понеделник, 28 февруари 2011 г.

Честита баба Марта!

Деца от българското училище в Сан Антонио
 Честит празник! Бъдете всички бели и червени, румени и засмени, и дано щъркелите донесат на цяла България много здраве, разум и доброта!
Седем от изрисуваните щъркели с измайсторени мартеници на децата от българското училище в Сан антонио

събота, 26 февруари 2011 г.

Стълби, градове и кристали


Четири часът е. Сутринта. Неприлично е да светна лампата. Навън започва да се развиделява. Един мощен сноп виделина над къщите и жиците, и нежно осветените улици. Kогато всички спят около тебе, дори и котките, се диша по-леко. Има градове, в които човек е като бяла кръпка. Има такива, в които искаш да си бяла кръпка, но си сива, зеленикаво-затлачена кръпка. Обикновено историята започва с гад, историята на първата среща. Провидението ти праща копоите си - изпитва ти мазохизма. Не става по-добре. Първо боли. После изгорялата слезиста дерма зараства и обраства в струпеи - гордееш се с тях, казваш на хората я виж каква дебела кожа съм си направил, вече нищо не ме учудва, вече проектирам стъпките си с две напред. Но ние сме карбонатни същества - ние оставяме черни следи в пространството и никой не ги замита, никой. Не можеш да заметеш карбонатните си следи. По тях те надушват отново и отново копоите-изпитатели. Тръгваш нанякъде, към магазина да кажем, а колата поднася към библиотеката, но в следващия момент един камион те отнася във фирма за водопроводни услуги. Има градове, които ти натискат главата надолу, но те хранят, други, които не се интересуват от храната ти, как я доставяш, как я ядеш, но изтриват цялата ти природна среда, не дърветата, а другата природна среда - неуловимата между думите с другите карбонати, неуловимата в главата ти представа за това къде си и как се справяш. И нито йога, нито магнезия и калция, нито коагулиращия витамин К или кръворазреждащото червено вино могат да построят стълбата в центъра на карбонатната ти сянка - стълбата, по която се катериш през живота. Повечето хора практикуват изкуството на закрепване - прозрачни морски кончета с карбонатни следи, които скачат от клонче на клонче. Когато си загубят одушевлението от закреплението, когато си загубят опашките, с които се прикрепват към тънките стълбчета на живота, политат надолу като ненужни бутилки, в които някой е забравил да сложи послание. Стълбата те блъска надолу, стълбата те заковава. Първо трябва да изкусиш стълбата. Тя е коралов остров от изпитания, но вместо коралови живинки, в нея са копоите. Копоите я правят, но не я притежават, ти я притежаваш доколкото можеш да я удържиш. Има градове, в които мазохизмът е начин на живот. Там е интересно. Има градове, в които е модерно да си беден, измъчен, но красив, но млад, но въртящ педалите на безсмислената екосистема на някакви измислени неуловими мрежи, които карат множеството от хора да се обичат, смеят и плачат на едно и също нещо - да се чувстват заедно. Има градове, в които други хора се чувстват заедно, но ти си в пещера в пещерата. Срещаш се с тях, говорите си за сталактити и сталагмити, но това, което за тях е сталактит, за тебе е сталагмит, и обратно. И си тръгваш гузен. Има градове, в които от небето висят приказни замъци, но те са в песните, и на тебе ти стига да си имаш кристална зала в твоята пещера, докато копоите спят в кораловите си улеи. Събудят ли се копоите, кристалите запищяват в крехкостта си, кристалите се вкопчват в тебе и колкото повече са те, толкова по-трудна е борбата със стълбата. Имаш кристални къща, деца, коли, финтифлюшки, килери, книги, дивани, компютри, и всички са крехки, и всички копои са гладни и озъбени кучета, които ръфат ли ръфат, ти бягаш ли бягаш, но виждал ли си пълна тъмнина някога. Виждал ли си? Очите болят. После заболява сърцето, после мозъкът ти експлоадира - и тогава разбираш, че си фина жива структура, съставена от карбонати и светлина. И че светлината я боли. И че както оставяш черната си карбонатна следа, има и бяла, невидима, но мътни са очите човешки за нея, мътни и незрящи Затова светлината ни пее и стихове пише, разсмива се и тъжи, и всички са поети, и художниците, и миньорите, и морските кончета, но малко се знае за тях. Стълбата заглушава с огромните си децибели.