понеделник, 27 септември 2010 г.

Информацията освобождава, но не е освободител.



Чета няколко книги наведнъж, гледам няколко деца наведнъж, върша няколко неща наведнъж и пиша няколко неща наведнъж. Говоря си с най-различни хора - познати и непознати, бедни, богати, глупави, умни, бракувани, разведени и овдовели, неработещи и работещи със живи и умрели. Ту ми е оптимистично, ту ми е мрачно, според атмосферното и радио-информационно налягане. Телевизия не гледам, туитър не уважавам, но фейсбуквам и блогвам. Обичам да гледам отстрани тупурдиите докато не се наложи да се намеся. Уважавам бойните изкуства, затова съм умерен пасифист. Не разбирам, но се досещам защо хората често вършат и поддържат неща насочени към собственото им изтребване или унижение. Не може да имаш достойнство без съзнание за граница, но и за илюзията на йерархиите, както и съзнание за смисъл на собствения си труд.

Още:


Информацията освобождава, но не е освободител.

Човек е ограничен от собствения си опит.

Детството е борба между фиестата на егото и анемията на егото, между гетото на егото и тогата на егото.

Възможно е да си умен, без да можеш да мислиш. Тези, последните, можеш да впечатлиш като говориш със самочувствие...без значение какво.

Действително съществуват хора, за които другите хора имат само и единствено утилитарна функция. Само и единствено. Голяма част от тях са натрупали пари... никога сами, винаги с помощта на други хора с други идеали. Защото действително има такива, за които общуването с утилитаристи няма нищо общо с хигиената на духа.

Възможно е да започнеш нещо с цел печалба с цената на лъжа и кражба, и да го оправдаеш с богоугодна служба в името на човечеството. Ето това е големият морален дебат от памтивека. Дори и днеседин милиони хора участват в такъв екперимент - неволно пристрастени съучастници и списуватели в книгата на лицата.

четвъртък, 23 септември 2010 г.

Най-доброто видео на зумба

Последните няколко дни трафикът към миналогодишния ми материал за класовете по зумба експлоадира. Явно в София започва ерата на зумбата. Материалът можете да прочетете тук, където има и 5 видеота, някои с инструкции. А сега за настроние предлагам най-жизнелюбивия и весел клип от урок по зумба в интернет, който доказва, че малко сол в брашното прави хляба по-вкусен. Макар че зумба практикуват главно жени, мъжете не знаят какво пропускат.
.

Ето и песента Que Te Pica в клипа с оригиналното видео на Notch:

Декларация относно чалгата и нейния Янус

Време е да върнем достойнството на чалгата. Време е да погледнем имперски на живота ни и да осветим със самочувствие и чувство за хумор собствената си сянка. Нека започнем с това, че като всичко на този свят чалгата има две страни и от теб зависи в коя се оглеждаш. И да спрем да се срамуваме от тази дума. Както чалгаджиите си правят гаргара с добра музика, така и ние ще почнем да пишем чалга-стихотворения и да изпълняваме чалга-сюити, тоест симфонични и лирични изтънчени интерпретации на чалга мотиви. Защо не? Светът отдавна го прави.

Вече от една година с успех свалям милиметри от набъбналата си след раждане на няколко деца талия с помощта на чалга. Не, не посредственото, грубиянско, порнографско, пошло, лишено от всякаква естетика радрънкване на кълки и гърди дето е made in Bulgaria. Говоря за чалгата дето се нарича зумба и е аеробизиран вариант на латиноамериканска и прочие чалга, дето пък се нарича в по-културните среди ча ча ча, меренге, салса, бели дансинг (коремен танц) даже и хип хоп. О, няма как да не сте видели хип хоп чалгаджийките. Те са най-близо до нашите по директност, тоест по линия на "(по)казвам ти куме право в очи". И докато губех сантиметри оттук оттам, осъзнах, че аз съм всъщност голяяяяяяям фен на чалгата, само че от по-рафинирания и весел вариант, по-естествения, изтънчен сорт. Даже харесвам Шакира и с милионите по света се шашкам от чалгаджийските й движения на торсото всеки път като се появи на екрана. Но Шакира умее не само да се кълчи все пак. Онзи ден гледах Малина да се кълчи на сцената под дебел слой грим и изкуствено косище. Тъй като "ще" е доста груба наставка в българския език, мисля, че най-пасва на чалгаджийската порода. Та, казвам ви, невероятна, мускулище до мускулище, контракция до контракция, умее я чалгата момичещето. Само да си беше затворила устището и да се беше облякла по-естетически и да беше платила за сценични ефектища и декорища, и въобще да звучеше музище с чалгаджийско ритмище, а не лай по луната с неестествени дори и за арабските певици и техния арабски език, камо ли за българския, форми на музициране. Ето така, като говоря на "ще" не искам да обидя, просто превеждам на понятен, материален език усещането на много хора за чалгата, така че чалгаджийските хероища да могат да разберат как се чувствам когато се изправя лице в лицище, ухо в ушище с тяхното музище.
Въпрос, по който още работя и мисля, и тепърва ще пиша:
Защото сърби, хървати и босненци имат хем чалга, хем световно известни звезди: писатели, режисьори, актьори и прочие? А нашите имитират сръбската чалга, кълчат се не по-лошо, но звезди нямаме. И да, знам, че 12-20 годишните са израснали с Глория, Малина, Калина, и прочие, но момичета и момчета, като излезете, ако излезете, в големия бял свят, ще осъзнаете долнопробността на светогледа просмукал се през елементарното, имитационно музициране и кълчене. И за сведение, бели дансинг са култови танци, за които американците пари дават.Бели дансинг и чалга кълчене по български имат общ корен, но оттам нататък си приличат колкото американски сабърб прилича на гето.

сряда, 15 септември 2010 г.

Морски кончета



Тези изящни създания с благороден профил ни подсещат, че и природата рециклира. Нестандартни безлюспени риби, пригодени за живот в плитчини, с произход датиращ отпреди 13 милиона години. Държат се като хамелеони: едното им оче не знае къде гледа другото и имат цял гардероб с окраски, които сменят в зависимост от средата. Често приемат кафяво-бежав оттенък, за да се слеят с планктона, но случва се да се похвалят с ярки одежди, ако попаднат в нова среда или са в сезон на плодене. След дълго ухажване под формата на синхронно танцуване и романтично захващане на морски тревички с опашка, в строго вертикален танцувален ритуал женското конче изхвърля до 1000 яйчица в джобчето на мъжкото конче, който в продължение на месец и половина си ги опложда, износва и ражда. Когато е време поколението да се появи на бяла вода, женското конче се отчита всяка сутрин за 6-минутен комуникационен ритуал "сутрешен поздрав", което циментира връзката между партньорите. Раждането става с мускулни контракции и на порции. От 1000 наследника половин процент оцеляват, което обяснява стремежа към постоянно роене. Мъжкият известно време си гледа децата, но се случва и да си ги хапне понякога.

Морските кончета от тези снимки живеят в аквариума-музей на Корпус Кристи, Тексас.







събота, 11 септември 2010 г.

Tексаските потайности: лавандулен Бланко



Тексas e огромен щат, по-голям от целия Балкански полуостров, по-голям и от широката Украйна, и може би затова регионалният туризъм е силно развит. Тексас е със самочувствие. Затова всяко малко селище, което има поне 150 години история, съдилище и магазин за антики, е някаква столица. Щатът си има динозавърска столица, музикална световна столица, има си чак и лавандулова столица.

Когато пътувам из Тексас, особено в източната му хълмиста част, където живея, се превръщам в кулинарен изследовател. Ако някъде рецептурникът на баба е замразен във времето, то е точно в тези малки градчета. След като видиш пет такива селища, гладът за архитектурни приключения, природни хубости и антики е задоволен, но гастрономическите открития нямат край. И да не е на ниво откритие, храната е запазила някаква особеност на приготвяне, така че да запомниш ресторанта и градчето.





Бланко се намира на 50ина мили от Сан Антонио и е известен с лавандуловия си фестивал през месец май. Лавандулата цъфти от май до юли и жителите на Бланко я слагат във всичко - от лимонадата, през саламите, сладкишите, та чак в бирата. Алкалните варовици и сухият климат са идеални за отглеждане на лавандула, но историята на индустрията е скорошна. Собствениците на първото лавандулово стопанство го основават през 1999 година, след което организират семинари за желаещи да последват примера им. Сега около града има над 10 местни производители на дъхавото цвете. Всяка година те организират фестивал, на който гостите на града могат да посетят стопанствата безплатно, да разгледат, да си откъснат цветя, да си купят всевъзможни продукти и предмети направени с и от лавандула, включително произведения на изкуството с вградени лавандулови цветове, да посетят лекции по ароматотерапия и демонстрации на дистилиране на лавандулово масло.



Бригър Потъри е арт-магазин, делящ завеса с кафене, където човек може да изпие бира, произведена в една от местните пивоварни и поне тези, които съм опитала, са с прекрасни вкусови качества. Разбира се, можеш да опиташ няколко вида бира преди да си избереш една. Но думата ми е за изкуството в местния арт магазин. Това е царството на лавандулата. Тя прелива по рафтовете, сияе от пода до тавана в най-невероятни форми и състояние. Всичко е лавандула - от дрехите, през сапуните, шампоаните и парфюмите, до чиниите и чашите измайсторени от местни художници.



В Редбад Кафе си взимам винаги панини с гъби портабела, песто и пресни спаначени листа. Както и сладкиши, Всеки път са различни. Всеки път са безумно вкусни. Забелязвате ли торбичката с вода, блеснала на слънцето под покрива на сенника? Стар тексаски обичай за плашене на мухите.



Декоративен чушков храст. Много популярен из тези ширини.



Архитектурата на сградите главната улица най-често са издържани в колониален латиноамерикански стил, а облицовката е най-често с бял варовик. Тъй като данъците на къщите облицовани с истински тексаски варовик са огромни, средностатическият домосъдържател обикновено не може да си го позволи.





Националният парк Бланко е изграден около реката Бланко през 30те години на 20 век. Той е мъничък, но растително-пищен и удобно разположен в центъра на града по протежението на реката. Този дъб е вторият по големина жив дъб в общината.





Реката е мързелива, гладка и широка, любимо място за къпане, още повече, че общината се е погрижила да изгради плажни места с електричество, вода и грилове по бреговете й.






Местна растителност.





Тази малка ливадка в парка беше любовното място на пеперудите...преди да я окосят.





Общината или съда е била най-важната сграда в тексаските градчета. Не случайно всички са строени в стил импозантна внушителност. Преди да построят общината, обаче, обикновено са вдигали затвор, който често е все още функциониращ. Не че затворите са можели да спрат тълпа от 100 разярени американци, решени да линчуват прекрачил някакви граници съгражданин. Точно това се е случило и в тази община. Сградата е построена през 1885-6 година. Според Регистъра на Историческите Паметници на Култирата, тази сграда е една от най-представителните на това архитектурно изкуство от края на 19 век. Като община и съдилище е ползвана само 4 години. След това е била училище, офис за адвокати, лекари, данъчни и т.н., болница, банка, ресторант, музей, а през 80те години на 20 век, вече нуждаеща се от ремонт, бива продадена. За зла участ на местния богаташ, плановете му да я пренесе на парчета в ранчото си и да заживее щастливо в нея, се провалили с гръм и трясък, когато волята му срещнала волята на гражданите на Бланко. Те съставили комитет за спасяването на историческите сгради на Бланко и събрали стотици подписи в полза на съхраняването на имота като исторически паметник на културата. След като общината под натиска на гражданите и сигурно федералното правителство на този етап гласували резолюция за неотчуждаемостта на имота, сделката се проваля (не се казва на каква цена), сградата е ремонтирана и се осветява от самия Буш младши, тогавашен 50ина-годишен губернатор на Тексас. Сега сградата функционира като музей, и слава богу!





Главната улица в Бланко.



А тази и следващите няколко снимки са щрихи от пътуването обратно към Сан Антонио. Ето така изглеждат крайпътните ранчета и някои тексаски крайпътни магазини.











А фотьойлът е просто находка.

В БГ пишат вече само и единствено наркомани

Ето една дискусия от социалните мрежи. Започнах я шеговито (разкривам, че А съм аз), но нали знаете, под шегата винаги тече подземна река от нелицеприятности. Не мисля сериозно естествено, че в БГ пишат само наркомани, НЕ смятам наркоманите за престъпници, а за хора с емоционални недоимъци, предразположени към пристрастеност и нуждаещи се от лечение или контрол. Но ако сте следили Капитал Лайт да речем, ще знаете, че 90% от разказите публикувани в тази притурка, която и плаща за това, съдържат или са на тема наркозависимост. И то в героични съвременни пози, или в романтични съвременни пози - от типа на левчевите пози за фабриките и заводските комини от онова време. Няма и капка социален реализъм, макар че мирише на социална поръчка. И аз се питам що за население е пишещото в БГ и редактиращото, щом филтрира почти всичко останало освен наркофикционални разработки. А може би истината е по-грозна от лична ангажираност, може би е по-октоподена отколкото знаем. Ето така започна тази шега.

А: Имам усещането, че в БГ пишат вече само и единствено наркомани -)).

Б: Вълната от пишещи за дрога е креслива, защото...

А: Преди бяха основно на прахообразно и тревисто гориво, от няколко години смесват яко всички видове горива. В по-"изисканите" текстове замезват със суши. Не са минали още на чист спирт и парфюми, но то е защото не четем достатъчно руските другари. Проблемът е в следното: ако дрогираните можеха да получат висока радост от четенето, едва ли щяха да се боцкат, така че едва ли те са аудиторията на тези текстове - ако четат, те си четат оригиналите Буковски и прочие. Майсторлъкът е как да го напишеш така, че и на ненапушените да им хареса, при условие, че имаме различен ритъм и синкоп на реакция и стимулация на нервните центрове и окончания.

В: еее, недей така, де :))) ние дето нито пием, нито се друсаме, а само пушим легални цигари с бандерол... що не ни броиш и нас :)))

А: От толкова време не съм виждала пушачи на легални цигари, че винаги като отида в супера и видя стековете с цигари зад заключената витрина се чудя кой ги купува тия, аджиба -)). Вие сте невидимите... но твърде модерни за нашето време, твърде модерни, без пост-пре-фикс.

Г: Стига де, А., как така не си виждала пушачи на легални цигари? Сега излиза, че съм изчезнал вид (аз и [..]... хм, нелоша компания, като се замисля) :)))
постскриптум: Абе вие к`во пушите в т`ва Сан Антонио, а :)

А: Вие сте сигурно криогенно съхранени в младостта си динозаври от пушечната епоха. Такива като вас не останаха, пристрастени към едната отрова само и то непроменяща съзнанието -)). Тук не знам какво пушат, нали ти казвам, огромен избор, ...но не виждам потребителите. Никъде не се пуши, а ако пушат, сигурно им е отреден някакъв ъгъл горе из таваните -)). В Остин в студентските кафенета обаче по-често ми се е случвало да подмина тежък облак канабисен дим -). Но ако се пише за това или се обсъжда в поп културата, то е за да се подиграват. Има един куп иронизиращи думички. Иначе доста хора взимат някакви стимуланти, но всичко е под сурдинка. Не случайно цъфтят и връзват тук фентъзи книги, вампири, зомбита и прочие -)). То вдъхновението не идва от дълбок сън или американска Арда -)).

Г: Ха така... И ти страниш от социално приемливото поведение :))) Добре дошла в клуба :)))

Г: А иначе за социално приемливото говорене - да не говорим. То е ясно. Обаче знаеш ли за какво се сетих - добрите стари филми, в които все още беше разрешено да се пуши :) И все в нЕкви моменти на мно-о-ого дълбок размисъл :)

А: А ако знаеш колко пафкане има в Ну погоди. Децата знаят вече връзката между лошия вълк и пушенето -)). А за соц.примеливото поведение - бих чела купища фантази и прочие, а не скучновати, неилюминирани преразкази на социално-битовото-емоционално естество на наркомана. Представяш ли си примерно в Капитал Лайт всеки път да излиза вариация на тема грипноболни да речем - с кърпичките, мукуса, хапченцата с витамини и чайчетата, и болките в ставите, и една голяма емоционална драма -)).

Г: Ти само бъди търпелива - и това ще дойде :) Нека само грипът да се превърне в малко по-ъндърграунд занятие :)))

З: да, някои писатели у нас едва сега откриват дрогата. и я експлоатират като тема, сякаш са открили Америка...

А: Ако съм редактор на списание, ще давам домашно на всеки писател, който ми донесе нещо на тема дрога - да (пре)прочете 200 книги по мой избор от световната класика, вкл. американската от началото на века преди да се прави на нео-постфактум-битник. И после анализ на фабула, стил, синтаксис и прочие. Щото иначе ще седна и ще почна да пиша аз едни разкази за грипнопристрастените и ще видят те що е то драма тогава -)).

А: Какъв ти ъндърграунд в БГ? Та те вкарват и разкарват из кварталите дрога на най-високо ниво. То е като отидеш да ядеш палачинки вече, ама нали трябва да се правим на герои -)). Пък и като няма други сюжети...

Г: Когато през 90-те години (на миналия вече век) изд. "Парадокс" пусна в България Керуак, Уилям Уортън, Хенри Милър, Буковски... хайде да не изброявам, все още беше мн cool. Беше като да четеш апокрифна литература :) Може все още темите да носят нещо от очарованието на забраненото. Или са до такава степен част от градската култура, че се възприемат като пейзаж (да речем - духовен)...

А: Не знам, чудя се и аз. Младата БГ я друса здрава клаустрофобия и презадоволеност. Работа има, пари има, чалга и голи жени и мъже има, т.н. има, абе скука, едното друсане остана, дето да прави живота малко по-разнообразен -)). Когато живях в [...], наркотиците и хапчетата за безсъние бяха нещо съвсем нормално и широко-разпространено (като филоложка/икономистка, аз нямах нужда от такива, де, ха ха), битниците бяха масово четиво, та не знам защо са се зациклили нещата. Може би безумните литературни учебници, дело на моите млади тогава асистенти и доценти, им проми мозъците до степен циклофрения -)).

Е: разбира се! и другите го правят, но не ги четат. Владко Мурдаров, например, пише правилно.

Ж: или са спряли да пишат или са почнали да се друсат

В: всъщност - истината е една - никой не чете, четем се един друг

З: Тези, дето се мъчат да разчупят литературните стереотипи у нас, го правят със стереотипите на 60-те /западните/. А просто трябва да са автентични. Но задачата е такава, а тя трябва да се изпълнява, иначе няма парички, няма наградки, няма публикувани книжки.

В: и правилно, и неправилно да се пише - никой никого не чете. това е грозната истина. В BG четат единствено писателите, но и те го правят чат-пат

А: Да не се лъжем - Георги Стоев беше последният, който се чете масово. И въобще, ако имаме масова лит, то е (не)добре прикритата зад паравана на фикцията нехудожествена литература, тоест опит за автентичност, за която З говори по-горе. И въобще, предполагам, че след 20-30 години ще стане ясно кой "спонсор" е плащал на кого да му създава пазар.

З: Вече признаха публично, че "големите световни успехи" на литературата по времето на зрелия социализъм са организирани и платени от ДС. Това е било част от политиката за израждане на положителен имидж на соца, внедряване в световните културн...и институции и т.н. Въпрос на време е това да се осмисли и преоцени така, че авторите от този период да застаната на автентичните си места. Питам се днес кой лансира, кой плаща и с кава цел? Да се руши старата структура Да се опростачва поколението, за да се управлява по-лесно?... Не знам. Отправям тези въпроси към бунтарите с дрогата, които по презумпция са на добре платени места в медиите и изобщо не са истинските битници, за които драпат да се представят. Подмяна. Остарели младоци. Преоткриване на стари щампи, които НЕ СА адекватни към съвремения момент, нищо че не са изживени от българската литература навремето. Посредствеността е войнствена. Точка..

неделя, 5 септември 2010 г.

Тексаските потайности: Бланко



Тексas e огромен щат, по-голям от целия Балкански полуостров, по-голям и от широката Украйна, и може би затова регионалният туризъм е силно развит. Тексас е със самочувствие. Затова всяко малко селище, което има поне 150 години история, съдилище и магазин за антики, е някаква столица. Щатът си има динозавърска столица, музикална световна столица, има си чак и лавандулова столица.

Когато пътувам из Тексас, особено в източната му хълмиста част, където живея, се превръщам в кулинарен изследовател. Ако някъде рецептурникът на баба е замразен във времето, то е точно в тези малки градчета. След като видиш пет такива селища, гладът за архитектурни приключения, природни хубости и антики е задоволен, но гастрономическите открития нямат край. И да не е на ниво откритие, храната е запазила някаква особеност на приготвяне, така че да запомниш ресторанта и градчето.





Бланко се намира на 50ина мили от Сан Антонио и е известен с лавандуловия си фестивал през месец май. Лавандулата цъфти от май до юли и жителите на Бланко я слагат във всичко - от лимонадата, през саламите, сладкишите, та чак в бирата. Алкалните варовици и сухият климат са идеални за отглеждане на лавандула, но историята на индустрията е скорошна. Собствениците на първото лавандулово стопанство го основават през 1999 година, след което организират семинари за желаещи да последват примера им. Сега около града има над 10 местни производители на дъхавото цвете. Всяка година те организират фестивал, на който гостите на града могат да посетят стопанствата безплатно, да разгледат, да си откъснат цветя, да си купят всевъзможни продукти и предмети направени с и от лавандула, включително произведения на изкуството с вградени лавандулови цветове, да посетят лекции по ароматотерапия и демонстрации на дистилиране на лавандулово масло.



Бригър Потъри е арт-магазин, делящ завеса с кафене, където човек може да изпие бира, произведена в една от местните пивоварни и поне тези, които съм опитала, са с прекрасни вкусови качества. Разбира се, можеш да опиташ няколко вида бира преди да си избереш една. Но думата ми е за изкуството в местния арт магазин. Това е царството на лавандулата. Тя прелива по рафтовете, сияе от пода до тавана в най-невероятни форми и състояние. Всичко е лавандула - от дрехите, през сапуните, шампоаните и парфюмите, до чиниите и чашите измайсторени от местни художници.



В Редбад Кафе си взимам винаги панини с гъби портабела, песто и пресни спаначени листа. Както и сладкиши, Всеки път са различни. Всеки път са безумно вкусни. Забелязвате ли торбичката с вода, блеснала на слънцето под покрива на сенника? Стар тексаски обичай за плашене на мухите.



Декоративен чушков храст. Много популярен из тези ширини.



Главната улица обикновено представя колониална латиноамериканска архитектура, а сградите задължително са облицовани с бял варовик. Обикновено данъците на къщите облицовани с истински тексаски варовик са огромни, затова средностатическият домосъдържател обикновено не може да си го позволи.





Националният парк Бланко е изграден около реката Бланко през 30те години на 20 век. Той е мъничък, но растително-пищен и удобно разположен в центъра на града по протежението на реката. Този дъб е вторият по големина жив дъб в общината.





Реката е мързелива, гладка и широка, любимо място за къпане, още повече, че общината се е погрижила да изгради плажни места с електричество, вода и грилове по бреговете й.






Местна растителност.





Тази малка ливадка в парка беше любовното място на пеперудите...преди да я окосят.





Общината или съда е била най-важната сграда в тексаските градчета. Не случайно всички са строени в стил импозантна внушителност. Преди да построят общината, обаче, обикновено са вдигали затвор, който често е все още функциониращ. Не че затворите са можели да спрат тълпа от 100 разярени американци, решени да линчуват прекрачил някакви граници съгражданин. Точно това се е случило и в тази община. Сградата е построена през 1885-6 година. Според Регистъра на Историческите Паметници на Култирата, тази сграда е една от най-представителните на това архитектурно изкуство от края на 19 век. Като община и съдилище е ползвана само 4 години. След това е била училище, офис сграда за адвокати, лекари, данъчни и т.н., болница, банка, ресторант, музей, а през 80те години на 20 век, вече нуждаеща се от ремонт, бива продадена. За зла участ на местния богаташ, плановете му да я пренесе на парчета в ранчото си и да заживее щастливо в нея, се провалили с гръм и трясък, когато волята му срещнала волята на гражданите на Бланко. Те съставили комитет за спасяването на историческите сгради на Бланко и събрали стотици подписи в полза на съхраняването на имота като историческа схрада. След като общината под натиска на гражданите и сигурно федералното правителство на този етап гласували резолюция за неотчуждаемостта на имота, сделката се проваля (не се казва на каква цена), сградата е ремонтирана и се осветява от самия Буш младши, тогавашен 50ина-годишен губернатор на Тексас. Сега сградата фукнционира като музей, и слава богу!





Главната улица в Бланко.



А тази и следващите няколко снимки са щрихи от пътуването обратно към Сан Антонио. Ето така изглеждат крайпътните ранчета и някои тексаски крайпътни магазини.











А фотьойлът е просто находка.

събота, 4 септември 2010 г.

Замък



Казах на децата: "Направете замък.
Ето - кубчета, цилиндри, правоъгълници.
Пра-во-ъ-гъл-ни-ци. Повторете. С мен.
Прааааавоооооооъъъъгъъъълниииици. Ци."

"Замък ли? Защо пък трябва замък?"

"Замък. Кули, бойници, стени, огради."

"В замъка живеят вълците ли" - питат.

"Вълците живеят, да, и дракони, и динозаври."





Резултатът беше умопомрачителен.
Резултатът беше артстрой-ин-ста-ла-ци-я.
Поприседнали на припек правоъгълници,
кой напреко, кой направо,кой насън
и кой наяве, натъркаляни цилиндри
по етажите, нагерданени полуокръжности -
префърцунена, натрупана конструкция от
начупени стени и нерамкирани прозорци





Бавно покрай замъка разходих се.
Архитектите-строители поседнаха доволни,
а в очите - вдъхновена мараня на уморените
от тежък труд творци. "Това е замък".
После тръгнаха да търсят нови приключения.
А в очите ми - отчаян смог на пелени
се спуска, тих, потаен ужас на родител
в чийто цели артстрой-инсталациите
идват чак след усвояване на занаята,
и на умение да наредиш в симетрия
и перспектива, да напаснеш
права линия, стена, дисциплинирано
боравене с материалите и формите
под ъгъл и под строй.

"О, не така", им казах. "Как в подобен замък
вълци ще живеят. Коридори, стаи няма,
и стените ви са къдрави. Веднага
оправете този замък." Върнаха се,
майсториха, дялаха,
"Ето", казаха накрая. Замъкът
не беше по-различен, само дето
беше се в небето взрял по-упорито.

Взех, че взрях се в хоризонта,
перспективата. Има някаква естетика,
си казах,
хем е разпилян, и хем центриран,
сякаш го удържа тайна сила,
някаква пикасова метафора.
Малко нестандартен е, модерен,
като замък от космическия век,
или след век от времето ни. Сигурно,
сигурно такива ще са замъците в бъдеще -
нео-ретро-експре-кубистични.
Всичко е възможно в малките главички.
Пък и казахме, че вълци ще живеят в замъка,
а на вълците им дай от хаоса да правят ред,
а от реда кръвопролитие, когато егото зове,
защото вълците са ренесансови издънки,
и непригодни са за тях кошарите,
и само на децата им е ясна тази работа,
и само те дочуват егото на вълците
като възторг и плач на свои братя.