
да сградят вити мандри;

с тънки свирки да засвирят,
стадата си да разтирят,
по вси поля, по ливади,
по зелени там морави.

Свироводно към доила
да си мамят рунни стада,
бял ми преснак да си доят,
тлъсто сирнйе да си сирят.

По градски ми там улици
на ослици с кобилици
да менуват с плавно злато
с префинено бело сребро.

И търговци огрижени
за кярове умислени,
нека тръгнат да търгуват,
за кярове да пътуват

през високо лесно горйе
и през страшно тъмно долйе,
през стръвнини там и урви
и през тесни ми клисури

кервани им с тънки стоки,
с копринени скъпи моди
нека без страх да си вървят,
шумно, глъчно да си скриптят.

Дружество им ще дочаква
тежки стоки без повреда;
семейство им ще ги очаква
живо-здраво с добра сетня.

Гурбетци ми кираджии,
с мустакати керванджии,
с тънки свирки осенови
керваните да си водят!

Млади момци подстрижени
да разчешат веч перчени,
сред хорища да засвирят,
вити хора да си сбират!

В тихи нощи яснонеби
млади моми применени
по весели там поленки
да си кладат те седенки.

С песни, с игри да си предат,
тънко дарйе да си тъкмят,
с първо либе да са любят,
с китка цвете да са делят.

Чер арапа кеседжия,
кръвопийца, харамия,
веч го няма да върлува,
навсякаде да лудува.

Смири ми са тоз делия
в пънков геран баталия;
непробудно там си той спи,
дребен пясък си го покри.

По вси поля, по равнини,
по вси гори, по планини
няма веч кой да ви бие,
да ви гони, да ви трие!"

Сидер пее - вятър бучи,
песен носи, силно фучи.
Разнесе са в девет кази,
старо младо развесели!





© Никола Козлев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.02.2006
Хайдут Сидер и Черен арап. Отбор български народни песни: празнични - битови - юначни. Съст. Йо Данаилов. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Хайдут Сидер и Черен арап. Отбор български народни песни: празнични - битови - юначни. Избрал и подредил Йо Данаилов. (Златна Библиотека). София, 1939.

Скучният нов световен роман

Тим Паркс
Не всички писатели знаят кои са техните читатели. Много от тях може би дори не мислят, че се обръщат с творбата си към определена читателска аудитория. По същия начин, в историята има такива периоди, когато като цяло авторското усещане за читателската аудитория се променя, което неминуемо води до промяна в начина на писане. Най-яркият пример е периодът от 14 до 16 век, когато писателите в цяла Европа престават да ползват латински и се ориентират към разговорните си езици. Вместо да дебютират своите произведения, както преди, на една международна сцена, ръководена от един главно църковен елит, те “слизат” на нивото на местните си диалекти и национални езици, за да се представят на зараждащата се средна класа.
В историческите книги това пренасочване към разговорния език е заявено като демократично вдъхновение, обогатило писменото слово с местна виталност и дало ново самочувствие на бързо консолидиращите се национални езици. Това е така, но най-вероятно това развитие е резултат както от идеализъм, така и от амбиция и икономически интерес. Бил е дошъл моментът, в който писането на латински станало безсмислено, тъй като арбитрите на литературния вкус представлявали група от национален, а не международен порядък. Днес ние сме в началото на една нова, още по значима революция, която ни отвежда в съвсем друга посока.
В резултат на все по-забързаната глобализация ние се приближаваме към един световен литературен пазар. Все повече се налага идеята, че, за да е велик един автор, той трябва да е световен, а не национален феномен. Може би тази промяна не е така ясно видима в САЩ, както е в Европа, благодарение на размера и властта на американския пазар, както и на факта, че английският се счита по принцип за езика на глобалзацията, така че много повече преводи се правят от английски вместо на английски. Обаче все повече европейски, африкански, азиатски и южноамерикански автори днес считат, че са се провалили, ако не спечелят световен читателски интерес.
В последните месеци автори от Германия, Франция и Италия – страни с голями и добре развити национални читателски традиции - споделиха с мен своето разочарование от факта, че не могат да намерят англоезичен издател за своите творби. Интересното е, че според тях този провал се отразява неблагоприятно на престижа им в родните им страни - ако хора от друго място не те искат, значи не си толкова добър. Със сигурност в Италия, където живея, един автор се счита за успешен, само ако е публикуван в Ню Йорк. За да разбере колко много са се променили нещата, достатъчно е човек да се размисли в каква нищожна степен щяха да пострадат репутациите на Зола и Верга, ако не бяха своевременно издадени в Лондон.
Електронните системи за пренос на текст ускориха този феномен още повече. Днес, мигновено след завършването на книгата или дори на първата й глава, тя може да бъде разпратена на хиляди издатели по целия свят. Не е необичайна практика да се продават чуждоезични издателски права преди творбата да намери местен издател. Един добър агент след това може да оркестрира едновременното й издаване в няколко страни, използвайки маркетингови стратегии, които обикновено свързваме с мултинационални компании. Така, когато един читател си купи “Изгубеният символ” на Дан Браун или поредния “Хари Потър,” или разбира се книга на Умберто Еко, Харуки Мураками и Йън Макюън, той е с ясното съзнание, че същата тази книга се чете в същия този момент по цял свят. Купувайки книгата, читателят се приобщава към едно световно общество. Това прави книгата още по-привлекателна.
Този феномен не се отнася само до популярната литература, съдейки по многобройните международни литературни награди. Нобеловата награда, въпреки съмнителната селекционна процедура и често странен избор на автори, се счита за по-престижна от която и да е национална награда. Импак в Ирландия, Мондело в Италия, международната литературна награда в Германия се радват на все по-голям престиж. Така, литературният вкус вече се определя не от сънародниците, а от група хора, която е все по-трудно опознаваема и в която авторът не членува.
Какви са последиците за литературата? От момента, в който авторът започне да вижда своите читатели като международна вместо национална аудитория, начинът му на писане неминуемо започва да се променя. По-специално, забелязва се тенденция за премахване на всякакви пречки за възприемане на тяорбата в световен мащаб. Пишейки през 1960 година, интензивно потопен в своята собствена култура и сложна политическа обстановка, Хюго Клаус явно не се е притеснявал от факта, че неговите романи ще изискват специално усилие от страна на читателя и най-вече преводача, ако трябва да бъдат четени извън родната му Белгия. За разлика от него, съвременни автори като норвежеца Пер Петерсон, холандеца Гербранд Бакер или италианеца Алесандро Барико ни предлагат творби, които можем да четем без особено усилие или познание, но не предлагат и наградата, което подобно усилие носи.
Още по-важно – пише се на прост, изчистен език. Казуо Ишигуро говори за това колко е важно да се избягват игри с думи и алюзии, за да се улесни работата на преводача. Скандинавските автори, които познавам, ми казват, че те избягват да назовават героите си с имена, които ще бъдат трудни за англоезичния читател.
Ако езиковата виртуозност и специфичните културни отпратки са се превърнали в пречка, то други стратегии се поощряват, като например ползването на явни тропи, непосредствено разпознаваеми като “литературни” и “белетристични”, аналогични на изнурената лингва франка на специалните ефекти в съвременното кино, както и акцентирането върху политическа чуствителност, която нарежда автора сред онези, които “работят за международния мир”. Така пресилените фантазийни прийоми на Рушди и Памук винаги вървят ръка за ръка с определена либерална позиция, тъй като, по думите на Борхес, “повечето хора имат толкова малко естетическо чувство, че разчитат на други критерии за оценка на творбата, която четат.
Това, което изглежда е обречено на смърт или поне забрава, е творба, която се наслаждава на тънките нюанси на собствената си езикова и литературна култура, типът писане, който заклеймява или чества начина на живот на дадена езикова група. В световния литературен пазар няма да има място за автори като Барбара Пим и Наталия Гинзбърг. Шекспир щеше да изостави каламбурите, а една нова Джейн Остин въобще може да забрави за Нобел.
__________________________________________
Тим Паркс е есеист, писател и преводач, преподавател по литература и литературен превод в миланския университет ИУЛМ.
Преводът е направен от Зоя Маринчева по материал от книжния блог на New York Review of Books.