Зоя Маринчева

Честита Нова Година

2011-12-31T09:29:00.000-08:00

Ееей, изтърколихме я и тази година през баира, бреееей. Време е да обършем потни чела, да си хапнем малко протеини и витамини, да подремнем с едното око отворено, че погани дни са все пак и караконджоли наобикалят маалите, пък и ей го на, Сизиф съседът, дето най-накрая пое камъка, че да отчете дейност, покрай тоя фейсбук, айфоун, айпад и айрян пак ще ни зареже да търкаляме и 2012.
На всички добри хора радостно да прекрачат в дивите дебри на новата година. Ще я опитомяваме стъпка по стъпка, ден след ден!

Фракинг замърсява повърхностни води в Тексас

2011-07-28T22:54:00.000-07:00

Автор: Майкъл Барахас
Източник: San Antonio Current, 22 юни 2011
http://sacurrent.com/texas-fracking-critics-tour-the-eagle-ford-as-complaints-of-contamination-surface-1.1165133
Превод: Зоя Маринчева

Калвин Тилмън пое на съботно-неделната си обиколка в Южен Тексас с надеждата да предупреди земевладелците за тъмната страна на нарастващия бум на добива на газови шисти. Тилмън посети събиране в Ларедо на местни земеделски производители, еко активисти и представители на индустрията, и след това пое към районите североизточно от Рио Гранд, изобилстващи със сондажни съоръжения.

Тилмън, който като кмет на Диш видя с очите си експлозията на шистите в Барнет, предупреди местните жители готвещи се за сондажната треска която набира скорост в богатите на газ и нефт шистови формации Игъл Форд в Южен Тексас, че в малкия северен тексаски град липсата на държавна регулация e довела до замърсяване на въздуха и водата. "Вероятно сте чували и най-вероятно ще ви кажат отново, че това, което се е случило [другаде] няма да се случи тук. Това е, което казаха и на нас."

Пред хората от Ларедо Тилмън отбеляза: "Аз не съм против добиването на природен газ, аз не съм някакъв луд природозащитник ... Обаче аз съм против това да бъда тровен и със сигурност съм против това моите деца да бъдат тровени."

Приветствана като спасителка на южнотексаската икономика, индустрията е окупирала Игъл Форд, едно от най-богатите газови находища в Северна Америка. След откриването му броят на разрешителните от 26 през 2008 г. е скочил на близо 1000 за първите четири месеца от тази година по данни на Тексаската железопътна комисия, която регулира сектора. Едно скорошно изследване предвижда изграждането на 100 000 кладенци за природен газ в Южен Тексас.

Разпрострян на около 400 мили горещ сух терен, Игъл Форд в момента осигурява около 12 000 работни места в 24 окръга на Южен Тексас и по "умерени" прогнози би могъл да осигури близо 70 000 работни места на пълно работно време в рамките на следващото десетилетие според изследователите от Института за икономическо развитие към Университета на Тексас в Сан Антонио.

Но сондажният процес, известен като хидравлично разбиване или фракинг поражда загриженост по отношение на замърсяването на водата и вредните последици за човешкото здраве навсякъде където индустрията развива такава дейност. От североизток до югозапад критиците на метода, според който се инжектират огромни количества вода с разтворени химикали на хиляди метри под земята, за да начупят шистите с нефт и газ, твърдят, че той замърсява местните подземни води, макар че според индустрията и регулаторните органи това е геоложки невъзможно. И в момента, докато Тексас преживява една от най-лошите суши в историята си, хората се чудят как да балансират недостига на вода с доходоносната индустрия, която изисква огромни количества от този все по-скъпоценен ресурс в работата си.

Тилмън е донесъл със себе си флакон с пепелявосива утайка, която той казва, че е взета от кладенец с подпочвени води само на 150 метра от обект за производство на газ в неговия роден град в Северен Тексас. Проверката на водата показва високи нива на арсен, олово, бентонит и бензолови съединения, често срещани в течността, с която се осъществява фракинга, също така известна като сондажна кал. Според Тилмън замърсяването на този кладенец, както и няколко други подобни кладенци в Северен Тексас се дължи на фракинга, който се извършва в съседство, макар че регулаторните органи отричат.

Шарън Уилсън, еко активист, която документира оплаквания за случаи на замърсяване в Северен Тексас за организацията с нестопанска цел Ъртуъркс, придружи Тилмън при пътуването му из Игъл Форд. "Какво се случи в шистовия басейн Барнет? Секторът се разви много бързо. Те идват и започват работа моментално. ... Това не е сондирането от времето на баба и дядо в Западен Тексас," каза тя.

Години наред индустрията настоява, че процесът фракинг е безопасен и не е свързан със случаите на замърсени подпочвени води.

Но дълъг списък от такива случаи сочи обратното. В окръг Гарфийлд, Колорадо тригодишно проучване откри наличие на метан във водните запаси в резултат на фракинг. Cabot Oil & Gas, компания със седалище в Тексас, постигна извънсъдебно споразумение с гражданите от Димок, Пенсилвания, които се оплакаха от замърсени кладенци и експлозия, която изстреля токсични химикали в близост до намиращите се в района реки.

Уилсън твърди, че 70 на сто от анкетираните жители на Диш се оплакват от респираторни проблеми откакто нефтената и газова индустрия е пристигнала в градчето, а изследователите отбелязват "поразително високи" нива от формалдехид в района на шистовия басейн Барнет свързани с изследванията на природен газ – нива, които са достатъчно високи, за да изострят проблема с концентрацията на приземния озон в този район.

Агенцията по защита на околната среда през декември нареди на газовата компания Range Resources по-бързо да реши проблемите с метановото замърсяване в окръг Паркър в Северен Тексас, където жителите се оплакват, че от чешмите им тече запалима и бълбукаща питейна вода. Тестовете показали наличие на причиняващи рак бензен и "изключително високи нива“ на метан, които представляват „непосредствен и значителен риск от експлозия или пожар." Служители на Агенцията по защита на околната среда посочват като причина за замърсяването извършващите се в близост сондажи за газ.

През март, Железопътната комисия оневини компанията от всякаква отговорност, заявявайки, че сондьорите на близките водни кладенци просто са проникнали в плитко находище на природен газ. "На този етап в Тексас все още се опитваме да разберем какво наистина се случва тук", заявява Чарлз Гроут, директор на Центъра за международната енергийна и екологична политика към Университета на Тексас в Остин, който води цялостно деветмесечно проучване на процеса фракинг.

"Има много изказвания от страна на индустрията, според които това не би могло да бъде причинено от фракинга,“ казва Гроут. „Със сигурност има документирани проблеми с разработката на шистов газ. Дали се дължат на процеса фракинг? Дали са свързани с корпуса на кладенците? Дали е отпадната течност? Каква е причината? ... Твърде рано е да се каже."

Гроут планира да публикува предварителни заключения от проучването на замърсявания на водата и въздуха, както и на твърдения за земетресения причинени от фракинг, в края на 2011 г.

Неотдавна беше гласуван тексаския проектозакон 3328, според който през следващата година Железопътната комисия ще изисква от компаниите да дават информация за токсичните химикали, които се инжектират в земята. Еколозите обаче се опасяват, че тази мярка, може би една от най-всеобхватните по рода си, едва ли ще свърши работа, тъй като не включва изискване за разкриване на всички химикали използвани от компаниите, като например патентованите рецепти, които не подлежат на разкриване. Елизабет Еймс Джоунс, председател на Железопътната комисия, заяви пред Bloomberg News в началото на този месец, "Ние няма да знаем всички рецепти. Това е свещена територия, доколкото това мен ме засяга."

По причини свързани с числеността на персонала и с неефективно привеждане в сила на изисквания в миналото, критиците се опасяват, че Железопътната комисия не е добър кандидат за справяне с проблемите, които възникват с увеличения добив на газ в Игъл Форд - включително изхвърлянето на токсична фракингова кал и гаранции за качествено изграждане на корпусите на кладенците, за да се предотвратяват експлозии.

Щатската [мониторингова] комисия Сансет тази сесия нападна Железопътната комисията с обвинения, че не е предотвратила злоупотреби от страна на компаниите, защото рядко налага глоби или дори споменава нарушителите, а Тилмън както и Уилсън, твърди, че нерешени проблеми в шистовия басейн Барнет доказват, че Комисията няма механизмите за ефективно регулиране на индустрията. "Не искам да си мислете, че Железопътната комисия ще бъде вашият спасител." Тилмън заяви пред събралите се в Ларедо. "Те няма да дойдат тук и да ви предпазят."

Железопътната комисия разполага с 48 служители в областните си офиси в Сан Антонио и Корпус Кристи, които отговарят за региона на Игъл Форд. Общо само 16 областни инспектори отговарят за целия Южен Тексас според нейни документи - нищожен брой, според Уилсън, като се има предвид очаквания скок в производството на газ през следващите години.

"Преди около 10 години ЖК имаше около 730 служители в отдела си за нефт и газ. Сега имаме около 320 ... а работата ни се увеличи", казва Джил Бухано, заместник-директор на отдела по петрол и газ към Железопътната комисия. Признавайки недостига на служители на ЖК, Бухано казва: "Щом назначени с избори длъжностни лица идват и ни казват, че искат да намалят размера на правителството и бройката на нашите служители, няма как да няма последици."

Тоби Фредерик, който живее извън Куеро в окръг ДеУит, друг участък на Игъл Форд, който бръмчи от проучвания за нефт и газ, твърди, че ЖК покрила неговия случай когато водата в кладенеца му започнала да вони на дизелово гориво миналото лято.

Фредерик бързо се свързал с Комисията за да се вземат проби скоро след като водата му придобила непоносима миризма. След като Комисията направила изследвания през септември 2010 г., докладът не съдържал никакви нередности, и Комисията твърдяла, че токсиколог е счел водата за безопасна. Фредерик и семейството му продължили да ползват вода от кладенеца за готвене и къпане. "Миризмата така и не изчезна", казва Фредерик. "В крайна сметка аз си платих за частна проба. ... Да кажем, че не бях шокиран, когато разбрахме за наличието на всички тези неща във водата. От тази миризма ще ви се завие свят."

Независимите изследвания откриха половин дузина бензолови съединения във водата на Фредерик над нивата на замърсяване препоръчвана от Агенцията по опазване на природната среда, казва той, а докладът на инспектора на ЖК от септември, получен по-късно, показва, че е имало подозрения за бензолово замърсяване през цялото това време. Фредерик редовно е ползвал водата до края на април 2011.

Оттогава Фредерик е похарчил $6,000 за да пробие друг, по-плитък, кладенец за водоснабдяване на къщата си, но все още не може да посочи какво е причинило първоначалното замърсяване.

Кладенецът е на 18 метра от друг, намиращ се там от десетилетия запечатан кладенец за добив на природен газ, за който Фредерик има подозрение, че е корозирал и се е пропукал. Той също така споменава за компресорна станция на природен газ малко по-надолу по пътя, за нарушение в близкото отворено хранилище за отпадна сондажна течност, както и два близки кладенци за фракинг, чиито корпуси се самовзривили през последните няколко години. "Аз не обвинявам добива на газ . ... Не знам каква е причината. Но искам Железопътната комисия да разбере какво се е случило", казва той, опасявайки се от замърсяване на други близки кладенци, ако проблемът не бъде решен.

В отговор на твърденията за замърсяване на водата и изоставащата регулаторна агенция, Бухано казва, че Игъл Форд не може да се сравни с други шистови формации, включително Барнет. Компаниите в Игъл Форд, казва той, обикновено сондират на дълбочина до 3600 метра, по-дълбоко, отколкото средностатистическия кладенец в шистовия басейн Барнет, който има дълбочина между 1800 и 2500 метра. При дълбочинното сондиране огромен пласт дели нефтените шисти и използваемите кладенци с подземни води - обикновено 1200 до 1800 метра в окръг Карнс, например. "Някои хора вярват, че фракът е достатъчно мощен, за да достигне зоната с използваема вода ... и това, което ви казвам е, че не е", заявява той.

Въпреки, че Уилсън и други оспорват това твърдение, друг фактор, който отличава Игъл Форд от шистовите образувания другаде е огромното количество вода необходимо при всеки кладенец за разбиването. Робърт Мейс, администратор в Тексаския съвет за ползване на водите, казва, че хидравличното разбиване в Игъл Форд е водоинтензивно, изискващо до 13 милиона галона вода на кладенец, в сравнение с 4 милиона само в шистите на Барнет.

"Те просто се нуждаят от повече вода, за да се начупят", казва Mейс, и, като се вземе предвид оскъдността на надземните води в Южен Тексас, "много от тези компании разчитат на подпочвени води." Освен това, сушата може да принуди компаниите да разчитат на повече вода закупена от напоителните области и местните фермери,“ казва Мейс.

Железопътната комисия, която не отговори на нашите имейли и телефонни обаждания с молба за коментар, планира да въведе програма за рециклиране на вода за компании работещи в Игъл Форд, но подробности за него все още няма.

Говорител на Anadarko Petroleum Corp, компания със седалище в Хюстън, която обяви планове да засили дейността си в Игъл Форд през следващата година, заяви, че компанията инсталира измервателни устройства на кладенци, които теглят вода от югозападния водоносен хоризонт Каризо Уилкокс. "Не сме забелязали значителен спад в общото ниво на водата на водоносния хоризонт и сушата не се е отразила върху дейността ни", казва Брайън Кейн.

Компанията, казва той, също така съдейства на Администрацията по опазване на подземните води в Уинтъргартън в измерването на нивото на водата и ползването й като подава данни за дейността на помпите.

В началото на тази година местните жители на окръг Карнс заявиха, че увеличеното ползване на вода за сондиране на нефт и газ може би вече е започнало да пресушава подпочвените води там, а съседната Администрация по опазване на водните ресурси в Евъргрийн започна мониторинг на кладенци, след като собственици на земя се оплакаха, че изпомпването на вода от страна на индустрията е занижило подпочвените води в плитките „водни пясъци."

В съседния окръг ДеУит Марк Крюгер, който тества водите на местните кладенци за често срещани бактерии, казва, че един от жителите му се е обадил по повод замърсяване на водата. "Той каза: ‚Имам проблеми с бъбреците‘, и още ‚децата ми повръщат след всеки душ.‘ Крюгер казва, че е открил високи нива на железни бактерии, които не могли да бъдат унищожени дори и след многократно третиране на водата и подозира, че други химикали тровят водата. "Искам да кажа, че за мен това показва, че проблемът не е изолиран. Това показва, че целият водоносен хоризонт, от който човекът черпи вода, може би е заразен".

Крюгер казва, че е уведомил Администрацията по опазване на подземните води в Пекан Валей, че увеличеното ползване на вода за фракинг може да е причинило формирането на дълбока конусна депресия, която да е обърнала посоката на изтичане на водата.

Пекан Валей миналият месец поръча проучване с цел да разбере как по-интензивното помпане на подпочвени води е повлияло върху местните водоносни участъци, каза Шарлот Краузе, генерален мениджър на Администрацията. В миналото, Администрацията е получавала около два сигнала годишно за пресъхнали кладенци. "Получихме 15 само в рамките на последния месец", каза Краузе.

Според Краузе типичният собственик на ранчо в окръг ДеУит тегли около 20 галона в минута от водоносния хоризонт на Мексиканския Залив. Тя добавя: "Сега компаниите дърпат до 400 литра на минута." Краузе се опитва също така да събере конкретни данни за ползването на вода от местни компании, макар че не всички са съгласни да предоставят такива.

Едно проучване, чиито резултати ще бъдат публикувани по-късно това лято от Управителния съвет за развитие на водите в Тексас към Бюрото за икономическа геология към Университета в Тексас изчислява, че количеството тексаска вода използвана за фрактуриране е незначително през 2010 г., но че търсенето на вода за фракинг в Игъл Форд вероятно ще се увеличи десет пъти и ще достигне нива от 6,5 милиарда галона годишно до 2020 г. Според проучването търсенето ще се удвои отново към 2030 г.

Дейвид Маркес, изпълнителен директор на отдела за икономическо развитие в окръг Беър, казва: "Предизвикателствата тук са налице. Човек просто трябва да се разходи из тази част на страната и да види, че няма пълноводни реки и извори." Индустриалните групи, според него, вече са започнали да осъзнават, че процесът използван в други шистови формации, "не може просто да се пренесе в Игъл Форд" и че най-вероятно ще се изисква прилагането на програми за рециклиране на вода, за да се опазят водните ресурси.

Български фолклорни групи на най-големия фолклорен фестивал в Тексас

2011-06-28T12:03:00.000-07:00

За първи път българите от Сан Антонио и Далас се срещнахме на една сцена, за да представим български народни танци пред тексаска публика. Тексаският фолклорен фестивал в Сан Антонио, най-големият в щата, се проведе между 10 и 12 юни 2011, и тази година чества 40тия си рожден ден. Над 40 етнически групи танцуваха и пяха на 10 сцени, демонстрираха народни занаяти и изкуства, и предлагаха вкусни национални специалитети. Българската танцова група в Сан Антонио и "Люш", фолклорният танцов ансамбъл от Далас, изнесохме три общи представления. Вижте откриването на първото ни представление. Водещи бяха Катя Дам и Павела Бамбекова.

Ансамбъл "Люш" с програмата им от първото представление на 11 юни, 2011:

A това е финалът ни с "Бяла роза" с участието на публиката на 12 юни 2011:

За няколко кофи цветна боя

2011-06-23T13:09:00.000-07:00

Сагата с паметника на анонимната съветската армия започна по тъмно, обиколи световните медии, развесели и разяри, предизвика тридневна полярна зима в главите на софийската бюрокрация, показа нагледно как се прави съвременно българско изкуство, при това анонимно и неканонично, роди няколко смешни вица, принуди водещите по БНТ да питат през 5 минути кой какво мисли за акцията, и приключи пак по тъмно.

А, да, прокуратурата я самосезираха. Това, че по тъмно стана всичко, не е за учудване. В Русия за пребоядисване на масовата памет затварят до живот, а при наложилите се йес-отношения e достатъчно едно телефонно обаждане. Общината чисти по тъмно, защото по принцип градът се чисти по тъмно, ако се чисти... Окей, отново: общината чисти по тъмно, защото не иска... Какво не иска, не знам и не ме интересува. Ако имаше ясна позиция какво става, защо така става и какво да направи като българска община, не като страхлива поданица, щеше да иска да почисти на светло и да се вслуша в гнева и радостта на гражданите си. Но не поиска.

А сега изводът: В България няма културни войни от типа на тези в западните демокрации - за и против войната по принцип, за и против женски права, пардон, аборти, за и против другаруването на религия и светска власт. Културните войни започват в интелектуалните среди и се изливат в медиите и накрая магмата се втвърдява между дуварите на къщите. В западните демокрации да си самотен бегач или не дай си боже тексаски каубой (сам за себе си без лоялност към нищо и никого) е много лошо нещо. В България всички сме крайно либерални, дори десните ни политици. Един просветен уж народ. Един гостоприемен и топъл народ. Ако съдим по деянията на българското правосъдие, един невероятно опрощаващ почти до религиозност народ, въпреки че мърцина са тези, които ходят на неделна служба и/или изпълняват божиите заповеди, особено онази за краденето. В България всеки престъпник има право на втори шанс в живота си, по възможност веднага, или след 1 до 10 години според парите му, ДС-досието му и етноса. Ако си руски гражданин без опозиционни симпатии, дори ще ти се извиним и ще те съжалим за изтърпяването на процеса, да почиват в мир душите на жертвите ти. Това за тези, които хванем. За анонимните извършачи на противни графитни действия обаче сме предвидили истински затвор, по възможност в руска тюрма, ако е замесена руска светиня. Ето такива сме. Знаем си приятелите, преструваме се на приятели с враговете и често им се отдаваме, за да не се караме, нали важното е пара да пада, на мен да ми е по-добре, какво е това национален интерес не го разбирам, да не говорим за разликата между национално и националистическо.

Онази приказка дето българинът искал на Вуте да му е зле не е вярна. Хич не го интересува българинът Вуте. Вуте и всеки българин си гледа своя пъп, и от другия индивид се интересува колкото да узнае колко още да се напъне, че и него да прескочи, или заедно кяр да изкарат, ама тайно от другите съседи. Иначе защо гласува все още за партийни листи вместо да иска да знае всичко за представителя си в парламента. Българинът не обича държавата, но разчита на държавата за личното си обогатяване, и не чака на държавата да му даде, а той сам си взима, дърпа, нищи я, граби я, после я псува и пак търси да изтупа празната брашнена торба. От 14 век все една и съща история се повтаря...

А ето и продължението на извода: когато журналистите задават въпроса "Какво мислите за боядисването на паметника на съветската армия" и очакват и получават да-не, не-да отговори, българската телевизионна публика остава недохранена. Направо измамена остава. Това, че нямаме просо за културни дебати, не означава, че трябва да си играем на куклен театър с целия лов на вещици. Просо нямаме, защото не вирее при нас. В България лов на вещици без заповед отгоре не може да има. Дори когато се е случило по чисто българска инициатива, визирам случая с българските "турци", те не бяха избити, като хората в Косово, Босна или други околности наши, те бяха изселени в по-уредена държава. Само войниците и българските мохамедани си знаят естествено какво е било, но масови гробове няма. Както казва американският фразеологичен гений, нямаме "стомах" за кървища, макар че като всички имаме стомах, имаме и мърша. Терорът от 1944, колкото и зловещ и съдбовен за сегашната ни трагедия, не може да се сравни с влаковите композиции натъпкани с млади и стари от Украйна към сибирските полета и лагерите на смъртта, с гладния съветски терор причинил милиони смърти. Колкото и страданието да не се поддава на сравнения, мащабите ни са различни. България изсели милиони българи след "освобожданието си" от комунистическите икономически окови този път с глад причинен от алчната партокрация, но ги остави да се изселят в по-уредени държави. Имигрантството за обикновения човек е невероятна криза и невероятна загуба за родната страна. Но ако е в по-добра държава, не се брои по български обичай. Затова няма в България съзнание що е то лов на вещици. А ако няма лов на вещици и всички са доволни или си мълчат, или се махат просто, защото има къде да се махнат, няма как да има конфликти на културна или дори религиозна основа. Няма как да има такива институционални конфликти.

Ето това е парадоксът: искаме тихо и закътано местенце, преструваме се, че си живеем на такова, мирни сме, гостоприемни сме, благи сме уж, и мафията ни не е толкова жестока колкото да речем мексиканската или руската мафия. А всъщност сме на ветровит зъбер, сме изключително надарени с нагаждаща се генетика, сме умни и софистицирани колкото един плевел, защото всеки път като речем да съберем малко почва и да си отгледаме семенца да си направим райска градина, връхлита ни поредната буря я от изток, я от запад, да не говорим за гръцките мусони от юг. Ето затова българите, като излязат на по-плодородни почви с концепция за облагородяване и растеж работят, мислят и говорят по-добре. Ето затова вместо да заклеймяваме твореца, който по незнайна все още причина направи една невероятна реклама на България като място на градско съвременно изкуство за 3 дни, трябва да го поздравим, че нагледно разказа историята на България. Tози път вместо да сме жертви, сме творецът, сме ръката му, която каза на света: "Знам какво си мислите за мене, знам, че едва ли някога си мислите за мене, но и вие знайте, че аз това го знам и трагедията си на обрамчване и нискостеблено национално самочувствие знам и сега ще го нарисувам. Ще взема един символ наложен от едните ми освободители-поробители и ще го префасонирам на другите, защото за мен дали са едните или другите е без значение. Аз съм сам и за моето оцеляване едно е важно: да съм в крак с времето." Да не говорим, че разликата между две велики сили се оказаха няколко кофи цветна боя.

Боли ме коремчето като ми говориш така, мамо!

2011-06-01T01:36:00.000-07:00

Честит празник, мили родители и скъпи деца!

Вчера петгодишният Кай ми каза, че иска да бъде бебе. Е, вярно, аз на шега го попитах, той на шега ми отговори, но аз отдавна си го подозирам, че в тежката борба с брат и сестра за влияние в единицата на семейството и най-вече върху крехките души на двамата великана начело на единицата, Кай иска да върне времето назад. Тъй като е близнак, това едва ли ще му разреши проблема. "Кай, сигурен ли си, че искаш да си бебе?" Направих най-ужасената физиономия, на която съм способна. "Бебетата не могат да ходят, не могат да говорят, не могат да бягат, нямат зъби, не могат да ядат сладолед и бонбони, не могат да си играят, не могат да гледат Междузвездни войни, не могат да четат." Абе с една дума, ужасно е да си бебе. В този момент му стана безинтересно да се прави на бебе и отиде да види с какво си играят другите малки хора в къщата. Останах за няколко минути сама в стаята и предното изречение продължи да се люлее пред очите ми. Колко много неща постигат човешките бебета за пет години, каква огромна разлика между първите пет дни и първите пет години, и каква огромна планина преместват родителите и техните помощници, за да се получи от едно живо парче дърво един умен и весел Пинокио. Веселбата при петгодишните не спира, това е целта на съществуването им - да са смешни, да им е смешно, движението е безспирно, въртенето около оста им детинска е неспирно, при това се мъчат да звучат разбираемо, интелигентно, авторитетно дори, особено авторитетно... Някъде след десет години тези двете неща - смешното и авторитетното, се разделят поради несъвместимост на характерите. И тогава детството почва да клони към приключване.

Но има и добри новини за детството. Тази седмица поне две майки в кръгозора ми бяха заключени на дворовете си от двегодишните си деца. И двете деца успяха да отключат вратите и бяха супер доволни от себе си.
Този месец поне четирима родителя на тийнеджъри споделиха с чувство за безизходица безизходицата, в която се намира родителският им авторитет. Оказва се, че петнайсетгодишните, също както и петгодишните, не чуват, не виждат, не могат да вършат работа из къщата, но могат да обяснят ясно и точно защо им е нужен мобилен телефон и то от най-скъпите. Е, петгодишните слава богу все още скачат на трамполини и гледат един и същи филм в продължение на много дни, всеки ден по много часове, ако получат тази златна възможност, а и все още се лъжат по цветни пластмасови имитации на телефони и прочие. Оказва се обаче, че тийнеджърският мозък е особен и проблемът му е не, че не чува, а че не може да отреагира своевременно на чутото. Както ме посъветваха патили родители: ти си говори, има смисъл. След няколко години почват да те поучават със същите думи, с които ти си ги поучавал. Тоест, родители, не искайте бързо задоволяване на желанието си за ответна реакция - научете се да жадувате положителното въздействие на думите си, както учите децата си да жадуват дълго и тегобно последната марка телефони.

Три и петгодишните от няколко месеца ги боли главата, или ръката, или коремчето, ако някой им вземе играчка, или ги карам да ядат обяд, или не им давам да гледат телевизия. Въобще главоболието е успешно застъпено в контрастратегиите. Ето, Майкъл почна да го боли глава всеки път когато почна да броя до 30 в колата, което пък е моята родителска стратегия за своевременно и дисциплинирано натъкмяване на пасажерите в превозното средство, включително завързване на коланите. Излишно е да се каже, че вече съм заплашила да броя до 10, а не до 30, макар че може и да броя от 30 до 40 заради стратегията ми да упражняваме по-големи числа.

Миналата седмица петнайсетгодишно момиче сподели, че за първи път в живота си живее без стрес. От устата ми се откърти супер ироничното "каза тя за всичките си 15 години." Просто не можах да се стърпя. Знам, знам, че звучи ужасно, но това е истината, възкликна момичето. И ми разказа как майка й, от която избяга при баща си, откакто се помни, държи тя да спортува няколкото спорта дето спортува, въпреки че момичето иска да се занимава с театър и пеене, и ако беше пеене, нямаше да има нищо напротив срещу форцираната амбиция на майка си, но спортовете просто не й са толкова любими. И пак ми каза колко е щастлива в Тексас, далече от мама. Излишно е да споменавам, че баща й вече я е записал в училище с насоченост музикален театър. А, да, и всяка сутрин я събужда в пет часа сутринта преди училище, за да бягат. Мдаа, в неделя в парка видяхме и други подобни татковци с щерките. Само не ми беше ясно кой кого е извел на спорт. Татковците бяха съвсем задъхани горките в тази жега. Аз пък реших да дам отсрочка на близнаците с четенето на кирилица само до август. И само един месец интензивни дневни лагери. Да не кажат един ден, че вдигат холестерола от стрес като ме видят.

Аз разбира се като силно стресиран родител с петгодишен интензивен денонощен стаж, или по-скоро буткемп, съм свободна да съдя всички други родители за греховете, в които сама съм се провинявала. Днес в гимнастическия салон един татко много искаше да направи от четиригодишния си син мъж. Нареждаше му да се катери по едно въже, даваше команда "колене до гърдите" преди детето да тръгне да скача по дългия трамполин, и накара втория си син, бебе на 18 месеца, да върви по една греда висока 1 метър, държейки го за ръцете. Бебето се мусеше, но извървя геройски метрите. Баткото се възползва от минутката покой и тръгна да се прави на смешен и да бяга наоколо, а бащата накрая капитулира. Оказа се, че не е доволен и от бебето. И тъй като всеки сам трябва да си изживее греховете, аз си мълчах и гледах. Децата ще го научат, казах си, докато си гледах в списанието и се чудех как съвсем да не ме забелязват децата и да не ме включват във волната си спортна програма. Все пак знам, че те особено обичат феи и воини, дето се появяват в критичния момент и спасяват положението, и после пак изчезват. И аз така. Научила съм си урока. Само че трябва да взема да спра да им обяснявам за смъртта и живота. Вчера го казах - на живот и смърт се борят тия двамата - и Майкъл ме попита какво е това живот и смърт. А сега де! Как да обясниш едното с другото, като и двете се съдържат във въпроса, а ние все още сме в сферата на моралния императив - добро - лошо, вкусно-безвкусно, мое-твое. Та те все още не могат да проумеят как така баба е и мама, но на мама. А може и да го проумяват, но да не могат да го изкажат или не съвпада с моята мисъл.

В едно съм сигурна, защото е научно доказано вече. За триезичието си ще ми благодарят. Колко повече езика говорят децата ежедневно, толкова са по-умни. Ето и връзката към интервюто с психолога-изследовател. Най-четената статия в Ню Йорк Таймс в деня преди деня на детето. Да са живи и здрави децата ни и много да тичат и бягат, че друг антибол на детството срещу амбицията на родителите няма! Освен че почва да боли коремчето, разбира се.

Честит празник на всички кирилобуквитиевати! Да бъдем!

2011-05-23T23:45:00.000-07:00

За джамиите, джедаите и кукловодите по българските земи

2011-05-22T01:29:00.000-07:00

Точно когато си мислех, че американската политическа обстановка надмина българската такава по психопатичност и потракваща с остри зъбки ненавист към ближния, кресчендото в София ме запокити в ъгъла. Да се скрия. Да не чувам, да не чета. Защото няма значение. Сидеров, Доган, Борисов, Фъндъкова, Първанов и всички изказали се, включително "влиятелни блогъри", по въпроса за сблъсъка пред джамията нямат значение.

Това, което е материално и има значение от целия този фарс е следното: проля се кръв и всички административни органи на иначе модерната европейска държава България направиха всичко възможно да намерят и да сблъскат по най-варварски начин две антагонистични сили - пиар акцията на джамията с изнесената навън религиозна служба в ущърб на специфичните чувствителности на населението около джамията и пиар акцията на крайно десния националистически параван на ДС в България. Защото ДС като една добре окопала се машина за пиар си е направила партии обслужващи всичките таргет общности на партийното строителство в България - де факто в тази страна понастоящем има 4 партии обслужващи всичките 4 парчета общество. И си гласуват по команда в парламента. И всички в държавата, освен активистите, седят и гледат Многострадална Геновева, вече и в турскоезичен вариант, но при условие, че българското кино все още се труди по линия на автентичност, няма лошо. И гледат си театрото, и отчаяни са се обърнали към домашното огнище и кюфтетата, и гюбеците, защото все пак не са умрели от глад, нали, и без покрив не са останали, и телевизията е пълна с кючеци и безсмислици, и морето е все още безплатно, а пътят до Европа и обратно може да излезе по малко от 100 евро...

Всъщност народонаселението не е виновно, не му е работата да е супер интелигентно винаги, по всяко време и по отношение на всяка своя единица от всеобемното си тяло. Не очакваме от мускулните влакна на краката си да решат уравнение с просто тройно правило, нали? Тяхната работа е да се свиват и разпускат според заповедите от централното ръководство. Много е трудно да се провиди задкулисната игра, да се идентифицират играчите, да се постигне консенсус по отношение на играта и контраиграта. Прочетете досието на Любомир Кючукoв, посланик в Англия - ще ви стане ясно колко енергия и излишна хартия отнема едно такова усилие, особено когато се прави от този, на който не му е работа. Народонаселението не е виновно. И го знае. Инстинктивно. И е право. То си върши работата, доколкото може - търпи една огромно раково образование на шията си, защото за никого не е добре да се приспи целия организъм за известно време, за да го изрежат нещото, при условие, че няма хирург в целия свят и в страната, който да иска и да може да го изреже.

И ако нещо стана ясно е следното: по някаква несносна логика народонаселението в огромната си част е непредставено в парламента си. В парламента има парлами, има парии, има актьори без актьорско майсторство, които разиграват театро с кръв пред завесите, с много пари зад завесите. И българските институции са про форма, защото официално позволяват всичко - те всъщност не знаят кога какво решение да вземат. Когато са на кеф ограничават - ограничават мюсюлманите да си построят джамия. Когато не са на кеф, не ограничават - не ограничават мюсюлманите да се молят в краката на пешеходците месеци наред ведно с шума от високоговорители, не ограничават супер-крайно-най-най-националистическата партия на България с водач крайно агресивен човек с полицейско досие да протестира цяла седмица пред същата тази джамия в часа на молитва. Това ми прилича много на случаите в САЩ, в които общините разрешават на религиозни фанатици да обслужват идеологическите си нужди на протести всяка събота и неделя пред клиниките за аборт (в почивните дни се извършват абортите в клиниките) като спират и оказват натиск върху момичетата, защото клиентите са основно бедни млади момичета, и като безобразничат срещу медицинския персонал и убиват докторите. Да не говорим, че съдът в САЩ разреши на религиозни пиар акции на силов и грубиянски протест срещу войната в Ирак на погребенията на загинали войници пред очите и ушите на покрусените им майки и бащи.

Ето този тип нечувствителност и липса на желание и умение у институциите да наложат баланс на интереси в обществото, да определят границите на пиар акциите на отделни групи от индивиди, аз виня за пролятата кръв. Посегналите трябва да си получат заслуженото. Сидеров си изпълни задачата, молещите се си изпълниха дълга, но за нас, зрителите, остана горчилката и усещането, че някой се опитва отново да ни метне, да ни посипе сол в очите точно когато тайно се подписват робовладелческите енергийни договори за следващия век. Избраха за герои в новата си пиеса хора от най-крайните квартали на спектъра, хора с най-незначителен ефект върху живота на държавата България, мюсюлманско малцинство в София (най-вероятно и чужденци) и необразовани, атавистични агресивни младежи, клетки от едната пета и клетки от цъфнало косъмче от брадата, съответно отявлени врагове, защото петата е решила да мрази брадата, и на този етап как брадата се отнася към петата не знаем, медиите ни не нищят подобни отношения и подобни истории. Взеха тези хора и раздадоха им символите пред погледите на хората на площада - на теб камъка, на теб килимчето, сбиха ги по заповед, те си размениха символите - тези с камъните запалиха килимчетата, тези с килимчетата взеха и хвърлиха камъни. Защото не може да седиш и да подлагаш буза на камъка когато ти го хвърлят с омраза и тече кръв, или да гледаш килимите, когато си пълен с омраза. Не, другари партийци, дори и вие не можете да направите хубав български филм с разбираема, автентична драма. Слава богу, появиха се цветя на площада - народонаселението инстинктивно разбра, че няма кой друг да наложи баланс - както господата зад кулисите пожелаха мотика, а не молитва, така и честните и умни хора разбраха метафората зад поговорката, че неволята наистина иска мотика, не молитва, иска жест на съседство и състрадателност, не шепоти зад вратата. Появи се зрителят на сцената, с цветя за бития, с гневни думи за насилника, и си отдъхнахме повечето - има все още зрители, има все още надежда. Само се надявам зрителите да не последват индивидуалния избор на Оби ван Кеноби в "Междузвездни войни". Все пак, за разлика от българите, той е имал ментор, от който се е научил на трикове свързани с отказ от материално тяло и превъплъщение в концентрирано съзнание в интереса на духовните битки на времето си, а и триковете в "Междузвездни войни" наистина се случват. Преди да се превърне в дух по време на последния си дуел с Дарт Вейдър, той казва на черния рицар: "Не можеш да спечелиш. Ако ме убиеш, ще добия сила много по-голяма отколкото можеш да си представиш." Навежда меча си и позволява на Дарт Вейдър да го съсече, след което се изпарява яко дим в трансцендентните полета и само гласът му напътства от време на време Люк Скайуокър в битката му с Империята. Моята молитва е да не стане така и с България - гласът да си говори, но да няма джедай да го чуе.

За духа на съобщност

2011-04-04T17:03:00.000-07:00

Особено съм горда, като съосновател и преподавател в българското училище-кооператив в Сан Антонио, че след 3 години ежеседмична неуморна работа успяхме да създадем нещо повече от неделно училище, едно гравитационно поле, една идея за възможна общност, която, макар и ограничена все още, направи възможно пораждането на инициативата за български културен фестивал в града на 1 май насочен към американската общественост. Уникалното в нашата ситуация е това, че имаме ограничени ресурси в лицето на една съвсем малочислена диаспора в този огромен иначе град - 200 човека, поради което всичките ни инициативи са на комунален, кооперативен принцип, нещо не особено типично за българската душа, поразена след-комунистически от векторите на дивергенцията. За по-малко от месец в града вече има фолклорен танцов състав и женски певчески хор, кулинарен клуб и филмов клуб, шият се униформи, спонсорират се събития. Яденето и пиенето заедно е важно, така се почва, те са лепилото за тухличките на общата къща, но то не поражда надредна единност, то заземява общността в битовизъм и групова изолация, а една пълноценна колективна връзка се нуждае от желание и умение за духовно надграждане, от ентусиазъм и амбиция да приобщаваш и да бъдеш приобщаван. В този дух на мисли бих искала да споделя за жеста на българската поетеса Стоянка Грудова. Преди няколко дни получихме по пощата колет от България. Поетесата Стоянка Грудова подари на всяко дете по един екземпляр от книгите си за деца "Звездичка с рошава косичка" и "Молитвениче". Децата се радваха на красивите илюстрации на Маглена Константинова и Невена Ангелова, а който може да чете на български, вече си избра стихотворение за заучаване. Благодаря на г-жа Грудова за това навременно дарение. Радвам се, че ще работим със съвременна българска поезия за деца написана много занимателно и достъпно дори за деца, които изучават български език като чужд.
Повече за урока, на който децата учеха за самолето и колети, и получиха дарението, както и много снимков материал, натиснете тук

Обява за работа

2011-03-16T16:41:00.000-07:00

Дали да не пусна обява за дипломат?

Умносъобразяваща, чаровна, начетена, добре информирана брюнетка с кален български дух и чувство за хумор, владееща прекрасно социалните медии и няколко езика, опознала в детайли поне 2 чужди култури, минала през хиляди изпитания - интелектуални и други, поетеса, блогър, опит в пиар, маркетинг, превод, журналистика, правни кантори, с интерес към съвременните технологии, метафоричния език и международните новини, търси работа като дипломат. -))

Явно няма достатъчно желаещи с чисто минало и понеже знаем как стават нещата в България, логично е хората без агентурно минало да нямат достъп до "връзки" и прочие умения, та се налага да прибягваме до нетрадиционни методи като обява в блогосферата примерно -)

Честита баба Марта!

2011-02-28T22:11:00.000-08:00

Деца от българското училище в Сан Антонио

Честит празник! Бъдете всички бели и червени, румени и засмени, и дано щъркелите донесат на цяла България много здраве, разум и доброта!

Седем от изрисуваните щъркели с измайсторени мартеници на децата от българското училище в Сан антонио

Стълби, градове и кристали

2011-02-26T10:37:00.000-08:00

Четири часът е. Сутринта. Неприлично е да светна лампата. Навън започва да се развиделява. Един мощен сноп виделина над къщите и жиците, и нежно осветените улици. Kогато всички спят около тебе, дори и котките, се диша по-леко. Има градове, в които човек е като бяла кръпка. Има такива, в които искаш да си бяла кръпка, но си сива, зеленикаво-затлачена кръпка. Обикновено историята започва с гад, историята на първата среща. Провидението ти праща копоите си - изпитва ти мазохизма. Не става по-добре. Първо боли. После изгорялата слезиста дерма зараства и обраства в струпеи - гордееш се с тях, казваш на хората я виж каква дебела кожа съм си направил, вече нищо не ме учудва, вече проектирам стъпките си с две напред. Но ние сме карбонатни същества - ние оставяме черни следи в пространството и никой не ги замита, никой. Не можеш да заметеш карбонатните си следи. По тях те надушват отново и отново копоите-изпитатели. Тръгваш нанякъде, към магазина да кажем, а колата поднася към библиотеката, но в следващия момент един камион те отнася във фирма за водопроводни услуги. Има градове, които ти натискат главата надолу, но те хранят, други, които не се интересуват от храната ти, как я доставяш, как я ядеш, но изтриват цялата ти природна среда, не дърветата, а другата природна среда - неуловимата между думите с другите карбонати, неуловимата в главата ти представа за това къде си и как се справяш. И нито йога, нито магнезия и калция, нито коагулиращия витамин К или кръворазреждащото червено вино могат да построят стълбата в центъра на карбонатната ти сянка - стълбата, по която се катериш през живота. Повечето хора практикуват изкуството на закрепване - прозрачни морски кончета с карбонатни следи, които скачат от клонче на клонче. Когато си загубят одушевлението от закреплението, когато си загубят опашките, с които се прикрепват към тънките стълбчета на живота, политат надолу като ненужни бутилки, в които някой е забравил да сложи послание. Стълбата те блъска надолу, стълбата те заковава. Първо трябва да изкусиш стълбата. Тя е коралов остров от изпитания, но вместо коралови живинки, в нея са копоите. Копоите я правят, но не я притежават, ти я притежаваш доколкото можеш да я удържиш. Има градове, в които мазохизмът е начин на живот. Там е интересно. Има градове, в които е модерно да си беден, измъчен, но красив, но млад, но въртящ педалите на безсмислената екосистема на някакви измислени неуловими мрежи, които карат множеството от хора да се обичат, смеят и плачат на едно и също нещо - да се чувстват заедно. Има градове, в които други хора се чувстват заедно, но ти си в пещера в пещерата. Срещаш се с тях, говорите си за сталактити и сталагмити, но това, което за тях е сталактит, за тебе е сталагмит, и обратно. И си тръгваш гузен. Има градове, в които от небето висят приказни замъци, но те са в песните, и на тебе ти стига да си имаш кристална зала в твоята пещера, докато копоите спят в кораловите си улеи. Събудят ли се копоите, кристалите запищяват в крехкостта си, кристалите се вкопчват в тебе и колкото повече са те, толкова по-трудна е борбата със стълбата. Имаш кристални къща, деца, коли, финтифлюшки, килери, книги, дивани, компютри, и всички са крехки, и всички копои са гладни и озъбени кучета, които ръфат ли ръфат, ти бягаш ли бягаш, но виждал ли си пълна тъмнина някога. Виждал ли си? Очите болят. После заболява сърцето, после мозъкът ти експлоадира - и тогава разбираш, че си фина жива структура, съставена от карбонати и светлина. И че светлината я боли. И че както оставяш черната си карбонатна следа, има и бяла, невидима, но мътни са очите човешки за нея, мътни и незрящи Затова светлината ни пее и стихове пише, разсмива се и тъжи, и всички са поети, и художниците, и миньорите, и морските кончета, но малко се знае за тях. Стълбата заглушава с огромните си децибели.

Когато изсъхнат на книгите крилата

2011-01-25T00:03:00.000-08:00

Около 5 часа следобед влязох в огромно пространство с хиляди книги за по един долар всяка, което може да накара и фанатизиран писател да се замисли дали не пише, за да захранва книгомелачки и хангари за бавна книжна смърт. Книжни и аудио думи в кашонени ковчези, чакащи на перона на последната гара. Стените и покривът скърцаха така сякаш по гърбовете им ръми дъжд, но се оказа, че климатикът си прави шеги с мен. Спасих десетина книги - на Ерика Джонг, Тони Джуд, Патрик О'Кийф, Йонеско, Иейн Пиърс, Джон Фасман, както и книга за римлянина Катилус и за живота на импресионистите. Колко е трудно на един продукт да се бори за живот, колко е невъзможно!

Един час по-късно попаднах в една книжарница уж за малко и докато разглеждах по бързата процедура щандовете със списания, от втория етаж се чуваха весели женски възгласи и дружен смях. Наострих уши и долових металното ехо на микрофонен глас и реших, че трябва да отида да видя кой забавлява тези хора по този уникален начин. Оказа се, че не бях сама. Един куп мъже споделиха моето любопитство почти по същото време. Елегантна жена без никакви усилия, без никакво смущение, водеше беседа с читатели. На масата бяха разхвърляни няколко книжки, а в една картонена кутия имаше десетина вафли. Оказа се, че съм на представяне на новата книга Call Me Irresistible (2011, "Името ми е Неустоимата") на авторката на 23 любовни романa Susan Elizabeth Phillips, която не съм чела, но която e в редиците на авторите с бестселъри и върли почитателки. Завършилата драматично изкуство авторка разиграваше игри с цитати от своите книги с публиката, която беше изпълнила цялото застолено пространство. Освен това се упражняваше в точна стрелба, само че вместо гюлле победителката в рунда получаваше вафла. Жените, защото столовете бяха окупирани само от жени, разбира се, бяха изключително весели и се забавляваха истински. Сюзън Елизабет Филипс след това разказа творческият си процес на създаване на главната тройка в новия роман - Тед, Луси и Мег доколкото си спомням - как героите й заговорват, как си е мислила, че Тед и Луси ще са страхотна двойка, но уви, излъгала се е, просто толкова били еднакви, че нямало конфликт. С появата на Мег и нейната заплетена, окаяна съдба, въпреки всичките й данни и качества, Тед най-после се сдобил с история, която си струвала написването. Да не говорим за множеството имейли, в които феновете й я молели да напише историята на Тед.
После раздаваше напечатани официални покани за сватбата на Тед и Луси, с която започва новият роман, на фенки, чиито рождени дни са най-близки до нейния, или чиито сватби са най-близки до еди коя си дата. И въобще, беше много остроумна и освободена в контакта си с публиката, част от която беше пътувала 3-4 часа, за да се срещне с нея. Романите й задължително се характеризират като смешни и остроумни, и виждам как няма начин крушата да не падне близо до дървото. Освен, че е чаровна, Филипс изкусно прекрачи границата, начертана от книгата-продукт, като непрекъснато говореше за Историята с главно И, която тя в течение на авторския си живот и в последователността, с която героите се разкриват пред нея, записва в отделни книги. Самата материалност на книгата, дори и новата. е без значение, не случайно Филипс в повечето случаи не държеше книга, но когато говореше за един или друг герой, издърпващше томче от масата и напомняше в коя книга какво се е случило. Спомена и художественото оформление на една от тях, най-вече, за да сподели гордо, че сладкишът на първата корица е нейна идея. И така, лека полека, Филипс издърпа към себе си, автора, чергата на акцента в това общуване, с невероятно самочувствие при това, и хоп - контактът книга-читател изведнъж става даже твърде непосредствен, става отново контакт човек с човек. Контактът дори не се изчерпва с цитати от книги. Кой би се сетил, че публиката ще си умре от кеф да изчислява приближения до дати рождени и сватбени. Някой да е роден около датата 17 ноември?

Без значение дали си Салман Рушди и пишеш умни интелектуални любовни романи, или си Сюзън Елизабет Филипс, и пишеш сюжетно усложнени, остроумни прози в конвенциите на розовия любовен роман, авторите на бестселъри в огромната част от случаите и поне в горните два, доколкото мога да свидетелствам лично, са остроумни, театрални, със самочувствие, с умение спонтанно да разкажат история след история, да обсъдят герой след герой, сякаш са реално съществуващи, и то така, че накрая да изведат диксусията до един универсален, общочовешки завършек.

И накрая, между гробницата за книги с липсващите автори и сериализираните бестселъри с живоприсъстващите им автори, лутам се в изводите си. На път от едното място към другото слушах по радиото интервю с физика и медийна звезда Брайън Грийн по повод новата му книга "Скритата реалност". И той разискваше темата за това накъде сме се запътили след Коперник, как може и да е глупост, но може и да е истина това, което от 20 години занимава маса физици - че живеем в мултиреалии, че съществуват няколко свята наведнъж, като в нарязан на парчета хляб, че няма строго дефинирани, крайни отговори.

След всичко това си мисля за диетите и въглехидратите и за това дали когато няколко филии хляб изплуват от бюфета в един ден, диетата се скапва, тоест едновремието им може да предизвика появата на черна дупка. И как авторите раждат продукти, но как продуктите без живи хора не могат да родят автори. Нито пък могат да помахат с ръчички...или с крилца.

Как се учат деца на чужд език

2011-01-23T23:46:00.000-08:00

Дж. е на десет години, потомствено българско дете по бабина линия, който за няколко месеца занимания в българското училище в града придоби идеален български акцент въпреки разбираемите му затруднения с потока на речта. След близо час мъчение с българска граматика, въпреки, че не знае все още добре българската азбука, той преписваше зададените му изречения и режеше късчета хартия със сричката ЛИ, които трябваше да залепи след спрежението на глагола "имам", като през пет минути ми напомняше, че е гладен. След като за пореден път обясних как глагол + ли означава, че някой задава въпрос и мозъчетата в главичките трябва да се втурнат в посока разбиране и отговор на въпроса, а не да ме гледат спокойно и да ми повтарят въпроса, децата бяха необратимо гладни и уморени. Родителят на Дж. вече беше поръчал пицата (всяка седмица един родител е отговорен за обяда на децата) и разносвачът звънна на вратата. Забелязала съм, че след български урок пиците се гълтат за секунди.

Днес за първи път в тригодишната история на българското училище в Сан Антонио се наложи да увеличим учителския състав и да заприличаме на истинско възрожденско училище от съвременен, кооперативен тип.

Този семестър имаме 13 деца, разделени на 3 групи. Детската градина са 2-3 годишни, средна група от 5 годишни и голяма група от 7 до 10 годишни. За беда ги бях струпала всички на едно място, макар и групирани, защото имаме общи лексикални задачи. И обикновено сама се справям с всички, но този път се наложи още три майки да асистират процеса. Защото този урок до голяма степен беше писмовен, но макар че се занимавахме с писане и хартия поне 60% от времето, задачите бяха подчинени на индивидуалните особености на всяка възрастова група.

Докато се готвех за урока, в ушите ми кънтяха думите на Рич Ланч, директор и основател на фондация с нестопанска цел и училище Ейкорн (Жълъд) в Сан Антонио с 35 годишен образователен опит с малки деца: Don't set up the children for failure. Не обричайте децата на провал. Не биологичната възраст на детето, а психосоциалната му фаза на развитие би трябвало да определя образователните цели и тактики. Единствен в Сан Антонио пурист-последовател на школите на Пиеже и Ериксон и критик на стандартизираните тестове, Рич Ланч сподели многобройни примери за манипулиране на дадена играчка на различни нива на сложност според готовността на детето. Това беше другият пирон в лекцията - готово ли е детето за дадена задача и как родителите, било то и супер образовани, могат да осакатят хоризонтите му на развитие дори и само с думи, дори и с прекалено голямо желание да научат детето на някакво умение. Например, татко излиза с детето на двора и е силно амбициран да го научи да удря топка с бейзболната бухалка. Подхвърля му топката ту по-надолу, ту по-нагоре, детето пропуска повечето и остава с впечатлението, че не може да се справи. Затова е нужно в началото топката винаги да се поставя на едно ниво според височината на детето, а не да се преминава веднага към занимание, като подхвърлена от човек топка, което изисква по-сложна манипулация. Физическото развитие на детето, според Ланч, се определя до голяма степен до 6-тата година. след това децата с по-големи умения и самочувствие продължават да се развиват още по-бурно, а другите заемат позиции на фланговете, там, където е по-лесно, и впоследствие не получават шанс да развият физическите си умения. При малките деца, каза той, всичко е вътре, и посочи гърдите си, всичко е твърде много психология. Огромна част от това, което той сподели с нас, родителите, уверена съм, повечето сме го преживели и сме стигнали до заключенията по емпиричен път. Но аз имах огромна нужда от потвърждение на наблюденията ми от точно такъв човек с 35-годишна теоретична и практическа подготовка. Защото който е гледал деца и особено повече деца, най-различни деца, момчета, момичета, сговорчиви и дръзки, знае, че има лесен път с лесно извинение, при което ненамесата на родителя ще спести някои травми, но и няма да разкопае пълния потенциал на детето, и труден път, при който може и да сгрешиш на няколко завоя, да стигнеш в другата крайност, но рано или късно дори и най-болно амбициозният родител намира златната среда, ако ли не, детето се превръща във възрастен с постигнат потенциал и с една травма в повече за преодоляване.

Не обричай детето на провал. Не залагай несупеха като програма. Не му подкопавай самочувствието. Издигни му преодолими бариери и постепенно увеличавай пресата, занимавай се с него, наблюдавай го, най-важното: наблюдавай го! Да не изпуснеш момента на еврика, в който пъпната връв със света на знанието отново се възстановява за кратък момент, в който детето попива чистоплътната енергия на влечението към ново знание преди тя да се разкъса пак от земните и императивно-наложени ограничения на учене. В групата имаме три деца, които говорят български на родно ниво, макар че не са израснали в България, четири деца, които са на 2-3 годинки, тоест възрастта, в която езиците се прахосмучат от мозъчетата и думата затруднение не съществува, особено в устното обучение, и всички останали, за които английският е необходима патерица на този етап. Идва момент, в който нещо щраква в мозъка и детето започва да помни и разбира чуждия за него език, особено ако има помощ от родителите, и особено ако попадне поне за малко в изключително българска езикова среда. Ако се започне достатъчно рано, дори на 6-7 годинки, резултатите ще се появят около десетата година от възрастта на детето. Но се иска постоянство и търпение, въпреки провалените краткосрочни цели, защото развитието на интелекта е психомоторен процес и си има както биологични, така и много специфични психически подмоли.

Групата от 5 годишни деца се учеха да пишат думи с буквите А, М, И и З по руско-американски метод - изрязват се малки квадратчета с напечатаните букви и се лепят върху лист хартия, като целта е да се видят комбинациите с тези букви, да се осъзнае зависимостта звук-буква, дума-буква. След това, който знаеше азбуката, преписа думите както може, и след това ги четохме, проследявахме буквите с пръстче, за да излезем от капана на наизустяването. Петгодишните не се учат все още на формална граматика. Тя все още идва натурално и естествено със слушане и писането служи единствено като тактилна патерица да се повтарят и запомнят думички, въпреки, че писането е по-скоро рисуване, а не осъзнато писане.

Две-тригодишните оцветяваха снежен човек и рязаха. Няма нищо по-интересно от рязане на тази възраст. Амбиция на ниво съдържание на учебен процес при тях не би трябвало да има. Там е волна програма - каквото и да подхванеш, за каквото и да им говориш докато режат, всичкото ще влезе в употреба на 100% и само ще се нареди и подреди.

8-10 годишните деца са абсолютно запленени от движението на писеца по хартията. Годините формално обучение по съвременните образователни методи си казват думата. Изписването на думи за тях е като създаване на света от библейския господ за 6 дни. Ако им кажеш, че не го е мислил, ами го е писал, ще им се стори най-естественото нещо на света. Слушането в този момент почти не съществува. Огромното предизвикателство е да ги извадиш от ступора на зациклилото писане и да им обясниш един феномен от устната култура, каквато е езика, с писмовно средство. Как да обясниш на деца, които нямат слух за чуждия език и нямат опит с интензивно изучаване на чужд език, че ЛИ променя изречението и посланието, и изисква друг вид реакция от тях. Първо се съсредоточихме върху глагола имам и неговите спрежения в 3те лица единствено и множествено число и след кратка устна практика, преминахме към писане на изречения с вече споменатото спрежение. От всички примери на изречения, децата запомниха и реагираха най-добре на най-човешкия и най-тактилния: Аз имам брат и сестра. Някак си да се питат един друг или да отговарят на въпроси за брат и сестра ги озаряваше.Но за да въведа ЛИ граматика, използвах метода на три- и петгодишните - рязане и лепене на сричката ЛИ напечатана многократно върху жълта хартия, така че да се види ясно и непоколебимо върху белия лист впоследствие, като една пришивка върху изречението, крещяща за внимание. Всичко друго можеха да преписват, но не и ЛИ - защото дори и на десет, психосоматичната им реакция с новата граматика и новия елемент на речта е като на наполовина по-малко дете. Както в примера на Рич Ланч с броенето. Има деца на крехка възраст, които разпознават числата до 1000, но за да се научат да манипулират тези числа се почва от самото начало, от едно, две, три, четири топчета в ръката - задължително тактилно обучение - които се въртят между ръцете, за да се демонстрира събиране или изваждане.

В училището на Рич Ланч 5-6 деца се обучават от един учител. Групите са по-големи, но те се разделят на подгрупи и всяка подгрупа си има учител, като в стаята урокът се насочва и се разработва на задачи от един главен учител. В езикови училища, особено в имиграция, където различни деца са на различна възраст и различно ниво на владеене и упражняване на езика, предизвикателствата са огромни. Май и ние в Сан Антонио най-накрая се превърнахме в истински кооператив. Както казва директорът на Ейкорн - ние не сме училище, в което родителите захвърлят децата си за деня, за да могат да работят, ние имаме преди всичко най-елитните, тоест загрижени, родители в този град. Колко хубаво би било, ако всяко училище - частно и държавно, беше такова!

Весела нова година на всички!

2010-12-31T18:18:00.000-08:00

Поздрав за успешна нова година от учениците в българското училище в Сан Антонио:

С Рождество!

2010-12-25T08:36:00.000-08:00

Стани, нине, господине,
ой коледо, мой коледо,
че ти идат добри гости,
ой коледо, мой коледо,
добри гости, коледари,
ой коледо, мой коледо,
че ти носят добри вести,
коледо ле, коледо ле, мой коледо.

Angelo Badalamеnti, Twin Peaks

2010-12-15T13:18:00.000-08:00

От рубриката "Грубо казано": даже и в областта на културата качеството си иска количество

2010-12-10T13:15:00.000-08:00

Защо ли Бонев-гейт не ме изненада, а и очаквах наградата да не е истинска. Тъй като стана държавен скандал в Италия, разбрахме подробностите. Но никой, никой в БГ не се усъмни! Ето така се преекспонират и "успехи" в Америка (за това знам със сигурност) и други страни (практиките предполагам са същите, защото хората са същите). Не може единични представители на една култура да имат културен успех в друга култура без помощта на цял отбор "колоездачи". Всеки, който отбира малко от спорт, знае, че всеки успех е екипна дейност, дори и индивидуалният. Дори и Ланс Армстронг не можеше да спечели седемте си купи без мускулите на отбора си. А всеки, който отбира малко от психология, знае, че една-две птички пролет не правят в сезоните на човешкото мислене.

Повод за тези мисли е и едно предаване водено от Силвия Чолева по програма "Хр. Ботев" за преводимостта на българската литература. Събеседниците Ани Бурова и Димитър Камбуров са прави за много неща, но обективната причина за липсата на преводна българска литература е липсата на количествено натрупване на преводи. Нужен е контекст от преводи, както и добро писане, не просто побългарени имитации и преводи по приятелска линия. В последно време в литературните среди в България се говори и за появата на агенции за продажба на литературни творби, но аз не виждам как те дори ще почнат работа без да трябва да взимат пари от автора, при това не малко. Не случайно единствената такава турска агенция с американско участие има като основна своя дейност технически преводи, а литературните преводи са по-скоро хоби на американката - съоснователка на агенцията. Дори и в САЩ преводачите са основните двигатели и кредитори на преводната литература, не агенциите. Щедростта на Амазон може би ще отвори малко повече издателски врати и ще даде малко повече пари в касичките на издателите и преводачите, но по принцип литературно-преводаческата работа е не особено престижна, не особено добре заплатена и единствено в последно време, благодарение на агресивните усилия на Американската асоциация на преводачите и някои по-добре представени в медиите професори-преводачи и теоретици, започна да привлича обществено внимание.

Срещу низходното отношение на коментиращите в предаването по радио Христо Ботев към имигрантите литератори-преводачи като необходимото зло, аз противопоставям моята теза, че тяхната компетенция за непреводимостта на българската литература е поглед отвън. Обратно, считам, че малко се ползва имигрантския капацитет, няма нито стимули, нито очаквания от нас, а на този етап от нас зависи всичко, защото дори и Елизабет Костова, чиято фондация зае мястото на Отворено общество и ВИК, не може да плати за купа романи, които чакат преводачите си, за да бъдат забелязани българи на американския пазар. Тук е мястото да отбележа, че изглежда доста странна незаинтересоваността на българските творци от един добър закон за даренията, подобно на американския, благодарение на който и Сорос, и Костова изпълняват тази явно жизненоважна функция в българската култура.

Моята теза, базирана естествено на личния ми опит с публикации на лична и преводна българска литература и критика в американски издания, е: оставете идеята за изключителност и предварителна селекция извършена от българско жури. Нужно е количество плюс качествен пиар от хора функциониращи на съответния пазар, било то и българи имигранти, най-вече имигранти, защото други мохикани разораващи тази нива просто няма, а за това са нужни масови институционални награди и спонсорства, не индивидуални договорености между отделни творци от двете страни на океана на принципа танту за кукуригу (публикация там срещу публикация тук).
За силата на спонсорството в меката на капитализма, прочетете последните броеве на Ню Йорк Таймс и по-скоро статията за закриването на единствената специалност по италиански език на територията на Ню Йорк и за засиленото преподаване на китайски език в средните училища с помощта на много китайски пари и командировани учители.

10 години наблюдавам как чужди литератури се налагат в САЩ благодарение на спонсорството на съответната държава - източник на средствата, но администрирано от американска федерална институция (не дори и издателство), където процесът на избор е далеч по-обективен. Не става дума даже за много пари. Една годишна награда от $2000, но администрирана от американска федерална институция, ще е достатъчна да се увеличи обема на преводите с няколко стотин, както и рекламата за страната, защото обявата за българския конкурс ще се споменава в множество издания всяка година.
И това е съществено - администрацията да няма нищо общо с българската страна, защото никой не може да ме убеди, че човек, който не е потопен в литературата на приемната страна, може да знае по-добре дали дадено произведение има шанс или не, има публика или не според моментната ситуация на пазара. И отново ще напиша, че оценяването според съвременните американски практики се извършва от двама човека, които не знаят един за друг, които пишат 2 страници обяснение защо така са оценили пртоизведението, и ако се разминават в мненията си, се изисква намесата на трети човек. А пари трябва да се дават, защото преводачът в чуждата страна е и пиар, и агент, и секретарка на агента, и пиар, и обикновено времето за превод на един разказ е една десета от времето, което отнема разпращането и предлагането на разказа на най-различни издания и издателства. Да не говорим, че по-авторитетните конкурси и издания изискват и теоретично изложение дискутиращо оригинала и превода. Излиза далеч по-евтино и полезно да се занимаваш със собствената си персона и писане, което е и причината толкова много български студенти в хуманитарни специалности в САЩ да превеждат толкова малко (почти нищо) българска литература.
П.С. Disclosure:
Превеждала съм много български автори, но на този етап трима са излезли в едни от най-добрите печатни издания за преводи: един неизвестен автор, лекар, който може би трябва да остане неизвестен заради грубиянското си държане към преводача си, Стефан Бонев, който слава богу беше забелязан най-накрая от българската публика и критика благодарение на американската, и Николай Райнов, един велик и дълбоко забравен български автор и просветител, чиито разкази редакторът на нюйоркско литературно списание ми поиска най-изненадващо една година след като ги беше чул на едно неформално преводаческо четене в Остин. В електронно издание са излезли преводите ми на няколко съвременни поета и разказвача - Деница Дилова-Маркова, Милена Иванова-Андреева, Райко Байчев, Виолета Бончева, Петър Чухов, Евелина Ламбрева. Очакват печатната си/електронна реализация готови преводи на Георги Спасов (прекрасен прозаик, за съжаление забравен в България), Стефан Бонев, Райна Маркова (чийто нов авангарден роман опасявам се ще остане неразбран и/или цензуриран от българските издатели), Керана Ангелова, Жанина Драгостинова, и още няколко творци, коит печатат в интернет изданието Глоси, но за тях ще говоря когато им дойде времето.

Мирният живот на ветераните

2010-11-29T11:06:00.001-08:00

Живеят един до друг двама мъже- ветерани от
последната иракска война.
Ветеран Х е атлетичен, Ветеран Y е дебел.
Ветеран X редовно коси ливадката си, ветеран Y не.
Пригладената ливадка на Ветеран X гледа косо
буйната съседка - ливадка на Ветеран Y и мърмори.

Ветеран X говори с хора, Ветеран Y не.
Ветеран X има жена и деца, Ветеран Y има майка.
Ветеран X е отстрелян в кръста, но е добре
Ветеран Y е отстрелян в краката и няма крак.
Ветеран X се лекува с голф,
Ветеран Y с 20 хапчета на ден.
Ветеран X веднъж извика полиция когато Ветеран Y отиде
както по-късно разбра се на почивка с майка си.
Ветеран X каза, че знае много ветерани с посттравматичен стресов синдром,
които се спират пред всеки ъгъл като пред пропаст,
в която цъка адска бомба, и в очите им се взривяват наново
десетки такива - не каза това, но по радиото чух
друг да го казва - "Не мога да цъкна завоите в магазина",
каза войникът на войнишки жаргон...
Полицията изследва траекторията на тъмната къща
надникна зад оградата прикрила прораснал в тревища
двор - същинско бунище,
разпита, звъня, настоява, но вътре не може да влезе
в затъмнения дом на сакатия, дебел и травмиран,
поглъщаш на ден по 20 таблетки и никога иначе вън неизлизащ
непоглеждащ встрани Ветеран Y,
способен да ликвидира и майка си
според експертното мнение на съседа му Ветеран X.

Ветеран X продължаваше да показва
на цялата улица своите щеки за голф
застинал в голф стойка, замахващ по
някаква въображаема голф топка.
Продължи да звъни на полицията,
да записва номерата на колите спрели пред гаражите
да играе голф, да си води децата на училище,
да играе голф.
Ветеран Y си смени колата пет пети и
когато влиза в колата си, поредната,
не поглежда встрани, но оглежда,
сканира периметъра с тила си, и заклатушкал се
като теди беър сяда
зад волана, маха си изкуствения крак
и тръгва на път.

Междувременно
все повече бомби продължават да падат
из къщите на ветераните, но това
не се вижда с просто око,
нито пък влиза в обсега
на защитната артилерия.

Приказка за воини и пеперуди

2010-11-27T06:59:00.000-08:00

Пуйката извън очертанията на марината

2010-11-25T23:10:00.000-08:00

Денят на благодарността е най-обичаният американски семеен празник, в който роднини и приятели се събират и прекарват един хубав ден заедно с много ядене и тостове. Тази година бяхме на трапезата на Лада и Бренан, чийто приятел - готвач по призвание, а иначе менъджер на летището - надмина себе си и след двудневно готвене предложи една фамозна маса с крехко пуешко, мариновано в ароматни билки и в лед, два типа "пълнеж", приготвен отделно от пуйката на оризена и хлебна основа, невероятен сос от кранбери, нарязани на кубчета и запържени в билки сладки картофи, и зелена салата с ягоди, малини, къпини и прочие. По традиция имаше и печена шунка, дело на друг участник в пира, купешки червени вина, домашно малиново вино и малинов чийз кейк от Колорадо в допълнение към традиционните пеканов (орехов) и тиквен пай.
И много, много тостове с най-добри пожелания.

А тези кипри пуйки са излезли изпод ръцете на четиригодишни ученици в Сан Антонио и техните родители, естествено. Това показва как под давление на творческите нововъдения в образователната система, даже и една най-семпло нарисувана пуйка може да прескочи очертанията на марината и тавата, и да се премени в една много китна и красива птица, достойна в някои свои превъплъщения даже и за Лас Вегас.

Ливански танци в Сан Антонио

2010-11-12T10:26:00.000-08:00

Всяка година ортодоксално-католическата църква на Св. Георги Маронит в Сан Антонио организира тридневен есенен фестивал, на който жителите на Сан Антонио могат да опитат ливански шиш кебап, фалафел, ориз, табули и сладкиши, да научат повече за ливанската история и география, да си закупят ливански стоки и, не на пoследно място, да потанцуват и да се повеселят, както и да погледат изпълнения на трупата "Ливански Фолклорни Танци" към църквата.

(гранд финал на танцувалната програма)

Тези записи от мястото на събитието показва автентичен вариант на "кючек", по-рафиниран и подчинен на хореография, което е събитие само по себе си, защото колкото и да е популярен кючекът или бели дансинг (коремни танци) в САЩ, обикновено се правят солови изпълнения, а този танцов ансамбъл е с една стъпка пред всички, разработвайки танци с участието на 6 до 20 танцьорки едновременно. Ливанските мъжки танци на моменти ми напомняха на нещо средно между балкански и казашки танци. Казашките танци действително са произлезли от източната фолклорна традиция чрез адаптиране на военни тренировъчни практики. Ето още няколко записа от вечерта:

Пледирам за невинност

2010-11-10T22:09:00.000-08:00

Аз, която ценя интуицията повече от разсъдъка, се вбесявам от предразсъдъци. Предразсъдъците би трябвало да са братовчеди на интуицията. Все пак населяват неразумни, предсловесни пещери. Да, пещери. Оттам са се зародили предрасъдъците. От многомилионната скална тъмнина, в която те са интуитивното, наследено знание за оцеляване. И от факла, предразсъдъците се превръщат в запалителна бомба, когато вървят с талантливо перо, което ще ги шербетира добре, ще им сложи малко шоколадови пръчици и ще ги поднесе със сок, за да ти избухнат в лицето. Още повече когато това се случва във вестник. Вестниците, както знаем, освен, че съобщават новини, са и идеологически платформи.

Иво Христов във вестник "Сега" публикува един популистки текст http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=7491&sectionid=5&id=0000901, в който генерализира своя 20-годишен опит на живот в отворена икономическа система. Имам подозрение, че е модерно в България човек да се мисли като част от "поколение", още повече като мегафон на поколението си. Поколението на 40-годишните, според него, се е провалило драматично, защото е съставено от конформисти, които мразят революции, и се спасява поединично в имиграция, че чак "дезертират" по услужливо нагодената теза на Ортега-и-Гасет - теоретична клада в полза на автора на текста. Самият Ортега-и-Гасет се е спасил от гражданската война в имиграция, така че не съм сигурна, че ако беше жив, великият философ, но и верен политик на своята аристократическа кауза, би се съгласил с есето на Иво Христов.

Преди да напусна България получавах странни усещания. Стисках силно очи и не помня сънувах ли или не, но в прозореца на апартамента, в който живеех под наем, се блъскаха десетки ангелобели гълъби. В рамките на един месец от горните етажи на няколко блока, включително и този в който аз живеех, скочиха няколко млади човека. Вместо да ме разпитва за клиентските ми битовизми, козметичката не преставаше да ми разказва за отчаяните си опити да замине за САЩ. Все по-често се засичах в един фризьорския салон в центъра на София с проституиращите момичета от съседната оградена със здрав бетонен зид къща-бардак, които бяха винаги с предимство, гледаха като наплашени котки и винаги бързаха, но и да не бързаха, пак бих им отстъпила реда си, защото очите им и жестовете им, пък и устите им, разказваха истории на отчайваща невроза и жестокост. На един купон една мафиотска секретарка се косеше, че приятелят й, шефът на фирмата, й плащал малко, а получаваше в пет пъти по-голяма заплата от моята, която ми позволяваше да живея сама, плащайки наем, режийни, дрехи, и т.н. Познавах хиляда човека, занимавах се с журналистика и пиар, и имах поглед върху множество лични и институционални, видими и задкулисни истории, и всички те звучаха неавтентично. Сякаш някой дърпаше невидими конци и където се случваше нещо - пробив, успех - беше по благоволение на клики и кръгове - семейни и приятелски, но никога само и единствено благодарение на собствената индивидуалност и инициативност на човека. Вече бях разбрала, че сини и червени са като сиамски близнаци и борбата между тях е проформа - всеки, който е работил в медия през тези години знае това от първа ръка. Но когато разбрах, че това се случва на всякакво ниво, че има наложени представи за легитимост и нелигитимност на човека, представи, които работят и на най-битово ниво, изпаднах в депресия. Беше зимата на моето порастване. Беше вцепеняващо. Отрязах си косата. Купих си телевизор. Изгледах три латиноамерикански сериала. Когато се запролети, се появи възможност да замина. Не беше тази, която исках. Но реших, че Америка е добро място да си почина от странната призрачна страна България, от безсмисления шум и влудяващата й вкопченост в материализъм и имитации. В този момент вече дори не си спомнях имиграцията ми от Бургас в София. Просто знаех, че се задушавам, че не мога да се видя в огледалото на вътрешната ми истина, не мога да се изразя. Кислородът ми беше свършил за 7 години лична независимост. Имах нужда от по-голям град, от място, където моето семейство и приятелски кръг не ме детерминира, където няма да се учудват, че съм от Бургас, а не говоря меко, няма да трябва да трупам няколко персони около истинската ми, за да отговоря на нечии очаквания, за да имам работа дори. Битовизми, които биха затлачили и изригващ вулкан, камо ли току що разцъфналото цвете на моя младежки полет.

През 90те години България формираше новата си демагогия, новосформираните с измама и бруталност клики и класи, и това беше времето, в което така нареченото от Иво Христов поколение на дезертьорите преживяваше своите 20 до 30 години. Който си имаше обръчи остана, който не желаеше да участва в обръчите или си нямаше такива, се опита да напусне, защото обратното би било равно на личен провал и дори глад. Това поколение имаше някакво усещане за достойнство и невероятен инстинкт за симулациите на общественополезна дейност, която всъщност е добре прикрита частно-обогатителна инициатива. Все пак това поколение израсна с рок, пънк, метал и гръндж, не с чалга. Това поколение преживя травамата да види калта и мръсотията, от която се построи двореца на нова България. По-мирната и упокойна част от него дори участва в строежа със здравите си мишци с помощта и под благосклонния поглед на родителя си.

Както виждам, през последните години дори и конформистите не виждат вече своя конформизъм, емигрирали са в отказ от обективно самовглеждане, лъснали са собствените си истории и се провиждат като жертви затворени в палатите на садистичен господар. Но както казва народът - който го е страх от мечки да не ходи в гората.

Но какъв избор прави един човек в своето житие зависи само от това колко му стискат неговите обувки и не е почтено и възпитано да не се припознае правото на лична свобода, на свободата да дишаш и да се движеш. Проблемът не е в това, че младите хора искат да видят свят в момент, в който светът е по-отворен и гостоприемен от всякога, в момент, в който непознаването на света е равностойно на самоубийство. Проблемът е, че съществуват колективи, които имитират демократичен колективен живот, а всъщност биват разяждени от предразсъдъци и предмодерни интуиции за свой и чужд, център и периферия. България тепърва гради своя общностен площад и правилата за ползването му. Тя има много разсъдък и предразсъдък, много прагматизъм, но малко интуиция, малко солидарност, малко равностойни центрове, малко избор.

И накрая, аз, като един истински многогодишен, вътрешен и външен имигрант-дезертьор от поколението на дезертьорите, най-безотговорно заявявам, че истинският ми акт на дезертьорство беше към Бургас, морето и неговите трудови хора, когато бях на 19. Оттогава насам, по неморски столици и мегаполиси само и единствено мимикрирам като един върл хамелеон, като една истинска дъщеря на родината си, за което пледирам за невинност.

Джон Ленън: Все едно започваме наново

2010-10-08T14:05:00.000-07:00

Един от най-обичаните хора на този свят щеше да навърши днес 70 години.

За Тексас с хумор и в символи

2010-10-07T14:57:00.000-07:00

"На това място през 1897 година нищо не се случи"

"Имаме доверие в Господ. Всички останали
плащат кеш."

Географско-християнската визия
на Тексас

Шапките

Ботушите

Символите: каубойски ботуши, подковата,
звездата

Октоберфест в Тексас

2010-10-04T11:35:00.000-07:00

Къде другаде човек може да разпусне в Тексас на чаша немска бира с картофи, кисело зеле и братвурст освен в градчето Фредериксбург, основано през 1846 година от немски заселници дошли от поречието на реката Рейн. Там немската кръв не се е размесила много, чистотата е издигната в култ, надписите по улиците са на немски, и дори пазарчето за кайсии се нарича Das Peach Haus. Октомври във Фредериксбург започна с Октоберфест. Фото репортажът е от неделя, когато героите най-вероятно са били уморени, защото при всичката налична бира се носеше само и единствено лек повей на дрожди и нито един човек не залитна, нито пък падна под масата.

Информацията освобождава, но не е освободител.

2010-09-27T07:51:00.001-07:00

Чета няколко книги наведнъж, гледам няколко деца наведнъж, върша няколко неща наведнъж и пиша няколко неща наведнъж. Говоря си с най-различни хора - познати и непознати, бедни, богати, глупави, умни, бракувани, разведени и овдовели, неработещи и работещи със живи и умрели. Ту ми е оптимистично, ту ми е мрачно, според атмосферното и радио-информационно налягане. Телевизия не гледам, туитър не уважавам, но фейсбуквам и блогвам. Обичам да гледам отстрани тупурдиите докато не се наложи да се намеся. Уважавам бойните изкуства, затова съм умерен пасифист. Не разбирам, но се досещам защо хората често вършат и поддържат неща насочени към собственото им изтребване или унижение. Не може да имаш достойнство без съзнание за граница, но и за илюзията на йерархиите, както и съзнание за смисъл на собствения си труд.

Още:

Информацията освобождава, но не е освободител.

Човек е ограничен от собствения си опит.

Детството е борба между фиестата на егото и анемията на егото, между гетото на егото и тогата на егото.

Възможно е да си умен, без да можеш да мислиш. Тези, последните, можеш да впечатлиш като говориш със самочувствие...без значение какво.

Действително съществуват хора, за които другите хора имат само и единствено утилитарна функция. Само и единствено. Голяма част от тях са натрупали пари... никога сами, винаги с помощта на други хора с други идеали. Защото действително има такива, за които общуването с утилитаристи няма нищо общо с хигиената на духа.

Възможно е да започнеш нещо с цел печалба с цената на лъжа и кражба, и да го оправдаеш с богоугодна служба в името на човечеството. Ето това е големият морален дебат от памтивека. Дори и днеседин милиони хора участват в такъв екперимент - неволно пристрастени съучастници и списуватели в книгата на лицата.

Най-доброто видео на зумба

2010-09-23T23:40:00.000-07:00

Последните няколко дни трафикът към миналогодишния ми материал за класовете по зумба експлоадира. Явно в София започва ерата на зумбата. Материалът можете да прочетете тук, където има и 5 видеота, някои с инструкции. А сега за настроние предлагам най-жизнелюбивия и весел клип от урок по зумба в интернет, който доказва, че малко сол в брашното прави хляба по-вкусен. Макар че зумба практикуват главно жени, мъжете не знаят какво пропускат.
.

Ето и песента Que Te Pica в клипа с оригиналното видео на Notch:

Декларация относно чалгата и нейния Янус

2010-09-23T22:53:00.000-07:00

Време е да върнем достойнството на чалгата. Време е да погледнем имперски на живота ни и да осветим със самочувствие и чувство за хумор собствената си сянка. Нека започнем с това, че като всичко на този свят чалгата има две страни и от теб зависи в коя се оглеждаш. И да спрем да се срамуваме от тази дума. Както чалгаджиите си правят гаргара с добра музика, така и ние ще почнем да пишем чалга-стихотворения и да изпълняваме чалга-сюити, тоест симфонични и лирични изтънчени интерпретации на чалга мотиви. Защо не? Светът отдавна го прави.

Вече от една година с успех свалям милиметри от набъбналата си след раждане на няколко деца талия с помощта на чалга. Не, не посредственото, грубиянско, порнографско, пошло, лишено от всякаква естетика радрънкване на кълки и гърди дето е made in Bulgaria. Говоря за чалгата дето се нарича зумба и е аеробизиран вариант на латиноамериканска и прочие чалга, дето пък се нарича в по-културните среди ча ча ча, меренге, салса, бели дансинг (коремен танц) даже и хип хоп. О, няма как да не сте видели хип хоп чалгаджийките. Те са най-близо до нашите по директност, тоест по линия на "(по)казвам ти куме право в очи". И докато губех сантиметри оттук оттам, осъзнах, че аз съм всъщност голяяяяяяям фен на чалгата, само че от по-рафинирания и весел вариант, по-естествения, изтънчен сорт. Даже харесвам Шакира и с милионите по света се шашкам от чалгаджийските й движения на торсото всеки път като се появи на екрана. Но Шакира умее не само да се кълчи все пак. Онзи ден гледах Малина да се кълчи на сцената под дебел слой грим и изкуствено косище. Тъй като "ще" е доста груба наставка в българския език, мисля, че най-пасва на чалгаджийската порода. Та, казвам ви, невероятна, мускулище до мускулище, контракция до контракция, умее я чалгата момичещето. Само да си беше затворила устището и да се беше облякла по-естетически и да беше платила за сценични ефектища и декорища, и въобще да звучеше музище с чалгаджийско ритмище, а не лай по луната с неестествени дори и за арабските певици и техния арабски език, камо ли за българския, форми на музициране. Ето така, като говоря на "ще" не искам да обидя, просто превеждам на понятен, материален език усещането на много хора за чалгата, така че чалгаджийските хероища да могат да разберат как се чувствам когато се изправя лице в лицище, ухо в ушище с тяхното музище.
Въпрос, по който още работя и мисля, и тепърва ще пиша:
Защото сърби, хървати и босненци имат хем чалга, хем световно известни звезди: писатели, режисьори, актьори и прочие? А нашите имитират сръбската чалга, кълчат се не по-лошо, но звезди нямаме. И да, знам, че 12-20 годишните са израснали с Глория, Малина, Калина, и прочие, но момичета и момчета, като излезете, ако излезете, в големия бял свят, ще осъзнаете долнопробността на светогледа просмукал се през елементарното, имитационно музициране и кълчене. И за сведение, бели дансинг са култови танци, за които американците пари дават.Бели дансинг и чалга кълчене по български имат общ корен, но оттам нататък си приличат колкото американски сабърб прилича на гето.

Ода за Caesalpinia Pulcherrima

2010-09-22T08:27:00.000-07:00

Caesalpinia Pulcherrima!
На Твореца му е било студено
запяла е била бялата орхидея
било е нощ, зелените храсти
се били родили вече и кланяли се
доземи в зелената нощ
когато Слънцето се разбило
от огнена жажда разбунило се
в млеконадойна оргазмена ярост
разбило се Слънцето, поръсило
множество гневни гъсенички
и после събрало се пак, но не и преди
да плъзне по зелените храсти
и хиляди пъти да гръмне, да мре
в зелената нощ зелената плазма
на множество черни гъсенички
смъртта е красива, когато е слънчева,
смъртта е придворната дама на Слънцето
и син, дъщеря, и може би даже отец.
И плъзнали черни гъсенички
по зелените храсти, събличали
черната кожа, изтичал зеления сок,
отровнозелено изтичал
и в корените се втичал,
отровни и злачни гъсенички,
пеперудени отцемайки.

2.
червено, оранжево, жълто,
споени в една огнедишаща плът
разпищолена -
Caesalpinia Pulcherrima!
венцелистчета, пъпки, шушулки,
безсрамно прораснали тичинки
във всички посоки и състояния -
накъдрена леност и остра амбиция -
природно-сдвоени в пищен стандарт
жълто-червени подплашени Жулиети
с издължени снаги тънкостъблени
понесли, пияни от слънцето,
своите жълти чернооки Ромеовци
еуфория на живота,
атлас на рождената тайна,

как е възможно всичките фази на раснене
да съ-съществуват в един и същи момент
Ах, тези тропици! Няма логика в тях,
в тези премеждия от изобилна телесност и лъст,
има логика на красота и несдържаност -
всеки момент
е архив и ново творение!

Айовири, Кришначура, Санкасур
Гулетура, Сидхакия, Ратнаганди,
Сетимандарам,Маюрконрай
Кабайеро, Кенджиге,
Поинсиана, райска птица
flamboyan-de-jardin -
имената ти изтичат от устните ми
имената ти жарят
имената ти са география
на природа и дух
и на смърт и живот.
Това, което показваш на смъртните
лекува плътта им, когато линее,
това, което си скрила в земята
убива плътта им
родена,
плътта им зачената също убива.

Отровата на красотата в
нажежените цветни покои
в двореца на крехката магма
на слънцето,
такова каквото рисува го
чoвешкия мозъчен център
е в хербария на земята,
е в тъмните й потайности
е в корените на живота
е също толкова пищна отровата
колкото огненото й венцелистче.

Полу-научна бележка: Caesalpinia Pulcherrima. Цъфти цяла година, обича сухи почви и има бодли. Сянката го убива. Най-слънчевото цвете в Тексас е Гордостта на Барбадос. В Барбадос то е кралско цвете и гордост. Така се и казва по народному - Гордостта на Барбадос.То е жадно за слънце и топлина. Често се среща оранжевата му разновидност, но се среща и в бял цъфтежен вариант. Едновременно напъпва, опрашва се, цъфти и плоди. Корените му са отровни и могат да причиняват аборт, но надземлената му част се ползва в народната медицина.

Морски кончета

2010-09-15T20:19:00.000-07:00

Тези изящни създания с благороден профил ни подсещат, че и природата рециклира. Нестандартни безлюспени риби, пригодени за живот в плитчини, с произход датиращ отпреди 13 милиона години. Държат се като хамелеони: едното им оче не знае къде гледа другото и имат цял гардероб с окраски, които сменят в зависимост от средата. Често приемат кафяво-бежав оттенък, за да се слеят с планктона, но случва се да се похвалят с ярки одежди, ако попаднат в нова среда или са в сезон на плодене. След дълго ухажване под формата на синхронно танцуване и романтично захващане на морски тревички с опашка, в строго вертикален танцувален ритуал женското конче изхвърля до 1000 яйчица в джобчето на мъжкото конче, който в продължение на месец и половина си ги опложда, износва и ражда. Когато е време поколението да се появи на бяла вода, женското конче се отчита всяка сутрин за 6-минутен комуникационен ритуал "сутрешен поздрав", което циментира връзката между партньорите. Раждането става с мускулни контракции и на порции. От 1000 наследника половин процент оцеляват, което обяснява стремежа към постоянно роене. Мъжкият известно време си гледа децата, но се случва и да си ги хапне понякога.

Морските кончета от тези снимки живеят в аквариума-музей на Корпус Кристи, Тексас.

Дъжд...

2010-09-13T07:30:00.000-07:00

"Перпетуум Джазайл" - хорът с въображение.

Tексаските потайности: лавандулен Бланко

2010-09-11T22:43:00.000-07:00

Тексas e огромен щат, по-голям от целия Балкански полуостров, по-голям и от широката Украйна, и може би затова регионалният туризъм е силно развит. Тексас е със самочувствие. Затова всяко малко селище, което има поне 150 години история, съдилище и магазин за антики, е някаква столица. Щатът си има динозавърска столица, музикална световна столица, има си чак и лавандулова столица.

Когато пътувам из Тексас, особено в източната му хълмиста част, където живея, се превръщам в кулинарен изследовател. Ако някъде рецептурникът на баба е замразен във времето, то е точно в тези малки градчета. След като видиш пет такива селища, гладът за архитектурни приключения, природни хубости и антики е задоволен, но гастрономическите открития нямат край. И да не е на ниво откритие, храната е запазила някаква особеност на приготвяне, така че да запомниш ресторанта и градчето.

Бланко се намира на 50ина мили от Сан Антонио и е известен с лавандуловия си фестивал през месец май. Лавандулата цъфти от май до юли и жителите на Бланко я слагат във всичко - от лимонадата, през саламите, сладкишите, та чак в бирата. Алкалните варовици и сухият климат са идеални за отглеждане на лавандула, но историята на индустрията е скорошна. Собствениците на първото лавандулово стопанство го основават през 1999 година, след което организират семинари за желаещи да последват примера им. Сега около града има над 10 местни производители на дъхавото цвете. Всяка година те организират фестивал, на който гостите на града могат да посетят стопанствата безплатно, да разгледат, да си откъснат цветя, да си купят всевъзможни продукти и предмети направени с и от лавандула, включително произведения на изкуството с вградени лавандулови цветове, да посетят лекции по ароматотерапия и демонстрации на дистилиране на лавандулово масло.

Бригър Потъри е арт-магазин, делящ завеса с кафене, където човек може да изпие бира, произведена в една от местните пивоварни и поне тези, които съм опитала, са с прекрасни вкусови качества. Разбира се, можеш да опиташ няколко вида бира преди да си избереш една. Но думата ми е за изкуството в местния арт магазин. Това е царството на лавандулата. Тя прелива по рафтовете, сияе от пода до тавана в най-невероятни форми и състояние. Всичко е лавандула - от дрехите, през сапуните, шампоаните и парфюмите, до чиниите и чашите измайсторени от местни художници.

В Редбад Кафе си взимам винаги панини с гъби портабела, песто и пресни спаначени листа. Както и сладкиши, Всеки път са различни. Всеки път са безумно вкусни. Забелязвате ли торбичката с вода, блеснала на слънцето под покрива на сенника? Стар тексаски обичай за плашене на мухите.

Декоративен чушков храст. Много популярен из тези ширини.

Архитектурата на сградите главната улица най-често са издържани в колониален латиноамерикански стил, а облицовката е най-често с бял варовик. Тъй като данъците на къщите облицовани с истински тексаски варовик са огромни, средностатическият домосъдържател обикновено не може да си го позволи.

Националният парк Бланко е изграден около реката Бланко през 30те години на 20 век. Той е мъничък, но растително-пищен и удобно разположен в центъра на града по протежението на реката. Този дъб е вторият по големина жив дъб в общината.

Реката е мързелива, гладка и широка, любимо място за къпане, още повече, че общината се е погрижила да изгради плажни места с електричество, вода и грилове по бреговете й.

Местна растителност.

Тази малка ливадка в парка беше любовното място на пеперудите...преди да я окосят.

Общината или съда е била най-важната сграда в тексаските градчета. Не случайно всички са строени в стил импозантна внушителност. Преди да построят общината, обаче, обикновено са вдигали затвор, който често е все още функциониращ. Не че затворите са можели да спрат тълпа от 100 разярени американци, решени да линчуват прекрачил някакви граници съгражданин. Точно това се е случило и в тази община. Сградата е построена през 1885-6 година. Според Регистъра на Историческите Паметници на Култирата, тази сграда е една от най-представителните на това архитектурно изкуство от края на 19 век. Като община и съдилище е ползвана само 4 години. След това е била училище, офис за адвокати, лекари, данъчни и т.н., болница, банка, ресторант, музей, а през 80те години на 20 век, вече нуждаеща се от ремонт, бива продадена. За зла участ на местния богаташ, плановете му да я пренесе на парчета в ранчото си и да заживее щастливо в нея, се провалили с гръм и трясък, когато волята му срещнала волята на гражданите на Бланко. Те съставили комитет за спасяването на историческите сгради на Бланко и събрали стотици подписи в полза на съхраняването на имота като исторически паметник на културата. След като общината под натиска на гражданите и сигурно федералното правителство на този етап гласували резолюция за неотчуждаемостта на имота, сделката се проваля (не се казва на каква цена), сградата е ремонтирана и се осветява от самия Буш младши, тогавашен 50ина-годишен губернатор на Тексас. Сега сградата функционира като музей, и слава богу!

Главната улица в Бланко.

А тази и следващите няколко снимки са щрихи от пътуването обратно към Сан Антонио. Ето така изглеждат крайпътните ранчета и някои тексаски крайпътни магазини.

А фотьойлът е просто находка.

В БГ пишат вече само и единствено наркомани

2010-09-11T21:28:00.000-07:00

Ето една дискусия от социалните мрежи. Започнах я шеговито (разкривам, че А съм аз), но нали знаете, под шегата винаги тече подземна река от нелицеприятности. Не мисля сериозно естествено, че в БГ пишат само наркомани, НЕ смятам наркоманите за престъпници, а за хора с емоционални недоимъци, предразположени към пристрастеност и нуждаещи се от лечение или контрол. Но ако сте следили Капитал Лайт да речем, ще знаете, че 90% от разказите публикувани в тази притурка, която и плаща за това, съдържат или са на тема наркозависимост. И то в героични съвременни пози, или в романтични съвременни пози - от типа на левчевите пози за фабриките и заводските комини от онова време. Няма и капка социален реализъм, макар че мирише на социална поръчка. И аз се питам що за население е пишещото в БГ и редактиращото, щом филтрира почти всичко останало освен наркофикционални разработки. А може би истината е по-грозна от лична ангажираност, може би е по-октоподена отколкото знаем. Ето така започна тази шега.

А: Имам усещането, че в БГ пишат вече само и единствено наркомани -)).

Б: Вълната от пишещи за дрога е креслива, защото...

А: Преди бяха основно на прахообразно и тревисто гориво, от няколко години смесват яко всички видове горива. В по-"изисканите" текстове замезват със суши. Не са минали още на чист спирт и парфюми, но то е защото не четем достатъчно руските другари. Проблемът е в следното: ако дрогираните можеха да получат висока радост от четенето, едва ли щяха да се боцкат, така че едва ли те са аудиторията на тези текстове - ако четат, те си четат оригиналите Буковски и прочие. Майсторлъкът е как да го напишеш така, че и на ненапушените да им хареса, при условие, че имаме различен ритъм и синкоп на реакция и стимулация на нервните центрове и окончания.

В: еее, недей така, де :))) ние дето нито пием, нито се друсаме, а само пушим легални цигари с бандерол... що не ни броиш и нас :)))

А: От толкова време не съм виждала пушачи на легални цигари, че винаги като отида в супера и видя стековете с цигари зад заключената витрина се чудя кой ги купува тия, аджиба -)). Вие сте невидимите... но твърде модерни за нашето време, твърде модерни, без пост-пре-фикс.

Г: Стига де, А., как така не си виждала пушачи на легални цигари? Сега излиза, че съм изчезнал вид (аз и [..]... хм, нелоша компания, като се замисля) :)))
постскриптум: Абе вие к`во пушите в т`ва Сан Антонио, а :)

А: Вие сте сигурно криогенно съхранени в младостта си динозаври от пушечната епоха. Такива като вас не останаха, пристрастени към едната отрова само и то непроменяща съзнанието -)). Тук не знам какво пушат, нали ти казвам, огромен избор, ...но не виждам потребителите. Никъде не се пуши, а ако пушат, сигурно им е отреден някакъв ъгъл горе из таваните -)). В Остин в студентските кафенета обаче по-често ми се е случвало да подмина тежък облак канабисен дим -). Но ако се пише за това или се обсъжда в поп културата, то е за да се подиграват. Има един куп иронизиращи думички. Иначе доста хора взимат някакви стимуланти, но всичко е под сурдинка. Не случайно цъфтят и връзват тук фентъзи книги, вампири, зомбита и прочие -)). То вдъхновението не идва от дълбок сън или американска Арда -)).

Г: Ха така... И ти страниш от социално приемливото поведение :))) Добре дошла в клуба :)))

Г: А иначе за социално приемливото говорене - да не говорим. То е ясно. Обаче знаеш ли за какво се сетих - добрите стари филми, в които все още беше разрешено да се пуши :) И все в нЕкви моменти на мно-о-ого дълбок размисъл :)

А: А ако знаеш колко пафкане има в Ну погоди. Децата знаят вече връзката между лошия вълк и пушенето -)). А за соц.примеливото поведение - бих чела купища фантази и прочие, а не скучновати, неилюминирани преразкази на социално-битовото-емоционално естество на наркомана. Представяш ли си примерно в Капитал Лайт всеки път да излиза вариация на тема грипноболни да речем - с кърпичките, мукуса, хапченцата с витамини и чайчетата, и болките в ставите, и една голяма емоционална драма -)).

Г: Ти само бъди търпелива - и това ще дойде :) Нека само грипът да се превърне в малко по-ъндърграунд занятие :)))

З: да, някои писатели у нас едва сега откриват дрогата. и я експлоатират като тема, сякаш са открили Америка...

А: Ако съм редактор на списание, ще давам домашно на всеки писател, който ми донесе нещо на тема дрога - да (пре)прочете 200 книги по мой избор от световната класика, вкл. американската от началото на века преди да се прави на нео-постфактум-битник. И после анализ на фабула, стил, синтаксис и прочие. Щото иначе ще седна и ще почна да пиша аз едни разкази за грипнопристрастените и ще видят те що е то драма тогава -)).

А: Какъв ти ъндърграунд в БГ? Та те вкарват и разкарват из кварталите дрога на най-високо ниво. То е като отидеш да ядеш палачинки вече, ама нали трябва да се правим на герои -)). Пък и като няма други сюжети...

Г: Когато през 90-те години (на миналия вече век) изд. "Парадокс" пусна в България Керуак, Уилям Уортън, Хенри Милър, Буковски... хайде да не изброявам, все още беше мн cool. Беше като да четеш апокрифна литература :) Може все още темите да носят нещо от очарованието на забраненото. Или са до такава степен част от градската култура, че се възприемат като пейзаж (да речем - духовен)...

А: Не знам, чудя се и аз. Младата БГ я друса здрава клаустрофобия и презадоволеност. Работа има, пари има, чалга и голи жени и мъже има, т.н. има, абе скука, едното друсане остана, дето да прави живота малко по-разнообразен -)). Когато живях в [...], наркотиците и хапчетата за безсъние бяха нещо съвсем нормално и широко-разпространено (като филоложка/икономистка, аз нямах нужда от такива, де, ха ха), битниците бяха масово четиво, та не знам защо са се зациклили нещата. Може би безумните литературни учебници, дело на моите млади тогава асистенти и доценти, им проми мозъците до степен циклофрения -)).

Е: разбира се! и другите го правят, но не ги четат. Владко Мурдаров, например, пише правилно.

Ж: или са спряли да пишат или са почнали да се друсат

В: всъщност - истината е една - никой не чете, четем се един друг

З: Тези, дето се мъчат да разчупят литературните стереотипи у нас, го правят със стереотипите на 60-те /западните/. А просто трябва да са автентични. Но задачата е такава, а тя трябва да се изпълнява, иначе няма парички, няма наградки, няма публикувани книжки.

В: и правилно, и неправилно да се пише - никой никого не чете. това е грозната истина. В BG четат единствено писателите, но и те го правят чат-пат

А: Да не се лъжем - Георги Стоев беше последният, който се чете масово. И въобще, ако имаме масова лит, то е (не)добре прикритата зад паравана на фикцията нехудожествена литература, тоест опит за автентичност, за която З говори по-горе. И въобще, предполагам, че след 20-30 години ще стане ясно кой "спонсор" е плащал на кого да му създава пазар.

З: Вече признаха публично, че "големите световни успехи" на литературата по времето на зрелия социализъм са организирани и платени от ДС. Това е било част от политиката за израждане на положителен имидж на соца, внедряване в световните културн...и институции и т.н. Въпрос на време е това да се осмисли и преоцени така, че авторите от този период да застаната на автентичните си места. Питам се днес кой лансира, кой плаща и с кава цел? Да се руши старата структура Да се опростачва поколението, за да се управлява по-лесно?... Не знам. Отправям тези въпроси към бунтарите с дрогата, които по презумпция са на добре платени места в медиите и изобщо не са истинските битници, за които драпат да се представят. Подмяна. Остарели младоци. Преоткриване на стари щампи, които НЕ СА адекватни към съвремения момент, нищо че не са изживени от българската литература навремето. Посредствеността е войнствена. Точка..

Тексаските потайности: Бланко

2010-09-05T21:07:00.000-07:00

Тексas e огромен щат, по-голям от целия Балкански полуостров, по-голям и от широката Украйна, и може би затова регионалният туризъм е силно развит. Тексас е със самочувствие. Затова всяко малко селище, което има поне 150 години история, съдилище и магазин за антики, е някаква столица. Щатът си има динозавърска столица, музикална световна столица, има си чак и лавандулова столица.

Когато пътувам из Тексас, особено в източната му хълмиста част, където живея, се превръщам в кулинарен изследовател. Ако някъде рецептурникът на баба е замразен във времето, то е точно в тези малки градчета. След като видиш пет такива селища, гладът за архитектурни приключения, природни хубости и антики е задоволен, но гастрономическите открития нямат край. И да не е на ниво откритие, храната е запазила някаква особеност на приготвяне, така че да запомниш ресторанта и градчето.

Бланко се намира на 50ина мили от Сан Антонио и е известен с лавандуловия си фестивал през месец май. Лавандулата цъфти от май до юли и жителите на Бланко я слагат във всичко - от лимонадата, през саламите, сладкишите, та чак в бирата. Алкалните варовици и сухият климат са идеални за отглеждане на лавандула, но историята на индустрията е скорошна. Собствениците на първото лавандулово стопанство го основават през 1999 година, след което организират семинари за желаещи да последват примера им. Сега около града има над 10 местни производители на дъхавото цвете. Всяка година те организират фестивал, на който гостите на града могат да посетят стопанствата безплатно, да разгледат, да си откъснат цветя, да си купят всевъзможни продукти и предмети направени с и от лавандула, включително произведения на изкуството с вградени лавандулови цветове, да посетят лекции по ароматотерапия и демонстрации на дистилиране на лавандулово масло.

Бригър Потъри е арт-магазин, делящ завеса с кафене, където човек може да изпие бира, произведена в една от местните пивоварни и поне тези, които съм опитала, са с прекрасни вкусови качества. Разбира се, можеш да опиташ няколко вида бира преди да си избереш една. Но думата ми е за изкуството в местния арт магазин. Това е царството на лавандулата. Тя прелива по рафтовете, сияе от пода до тавана в най-невероятни форми и състояние. Всичко е лавандула - от дрехите, през сапуните, шампоаните и парфюмите, до чиниите и чашите измайсторени от местни художници.

В Редбад Кафе си взимам винаги панини с гъби портабела, песто и пресни спаначени листа. Както и сладкиши, Всеки път са различни. Всеки път са безумно вкусни. Забелязвате ли торбичката с вода, блеснала на слънцето под покрива на сенника? Стар тексаски обичай за плашене на мухите.

Декоративен чушков храст. Много популярен из тези ширини.

Главната улица обикновено представя колониална латиноамериканска архитектура, а сградите задължително са облицовани с бял варовик. Обикновено данъците на къщите облицовани с истински тексаски варовик са огромни, затова средностатическият домосъдържател обикновено не може да си го позволи.

Националният парк Бланко е изграден около реката Бланко през 30те години на 20 век. Той е мъничък, но растително-пищен и удобно разположен в центъра на града по протежението на реката. Този дъб е вторият по големина жив дъб в общината.

Реката е мързелива, гладка и широка, любимо място за къпане, още повече, че общината се е погрижила да изгради плажни места с електричество, вода и грилове по бреговете й.

Местна растителност.

Тази малка ливадка в парка беше любовното място на пеперудите...преди да я окосят.

Общината или съда е била най-важната сграда в тексаските градчета. Не случайно всички са строени в стил импозантна внушителност. Преди да построят общината, обаче, обикновено са вдигали затвор, който често е все още функциониращ. Не че затворите са можели да спрат тълпа от 100 разярени американци, решени да линчуват прекрачил някакви граници съгражданин. Точно това се е случило и в тази община. Сградата е построена през 1885-6 година. Според Регистъра на Историческите Паметници на Култирата, тази сграда е една от най-представителните на това архитектурно изкуство от края на 19 век. Като община и съдилище е ползвана само 4 години. След това е била училище, офис сграда за адвокати, лекари, данъчни и т.н., болница, банка, ресторант, музей, а през 80те години на 20 век, вече нуждаеща се от ремонт, бива продадена. За зла участ на местния богаташ, плановете му да я пренесе на парчета в ранчото си и да заживее щастливо в нея, се провалили с гръм и трясък, когато волята му срещнала волята на гражданите на Бланко. Те съставили комитет за спасяването на историческите сгради на Бланко и събрали стотици подписи в полза на съхраняването на имота като историческа схрада. След като общината под натиска на гражданите и сигурно федералното правителство на този етап гласували резолюция за неотчуждаемостта на имота, сделката се проваля (не се казва на каква цена), сградата е ремонтирана и се осветява от самия Буш младши, тогавашен 50ина-годишен губернатор на Тексас. Сега сградата фукнционира като музей, и слава богу!

Главната улица в Бланко.

А тази и следващите няколко снимки са щрихи от пътуването обратно към Сан Антонио. Ето така изглеждат крайпътните ранчета и някои тексаски крайпътни магазини.

А фотьойлът е просто находка.

Замък

2010-09-04T22:13:00.000-07:00

Казах на децата: "Направете замък.
Ето - кубчета, цилиндри, правоъгълници.
Пра-во-ъ-гъл-ни-ци. Повторете. С мен.
Прааааавоооооооъъъъгъъъълниииици. Ци."

"Замък ли? Защо пък трябва замък?"

"Замък. Кули, бойници, стени, огради."

"В замъка живеят вълците ли" - питат.

"Вълците живеят, да, и дракони, и динозаври."

Резултатът беше умопомрачителен.
Резултатът беше артстрой-ин-ста-ла-ци-я.
Поприседнали на припек правоъгълници,
кой напреко, кой направо,кой насън
и кой наяве, натъркаляни цилиндри
по етажите, нагерданени полуокръжности -
префърцунена, натрупана конструкция от
начупени стени и нерамкирани прозорци

Бавно покрай замъка разходих се.
Архитектите-строители поседнаха доволни,
а в очите - вдъхновена мараня на уморените
от тежък труд творци. "Това е замък".
После тръгнаха да търсят нови приключения.
А в очите ми - отчаян смог на пелени
се спуска, тих, потаен ужас на родител
в чийто цели артстрой-инсталациите
идват чак след усвояване на занаята,
и на умение да наредиш в симетрия
и перспектива, да напаснеш
права линия, стена, дисциплинирано
боравене с материалите и формите
под ъгъл и под строй.

"О, не така", им казах. "Как в подобен замък
вълци ще живеят. Коридори, стаи няма,
и стените ви са къдрави. Веднага
оправете този замък." Върнаха се,
майсториха, дялаха,
"Ето", казаха накрая. Замъкът
не беше по-различен, само дето
беше се в небето взрял по-упорито.

Взех, че взрях се в хоризонта,
перспективата. Има някаква естетика,
си казах,
хем е разпилян, и хем центриран,
сякаш го удържа тайна сила,
някаква пикасова метафора.
Малко нестандартен е, модерен,
като замък от космическия век,
или след век от времето ни. Сигурно,
сигурно такива ще са замъците в бъдеще -
нео-ретро-експре-кубистични.
Всичко е възможно в малките главички.
Пък и казахме, че вълци ще живеят в замъка,
а на вълците им дай от хаоса да правят ред,
а от реда кръвопролитие, когато егото зове,
защото вълците са ренесансови издънки,
и непригодни са за тях кошарите,
и само на децата им е ясна тази работа,
и само те дочуват егото на вълците
като възторг и плач на свои братя.

"Къде под мишница / с таз малка книжчица?"

2010-08-23T14:14:00.000-07:00

Първият учебен ден мина без еуфории, речи, фанфари, празненства, тълпи, рапортуване пред директорката, цветя и прочие. В 7 и 5 сутринта хвърлих вода на прага по български обичай. После всички родители с деца на нашата улица се суетяхме свежи и напарфюмирани пред къщите, връзвахме отрочетата в колите и потеглихме почти в колонка, сякаш сме се наговорили. За мой късмет точно като пристигнах на паркинга, към 7 и 15, една кола с родители вече си тръгваше. Паркирах и забързахме. Забелязах, че момчетата ми са високи колкото две раници. Разбира се, раници за големи момчета с образа на Спайдърмен. Директорката и няколко учителя сновяха притеснени на входа, поздравяваха родители и деца. За да ги разпознаем, учителите бяха облечени в сини фланелки с логото на училището. Децата закусиха в училищния стол. Масите бяха разделени според класовете и учители наблюдаваха децата. Закусиха обичайната за понеделник храна, според листовката - парчета пица и/или парче пържени пилешки гърди, ананасов компот, сирийл, мляко (най-различни видове). В 8 без 15 закуската приключи. Стаята на детската градина към училището (за 4 годишни деца) беше оборудвана с много играчки, образователни и всякакви, с учебни табла, книги и училищни материали. Всеки родител е длъжен да закупи набор от материали за годината, включително ножички, папки, тетрадки, фулмастери, найлонови торбички и т.н. Към 8 сутринта децата, 12 на брой, си играеха, кой с каквото намерн и иска, а мисиз Родригез и нейната помощничка си играеха с тях или успокояваха нервни родители. Бяха изключително мили и усмихнати. Тръгнах към изхода и с интерес заглеждах класните стаи с широко отворени врати, в които учениците седяха на масите, по 8 деца на маса, тихо и спокойно, и се занимаваха, къде с интерес, къде прозявайки се, с това, което им преподаваше учителката. Коридорите бяха празни. Попаднах на училищната библиотека, изключително приятно и светло място, където училището беше организирало закуска за родители. Бях една от последните. Взех си кафе и парче кекс, и седнах на една маса с двойка родители, които обсъждаха предстоящо домашно чистене. Директорката се появи и се ръкува с всички, говорехме си за деца, първи учебен ден, сълзи... Въпреки, че първият учебен ден тук е тихо събитие, родителите се вълнуват много и особено тези, чиито деца тръгват на училище за първи път. Като много други събития човешки в Америка, освен Деня на независимостта на 4 юли, и този е въпрос на лична проекция. В 8 и 15 потеглих към къщи. Големият въпрос при малките ученици за повечето родители е дали да ползват автобусите или не. Тъй като в тази страна родителите на малки деца сме наплашени до смърт за сигурността им, ирационално, разбира се, вследствие на ограничената непосредственост на човешкия контакт, огромна част подсъзнателно не можем да се отърсим от желанието да контролираме всеки момент от живота им. Почти всички деца в групата на децата ми поне месец ще са водени и взимани от родителите си. Когато тръгвахме обаче, видях на обявените спирки за нашия комплекс ученици, чакащи автобуса без родител до тях. И тъй като училището е лично преживяване от ритуална гледна точка, по-отракани граждани на тази страна, такива без деца, разбира се, веднага споделиха във фейсбук раздразнението си от полицията по пътя и задължителното намаляне на скоростта (5 - 20 мили в час) в училищни зони.
Да са живи и здрави всички ученици, родители и учители! Очаквам с нетърпение родителската среща, на която, подготвена съм, ще обявят всички възможности и шансове за доброволно подпомагане от родителска страна на учебния процес на класа и учителите. Който се учи, той ще сполучи. Поне тук. Все още.

Родители - осигурители

2010-08-13T21:47:00.000-07:00

Не ми дава мира мисълта, че отглеждам деца от бъдещето - онова особено тегливо, машиноподобно бъдеще, озвучено от безхитростния глас на робота. За писателите фантасти и филмови работници, роботите на бъдещето кой знае защо не могат да модулират гласа си, макар че управляват безкрайно сложни процеси. Човешкият мозък е допуснал машината да управлява безкрайно сложни процеси, но не и гласа си. Гласът е човек.

Когато викаме на децата си, викаме от безпомощност. Ти си вече човече, вече говориш, спориш и се храниш сам, а не можеш да разбереш, че има правила в този наш човешки свят, правила изкуствени, но крайно необходими и крайно отровни за твоето его. Твоето его - моята гордост - е моята горест. Твоето его е мярата за моя успех.

Дъщеря ми повтаря моите интонации дословно. Гласчето вибрира нагоре надолу, и аз се слушам, чувам се и ми е смешно. В детския глас гласът на майката трепти карнавално. Тя, с гласчето на бъдеща оперна певица, извиква "Хей, муци, муци" и прегръща котката. "Това е котката на Диди, нали?" "Не, това е котката на мама." Все още не съм готова да й подаря тази отговорност. "Това е котката на Диди и мама". Все пак тя е готова да я храни през час, въпреки че котката е на диета.

Вече нямам проблем с думата консуматор. Предпочитам обаче по-неутралната потребител. Децата имат потребности. Това е тезата на деня. Един век наука и социални изследвания ни научиха, че децата имат потребнности и ние, родителите, трябва да ги предугаждаме и светкавично засищаме. Имат нужда от храна, спокойствие, други деца, движение, любов, емоционална подкрепа, интелектуална стимулация и т.н.

Ние сме първото поколение просветени родители - не просто хипита, не просто дисциплинари, не просто изучени и образовани, не просто рационални и прагматични. Ние осигуряваме потребности по списък дори и когато не го съзнаваме. Дори и когато не го съзнаваме, има списък. Циркулира в общественото пространство. Ние сме осигурители на нашите деца-потребители. Родители-осигурители.

Сабърбията, или кварталите в Америка, разбиха кръвната семейна връзка, детската приятелска връзка, но не създадоха нова, въпреки холивудската пропаганда. Филмите създават илюзорна представа. Децата на моята улица, докато са малки, почти не се познават, почти не играят заедно. Децата от съседни улици се гледат странно, хем с интерес, хем не. Родителите не ги извеждат на улицата, а на двора, изолирани зад високи огради. Чувам им гласовете, но не ги виждам. Пет къщи са огромно разстояние - децата, които живеят през пет къщи, не се познават. Дори и сол не си искаме.

По градинките и игровите площадки си разменяме телефони с другите майки, но не се обаждаме. Децата си играят паралелно с другите деца, но никога заедно, дори и когато са израснали фазата на паралелна игра. Те не спират да бягат и да се катерят. Те знаят, че е за кратко. Те не поглеждат към другите деца, ползват всяка секунда за движение и еуфория на егото, защото знаят - това щастие е временно и кратко, и нерегулярно. И зависи от мама и татко.

Децата днес зависят от мама и татко в огромни мащаби, в мащабите на деца от развитата космическа епоха на бъдещето. Имат огромни за техните размери затвори за живот и игра, с позволени и непозволени за влизане стаи, с лъскави играчки, с които не си играят. Майките осигуряват социалния им живот на 100%. За тях може да изглежда случайна една среща с малкия Питър, но случайна тази среща не е. Всичко се уговаря предварително, стига, разбира се, Питър да няма урок по музика, престой при баба, ако има баба наблизо, често няма баба наблизо, урок по плуване и т.н. За да се стигне до някакво място, детето знае, че трябва да седне в седалката си в колата и да бъде затегнато с пет-точкови колани. Отстрани хвърчат други хора в автомобили, в небето летят самолети, по пътищата се жълтеят строителни машини, пътят поема нагоре в небето, на ръба на сградите, линейки вият, искрят жици и огромни разстояния. Други деца по пътя няма и не се виждат. Другите деца са винаги зад някакви коли, стени, от които се излиза под строй и пак така под строй се влиза. Мама, най-често мама, е длъжна да води детето някъде - на училище, на час по пиано, плуване, бойни изкуства, гимнастика, математика, в магазина, в парка, на футбол, в ресторанта за обяд и вечеря, често от едното мероприятие на другото без почивка. От едно затворено пространство в друго. И какво от това, че приятелчетата са останали в другата градина, нали мама не познава тяхната майка, нали тази градина е по-добра? И какво от това, че детето ти си играе добре с моето дете. То трябва да се концентрира в четене и писане, не в градеж на приятелства. То трябва да се научи да форсира двигателите на своето его - често единствената му вярна компания. Колко малко зависи от детето, всъщност въобще не зависи.

Майката днес е по-свързана с колата, отколкото майката преди 50 години с кухнята. Тя е преди всичко шофьор и купувач на храна, и осигурител на приятни емоции. На нея можеш да крещиш и плачеш колкото си искаш, майките днес са образовани и знаят, че децата изразяват своята безпомощност и своето его с тантруми, защото не им достига словесен багаж и власт. Тя казва в такива случаи: "Ползвай думички, кажи ми с думи". Целта е да й покажеш, че тя си е свършила образователната работа и ти имаш необходимия словесен багаж, и тогава може би тя ще те остави да пипнеш нещото, макар че то не е твое. "Ще плача" е най-сериозната заплаха, отправяна ми от близо тригодишната ми дъщеря. Всеки път аз изтръпвам. Детската власт е на власт.

Правилата за добро възпитание са строги, но доброто възпитание често се принася в жертва на усилието на мама да възпита "лидер". Тогава може и да си словесно-нахален, дори нагъл. Който не тъпчи, бива тъпкан. Не може да се пресече лидерската тенденция, бавно и методично отглеждана години наред, с едно "Не". "Не" е за загубените. Ето едно изключение, което прави живота на мама и татко ад.

Често мама и татко водят детето в огромни цветни пространства с интересни неща или в зоологическата градина. Мама и татко задължително са се осигурили с целогодишни карти за музеи и зоопаркове, и ботаничекси градини. Там се бяга и се гледа свободно. И не, не може да бягаш след гъските, защото ще те ухапят, ако ги разлютиш и не може да потопиш краче в тази вода ей там. Някои родители са по-ларш от други, но всички родители се отегчават по-бързо от децата си.

В къщи се гледат образователни филми и се четат пъстри книжки, в които няма много история, но има много повторения, повторения, повторения, повторения,повторения. А всъщност това са, според специалистите стратегии за придобиване на граматическа и лексикална грамотност. Повтаря се и се рисува, много се рисува, търсят се прилики и разлики, концепциите се въвеждат методично и с много повторения, брои се до умопобъркване, защото ако на 4 години детето не може да брои до 100, ще хвърли върху себе си и родителя си сянката на страх и срам, че няма да е на ниво. На чие ниво, питам?

Ето така си представяха космическия век големите фантасти - осигурен с машини, изолиран, почти вакуумен, ако има човекоиди въобще наоколо, то те са умни саванти и роботи, които имат проблем с емоционалната си интелигентност. Супер-образовани и знаещи лидери, зарязали групата, самотно кръстосващи пустите космически пространства, сякаш шофирани от зомбираните си майки, защото от хората почти нищо не е останало. И роботите говорят с равен глас, без модулации. За какво му е на самотния лидер на дълги разстояния топла човешка емоция и инструмент за нейното изразяване? Приятелите са за малко и за употреба. Както мама и татко, както и всичко останало на този свят. Родило се е поколението на същинските потребители, тези, които не просто потребяват вещи - потребяват хора безхитростно, наложащо, без алтернатива, и не са виновни те, не са виновни.

Кай и китарата

2010-07-21T22:18:00.001-07:00

Напоследък все повече се съмнявам в съвременните догми на просветеното майчинство. Твърде много искаме от децата твърде рано, очакваме, състезаваме се, амбицирани от научните познания и пиара в списанията. А трябва да вярваме на децата, да им признаем уникалното пространство, което те населяват мислено и физически, дори и нищо да не разбираме от сферата, в която искат да се изявяват, дори и да сме интровертни, да не вярваме, че има провидение и то си знае работата и времето. Аз искам да вярвам в моите деца и в техните сили да откъртят скритите си заложби от рудата на растежа, но може би не съм вярвала достатъчно, защото как иначе да си обясня урока, който днес Кай ми преподаде. А може би е по-лесно да видиш таланта на чуждото дете, а собственото да гледаш повече през призмата на ежедневните трудности и предизвикателства? Да, ние родителите много често мислим за родителството като трудоемко изпитание, особено тези от нас, които прекарват повече време с децата си.

Няма долна възрастова граница за нуждата от себеизразяване. Вярвам, че всеки човек от мъничък е различен и се себеизразява по различен начин, но неврозите на съвременното майчинство заселват червеите на съмнението рано в съзнанието на информираните майки. Не е достатъчно, че детето прави едно-две неща добре. То е длъжно да прави всичко добре и рано, колкото по-рано, толкова по-добре. Каква глупост! Остави детето да те води и то ще те заведе при кладенеца на собствената си идентичност. Дай му предизвикателства, но го остави да се развива според собствения си времеви вектор.

Кай е на четири години и знае какво иска. Във всеки един момент, като всяко дете на благословената четиригодишна възраст. Има майка, която вярва в интуитивното отлагане на научните постижения по речните дъна на просветеното родителство. Което ще каже, че хем детето се учи от нея, хем тя се учи от него. Играта на дърпаница и гоненица е сложна, особено защото Кай знае какво иска, а мама уж и не винаги.

На две години Кай откри изкуството да дрънкаш на китара. Просветлението дойде с ютюб клипове на Уигълс, където двама от четиримата музиканти свирят на китара. После мама си преглеждаше блогосферата и попадна на клип, в който ръцете на музиканта свиреха на пиано в близък план. После дойдоха много клипове, в които музиканти свирят на пиано или китара и пеят детски песнички. Кай изгледа всичките, по сто пъти. Беше ненаситен. Започна да свири на въздушна китара и въздушно пиано. Получи за подарък детско пиано. Конвенциалната мъдрост нарежда, че едно дете трябва да почне с пиано и е готово да почне занимания по пиано на 4 години. За китара му трябват още две години ядене и бягане, докато укрепнат пръстчетата. Пианото беше хит известно време, но Кай продължи да свири основно на въздушна китара както и на пръчки, дървени лъжици и каквото може да се приспособи на китара. Като навърши три години, получи за подарък една истинска детска китара, с истински струни и малко тяло, която веднага отиде в шкафа, очаквайки го да порасне. След половин година мама се смили и му даде китарата. Кай започна да дрънка с перце, а впоследствие, след като загуби перцето множество пъти, след раздразнителните откази на родителите си да му търсят перцето, и с пръсти.

Хубава традиция е българският прощъпулник. Дай му на детето избор и посоки, и виж накъде ще посегне, накъде ще закрачи. Човек прощъпулва цял живот. Но детето се ражда с някакави наклонности и предпочитания, и работата на родителя е да го изложи на ветровете, пък който вятър го понесе на раменете си, той ще е мисията и кармата.

Докато седяхме в яхтклуба, едно заведение със заградено пространство за деца с множество пързалки, пясъчник и изкуствена трева, наблюдавах тайфата от деца на тревата. Без да се познават предварителмно, те се търкаляха дружно, гонеха се, правеха колела и други гимнастически чудесии, като дори ходеха на ръце и стояха на главите си, а повечето нямаха и десет годинки. Братът-близнак на Кай се покатери сам на не особено достъпната кула върху пясъчника и вече няколко минути празнувахме неговото постижение. Сам той си пляскаше, щастливо ухилен до уши. Аз гледах по-големите деца демонстриращи завидни гимнастически умения и страшно се радвах, че моите деца стават свидетели на такова можене и правене. Кай се страхуваше да се покатери на кулата сам и вече се бях примирила, че може би няма да имам двама атлети. След известно време той дойде при мен и ме задърпа да го водя в другата част на заведението, където на сцената един симпатичен младеж с китара забавляваше гостите без деца. Отидохме с Кай досами музиканта и седнах на един стол, докато Кай без никакъв свян се залепи за сцената, вперил поглед в китарата. От една-две седмици неговата собствена китара беше напуснала тъмното си място в шкафа и се възроди за нов живот. Оказа се, че упражненията по свирене/дрънкане са възобновени покрай детския кемп в училище, на който инструкторката по световен фолклор беше поканила сина си да изпълнява песните, които децата учеха - от американски фолклор до Харе Кришна. Една вечер Кай дори ми сподели, че докато децата танцуват, той иска да им свири. Ето и сега, момчето свиреше и пееше на сцената, и като видя Кай му каза здрасти. Кай се дръпна и се сви при мен. "Май го уплаших", каза музикантът. Обясних, че детето просто гледа китарата, защото иска да свири на китара. Той го покани на сцената и за моя изненада Кай се качи без никакъв свян. Музикантът клекна до него и му подаде китарата си, голяма колкото детето може би. На колене Кай я прегърна и със свита ръчичка, както е виждал наживо и на видео, енергично задърпа струните, докато лявата ръка играеше по грифа, без да се притеснява от микрофона и дори отговори на въпроса как се казва. Звукът,който излезе изпод ръцете му беше напълно истински. Сцената действително е магично място. Аз стоях настрана и не можех да си скрия усмивката, нито сълзите. Някаква невероятна емоция е да видиш как музиката и стремежът за себереализация извират от недрата на някаква вътрешна необходимост, някакво озарение и щастие, дарявайки самочувствие и осъзнатост дори и на едно малко човече на 4 години, което не можа да се покатери на кулата на пясъчника, за да не падне, но без никакво притеснение и тренинг, прави невероятен прощъпулник с китара на сцена. Кай дърпаше струните сякаш цял живот това е правил, на колене, почти закрит от тялото на китарата. Музикантът и той на колене до него музицираше с глас, импровизираше. "Справя се прекрасно, свири точно на място", похвали го. "Дами и господа, ето един бъдещ китарист, може би един бъдещ Елвис Пресли. Светът има нужда, мисля си, от един нов Елвис Пресли." Публиката ръкопляскаше, аз взех Кай, все още щастливо усмихнато-разплакана и го дръпнах настрана, за да продължи концерта. "Няма много пари в този занаят, приятел, но всички момичета са твои," усмихна се момчето и продължи концерта. В този момент заваля летен дъжд и тъмнината ни отнесе - две щастливи малки момчета и емоционалните им родители.

Аз не откривам, аз преоткривам!

2010-06-06T05:16:00.000-07:00

Още едно бързо премигване на фотоапарата през Остин, Тексас. Аз не откривам, аз преоткривам. Преоткривателството е по-дългата тръпка. Аз съм в историята на този град, анонимна прашинка, и ние сме много, ние сме на всеки нанометър. Да се завърнеш в миналото си жив и бодър, без да искаш нищо от него, просто така, наслаждавайки се на гледката, е награда за пътя ти през теснотиите на навика, световъртежа на прехода. Аз съм лампата от фотографията малко по-долу, която осветява архива на тексаския парламент, осветява ми кадъра, през два прозореца.

Бандз, ластичета за маниаци

2010-05-27T06:51:00.000-07:00

Американските деца, от едвам проходилите до студентите, са луднали по Бандз, цветни, искрящи в тъмното силиконови ластичета с най-различни форми - животни, пирати, рози, водни същества, дракони, спортна параферналия... Вече са забранени в училищата на няколко щата, защото разсейват учениците и стават чест повод за конфликти и наранени чувства.

Само за една година BCP Imports LLC, фирмата дистрибутор, е увеличила щатните си бройки от 20 на 200 и е добавила 22 нови телефонни линии, за да се справи с търсенето. Едно пакетче с 20-25 ластичета се продава за 5 долара. Наскоро купувах подарък за рожден ден на 9-годишно момиченце и в Клеърс, магазин за бижута и аксесоари за деца, продавачката ми ги препоръча като най-купуваната стока в магазина. Като все още непосветена в тайната на училищните мании, дълго се чудех на какво едни ластици дължат своята популярност, но без колебание купих новия моден аксесоар. BCP Imports LLC продава милиони подобни пакетчета на месец. Робърт Кроук, собственикът на фирмата, заел идеята по време на едно продуктово изложение в Китай преди три години, където видял подобни симпатични ластичета, измислени от японски дизайнер. Преди две години ги е пуснал на пазара, но е трябвало да мине една година, за да се превърнат в мания на подрастващите. Децата ги носят на ръцете и на верижки, колекционират ги и си ги разменят. Като си помисля сега, тези ластичета са много по-куул от онези картинки с коли или мултгерои от западните дъвки.

Песента на българската азбука

2010-05-23T20:28:00.000-07:00

Поздравявам всички с празника на славянските букви!

Този семестър аз водя уроците на Първо българско училище «Утринна звезда» в Сан Антонио, Тексас, което този уикенд представи тържествената си програма по случай празника на славянската писменост пред родители и гости. Училището функционира от 2008 година и смея да твърдя, че без него българският дух и език в Сан Антонио, Тексас, щеше да е много по-беден. Голяма част от децата започнаха от нулево ниво преди 2 години.

Децата с удоволствие изпълниха «Песен на българската азбука», специално написана за случая, в която азбуката се пее, както и песните, които научиха през този семестър «Дъга» и «Теменужка». Освен това отговориха на въпроси, свързани с празника на буквите, и изрецитираха стохотворение, посветено на братята Кирил и Методий и на родната реч.

Песен на българската азбука:

Днес е празник най-велик
ден на нашия език
на учителите братя.
Да ги славим на земята
вредом докъдето стига
родна реч и родна книга

Песента "Теменужка":

Препитване на учениците:

Песента "Дъга":

И накрая: Ние се учим, за да сполучим!

Любимите песни на руснаците по повод Деня на победата

2010-05-08T23:18:00.000-07:00

По случай 9 май слагам връзка към материала, който написах преди една година. Това е един от материалите с най-голяма и честа гледаемост в блога, което май означава, че втората световна война все още не е преживяна, пък и възможно ли е това
Натиснете тук

Фиеста, фиеста....

2010-05-03T13:59:00.000-07:00

ФИЕСТА е голям, голям празник в Сан Антонио, 2 седмици, хиляда събития, много музика, цвят, венци, паради, панаири, виенски колела, ревюта... в тълпата можеш да се задушиш, ако разбира се успееш да намериш паркинг...пие се непрекъснато, за предпочитане по-изтънчено...избира се кралско войнство - цар, царица, принцеси и прочие, които правят благотворителни балове и си шият разкошни дрехи...Това беше панаирът пред катедралата Сан Фернандо, началото, преди да се събере тълпа, населението, което беше налице беше вече опиянено от дайкири и текила...по принцип такива събития не са за деца, но беше неделя и имаше вода, вода, вода...

Apple зарадва Gizmodo

2010-04-20T22:11:00.000-07:00

Краят на света може и да идва, и не защото вулканът с най-непроизносимото име на света изригва вече седмица и за беля може да събуди по-големия си брат Катла, а защото Епъл успяха не само да изгубят прототипа на новата си iPhone играчка, но и потвърдиха факта в официално писмо до ГИЗМОДО, сайта, който ще влезе в историята на Епъл като злия кърлеж, който се храни с ябълкова кръв. Сайтът: http://gizmodo.com/5520479/a-letter-apple-wants-its-secret-iphone-back. Не просто инженерът, човек А, е успял да забрави телефона добре маскиран като старата версия в бар, но и служителите на Епъл са игнорирали телефонното обаждане, с което късметлията човек Б, искал да върне телефона на фирмата (или притежателя). И какво прави случайно натъкналият се на ценната находка индивид? Обажда се на ГИЗМОДО. Слушах днес редактора му по радиото и усмивката просто не можеше да слезе от лицето му, направо го видях през апарата. Беше ужасно щастлив от интернет трафика и от магическия допир с телефона от бъдещето - да, да, сякаш е долетял от бъдещето и допира с предмета те потапя в котел от радостно-солени емоции. Каза, че са платили 5000 долара за него и веднага, разбира се, седнали да го разглобяват. Какво друго може да направи една група от фанатично настроени технически кадри? Всичките части били епъловски оригинални, почти нямало изменения, освен по-голямата батерия и нещо свързано с камерата (предно разположение, по-голяма). Ето тук връзка към подробните технически обяснения за заинтересуваните:
http://www.geek.com/articles/mobile/gizmodo-spoils-apples-party-dismantles-a-lost-2010-iphone-prototype-20100419/
Докато редакторът на ГИЗМОДО се носеше на вълната на праймтайм мейнстрийм медии, много Епъл маниаци се чудят доколко тази история е плод на инсинуация. Действително, Епъл е по-потайна от папата, а Стийв Джобс е визионерът-цербер в замъка на гениалните, където нищо не се случва без одобрението му. От моя скромен едногодишен служителски опит в Епъл мога да кажа само, че секретността на заниманията на инженерния екип е на нивото на фебеерска операция и да, името само на Джобс провокира страх и трепет у поразените от култа Епъл. А такива пълнят коридорите и офисите на компанията с хиляди. Много от тях са талантливи музиканти, актьори, режисьори, видео оператори и писатели. Кой е казал, че тези, които се занимават с изкуство, не могат да си изкарват прехраната с технически занимания? Но дори и на тях не се казва. Абсолютно никаква информация не изтича дори и по вътрешните лимфни пътища. Пък и публична тайна е, че само Стив Джобс и кръпките по любимите му панталони знаят кой ще е последният вариант, а той е винаги специално и перфектно продуциран и направен технически изправенан за шефа, за разлика от масовото производство. И май винаги има поне още едно такова устройство, чиято задача е постоянно да дублира първото виз-а а-виз. Писмото изглежда и звучи истинско, може да е и добър пиар ход на компанията. Редакторът на уебсайта редеше комплимент след комплимент и често споделяше желанието си да притежава този телефон. И още - твърде театрално е, твърде неагресивно за Епъл. Всяка година Епъл обира наградите за качествено обслужване по телефона, има си и процес за йерархично информиране относно най-различни проблеми. Има си отдел за действие със щекотливи случаи. И те не са мили. И си плащат когато трябва на когото трябва. Примерно на клиента, чийто Епъл компютър ставал честа жертва на марсиански атаки. И ако действително iPhone-ът е маскиран като старата серия, кой ще плати 5000 долара за него и ще тръгне да проверява дали не е новият продукт? Май е вътрешна акция. Отмъщение или реклама? Договорена съвместна акция с алиби или супер глупава случайност? Каквото и да е, нищо не се случва необмислено в корпоративни светове като този на Епъл. Култът винаги отвръща на удара, дори и когато ударът е автобиографичен.

20 априлий 1876 г.

2010-04-20T07:23:00.000-07:00

Братия! ... Сега, когато ви пиша това писмо знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани,и юнаците се целуват един други по улиците!... Ако вие, братия, сте били истински патриоти и апостоли на свободата,то последвайте нашия пример и в Панагюрище... Копривщица, 20 априлий 1876 г. Т. Каблешков

Такова писмо не може да бъде написано от днешен българин. Няма нито една сфера, освен в изолирани църковни общности, в които да се обърнем към чуждокръвния като брат или сестра. Българските знамена са трицветен фон на бюрократичните конаци на държавата. Пушки гърмят само новите "юнаци", необезпокоявани от полиция и съдии. На другите не им е разрешено заради спокойствието на конаците и юнаците. Освен за половин час на нова година, което е ничия времева зона. Това е часът, неофициално разрешен, да се "изгърми" гласът народен, пиян и глупавато-самонадеян от пожелания за някакво неясно бъдещо добруване. По улиците хората ще се избият с погледи, камо ли да се целуват. Следващите думи не мога даже да ги изговоря без да изпитам силен пристъп на стеснение. Извинете, че ще кажа нещо толкова забранено днес, толкова остаряло и толкова срамно: "истински патриоти" и "апостоли на свободата". Не, не смея да се обърна към никого така - може и да ги има, но са в гробниците на глухото ни време. Всъщност, сигурно ги има. Всъщност знам няколко. Отекват гласовете им като езиците на камбани насред турско село, като подканата на мюезин насред българско село. Говорят сред нищетата на своите грешки, краха на своите амбиции. Не че и те не са били някога успешни в това любимо българско занимание, лакомията, но имат сърце трептящо и смелост за абстракциите, без които ежедневният ни живот е безцелен, безумен, необяснимо-застрашителен, е изтощителен и безсмислен. Има и други, по-млади, необременени и смели, но в днешно време освен смелост и думи, трябва и мегафон, а мегафоните са вече под контрол. Не че нищо не се случва. Нещо се прави, но то е до такава степен електронно и ефирно, че е изолирано от "душата" на нацията. И от "визията на нацията" е изолирано, защото думата "елит" също е преобърната, е също дума от изкривения огледален свят. Къде щеше да е Америка днес, ако политическият й и бизнес елит от първите 60-70 години на 20 век, при все топлите им връзки, нямаха отделни визии за своята мисия? Да, и думата "мисия" също е потънала в огледалния свят, където напълно добронамерени думи се кълчат грозно и човеконенавистно. Америка на опортюнистичните имигранти, на Ку Клукс Клан, на мошениците и мафиите шеше да си остане в блатото, ако не беше приютила в същото време и част от цвета на европейското Просвещение, реформираното протестантство. Държави като САЩ и България - със силно опортюнистично и консервативно население, имат нужда от просветени елити, които да изговарят абстрактни думички без да се червят и без да лъжат.

Един народ, който се срамува от абстрактните понятия на общностния си живот, се е върнал хилядолетия назад в своето развитие, в клановото общество, а там очите на страха са големи и законите са жестоки, поверията създават комфорт и дискомфорт едновременно, хоризонтът стига до плевнята в двора, силните и слабите имат садомазохистична връзка, имигрантите и емигрантите са омразни варвари, егото определя кое е добро и кое лошо. Така са оцелявали едно време през девет планини в десета. Така не са оцелявали.

И все пак. Чувам и виждам обръщението "приятели" по-често отколкото съм свикнала. "Чалга" и "мутра" са вече силно абстрактни думи. Омразите и страстите намаляха. "Юнаците" са принудени да оцеляват на международен пазар, който превъзпитава повече от българския наказателен кодекс, пък и поизчерпаха възможностите за правене на пари - сега са наред моловете, а след тях? Усещам жажда за човечност, дори и когато хората се държат не особено човечно. Усещам умора от егото, дори и когато собственото им его се разхожда огромно, голо и важно. Не, не като цар без дрехи, а като един гол охлюв, останал без собствената си кожа, треперещ и глупаво-неосъзнат. Оцеляването свърши. Започна градежът и който не го знае, е закъснял. Последиците са силни душевни болки и невротична акинеза.

Когато Априлското въстание избухва, оказва се, че "въстаниците" в големите градове или се снишават, или не успяват да гръмнат една пушка, за разлика от по-малките центрове. Оказва се, че българската църква се обявява против "лудите глави' и "бунтарите". Оказва се, че старите войводи в емиграция отказват да водят въстанието, тъй като не мислят, че ще завърши добре, и предлагат стратегически да се изчака сърбите да обяват война на Турция, така че да има по-малко съпротива. Стратегически са прави, разбира се. Един разконцентриран противник е далеч по-лесен противник. Последвалата касапница потвърждава тяхната мъдрост. И в същотъо време кой знае как щеше да се развие съдбата на България, ако българската църква, градският елит и опитните бунтари се бяха наложили. Това, което се случи, обаче, показва нещо повече. Че когато уморените и твърде обременени от финансови и его интереси "елити" не могат и не искат да работят за една кауза, разцъфтява нов елит. Когато времето иска своето, дори и силните на деня не могат да го спрат. Когато мегафоните заработят за обща кауза, народът подема и застава зад съобщението. Когато тези зад мегафоните жертват живота си за каузата, и светът забелязва, и народът помни.

Съжалявам за едно: лидерите, умните, проницателните, чувствителните, смелите загубиха живота си, не помислиха за "след това". А "след това" е особено важно. На тяхно място дойдоха онези усъмнилите се, страхливите, бизнес елитите, църковните елити, градските елити. Колкото по-малко досег имаха те със саможертвата, толкова по-трудно им беше да я разберат, толкова по-зле се отнесоха към оцелелите, толкова по-зле можеха да синтезират понятия от общ порядък. Ето тази подмяна се случи в България. Случва се все още. А писмото на Тодор Каблешков е смразяващо ехо от 19 век - не само думата "братия" отеква като брадва в нас, но и кръстът, написан с кръвта на убития турчин, на колонизатора, на представляващия силата, институцията, която оцелява като мачка и ограничава, но и на човек, който може би е бил по-добър от институцията, но и по-зъл да е бил, това му е било препитанието, кариерата, оцеляването. Вече не вярваме нито в братя, нито в кръстове, нито в межди на живот и смърт, а за свободата не мислим. Просто не вярваме. Защото онези битки в църкви, села и гори, онези Батаци и Перущици са вече невъзможни. И "братия" е невъзможно. Защото мюдюринът, чиято кръв остана в историята на България, отдавна е клониран в българска плът и кръв. Той е повече българин днес, отколкото Тодор Каблешков.
Но не искам с това да завърша. Искам да завърша с това:
Братия! ... Сега, когато ви пиша това писмо знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани,и юнаците се целуват един други по улиците!... Ако вие, братия, сте били истински патриоти и апостоли на свободата,то последвайте нашия пример и в Панагюрище... Копривщица, 20 априлий 1876 г. Т. Каблешков

Цветна пролет в задния двор

2010-04-12T14:42:00.000-07:00

Пролетта в Сан Антонио идва с монархическите пеперуди, птичките робин, цъфналите плодни дръвчета и полските цветя. Полските цветя са под закрилата на щата и цъфтят в огромни количества на най-невероятни места. Например покрай градските и извънградски магистрали, из обработвани и необработвани зелени площи и ... в дворовете. Птичките се погрижиха тази година в моя двор да цъфнат ето тези прелести.

А тази тексаска слива е подарък от нашите съседи. За една зима порасна с няколко снатиметра и се разлисти. В дъното зад нея се е разпрострял килим от раззеленили се слънчогледи, друг дар от божиите птички. Тъй като миналата година оставихме няколко стъбла диви слънчогледа да буйстват в естествените си размери (над оградата), тази година ъгълът на двора е застлан от не особено мека слънчогледова постелка. Стъблата на дивите слънчогледи са обвити с трънлив мъх.

Мента, гьозум, джоджен - уханна и устойчива. Ако я оставиш да се разсейва и зеленее, ще превземе и замък.

Смокинята зеленееше и даваше плод без умора до големия замръз преди няколко месеца, който покоси и всички палми в околността. Дано да е жива!

Дворът на розовите перспективи:

Розово-зелена уханна пищност:

Сборникът с разкази„Изпит по летене“ на Стефан Бонев: тежка проза, която се чете леко

2010-03-30T07:57:00.000-07:00

Стефан Бонев е писателят, който според мен описа най-добре в разказите си “Сирене” и “Джими“ прехода на 90те години в България със среднощните опашки за храна, прекрояването на градския пейзаж и рестутицята на магазини, с появата на просяка по българските улици и тегобите на духовното ни и физическо оцеляване. Описа ги като комедия и трагедия, и в двата случая предизвиквайки силна емоционална реакция у читателя. Когато за първи път се запознах с неговата проза преди седем години, бях впечателна от ефекта на звучния разговорен български език, от непретенциозния му, стегнат разказвачески стил. Все пак беше кулминацията на постмодернизма в България. И не беше далеч от модната линия на разказване също. Някак уж те държи в предметния свят, обикновен, познат, действен, а леко и неусетно се оказваш транспортиран в едни сложни екзистенциални теми и паралелни реалности. Впечатли ме колко добре съчетава българската разказна традиция на Йовковите чудаци и Елинпелиновите обикновени хора, впрегнати в хомота на живота с едно по-модерно игрово, кафкианско усещане за безизходица и извънвремевост, както и с гоголевската дяволитост и фантазьорщина.

Той е един от онези автори, които дебютираха в интернет преди да издадат книга, което му донесе популярност в интернет средите, но за съжаление, му спести интереса на университетската критика. Не му помага и това, че живее в Пловдив и не е част от литературните среди. Инженер по образование, Стефан Бонев е работил дълги години като журналист и ПР специалист. Първата му книга с разкази, „Разкази за двам“а, излезе през 2005 година, две години след като разказът „Сирене“ излезев в мой превод в престижното американско списание “Two lines” (Два реда). “Сирене” не присъства в тази втора книга “Изпит по летене“, но тук е разказът „Джими“, посветен на истинския човек и просяк, Джими, който е известен сигурно на всички пловдичани. Присъстват и някои други мои любими разкази като „Романс за двама“, в който един цирков актьор открива любовта с Нора, куклата, с която танцува, и която е по-жива от всяка жена, „Пепито“, разказ за премеждията на един сладострастник, „Тест за интелигентност“, един изключително абсурден и луд разказ. От новите му разкази ще спомена „Изпит полетене“, „Навън снежи светлина“ и „Храна втора употреба“.

Стефан Бонев е и един от малкото български писатели, които пишат с ирония и хумор за сериозни неща, които не се свенят да топнат перо в социалната ни действителност и да размътят водата й, да се посмеят, да я доведат до абсурдност, така че ние, забързаните и стресираните, да видим накъде сме тръгнали. Неговият герой не е нито безсилен, нито силен. Той е обикновен човек, често уморен, преработил се, възрастен, маргинален, самоизгубен в неосмисленото си ежедневие. Дори понякога не е човек,а е телефон или старият будилник на шкафа. Това не му пречи да си фантазира за мили блондинки. Блондинките са на пиедестал в тази книга. Голямата тема на Стефан Бонев обаче е как да останем актуални, как да се съхраним и преоткрием, дори и да се изгубим временно някъде в безсмислените гънки на живота.

Тази нова, втора поред книга, е публикувана от издателство Летера, под редакторството на Младен Влашки, и в много по-голяма степен от предишния му сборник с разкази е социален коментар, фотографска снимка на българина от края на това десетилетие. Българинът, който се възприма като човек втора употреба, макар и с чувство за хумор, все така тъжен, капсулиран, егоистичен реалист (по думите на автора), фантазиращ своето спасение и своите ангели сред природата, приятелите, семейството, с медитация и чудати видения. И всичко това е поднесено много забавно - обикновено авторът избира за завръзка на своето повествование момента на абсурд, смях, носталгия, озаряване, на прекрачване от един свят в друг, там, където времето спира и човек хем е потопен в реката, хем не е.

Стефан Бонев пише тежка проза, която се чете леко. Толкова леко, че колкото повече я препрочитам, толкова по-страшно ми става. А не е трудно да ги препрочиташ тези ескизи, деликатни кратки биографии на човешките ни страхове, тези иронични наблюдения и прозрения на човешката ни глупост. Какво би станало, ако се превърнеш в клошаря на ъгъла, ако стане модно да консумираш храна втора употреба, ако въздухът се отдаде на концесия, как почива държавният служител, каква е процедурата да се сдобиеш с формуляр Но 8, кога снежи светлина, как новият апартамент се превръща в малък Ноев ковчег, какво става, ако те глътне трамвай и ако много обичаш една жена. Неговите човеци се носят по течението на живота, кой успешно, кой не толкова, кой в три измерения, кой в четири и повече, докато в един момент пружините не се уморят и човекът спира и се заглежда за миг в небитието,.или отива в небитието.

Тези разкази са едни екзистенциални криминалета, в които героите са хем жертва, хем криминалният инспектор, и жертвата има възможност да спре, да се огледа отстрани, да почувства мига на своята извънвременност, в която отново среща себе си, истинската си красива същност, човешката си същност, своята Нора. Понякога плаче, понякога губи своите близки, комфорта си, лъжливата си самоувереност. И само тогава може да получи просветление и втори шанс от някаква невидима природна и духовна висша сила, която убива бездушните, страхливите, глупавите, жестоките, но и дава шанс за изкупление на всички онези, които имат смелостта да се погледнат в огледалото и да преживеят катарзис. Точно този миг, на прага на смъртта, най-често духовна, при която човекът губи себе си, не се вижда, понесъл на гърба си тежестите на ежедневието, или спира внезапно и се поглежда с нови очи, е предмет ан авторовия рисунък. И голям писател е този, който може да борави с такава проблематика без да е дидактичен, без да отправя директни послания. Ето затова препрочитам Стефан Бонев. Тежка проза от две-три странички на разказ, която се чете леко. Който има сетива за отвъдното, ше се смее и плаче, който има вкус към вестникарски истории, ше хареса очерковата биографичност на образите, строго разговорния, насмешлив и динамичен стил. Хубав, динамичен български език.Толкова е ненатрапчив, че не усещаш фокусите на разказвача.

И за финал, ще използвам думите на самия Стефан Бонев в разказа “Навън снежи светлина. Опитайте се да усетите „този валеж с някои други сетива, които обикновено човек не използва в ежедневието си. Виж как светлинният дъжд не се плъзга по тялото, а минава през теб, през преоткритата духовна субстанция. И ще започнат да се оформят някакви първични съчетания от човешки думни, с които всичко това може да бъде описано. Поне дотолкова, че да го разбере друг човек. Стига обаче този другиуят да иска да ти повярва.“
___________
http://www.book.store.bg/p31766/izpit-po-letene-stefan-bonev.html
Този текст беше написан за предаването "Страници" по БНР-Благоевград и беше излъчен в предаването от 26 март, 2010. Връзки: http://crosspoint.mediabg.eu/?p=5838, http://dictum.mediabg.eu/?s="Страници"&submit=Търси.

Вълкът и седемте ключета

2010-03-23T07:56:00.000-07:00

Тези дни четем и гледаме "Вълкът и седемте козлета" на три езика и трите версии подхождат по различен начин към развръзката на приказката. Това са три различни жизнени стратегии! И не децата, а аз съм пълна със съмнения и объркация. Сякаш има един правилен подстъп и ако сбъркам в избора си, ще падна в долната земя, както са ме учили навремето -))

За Чер Арап преди и сега

2010-03-03T07:18:00.000-08:00

По случай Освобождението на България от турско робство, бих искала да припомня името на Никола Козлев, учител, градинар и сподвижник на Левски, и неговата поема "Черен арап и хайдут Сидер", бестселъра на последните три десетилетия на 19 век. За нея Добри Чинтулов създава музика, а Добри Войников пише възторжени отзиви. Една от първите поеми в българската литература. Патосът й днес ни е чужд, фолклорното й ДНК не ни вълнува така, както е вълнувало младите българи от 19 век. Ние сме различни хора. Ние, днешните българи и онези, възрожденските българи, сме различни хора. Най-малкото сме по-ксенофобични и затворени като дух и стремления от тях. Боим се от патоса. Боим се от гегата. А без патос каква борба за по-добро бъдеще, каква борба... И без гега, каква борба, каква... Днес Чер Арап е придобил много аватари сред освободените вече над сто години българи. Вместил се е уютно в почти всеки български род. Спечелил си е правителство и народно събрание. Проял е общата черга. Изпълняваме само и единствено програмата минимум на българската национална идея - да говорим на български език, често лошо. Колко от нас виждат една силна България след сто години? Само лудите. Защото който сее вятър, жъне бури. Който граби житото за следващата реколта, няма да има следваща реколта. Не хулете българския народ обаче, хулете Чер арап, черната му сянка, глупостта да му повярваш, идиотщината да поискаш част от кървавото му злато, животинската жестокост, човешката ненаяденост. Отворете вестниците и прочетете на глас именника на неговите аватари.

ЧЕРЕН АРАП И ХАЙДУТ СИДЕР

Появил са е грозен юнак,
на бял коня черен арап,
сред дунавско равно поле,
кого срешне - сече, коле!

В девет друма той върлува,
зимя, летя там лудува;
не смей птичка да префръкне,
нито пътник да замръкне!

Девет пътя са запрели,
девет скели запустели,
двестя села почернели,
девет града погрознели!

Гражданите не търгуват,
селачите не домуват;
сред чаршии псета вият,
а в хамбари мишки пеят.

Седенки са в пелин врасли,
беленки са в глен обслали -
момите му слугуваха,
момците му робуваха!

Не смей орач с плуг да иди,
лозар лози да обиди,
нито овчар да извади
рунно стадо по ливади!

От Бесарбов до Росица,
от Батина до Златица -
запустяло е равно поле
с кръв са обляло стръвно долйе!

Заплакали девет кази,
екнали са девет гори;
купци плачат, бога молят,
а овчари курбан колят.

Купци плачат за търговство,
а орачи за имотство;
момци тъжат за седенки,
плачат моми за беленки.

Плачат, викат колко могат
леле-варе чак до бога:
Боже вишни, уволни ни,
от арапа отърви ни.

Превзел ни е все имотство
заробил е все търговство -
станахме му черни роби
и живейме в "ох" неволи!

Като й зачул хайдут Сидер,
буен юнак, огнен аждер,
че си впрегна руси бивли
в яки кола с чисти гривни.

Натруфи са с самур калпак,
обкръжи са с дрянов кривак,
прекръсти са, на път тръгна,
руси бивли с синджир дръпна.

Бучат бури, ечат гори -
хайдут Сидер не са бои:
силни бури му са йгралки,
страшни срещи - забавилки.

Дор са зора зазорила,
девет бърда той премина,
и до три ми бели реки,
и четири вити лъки.

Стигнал поле божурово
при кладенче изворово,
спрегна бивли да напои,
с очи поле да обиди.

Вихри веят - сняг са сипи,
чер арапин все не седи;
пътищата той околи,
кого улови, бий, та мори!

През димни ми тъмни мъгли,
на Сидеря глед устрели;
пусна ата аждрехана,
да го грабне като врана.

Трепна Сидер, добър юнак,
плесна ръце, грабна кривак,
накрехна си дълъг калпак,
че попита черен арап:

"Как ма мислиш, пъклен сине:
петровско ли крехко пиле,
гергьовско ли младо агне,
да пообядваш ти със меня!

Макар немам силен силях,
аравийски остър маждрак,
тънка сабя дамаскиня,
дълга пушка багдаткиня,

нъ си имам дълъг кривак,
и самси съм добър юнак:
от арапи не се боя
и лесно им кръвта пия!"

Арап люто са разгневи,
припна коня, та разяри,
че изтегли тънка сабя
и Сидерю отговаря:

"Хей, диваане, кяфир гявур!
Със този ли ти глупав ум
си ми тръгнал през полето,
с кръв гявурска що е облето?

Девет цели веч години
по равнини и стръвнини
гявурска кръв как проливам,
злато и сребро придобивам.

Гори ми са покоряват,
мътни реки път ми дават,
дар ми носи тъмно долйе,
робува ми равно полйе.

Не мисли, ти другий колай,
нъ наведи глава, подай,
по-лекичка да ти й смъртта,
да не ти й харам кръвта."

Разлюти са Хайдут Сидер,
че изрева като лют звер:
"Не хвали са, пъклен сине!
Дръж са сега, да та видя!"

Ех, че рипна, та подскочи,
юнашки си скок прескочи
девет лахтя нависоко,
девет лехи нашироко!

Развъртя са като хала,
та са впусна връх арапа,
закипяха в силни жили
две юнашки люти кърви!

Начена са страшна борба
среди зимна тъмна мъгла:
сабя фучи - въздух пищи;
кривак трещи - поле ечи!

Бял аждрахан хрипти й цвили,
реват, сумтят руси бивли;
сиви вълци по могили
настръхнали и завили!

Смаели са и зверници,
слисали са сички птици:
по синьото горе небе
на витло са орел вие.

Били са са, бъхтали са
до три цели дълги часа;
че надделя Сидер юнак
с своят дрянов дълъг кривак:

строши сабя дамаскиня,
дълга пушка багдаткиня,
аравийски остър маждрак,
къдра глава на чер арап!

Падна арап със все силях,
без да рече ил, ил, иллях.
Сгърчи ръце той, смири са,
студ го смръзи, одърви са.

Нажали са бел аждрехан
за верен си любим стопан,
кат го видя в кръв утънал,
назем прострян там издъхнал.

Рипна, хукна по все поле,
ихти, фучи, страшно реве,
гърмеливо с уста бъбри,
на Сидеря люто мъмри:

Да го глътне са заканя,
като върла люта ламя,
като змия индостана,
ядовита зъл удава.

Смаян Сидер сам сред поле -
никой нема да го отърве.
Че си казва добър юнак
на негов си дренов кривак:

"Угъвай са, жилав бъди!
Превивай са, не са чупи!
Да си сваля и таз бела,
дето ми е мъчил света:

млади момци да го зобят,
с отбор зърно немерено;
бели моми да го поят
с бистра вода немътена;

млади булки да го чешат,
дълга грива да му плетат,
жални песни да му пеят,
с дребни сълзи да го къпят!

С тлъста снага, що я й тлъстил,
с пот български, що я й кървил,
нека сега да нахрани
сиви вълци, черни врани!"

Дор си Сидер реч издума,
ето ми го кат фъртуна:
припка, хвърчи бял аждрехан,
ихти, фучи кат ураган!

Завзеха са човек и кон
да са бият с нечутен бой;
кон се бие за чер неврод,
Сидер са бий за мил народ!

Били са се, та трошили,
кръв кипяла в техни жили;
под крака им сняг са топил,
студен лед са чупил, трошил!

Хайдут Сидер кат замахне,
с силен замах дет ударе,
чупи, троши що попадне -
кости, ребра все по надве!

Бял аждрехан в кръв утъна,
сбърка чифте и са спъна,
гърбом падна и издъхна
близу при свой мил стопана.

Сред Свищовско равно поле,
при разлато там раздолйе
легнаха ми до две мърши,
две христйенски люти мъки!

Сам си Сидер с снажни сили
на две върли беди надви;
девет града с двестя села
от зли мъки той отърва!

Че си грабна Сидер юнак
грозна мърша на чер арап,
та я хвърли луд гидия
в ближен гиран баталия.

А бял коня той остави
между гъсти две дъбрави
на възвишен равен мегдан -
на гладни вълци тлъст корбан.

Грабна вити пак синджири,
че си дръпна руси бивли
през дълбок сняг и ярове
през високи там рътове.

Че си викна, песен запя -
всичко поле там заеча,
гръмнаха ми девет гори,
разнесе са в девет кази:

"Я ставайте, хей орачи,
тичайте вий при ковачи,
железа си наострете,
плугове си натъкмете!

Пустнете ги по вси поля,
с песни орете насякадя,
сейте бели там пшеници,
жълти проса и ечмици!

Кога ми се запролети,
мил бог поля ще одъжди,
ще ми бликнат по вси поля
класовити буйни нивя.

Златна жетва кат си доди,
де запеят млади моми
в буйни нивя, по долини,
по рътове, по могили!

Нека идат и лозари
в буйни лозя некопани,
да вкопаят и наредят,
прелези им да заградят.

Кога ми се заесени,
та си паднат в лъки слани,
да закипят в обли бъчви
руйни вина медовити.

Да са пият по зяфети,
по менежи й по годежи,
по весели шумни сватби
с сладкогласни гусли й гайди.

Да извадят и овчари
рунни стада в полугари,
при извори бистри, хладни
да сградят вити мандри;

с тънки свирки да засвирят,
стадата си да разтирят,
по вси поля, по ливади,
по зелени там морави.

Свироводно към доила
да си мамят рунни стада,
бял ми преснак да си доят,
тлъсто сирнйе да си сирят.

По градски ми там улици
на ослици с кобилици
да менуват с плавно злато
с префинено бело сребро.

И търговци огрижени
за кярове умислени,
нека тръгнат да търгуват,
за кярове да пътуват

през високо лесно горйе
и през страшно тъмно долйе,
през стръвнини там и урви
и през тесни ми клисури

кервани им с тънки стоки,
с копринени скъпи моди
нека без страх да си вървят,
шумно, глъчно да си скриптят.

Дружество им ще дочаква
тежки стоки без повреда;
семейство им ще ги очаква
живо-здраво с добра сетня.

Гурбетци ми кираджии,
с мустакати керванджии,
с тънки свирки осенови
керваните да си водят!

Млади момци подстрижени
да разчешат веч перчени,
сред хорища да засвирят,
вити хора да си сбират!

В тихи нощи яснонеби
млади моми применени
по весели там поленки
да си кладат те седенки.

С песни, с игри да си предат,
тънко дарйе да си тъкмят,
с първо либе да са любят,
с китка цвете да са делят.

Чер арапа кеседжия,
кръвопийца, харамия,
веч го няма да върлува,
навсякаде да лудува.

Смири ми са тоз делия
в пънков геран баталия;
непробудно там си той спи,
дребен пясък си го покри.

По вси поля, по равнини,
по вси гори, по планини
няма веч кой да ви бие,
да ви гони, да ви трие!"

Сидер пее - вятър бучи,
песен носи, силно фучи.
Разнесе са в девет кази,
старо младо развесели!

© Никола Козлев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.02.2006
Хайдут Сидер и Черен арап. Отбор български народни песни: празнични - битови - юначни. Съст. Йо Данаилов. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Хайдут Сидер и Черен арап. Отбор български народни песни: празнични - битови - юначни. Избрал и подредил Йо Данаилов. (Златна Библиотека). София, 1939.