вторник, 30 март 2010 г.

Сборникът с разкази„Изпит по летене“ на Стефан Бонев: тежка проза, която се чете леко



Стефан Бонев е писателят, който според мен описа най-добре в разказите си “Сирене” и “Джими“ прехода на 90те години в България със среднощните опашки за храна, прекрояването на градския пейзаж и рестутицята на магазини, с появата на просяка по българските улици и тегобите на духовното ни и физическо оцеляване. Описа ги като комедия и трагедия, и в двата случая предизвиквайки силна емоционална реакция у читателя. Когато за първи път се запознах с неговата проза преди седем години, бях впечателна от ефекта на звучния разговорен български език, от непретенциозния му, стегнат разказвачески стил. Все пак беше кулминацията на постмодернизма в България. И не беше далеч от модната линия на разказване също. Някак уж те държи в предметния свят, обикновен, познат, действен, а леко и неусетно се оказваш транспортиран в едни сложни екзистенциални теми и паралелни реалности. Впечатли ме колко добре съчетава българската разказна традиция на Йовковите чудаци и Елинпелиновите обикновени хора, впрегнати в хомота на живота с едно по-модерно игрово, кафкианско усещане за безизходица и извънвремевост, както и с гоголевската дяволитост и фантазьорщина.

Той е един от онези автори, които дебютираха в интернет преди да издадат книга, което му донесе популярност в интернет средите, но за съжаление, му спести интереса на университетската критика. Не му помага и това, че живее в Пловдив и не е част от литературните среди. Инженер по образование, Стефан Бонев е работил дълги години като журналист и ПР специалист. Първата му книга с разкази, „Разкази за двам“а, излезе през 2005 година, две години след като разказът „Сирене“ излезев в мой превод в престижното американско списание “Two lines” (Два реда). “Сирене” не присъства в тази втора книга “Изпит по летене“, но тук е разказът „Джими“, посветен на истинския човек и просяк, Джими, който е известен сигурно на всички пловдичани. Присъстват и някои други мои любими разкази като „Романс за двама“, в който един цирков актьор открива любовта с Нора, куклата, с която танцува, и която е по-жива от всяка жена, „Пепито“, разказ за премеждията на един сладострастник, „Тест за интелигентност“, един изключително абсурден и луд разказ. От новите му разкази ще спомена „Изпит полетене“, „Навън снежи светлина“ и „Храна втора употреба“.

Стефан Бонев е и един от малкото български писатели, които пишат с ирония и хумор за сериозни неща, които не се свенят да топнат перо в социалната ни действителност и да размътят водата й, да се посмеят, да я доведат до абсурдност, така че ние, забързаните и стресираните, да видим накъде сме тръгнали. Неговият герой не е нито безсилен, нито силен. Той е обикновен човек, често уморен, преработил се, възрастен, маргинален, самоизгубен в неосмисленото си ежедневие. Дори понякога не е човек,а е телефон или старият будилник на шкафа. Това не му пречи да си фантазира за мили блондинки. Блондинките са на пиедестал в тази книга. Голямата тема на Стефан Бонев обаче е как да останем актуални, как да се съхраним и преоткрием, дори и да се изгубим временно някъде в безсмислените гънки на живота.

Тази нова, втора поред книга, е публикувана от издателство Летера, под редакторството на Младен Влашки, и в много по-голяма степен от предишния му сборник с разкази е социален коментар, фотографска снимка на българина от края на това десетилетие. Българинът, който се възприма като човек втора употреба, макар и с чувство за хумор, все така тъжен, капсулиран, егоистичен реалист (по думите на автора), фантазиращ своето спасение и своите ангели сред природата, приятелите, семейството, с медитация и чудати видения. И всичко това е поднесено много забавно - обикновено авторът избира за завръзка на своето повествование момента на абсурд, смях, носталгия, озаряване, на прекрачване от един свят в друг, там, където времето спира и човек хем е потопен в реката, хем не е.

Стефан Бонев пише тежка проза, която се чете леко. Толкова леко, че колкото повече я препрочитам, толкова по-страшно ми става. А не е трудно да ги препрочиташ тези ескизи, деликатни кратки биографии на човешките ни страхове, тези иронични наблюдения и прозрения на човешката ни глупост. Какво би станало, ако се превърнеш в клошаря на ъгъла, ако стане модно да консумираш храна втора употреба, ако въздухът се отдаде на концесия, как почива държавният служител, каква е процедурата да се сдобиеш с формуляр Но 8, кога снежи светлина, как новият апартамент се превръща в малък Ноев ковчег, какво става, ако те глътне трамвай и ако много обичаш една жена. Неговите човеци се носят по течението на живота, кой успешно, кой не толкова, кой в три измерения, кой в четири и повече, докато в един момент пружините не се уморят и човекът спира и се заглежда за миг в небитието,.или отива в небитието.

Тези разкази са едни екзистенциални криминалета, в които героите са хем жертва, хем криминалният инспектор, и жертвата има възможност да спре, да се огледа отстрани, да почувства мига на своята извънвременност, в която отново среща себе си, истинската си красива същност, човешката си същност, своята Нора. Понякога плаче, понякога губи своите близки, комфорта си, лъжливата си самоувереност. И само тогава може да получи просветление и втори шанс от някаква невидима природна и духовна висша сила, която убива бездушните, страхливите, глупавите, жестоките, но и дава шанс за изкупление на всички онези, които имат смелостта да се погледнат в огледалото и да преживеят катарзис. Точно този миг, на прага на смъртта, най-често духовна, при която човекът губи себе си, не се вижда, понесъл на гърба си тежестите на ежедневието, или спира внезапно и се поглежда с нови очи, е предмет ан авторовия рисунък. И голям писател е този, който може да борави с такава проблематика без да е дидактичен, без да отправя директни послания. Ето затова препрочитам Стефан Бонев. Тежка проза от две-три странички на разказ, която се чете леко. Който има сетива за отвъдното, ше се смее и плаче, който има вкус към вестникарски истории, ше хареса очерковата биографичност на образите, строго разговорния, насмешлив и динамичен стил. Хубав, динамичен български език.Толкова е ненатрапчив, че не усещаш фокусите на разказвача.

И за финал, ще използвам думите на самия Стефан Бонев в разказа “Навън снежи светлина. Опитайте се да усетите „този валеж с някои други сетива, които обикновено човек не използва в ежедневието си. Виж как светлинният дъжд не се плъзга по тялото, а минава през теб, през преоткритата духовна субстанция. И ще започнат да се оформят някакви първични съчетания от човешки думни, с които всичко това може да бъде описано. Поне дотолкова, че да го разбере друг човек. Стига обаче този другиуят да иска да ти повярва.“
___________
http://www.book.store.bg/p31766/izpit-po-letene-stefan-bonev.html
Този текст беше написан за предаването "Страници" по БНР-Благоевград и беше излъчен в предаването от 26 март, 2010. Връзки: http://crosspoint.mediabg.eu/?p=5838, http://dictum.mediabg.eu/?s="Страници"&submit=Търси.

вторник, 23 март 2010 г.

Вълкът и седемте ключета

Тези дни четем и гледаме "Вълкът и седемте козлета" на три езика и трите версии подхождат по различен начин към развръзката на приказката. Това са три различни жизнени стратегии! И не децата, а аз съм пълна със съмнения и объркация. Сякаш има един правилен подстъп и ако сбъркам в избора си, ще падна в долната земя, както са ме учили навремето -))

сряда, 3 март 2010 г.

За Чер Арап преди и сега




По случай Освобождението на България от турско робство, бих искала да припомня името на Никола Козлев, учител, градинар и сподвижник на Левски, и неговата поема "Черен арап и хайдут Сидер", бестселъра на последните три десетилетия на 19 век. За нея Добри Чинтулов създава музика, а Добри Войников пише възторжени отзиви. Една от първите поеми в българската литература. Патосът й днес ни е чужд, фолклорното й ДНК не ни вълнува така, както е вълнувало младите българи от 19 век. Ние сме различни хора. Ние, днешните българи и онези, възрожденските българи, сме различни хора. Най-малкото сме по-ксенофобични и затворени като дух и стремления от тях. Боим се от патоса. Боим се от гегата. А без патос каква борба за по-добро бъдеще, каква борба... И без гега, каква борба, каква... Днес Чер Арап е придобил много аватари сред освободените вече над сто години българи. Вместил се е уютно в почти всеки български род. Спечелил си е правителство и народно събрание. Проял е общата черга. Изпълняваме само и единствено програмата минимум на българската национална идея - да говорим на български език, често лошо. Колко от нас виждат една силна България след сто години? Само лудите. Защото който сее вятър, жъне бури. Който граби житото за следващата реколта, няма да има следваща реколта. Не хулете българския народ обаче, хулете Чер арап, черната му сянка, глупостта да му повярваш, идиотщината да поискаш част от кървавото му злато, животинската жестокост, човешката ненаяденост. Отворете вестниците и прочетете на глас именника на неговите аватари.


ЧЕРЕН АРАП И ХАЙДУТ СИДЕР

Появил са е грозен юнак,
на бял коня черен арап,
сред дунавско равно поле,
кого срешне - сече, коле!

В девет друма той върлува,
зимя, летя там лудува;
не смей птичка да префръкне,
нито пътник да замръкне!

Девет пътя са запрели,
девет скели запустели,
двестя села почернели,
девет града погрознели!

Гражданите не търгуват,
селачите не домуват;
сред чаршии псета вият,
а в хамбари мишки пеят.

Седенки са в пелин врасли,
беленки са в глен обслали -
момите му слугуваха,
момците му робуваха!

Не смей орач с плуг да иди,
лозар лози да обиди,
нито овчар да извади
рунно стадо по ливади!

От Бесарбов до Росица,
от Батина до Златица -
запустяло е равно поле
с кръв са обляло стръвно долйе!

Заплакали девет кази,
екнали са девет гори;
купци плачат, бога молят,
а овчари курбан колят.

Купци плачат за търговство,
а орачи за имотство;
момци тъжат за седенки,
плачат моми за беленки.

Плачат, викат колко могат
леле-варе чак до бога:
Боже вишни, уволни ни,
от арапа отърви ни.

Превзел ни е все имотство
заробил е все търговство -
станахме му черни роби
и живейме в "ох" неволи!

Като й зачул хайдут Сидер,
буен юнак, огнен аждер,
че си впрегна руси бивли
в яки кола с чисти гривни.

Натруфи са с самур калпак,
обкръжи са с дрянов кривак,
прекръсти са, на път тръгна,
руси бивли с синджир дръпна.

Бучат бури, ечат гори -
хайдут Сидер не са бои:
силни бури му са йгралки,
страшни срещи - забавилки.

Дор са зора зазорила,
девет бърда той премина,
и до три ми бели реки,
и четири вити лъки.

Стигнал поле божурово
при кладенче изворово,
спрегна бивли да напои,
с очи поле да обиди.

Вихри веят - сняг са сипи,
чер арапин все не седи;
пътищата той околи,
кого улови, бий, та мори!

През димни ми тъмни мъгли,
на Сидеря глед устрели;
пусна ата аждрехана,
да го грабне като врана.

Трепна Сидер, добър юнак,
плесна ръце, грабна кривак,
накрехна си дълъг калпак,
че попита черен арап:

"Как ма мислиш, пъклен сине:
петровско ли крехко пиле,
гергьовско ли младо агне,
да пообядваш ти със меня!

Макар немам силен силях,
аравийски остър маждрак,
тънка сабя дамаскиня,
дълга пушка багдаткиня,

нъ си имам дълъг кривак,
и самси съм добър юнак:
от арапи не се боя
и лесно им кръвта пия!"

Арап люто са разгневи,
припна коня, та разяри,
че изтегли тънка сабя
и Сидерю отговаря:

"Хей, диваане, кяфир гявур!
Със този ли ти глупав ум
си ми тръгнал през полето,
с кръв гявурска що е облето?

Девет цели веч години
по равнини и стръвнини
гявурска кръв как проливам,
злато и сребро придобивам.

Гори ми са покоряват,
мътни реки път ми дават,
дар ми носи тъмно долйе,
робува ми равно полйе.

Не мисли, ти другий колай,
нъ наведи глава, подай,
по-лекичка да ти й смъртта,
да не ти й харам кръвта."

Разлюти са Хайдут Сидер,
че изрева като лют звер:
"Не хвали са, пъклен сине!
Дръж са сега, да та видя!"

Ех, че рипна, та подскочи,
юнашки си скок прескочи
девет лахтя нависоко,
девет лехи нашироко!

Развъртя са като хала,
та са впусна връх арапа,
закипяха в силни жили
две юнашки люти кърви!

Начена са страшна борба
среди зимна тъмна мъгла:
сабя фучи - въздух пищи;
кривак трещи - поле ечи!

Бял аждрахан хрипти й цвили,
реват, сумтят руси бивли;
сиви вълци по могили
настръхнали и завили!

Смаели са и зверници,
слисали са сички птици:
по синьото горе небе
на витло са орел вие.

Били са са, бъхтали са
до три цели дълги часа;
че надделя Сидер юнак
с своят дрянов дълъг кривак:

строши сабя дамаскиня,
дълга пушка багдаткиня,
аравийски остър маждрак,
къдра глава на чер арап!

Падна арап със все силях,
без да рече ил, ил, иллях.
Сгърчи ръце той, смири са,
студ го смръзи, одърви са.

Нажали са бел аждрехан
за верен си любим стопан,
кат го видя в кръв утънал,
назем прострян там издъхнал.

Рипна, хукна по все поле,
ихти, фучи, страшно реве,
гърмеливо с уста бъбри,
на Сидеря люто мъмри:

Да го глътне са заканя,
като върла люта ламя,
като змия индостана,
ядовита зъл удава.

Смаян Сидер сам сред поле -
никой нема да го отърве.
Че си казва добър юнак
на негов си дренов кривак:

"Угъвай са, жилав бъди!
Превивай са, не са чупи!
Да си сваля и таз бела,
дето ми е мъчил света:

млади момци да го зобят,
с отбор зърно немерено;
бели моми да го поят
с бистра вода немътена;

млади булки да го чешат,
дълга грива да му плетат,
жални песни да му пеят,
с дребни сълзи да го къпят!

С тлъста снага, що я й тлъстил,
с пот български, що я й кървил,
нека сега да нахрани
сиви вълци, черни врани!"

Дор си Сидер реч издума,
ето ми го кат фъртуна:
припка, хвърчи бял аждрехан,
ихти, фучи кат ураган!

Завзеха са човек и кон
да са бият с нечутен бой;
кон се бие за чер неврод,
Сидер са бий за мил народ!

Били са се, та трошили,
кръв кипяла в техни жили;
под крака им сняг са топил,
студен лед са чупил, трошил!

Хайдут Сидер кат замахне,
с силен замах дет ударе,
чупи, троши що попадне -
кости, ребра все по надве!

Бял аждрехан в кръв утъна,
сбърка чифте и са спъна,
гърбом падна и издъхна
близу при свой мил стопана.

Сред Свищовско равно поле,
при разлато там раздолйе
легнаха ми до две мърши,
две христйенски люти мъки!

Сам си Сидер с снажни сили
на две върли беди надви;
девет града с двестя села
от зли мъки той отърва!

Че си грабна Сидер юнак
грозна мърша на чер арап,
та я хвърли луд гидия
в ближен гиран баталия.

А бял коня той остави
между гъсти две дъбрави
на възвишен равен мегдан -
на гладни вълци тлъст корбан.

Грабна вити пак синджири,
че си дръпна руси бивли
през дълбок сняг и ярове
през високи там рътове.

Че си викна, песен запя -
всичко поле там заеча,
гръмнаха ми девет гори,
разнесе са в девет кази:

"Я ставайте, хей орачи,
тичайте вий при ковачи,
железа си наострете,
плугове си натъкмете!

Пустнете ги по вси поля,
с песни орете насякадя,
сейте бели там пшеници,
жълти проса и ечмици!

Кога ми се запролети,
мил бог поля ще одъжди,
ще ми бликнат по вси поля
класовити буйни нивя.

Златна жетва кат си доди,
де запеят млади моми
в буйни нивя, по долини,
по рътове, по могили!

Нека идат и лозари
в буйни лозя некопани,
да вкопаят и наредят,
прелези им да заградят.

Кога ми се заесени,
та си паднат в лъки слани,
да закипят в обли бъчви
руйни вина медовити.

Да са пият по зяфети,
по менежи й по годежи,
по весели шумни сватби
с сладкогласни гусли й гайди.

Да извадят и овчари
рунни стада в полугари,
при извори бистри, хладни
да сградят вити мандри;

с тънки свирки да засвирят,
стадата си да разтирят,
по вси поля, по ливади,
по зелени там морави.

Свироводно към доила
да си мамят рунни стада,
бял ми преснак да си доят,
тлъсто сирнйе да си сирят.

По градски ми там улици
на ослици с кобилици
да менуват с плавно злато
с префинено бело сребро.

И търговци огрижени
за кярове умислени,
нека тръгнат да търгуват,
за кярове да пътуват

през високо лесно горйе
и през страшно тъмно долйе,
през стръвнини там и урви
и през тесни ми клисури

кервани им с тънки стоки,
с копринени скъпи моди
нека без страх да си вървят,
шумно, глъчно да си скриптят.

Дружество им ще дочаква
тежки стоки без повреда;
семейство им ще ги очаква
живо-здраво с добра сетня.

Гурбетци ми кираджии,
с мустакати керванджии,
с тънки свирки осенови
керваните да си водят!

Млади момци подстрижени
да разчешат веч перчени,
сред хорища да засвирят,
вити хора да си сбират!

В тихи нощи яснонеби
млади моми применени
по весели там поленки
да си кладат те седенки.

С песни, с игри да си предат,
тънко дарйе да си тъкмят,
с първо либе да са любят,
с китка цвете да са делят.

Чер арапа кеседжия,
кръвопийца, харамия,
веч го няма да върлува,
навсякаде да лудува.

Смири ми са тоз делия
в пънков геран баталия;
непробудно там си той спи,
дребен пясък си го покри.

По вси поля, по равнини,
по вси гори, по планини
няма веч кой да ви бие,
да ви гони, да ви трие!"

Сидер пее - вятър бучи,
песен носи, силно фучи.
Разнесе са в девет кази,
старо младо развесели!





© Никола Козлев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.02.2006
Хайдут Сидер и Черен арап. Отбор български народни песни: празнични - битови - юначни. Съст. Йо Данаилов. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Хайдут Сидер и Черен арап. Отбор български народни песни: празнични - битови - юначни. Избрал и подредил Йо Данаилов. (Златна Библиотека). София, 1939.