Г-н Ламбер и водните линии

От няколко седмици си живея в своето безвремие и чета новините сякаш са сън, сякаш са архивирани хроники, нещо е станало, някой се счепкал с някого, друг един обидил трети, арести, назначения, убийства... едно предизвестено предъвкано.

Признавам, презареждам.

Изтощавам се като антилопа, хваната в залпа на кръстосан огън между две военни формирования.
Поезията ме изтощава в големи количества, а четох и писах на килограм.
Възпитанието на чувствата във фейсбук ме изтощава с намагнетизираната си подпочвеност.
Възпитанието на крехката малка детска душичка, умножена по три, ме изтощава със суровата си монохромна психология, с нееволюиралата си съзнателност.
Американските културни войни ме изтощават, защото са мощни катапулти на икономиката на бъдещето.
За българските нямам нерви, макар че имам да казвам нещо. По-късно. В България сега е лютенично време, есенното окопаване в землянките.

В неделя се събудихме и денят изглеждаше като ден, в който хората се возят на влакче. Отидохме в парка Бракенридж, централния обществен парк на Сан Антонио, построен върху земя, дарена от милионера Джордж Бракенридж през 1899 година. Паркът е дива гора от мескит, дъб, кедър и бряст. През него минава река Сан Антонио, извираща от местни карстови извори. От нея са черпели живот индианци, испанци, францисканци, мексиканци, американци. Междувременно други богати хора даряват земя, прилежаща до парка, и се строят първите мили от алеи и пътечки. И този парк щеше да е като много други паркове по света, а не бижуто, в което се е превърнал, ако не беше визията на

един човек

и умението му да убеждава местните власти да гласуват необходимия му бюджет. През 1915 година общината назначава Рей Ламбер (Ray Lambert) за Комисар на това, което в България е Общинската дирекция "Паркове и озеленяване". Рей Ламбер поема една гориста местност и решава да направи следното с нея за удоволствие на жителите на града: да прибави зоологическа градина, общинско голф игрище, детска площадка, речен плаж. И го прави. Най-голямата му мечта обаче била да превърне едно затворена каменоделна в езеро с водни лилии. За този си проект разполагал със съвсем малък бюджет и с работната сила на наличните затворници в Сан Антонио. Местни жители дарили екзотични цветя и растения и така се родила Японската чаена градина, провъзгласена от национални издания за уникална атракция. До нея Ламбер построил с камъни и цветя градината "Тексаска звезда" във формата на щатския официален символ. Междувременно преместил един стар мост от централна улица в града над реката и построил първия павилион. Умира през 1927 година от скоротечна пневмония. Остава в наследство едно невероятно пространство за отмора, спокойствие и развлечение. След него в или до парка построяват музей, университет, още павилиони, театър на открито, пускат детско влакче, тунел за влакчето, зоологическата градина се разраства и благоустроява в една главозамайваща природна приказка.







Не е достатъчно да искаш да направиш нещо, трябва да имаш финансовата възможност да закупиш платното за своето изкуство.
Не е достатъчно да дариш парите, трябва и човек с мечта и воля да направи от платното картина на щастието.

И зад всяка роля се крие човек - един, няколко, хиляди. И мечтите трябва да са от светлата страна на бариерата, да осветяват имената на творците си в бъдещето, да станат ежедневие за милиони хора.


Ето това си мислих, докато влакчето скърцаше през гората, през реката с лилиите, покрай музея, вълшебната японска чаена градина и супер модерната зоологическа градина. Навсякъде в парка има каменни пейки и грилове, хора, семейства, рождени дни, балони. Както си пътуваме, хората поглеждат към нас, махат ни с ръце, усмихват ни се, ние, родители и развълнувани деца, също махаме. Бариерите се спускат, колите по парковите пътища спират, за да мине миниатюрното влакче, ето от втората кола се показват едни ръце от прозорците, махат ни, махаме и ние, усмихваме се. Топло е, слънчево, красиво и приятно.

Това си мислех после на връщане. Но ме проряза спомен. Как в България богатите отнемат, не даряват паркове, как лъжат и рушат красивите места за отмора и развлечение на хиляди. Как няма как да покажа на моите деца къде мама и тате отпразнуваха сватбата, защото ресторант "Воденицата", пренесената в Бургас преди 40 години от Малко Търново старинна странджанска Ефендиева къща, или по-скоро земята под него, са продадени от държавната община на "инвеститор"-милионер, а къщата е разрушена. Не че е толкова важно да видят къде сме се веселили. По-важно е, че вместо това ще знаят, че там, където цари продажност и беззаконие, красотата я рушат първа, след нея и всичко/и останало/и.






















На връщане поваля дъжд, ей така, да измие вгорченото настроение, да ме настрои обратно на вълната на г-н Ламбер и неговите водни лилии.

Не е невъзможно за една скромна мечта да се претвори в реалност надиплена като фантазия.

Кладенецът на емоциите и пресяването им през пясъка

Ние, човеците, сме кладенци от емоция. Подпочвената ни физиология е неизбродима, безформена, с войнствена перисталтика и огромен заряд за изява. Това грозно либидо, обаче, природата е скрила под изящните премерени пируети на лебеда, на лебеда на дневната ни душа, усмирена от слънцето и луната. Но понякога, понякога тунелите се пропукват и очите се изпълват с терра инкогнита, с невъобразимия хаос от радост, мъка, тъга, щастие, горест, любов. Те шуртят по гръбначния стълб и търсят своите социални мрежи, своя излаз през най-чувствителните, тънкостенни мембрани в човешкото тяло, а след това, забъркани с личната история, избуяват в пурпура на таланта, в маковете на изкуството. А най-добрите артисти са тези, които отдръпват човешката си представителност и оставят струята от емоции да се приплъзне от тъмния архетипен кладенец, през ръцете и очите им, в светлика на хиляди хора - емоции разказани, нецензурирани, преведени, построени с тухлите на общата ни история.



Ксения Симонова е 24-годишна художничка от град Евпатория. Тази година тя спечели конкурса "Украйна има таланти" и популяризира жанра така, както дори и Артур Кирилов не успя със шоуто си за Епъл (вж. клипа по-долу). Завършила е психология/психофизиология и графика. С пясъчна анимация се занимава от една година. С емоционалните си мултимедийни разкази трогва публиката до сълзи. Може би защото разказва за живота и трагичните му завои, за семейството, за децата, за добротата и агресията, за войната и саможертвата неконцептуално, а с обикновените думи и символи, разпознаваеми от всички хора. Конкретно, анимацията "Реквием" е сюблимна творба за нападението на нацистите в Украйна, за края на щастливия живот, на любовта и спокойния сън, за бомбите, за разстрела на 12500 човека от Евпатория на градския площад, за саможертвата на бащите и тяхното завръщане чрез децата им. Театърът на пясъка се движи бързо, задържа се за кратко, щрихира спомени, рани, припламвания на радост и скръб. Ние сме сетива, не просто очи, не просто уши, не просто думи, ние сме амалгама от сетива и театърът на пясъка с неустойчивата си материя, със зърнестата си лекота и облачно-черна тежест, с чернобелите си светлосенки, с мимолетността на образа, на фона на музиката, под полите на прожектора, изпод движещите се съзидателни ръце - както Бог ни създава и трие - театърът на пясъка извиква от дъното на душата чувствата, разяждащи спомените, през ключа на образите. Ксения Симонова разказва сюжета на войната, маркирайки събитията и образите така, както са запечатани в главите на милионите, както са го изживели милиони, както не са го изживели милиони, но както ни е страх да не би да го изживеем. Разказва както Фрост говори за пътя и работи бързо, твори и трие, трие и създава върху пепелищата. Всичко тече, всичко се променя, всеки момент е красив и никога не се повтаря. Но смисълът на живота е по-трагичен от всякога в мимолетността си.



Преди Ксения да се появи на сцената, защото пясъчната анимация е мултимедийно, сценично изкуство, в тази сфера отдавна работят артисти като Ференц Чако (Унгария), Артур Кирилов и Сергей Назаров (Русия), Илана Яхав (Израел), Джо Кастилио (Испания). Едни предпочитат по-архетипни истории, други - природни картини, трети - модерни, концептуални преразкази на вечните теми. Някои са по-гравюрни и детайлни, други залагат на по-едрогабаритни образи, трети ползват класическа техника на изобразяване. Но всяка картина е мимолетна. Изкуство, лишено от суета. Колко артисти могат да се смирят до такава степен, че да заживеят в мига на изкуството, да създават красота, която да убият в следващия миг, за да създадат нова?

За да си добър пясъчен аниматор, трябва да си едновременно добър художник, психолог, поет или писател. Трябва да имаш ухо за музиката, по чиито траверси ще минат емоциите на сърцето и интелекта, събудени от пясъчния образ. Ето една щастлива анимация на Илана Яхав:



и една невероятна анимация на японска тема на Сергей Назаров:

Дан Браун - Тарантино в романа

Днес не издържах. Населението на една малка държава чете Дан Браун. По блогове и форуми кръстосват шпаги апологети и хейтъри. Академичната литературна общност се вдигна на борба с езиково нечестивия автор. Обяви горната малка държава от четящи Дан Браун за нечетящи кретени. "Нечетящите кретени" сринаха академиците, макар и не лесно, в калта на завист, елитизъм и снобария.

Прочетох сто страници. Остават ми четири по сто. Книгата започва с уверение, че масонството, ноетическото общество и още няколко организации и структури, споменати в разказа, са реално съществуващи и нищо не е измислено. Авторът, демек, казва истината, цялата истина и нищо друго освен истината. Първата глава се занимава с масонски ритуал, в който Малах, антагонистът на историята, пие вино от череп. Дотук нищо ново за посветените във варварските военни ритуали на българските царе. На страница 5 свършва първа глава със следното изречение: "Скоро ще изгубиш всичко, което ти е най-скъпо на сърцето." Помисля си го Малах, адресат е водачът на масонската ложа, който току що го е ръкоположил в едно от най-високите нива на тайното общество. На страница 35 е първият неочакван обрат в сюжета. На страница 38 се продумва първият ултиматум, естествено в ситуация на живот и смърт. Завръзката и поне четирима главни герои са се появили отдавна и майсторски се нищят и надлъгват. Освен Малах, татуиран отдолу до горе странен субект, и Лангдън, налице са Питър Соломон и неговата сестра Катрин, наследници на една от най-знатните и богати американски фамилии. На 40 страница е общественият дебют на първото доказателство за криминална проява, и то не къде да е, а в ротондата на вашингтонската Капитолия, както и премиерата на първия древен символ, Ръката на Мистериите с татуираните пръсти. Лангдън отдавна е пристигнал на сцената и се бори с полицията за гражданските си свободи. Всяка нова глава открехва по малко информационната завеса пред символа. Хапваме на малки порции концепцията за ръката от глава на глава, което, разбира се, спомага да се усвои по-добре енциклопедичния материал. На страница 56 се започва тежката работа по полагането на философските устои на книгата. Дан Браун всъщност пропагандира вече месец част от него - а именно хуманизма на масонската ложа. Тъй като успехът на този шестгодишен труд се дължи до голяма степен на обрати и изненади в трескаво-развиващия се сюжет, няма да споменавам сюжетни ходове (крайно любопитните могат да прочетат една издайническа публикация тука (...), но ще кажа, че този път Дан Браун е забъркал богата на протеини и въглехидрати каша от масонство, Вашингтон, американски патриотизъм, спиритуализъм, ноетическа наука, символика и мистицизъм на древния свят, религии, юдаизъм, трето око, космическо съзнание, съвременни аналитични методи за търсене на информация в масиви от данни, социални мрежи, iPhone, Волво, американска олигархия, Мария Шарапова и това само за 100 страници. Основната теза се върти около способността на човешката мисъл да въздейства върху физически тела, както и около човешката мистична способност да се свързва с Бог. "Както горе, така и долу" "As above, so below." Повторено не веднъж за сто страници. Не веднъж се предава и характеристика на героя и емоционална реакция с помощта на очите на съответното лице. Повторенията са направо трагични. Отново се появява в изречение задигнато от предния бестселър и детският ръчен часовник с Мики Маус, скъп подарък на Лангдън от неговите родители. Но очите, ах, тези сиви очи... ах, тези черни очи, забиващи отровата си в гърба на Лангдън... от тях наистина няма отърване. Може би е станало вече ясно на всички, че настоящата книга е майсторско копие на "Шифърът на Леонардо". Нещо като нов отпечатък от матрица, като разликата е в цветовете на боите. Самият Дан Браун в писменото си обръщение към лондонския съд по повод делото за кражба на интелектуална собственост, което той спечели, надълго и нашироко разказва формулата, по която пише романите си. Например всеки роман се състои от 3 елемента: някаква тъкна сила, като например тайно общество или държавна организация, голяма идея, но двойствена от морална гледна точка, и съкровище.

И все пак, "Изгубеният символ" е по-удачна, поне на езиково ниво, от "Шифърът на Леонардо", по-близка до съвремието ни с технологичните си препратки и също толкова бързо четиво. Въпросът е струва ли си да се дискутира равнището на владеене на езика от автора на трилъри, които са бестселъри. Явно доброто владеене на граматиката и лексиката на езика е без значение за търговския успех на една книга в ерата на маркетинга. Но и лошото редактиране е без значение. Сега се сещам, че Людмила Филипова, българската имитация на Дан Браун, е написала едни от най-смешните и недодялани изречения в съвременната ни литература въпреки четиримата редактори на последната й книга, все преподаватели в Софийски университет. Макар че Дан Браун е изкарван едва ли не профан в английското писане, дяволът не е чак толкова черен. Дан Браун все пак има литературно образование и е бил учител по литература, поради което, според мен, завинаги е загърбил тежката артилерия на едно по-метафорично литературно писане. В интервюто си с Мат Лаудър остави впечатлението, че пише под огромно напрежение, че към него има очаквания от страна на издатели и читатели, които са направо смазващи. Как се справя със стреса ли? Практикува висене с главата надолу. Има баналности, има странности, но общо взето писането му е стегнато, целенасочено, не чисто литературно, а по-скоро журналистическо от типа на новата журналистика на 70 те години, от типа на журналистическите разследвания и материали в съвременните броеве на "Атлантик" и "Ню Йоркър". Не случайно държи да каже, че всичко, което е написал, е истина, съществува, е изследвано и събрано най-щателно преди да го обработи във фикция. Банално, шаблонно, но общоприето. Лингвистичното ниво е толкова опростено и нормализирано, че няма значение за четенето. Напротив, улеснява галопирането по страниците в преследване на поредния сюжетен обрат. Който идва на всеки две-три страници. Помпа адреналин в душата на читателя. Като рап песен, но добре прецедено през тънкото интелектуално стъкло на тематиката. Самият Браун е доста сдържан, интелигентен, но и непринуден в своите интервюта. Незнайно защо, критиците не споменават умението на автора да гради силни диалози, да вплита в тъканта на трилъра информация с общообразователно значение и да строи с добро темпо, психологически достоверно и търпеливо сцените, балансирайки екшън с (псевдо или научно популярно) интелектуално знание. Може би е по-добър музикант, психолог и педагог, отколкото стилист.

Екшънът е литературният бог на Дан Браун. Всичко, което забавя скоростта, е туширано и притъпено, включително цветистия език. Лангдън движи действието със скептицизъм и експертни познания. През няколко глави се освежаваме с нов герой. Отрицателният герой е грозен, фанатичен, умен, всесилен, самотен бегач на тъмни разстояния, макар че зад марионетката накрая винаги се осветлява господар, който е стоял съвсем близо до Лангдън. Трилърът преди всичко и в това няма нищо лошо. Хората обичат да си грабват шапките и да се отнасят нанякъде за час два, пък било то и в американската столица и масонските й потайности, с Лангдън и Малах под мишница. Стига да не се предоверяват твърде много на изследователя и историка Дан Браун. Той може и да не е стилист, но е интелигентен разказвач на церебрални спиритуално-надъхани трилъри с успешна формула. Нещо като Дийпак Чопра, като сапунен сериал, като комикс или пък апокриф. Въобще, литературният Тарантино и неговите пълп романи.

Какъв е цветът на зебрите?

Зебрата е бяла на черни ивици или черна на бели ивици? Гледах стадото зебри, наобиколили фронталната вълна от автомобили с превъзбудени пътници, и не знаех какво да мисля. Беше пладне, зебрите се бяха отправили на водопой към тексаско-африканския вир, и спряха за малко да обменят любезности срещу храна с нас, неделните фото сафари туристи в тексаското ранчо за диви животни "Природен мост". Самата концепция е доста либерална - чифтокопитните се разхождат на свобода и разглеждат миролюбиво, понякога доста отблизо, пълзящите, подковани с гуми, няколкотонни ламаринени кутии, от които никой простосмъртен човек не смее да слезе покрай суровите предупреждения от типа "ако напуснете автомобила, то е на собствен риск" от страна на собствениците на резервата.

Ранчото и парк за диви животни "Природен мост" до Сан Антонио заема 400 акра и приютява 500 животни от 40 вида. Много от тях са защитени или на изчезване в родните им земи, други са местни породи. Ранчото има доста успешна размножителна програма. Най-възрастния женски жираф е раждала осем пъти досега, понякога в работно време пред публика. Наскоро са се сдобили с двойка африкански бели носорози, едни от най-застрашените от изчезване животни в света, и силно се надяват на потомство. Носорозите живеят в пространно, заградено поле, и макар, че се наричат бели, също както черните носорози, са сиво-кафяви. Името им идва от омонима "уайт", който в холандския си вариант иде да опише квадратната форма на устата на този вид носорог, еволюционно приспособление за по-ефективно пасене на трева. На английски "уайт" значи бял и оттам в англоезичния лексикон този вид носорог се подвизава с антонима си. Сред звездите в ранчото, освен стадото зебри и жирафи, са едно стадо сицилиански магарета, две доста охранени двугърби камили (гърбиците съдържат мазнини, не вода), които от скука въргалят гуми, и пернатите нелетящи щрауси и ему, регулировчиците на пътя. Огромната част от животните са разновидности на сърни, газели, елени, бикове и антилопи, сред които африканското гну, белите адакс с изящни, спираловидни рога, изтребените в естествената им среда арабски и джемсбок орикси, едни от малкото животни, които могат да оцелеят при воден холокост. Всъщност много от африканските животни са почти изтребени поради етническите войни в района на естествената им среда.

4 мили не са много. Дори и при скорост 5 мили в час, дори и с времето, през което ухажваш или снимаш животните, прекосяват се за по-малко от един час. Първата ни обиколка беше в три часа - мързеливо време, слънцето припича усилно, антилопи и сърни налягали под дърветата, само една черна катеричка притича да яде хвърлена храна на пътя, само едни орли напълнили небето, стрелкат се за плячка надолу към гористите хълмове. Кедри, местни разновидности на дъба, кактуси и бяла камениста почва - добре познатия тексаски лунен пейзаж. Пристигнахме в отправната ни точка и пак обърнахме носа на колата обратно към парка.

За първи път тръгнах на сафари сред екзотични животни преди девет години, през първото ми тексаско лято. Там имаше много повече животни, много повече месоядни. В много отношения приличаше на зоологическа градина с разнообразието от животински видове, част от които се разхождаха свободно, като камилата, която ни пресрещна на няколко метра от началото на сафарито и доста агресивно нападна торбичката с храна, сърните, антилопите и дивите прасета. Онзи парк се рекламираше като място, където спасяваха изоставени животни и животни претърпели стрес, и действително имаше много циркови артисти, като мечката Миша, иззета от жестокия си руски треньор, която клатеше главата си непрекъснато, множество тигри, част от които населяваха малки клетки около офиса на парка. Там бяха младите тигри и прекарах много време, наблюдавайки забавленията им. Скачаха в един леген с вода току като приближи човек клетката. Доста ме поизмокриха. Не им беше добре в клетката, държаха се като страшно отегчени тийнеджъри. Имаше си ранчото и детска стая с новородени тигърчета, които плачеха непрекъснато, може би защото непрекъснато ги посещаваха туристи като нас, взимаха ги в ръце и позираха за снимки с тях срещу десет долара. Бебетата тигърчета не са особено безопасни, но тези бяха нахранени и поспаливи. Поговорих си с говорещите папагали и с маймуните. Всъщност почти оцелях след атаката на един доста агресивен женски бабун. На желязна верига пред клетката висеше желязна паничка, където посетителят, стоейки пред оградата, слага храна за бабуна. Засилваш паничката към маймуната, тя я хваща, изява съдържанието и ти я връща. Само дето бабунът има светкавични рефлекси и беше изключително стресирана, защото към човешките самки хранеше дълбока ненавист. Приемаше храна от мъже с най-голямо удоволствие. Когато аз й предложих паничката с пелети, хвана я и за по-малко то секунда я запрати обратно към мене с бясна скорост. По чудо не ме удари. Впоследствие разбрах, че този сафари парк е затворен от властите заради лошо отношение към животните и по-конкретно тигрите. Без да зная подробности около случая, в гореизложеното има поне няколко доказателства ако не за ужасни, то поне за неприемливи условия на живот. И все пак, въпреки че този парк не функционира, подобни места добра алтернатива на зоологическите градини.

За разлика от горното ранчо, "Природен мост" не специализира в грижи за изоставени и конфискувани животни, а по-скоро се занимава с консервация и размножаване на редки и застрашени видове. Някои видове антилопи са по-многобройни в Тексас, в това само ранчо, отколкото в естествената си среда. Ранчото е разделено на пет пасбища, отделени с огради. Всяко пасбище е допълнително разпределно на по-малки пасбища с цел контрол на животинските популации. Навътре в прерията има специално изградени водоеми, сенници и зимни постройки. На туристите се предлагат скъпо-струващи ВИП разходки с рейнджър, преспиване и участие в грижите за животните, празнуване на детски рождени дни, ресторант за бързо хранене, просторна беседка с маси и пейки, плевня, където си общуват деца и малки козички, както и няколко клетки с лемури, папагали, кокошчици и петел. Имат си и магазин, и учебно-информационна сграда. Паркът развива успешна образователна програма сред тексаските училища.

Преваляше пладне и звездите на парка бяха по-благосклонни към нас. Стадата се движиха нанякъде, зобваха си тревичка и наобикаляха колите. Изведнъж се появи стадо зебри и се разгърна като по команда по двата автомобилни фланга. Спокойно подхождаха от кола на кола, хапваха си пелети от ръцете на хората, оставяха се да ги погалят по главата, по рехавата брадичка... Задръстването доби магистрални размери. Хората се изнервиха. Зебрите обаче бяха справедливи, подхождаха към автомобилите по реда на пристигането им и си хапваха планово и възпитано. Те са доста по-агресивни от най-близките си роднини, конете, но всички, с изключение на една кобила, бяха петимни за ласки и пелети и доста добре запознати с правилата на уличното хранене. В един момент, обаче, започнаха да буйстват, да тичат между нас, оттеглиха се от пътя, стадото се събра на поляната и потегли в тръс на водопой. Доста хора останаха разочаровани. Затова пък по-нататък имаше също толкова гладни магаренца, сърнички и козички, и най-вече щрауси и ему. Щраусът е доста смешна птица. С прескъпите си пера той крачи подобно на важна царска особа и търси разнообразие като едно безстрашно същество, каквото е, разбира се. И малко глупаво. Ние се порадвахме на мъжки щрауси, защото денем женските мътят, а падне ли нощта, мъжките поемат щафетата. Те са около 7 фута високи, тежат около 200-300 паунда и са единствената птица с два пръста. Ходят смешно, високо повдигайки коленете, защото тази анатомична особеност им е дала еволюционното им предимство дим да ги няма при нежелана среща, развивайки скорост на бягане от около 70 км в час. От колите обаче щраусите и емутата в парка не се страхуват, напротив, ходят си срещу и между движението колкото им душа иска и не се молят за храна в чинна поза, а те проверяват съвсем вътре в купето, че и купето ти проверяват, с дългата си шия. Някои кълват внимателно пелетите от ръката, други хапят пръсти и предмети безразборно, трети направо крадат фуниите с храната, което на момента ги ужасява, захвърлят фуниите на земята, без да проверят съдържанието става ли за храна, не ли, стъпват върху тях за по-сигурно с динозавърските си два пръста и продължават да маршируват напред. Изключително симпатични птици, подобряват настроението за секунди. Служителите на ранчото през десет минути чистят пътя от хартийки.
Ранчото има интересен уебсайт с учебни видео материали: http://wildliferanchtexas.com/. До Далас се намира и природният парк за диви животни Фосил Рим, и техният уебсайт, http://www.fossilrim.com/about_fr.php, дава по-подробна и интересна информация за видовете животни, които отглеждат изкуствено в Тексас. Гледайки видеото за зебрите, задоволих любопитството си относно началния ми въпрос. Оказа се, че зебрите са бели на тъмни ивици и шарката на всяко индивидуално животно е като пръстовите отпечатъци при хората. И те не цвилят като конете, но няма как да музицирам тук техния грак. От всички гракове обаче, този на лемура е особено изразителен и незабравим.