петък, 31 декември 2010 г.

събота, 25 декември 2010 г.

С Рождество!


Стани, нине, господине,
ой коледо, мой коледо,
че ти идат добри гости,
ой коледо, мой коледо,
добри гости, коледари,
ой коледо, мой коледо,
че ти носят добри вести,
коледо ле, коледо ле, мой коледо.

петък, 10 декември 2010 г.

От рубриката "Грубо казано": даже и в областта на културата качеството си иска количество

Защо ли Бонев-гейт не ме изненада, а и очаквах наградата да не е истинска. Тъй като стана държавен скандал в Италия, разбрахме подробностите. Но никой, никой в БГ не се усъмни! Ето така се преекспонират и "успехи" в Америка (за това знам със сигурност) и други страни (практиките предполагам са същите, защото хората са същите). Не може единични представители на една култура да имат културен успех в друга култура без помощта на цял отбор "колоездачи". Всеки, който отбира малко от спорт, знае, че всеки успех е екипна дейност, дори и индивидуалният. Дори и Ланс Армстронг не можеше да спечели седемте си купи без мускулите на отбора си. А всеки, който отбира малко от психология, знае, че една-две птички пролет не правят в сезоните на човешкото мислене.

Повод за тези мисли е и едно предаване водено от Силвия Чолева по програма "Хр. Ботев" за преводимостта на българската литература. Събеседниците Ани Бурова и Димитър Камбуров са прави за много неща, но обективната причина за липсата на преводна българска литература е липсата на количествено натрупване на преводи. Нужен е контекст от преводи, както и добро писане, не просто побългарени имитации и преводи по приятелска линия. В последно време в литературните среди в България се говори и за появата на агенции за продажба на литературни творби, но аз не виждам как те дори ще почнат работа без да трябва да взимат пари от автора, при това не малко. Не случайно единствената такава турска агенция с американско участие има като основна своя дейност технически преводи, а литературните преводи са по-скоро хоби на американката - съоснователка на агенцията. Дори и в САЩ преводачите са основните двигатели и кредитори на преводната литература, не агенциите. Щедростта на Амазон може би ще отвори малко повече издателски врати и ще даде малко повече пари в касичките на издателите и преводачите, но по принцип литературно-преводаческата работа е не особено престижна, не особено добре заплатена и единствено в последно време, благодарение на агресивните усилия на Американската асоциация на преводачите и някои по-добре представени в медиите професори-преводачи и теоретици, започна да привлича обществено внимание.

Срещу низходното отношение на коментиращите в предаването по радио Христо Ботев към имигрантите литератори-преводачи като необходимото зло, аз противопоставям моята теза, че тяхната компетенция за непреводимостта на българската литература е поглед отвън. Обратно, считам, че малко се ползва имигрантския капацитет, няма нито стимули, нито очаквания от нас, а на този етап от нас зависи всичко, защото дори и Елизабет Костова, чиято фондация зае мястото на Отворено общество и ВИК, не може да плати за купа романи, които чакат преводачите си, за да бъдат забелязани българи на американския пазар.  Тук е мястото да отбележа, че изглежда доста странна незаинтересоваността на българските творци от един добър закон за даренията, подобно на американския, благодарение на който и Сорос, и Костова изпълняват тази явно жизненоважна функция в българската култура.

Моята теза, базирана естествено на личния ми опит с публикации на лична и преводна българска литература и критика в американски издания, е: оставете идеята за изключителност и предварителна селекция извършена от българско жури. Нужно е количество плюс качествен пиар от хора функциониращи на съответния пазар, било то и българи имигранти, най-вече имигранти, защото други мохикани разораващи тази нива просто няма, а за това са нужни масови институционални награди и спонсорства, не индивидуални договорености между отделни творци от двете страни на океана на принципа танту за кукуригу (публикация там срещу публикация тук).
За силата на спонсорството в меката на капитализма, прочетете последните броеве на Ню Йорк Таймс и по-скоро статията за закриването на единствената специалност по италиански език на територията на Ню Йорк и за засиленото преподаване на китайски език в средните училища с помощта на много китайски пари и командировани учители.
 
10 години наблюдавам как чужди литератури се налагат в САЩ благодарение на спонсорството на съответната държава - източник на средствата, но администрирано от американска федерална институция (не дори и издателство), където процесът на избор е далеч по-обективен. Не става дума даже за много пари. Една годишна награда от $2000, но администрирана от американска федерална институция, ще е достатъчна да се увеличи обема на преводите с няколко стотин, както и рекламата за страната, защото обявата за българския конкурс ще се споменава в множество издания всяка година. 
И това е съществено - администрацията да няма нищо общо с българската страна, защото никой не може да ме убеди, че човек, който не е потопен в литературата на приемната страна, може да знае по-добре дали дадено произведение има шанс или не, има публика или не според моментната ситуация на пазара. И отново ще напиша, че оценяването според съвременните американски практики се извършва от двама човека, които не знаят един за друг, които пишат 2 страници обяснение защо така са оценили пртоизведението, и ако се разминават в мненията си, се изисква намесата на трети човек. А пари трябва да се дават, защото преводачът в чуждата страна е и пиар, и агент, и секретарка на агента, и пиар, и обикновено времето за превод на един разказ е една десета от времето, което отнема разпращането и предлагането на разказа на най-различни издания и издателства. Да не говорим, че по-авторитетните конкурси и издания изискват и теоретично изложение дискутиращо оригинала и превода. Излиза далеч по-евтино и полезно да се занимаваш със собствената си персона и писане, което е и причината толкова много български студенти в хуманитарни специалности в САЩ да превеждат толкова малко (почти нищо) българска литература.
П.С. Disclosure:
Превеждала съм много български автори, но на този етап трима са излезли в едни от най-добрите печатни издания за преводи: един неизвестен автор, лекар, който може би трябва да остане неизвестен заради грубиянското си държане към преводача си, Стефан Бонев, който слава богу беше забелязан най-накрая от българската публика и критика благодарение на американската, и Николай Райнов, един велик и дълбоко забравен български автор и просветител, чиито разкази редакторът  на нюйоркско литературно списание ми поиска най-изненадващо една година след като ги беше чул на едно неформално преводаческо четене в Остин. В електронно издание са излезли  преводите ми на няколко съвременни поета и разказвача - Деница Дилова-Маркова, Милена Иванова-Андреева, Райко Байчев, Виолета Бончева, Петър Чухов, Евелина Ламбрева. Очакват печатната си/електронна реализация готови преводи на Георги Спасов (прекрасен прозаик, за съжаление забравен в България), Стефан Бонев, Райна Маркова (чийто нов авангарден роман опасявам се ще остане неразбран и/или цензуриран от българските издатели), Керана Ангелова, Жанина Драгостинова, и още няколко творци, коит печатат в интернет изданието Глоси, но за тях ще говоря когато им дойде времето.