вторник, 25 януари 2011 г.

Когато изсъхнат на книгите крилата


Около 5 часа следобед влязох в огромно пространство с хиляди книги за по един долар всяка, което може да накара и фанатизиран писател да се замисли дали не пише, за да захранва книгомелачки и хангари за бавна книжна смърт. Книжни и аудио думи в кашонени ковчези, чакащи на перона на последната гара. Стените и покривът скърцаха така сякаш по гърбовете им ръми дъжд, но се оказа, че климатикът си прави шеги с мен. Спасих десетина книги - на Ерика Джонг, Тони Джуд, Патрик О'Кийф, Йонеско, Иейн Пиърс, Джон Фасман, както и книга за римлянина Катилус и за живота на импресионистите. Колко е трудно на един продукт да се бори за живот, колко е невъзможно!

Един час по-късно попаднах в една книжарница уж за малко и докато разглеждах по бързата процедура щандовете със списания, от втория етаж се чуваха весели женски възгласи и дружен смях. Наострих уши и долових металното ехо на микрофонен глас и реших, че трябва да отида да видя кой забавлява тези хора по този уникален начин. Оказа се, че не бях сама. Един куп мъже споделиха моето любопитство почти по същото време. Елегантна жена без никакви усилия, без никакво смущение, водеше беседа с читатели. На масата бяха разхвърляни няколко книжки, а в една картонена кутия имаше десетина вафли. Оказа се, че съм на представяне на новата книга Call Me Irresistible (2011,  "Името ми е Неустоимата") на авторката на 23 любовни романa Susan Elizabeth Phillips, която не съм чела, но която e в редиците на авторите с бестселъри и върли почитателки. Завършилата драматично изкуство авторка разиграваше игри с цитати от своите книги с публиката, която беше изпълнила цялото застолено пространство. Освен това се упражняваше в точна стрелба, само че вместо гюлле победителката в рунда получаваше вафла. Жените, защото столовете бяха окупирани само от жени, разбира се, бяха изключително весели и се забавляваха истински. Сюзън Елизабет Филипс след това разказа творческият си процес на създаване на главната тройка в новия роман - Тед, Луси и Мег доколкото си спомням - как героите й заговорват, как си е мислила, че Тед и Луси ще са страхотна двойка, но уви, излъгала се е, просто толкова били еднакви, че нямало конфликт. С появата на Мег и нейната заплетена, окаяна съдба, въпреки всичките й данни и качества, Тед най-после се сдобил с история, която си струвала написването. Да не говорим за множеството имейли, в които феновете й я молели да напише историята на Тед.
После раздаваше напечатани официални покани за сватбата на Тед и Луси, с която започва новият роман, на фенки, чиито рождени дни са най-близки до нейния, или чиито сватби са най-близки до еди коя си дата. И въобще, беше много остроумна и освободена в контакта си с публиката, част от която беше пътувала 3-4 часа, за да се срещне с нея. Романите й задължително се характеризират като смешни и остроумни, и виждам как няма начин крушата да не падне близо до дървото. Освен, че е чаровна, Филипс изкусно прекрачи границата, начертана от книгата-продукт, като непрекъснато говореше за Историята с главно И, която тя в течение на авторския си живот и в последователността, с която героите се разкриват пред нея, записва в отделни книги. Самата материалност на книгата, дори и новата. е без значение, не случайно Филипс в повечето случаи не държеше книга, но когато говореше за един или друг герой, издърпващше томче от масата и напомняше в коя книга какво се е случило. Спомена и художественото оформление на една от тях, най-вече, за да сподели гордо, че сладкишът на първата корица е нейна идея. И така, лека полека, Филипс издърпа към себе си, автора, чергата на акцента в това общуване, с невероятно самочувствие при това, и хоп - контактът книга-читател изведнъж става даже твърде непосредствен, става отново контакт човек с човек. Контактът дори не се изчерпва с цитати от книги. Кой би се сетил, че публиката ще си умре от кеф да изчислява приближения до дати рождени и сватбени. Някой да е роден около датата 17 ноември?

Без значение дали си Салман Рушди и пишеш умни интелектуални любовни романи, или си Сюзън Елизабет Филипс, и пишеш сюжетно усложнени, остроумни прози в конвенциите на розовия любовен роман, авторите на бестселъри в огромната част от случаите и поне в горните два, доколкото мога да свидетелствам лично, са остроумни, театрални, със самочувствие, с умение спонтанно да разкажат история след история, да обсъдят герой след герой, сякаш са реално съществуващи, и то така, че накрая да изведат диксусията до един универсален, общочовешки завършек.

И накрая, между гробницата за книги с липсващите автори и сериализираните бестселъри с живоприсъстващите им автори, лутам се в изводите си. На път от едното място към другото слушах по радиото интервю с физика и медийна звезда Брайън Грийн по повод новата му книга "Скритата реалност". И той разискваше темата за това накъде сме се запътили след Коперник, как може и да е глупост, но може и да е истина това, което от 20 години занимава маса физици - че живеем в мултиреалии, че съществуват няколко свята наведнъж, като в нарязан на парчета хляб, че няма строго дефинирани, крайни отговори. 

След всичко това си мисля за диетите и въглехидратите и за това дали когато няколко филии хляб изплуват от бюфета в един ден, диетата се скапва, тоест едновремието им може да предизвика появата на черна дупка. И как авторите раждат продукти, но как продуктите без живи хора не могат да родят автори. Нито пък  могат да помахат с ръчички...или с крилца.

неделя, 23 януари 2011 г.

Как се учат деца на чужд език

Дж. е на десет години, потомствено българско дете по бабина линия, който за няколко месеца занимания в българското училище в града придоби идеален български акцент въпреки разбираемите му затруднения с потока на речта. След близо час мъчение с българска граматика, въпреки, че не знае все още добре българската азбука, той преписваше зададените му изречения и режеше късчета хартия със сричката ЛИ, които трябваше да залепи след спрежението на глагола "имам", като през пет минути ми напомняше, че е гладен. След като за пореден път обясних как глагол + ли означава, че някой задава въпрос и мозъчетата в главичките трябва да се втурнат в посока разбиране и отговор на въпроса, а не да ме гледат спокойно и да ми повтарят въпроса, децата бяха необратимо гладни и уморени. Родителят на Дж. вече беше поръчал пицата (всяка седмица един родител е отговорен за обяда на децата) и разносвачът звънна на вратата. Забелязала съм, че след български урок пиците се гълтат за секунди.

Днес за първи път в тригодишната история на българското училище в Сан Антонио се наложи да увеличим учителския състав и да заприличаме на истинско възрожденско училище от съвременен, кооперативен тип.

Този семестър имаме 13 деца, разделени на 3 групи. Детската градина са 2-3 годишни, средна група от 5 годишни и голяма група от 7 до 10 годишни. За беда ги бях струпала всички на едно място, макар и групирани, защото имаме общи лексикални задачи. И обикновено сама се справям с всички, но този път се наложи още три майки да асистират процеса. Защото този урок до голяма степен беше писмовен, но макар че се занимавахме с писане и хартия поне 60% от времето, задачите бяха подчинени на индивидуалните особености на всяка възрастова група.

Докато се готвех за урока, в ушите ми кънтяха думите на Рич Ланч, директор и основател на фондация с нестопанска цел и училище Ейкорн (Жълъд) в Сан Антонио с 35 годишен образователен опит с малки деца: Don't set up the children for failure. Не обричайте децата на провал. Не биологичната възраст на детето, а психосоциалната му фаза на развитие би трябвало да определя образователните цели и тактики. Единствен в Сан Антонио пурист-последовател на школите на Пиеже и Ериксон и критик на стандартизираните тестове, Рич Ланч сподели многобройни примери за манипулиране на дадена играчка на различни нива на сложност според готовността на детето. Това беше другият пирон в лекцията - готово ли е детето за дадена задача и как родителите, било то и супер образовани, могат да осакатят хоризонтите му на развитие дори и само с думи, дори и с прекалено голямо желание да научат детето на някакво умение. Например, татко излиза с детето на двора и е силно амбициран да го научи да удря топка с бейзболната бухалка. Подхвърля му топката ту по-надолу, ту по-нагоре, детето пропуска повечето и остава с впечатлението, че не може да се справи. Затова е нужно в началото топката винаги да се поставя на едно ниво според височината на детето, а не да се преминава веднага към занимание, като подхвърлена от човек топка, което изисква по-сложна манипулация. Физическото развитие на детето, според Ланч, се определя до голяма степен до 6-тата година. след това децата с по-големи умения и самочувствие продължават да се развиват още по-бурно, а другите заемат позиции на фланговете, там, където е по-лесно, и впоследствие не получават шанс да развият физическите си умения. При малките деца, каза той, всичко е вътре, и посочи гърдите си, всичко е твърде много психология. Огромна част от това, което той сподели с нас, родителите, уверена съм, повечето сме го преживели и сме стигнали до заключенията по емпиричен път. Но аз имах огромна нужда от потвърждение на наблюденията ми от точно такъв човек с 35-годишна теоретична и практическа подготовка. Защото който е гледал деца и особено повече деца, най-различни деца, момчета, момичета, сговорчиви и дръзки, знае, че има лесен път с лесно извинение, при което ненамесата на родителя ще спести някои травми, но и няма да разкопае пълния потенциал на детето, и труден път, при който може и да сгрешиш на няколко завоя, да стигнеш в другата крайност, но рано или късно дори и най-болно амбициозният родител намира златната среда, ако ли не, детето се превръща във възрастен с постигнат потенциал и с една травма в повече за преодоляване.

Не обричай детето на провал. Не залагай несупеха като програма. Не му подкопавай самочувствието. Издигни му преодолими бариери и постепенно увеличавай пресата, занимавай се с него, наблюдавай го, най-важното: наблюдавай го! Да не изпуснеш момента на еврика, в който пъпната връв със света на знанието отново се възстановява за кратък момент, в който детето попива чистоплътната енергия на влечението към ново знание преди тя да се разкъса пак от земните и императивно-наложени ограничения на учене. В групата имаме три деца, които говорят български на родно ниво, макар че не са израснали в България, четири деца, които са на 2-3 годинки, тоест възрастта, в която езиците се прахосмучат от мозъчетата и думата затруднение не съществува, особено в устното обучение, и всички останали, за които английският е необходима патерица на този етап. Идва момент, в който нещо щраква в мозъка и детето започва да помни и разбира чуждия за него език, особено ако има помощ от родителите, и особено ако попадне поне за малко в изключително българска езикова среда. Ако се започне достатъчно рано, дори на 6-7 годинки, резултатите ще се появят около десетата година от възрастта на детето. Но се иска постоянство и търпение, въпреки провалените краткосрочни цели, защото развитието на интелекта е психомоторен процес и си има както биологични, така и много специфични психически подмоли.

Групата от 5 годишни деца се учеха да пишат думи с буквите А, М, И и З по руско-американски метод - изрязват се малки квадратчета с напечатаните букви и се лепят върху лист хартия, като целта е да се видят комбинациите с тези букви, да се осъзнае зависимостта звук-буква, дума-буква. След това, който знаеше азбуката, преписа думите както може, и след това ги четохме, проследявахме буквите с пръстче, за да излезем от капана на наизустяването. Петгодишните не се учат все още на формална граматика. Тя все още идва натурално и естествено със слушане и писането служи единствено като тактилна патерица да се повтарят и запомнят думички, въпреки, че писането е по-скоро рисуване, а не осъзнато писане.

Две-тригодишните оцветяваха снежен човек и рязаха. Няма нищо по-интересно от рязане на тази възраст. Амбиция на ниво съдържание на учебен процес при тях не би трябвало да има. Там е волна програма - каквото и да подхванеш, за каквото и да им говориш докато режат, всичкото ще влезе в употреба на 100% и само ще се нареди и подреди.

8-10 годишните деца са абсолютно запленени от движението на писеца по хартията. Годините формално обучение по съвременните образователни методи си казват думата. Изписването на думи за тях е като създаване на света от библейския господ за 6 дни. Ако им кажеш, че не го е мислил, ами го е писал, ще им се стори най-естественото нещо на света. Слушането в този момент почти не съществува. Огромното предизвикателство е да ги извадиш от ступора на зациклилото писане и да им обясниш един феномен от устната култура, каквато е езика, с писмовно средство. Как да обясниш на деца, които нямат слух за чуждия език и нямат опит с интензивно изучаване на чужд език, че ЛИ променя изречението и посланието, и изисква друг вид реакция от тях. Първо се съсредоточихме върху глагола имам и неговите спрежения в 3те лица единствено и множествено число и след кратка устна практика, преминахме към писане на изречения с вече споменатото спрежение. От всички примери на изречения, децата запомниха и реагираха най-добре на най-човешкия и най-тактилния: Аз имам брат и сестра. Някак си да се питат един  друг или да отговарят на въпроси за брат и сестра ги озаряваше.Но за да въведа ЛИ граматика, използвах метода на три- и петгодишните - рязане и лепене на сричката ЛИ напечатана многократно върху жълта хартия, така че да се види ясно и непоколебимо върху белия лист впоследствие, като една пришивка върху изречението, крещяща за внимание. Всичко друго можеха да преписват, но не и ЛИ - защото дори и на десет, психосоматичната им реакция с новата граматика и новия елемент на речта е като на наполовина по-малко дете. Както в примера на Рич Ланч с броенето. Има деца на крехка възраст, които разпознават числата до 1000, но за да се научат да манипулират тези числа се почва от самото начало, от едно, две, три, четири топчета в ръката - задължително тактилно обучение - които се въртят между ръцете, за да се демонстрира събиране или изваждане.

В училището на Рич Ланч 5-6 деца се обучават от един учител. Групите са по-големи, но те се разделят на подгрупи и всяка подгрупа си има учител, като в стаята урокът се насочва и се разработва на задачи от един главен учител. В езикови училища, особено в имиграция, където различни деца са на различна възраст и различно ниво на владеене и упражняване на езика, предизвикателствата са огромни. Май и ние в Сан Антонио най-накрая се превърнахме в истински кооператив. Както казва директорът на Ейкорн - ние не сме училище, в което родителите захвърлят децата си за деня, за да могат да работят, ние имаме преди всичко най-елитните, тоест загрижени, родители в този град. Колко хубаво би било, ако всяко училище - частно и държавно, беше такова!