петък, 16 октомври 2009 г.

Херта Мюлер отвъд биографията



(Този текст беше написан за премиерата на новото предаване "Страници" на радио Благоевград, което се излъчва всеки петък от 21 до 23 часа, и прочетен изключително професионално от водещия на предаването Валентин Дишлиев. Ето интернет връзка към радиото и запис на първото предаване; есето е част от втория час. http://dictum.mediabg.eu/?p=1688)



Херта Мюлер спечели най-голямата литературна награда в света, но това не я спаси от сянката на майор Албу. Herta who? Коя е тази Херта, неизвестна и неважна? В книгата й “Днес по-добре да не се бях срещала със себе си” майор Албу е офицерът от Секуритате, с когото тя има ежеседмични срещи точно в десет. Той е нейният мъчител, инквизитор, дозата зло, което всяка седмица е длъжна да преглътне, без да се удави в страха си. За да целуне ръката й, той я хваща за върховете на пръстите и болезнено стиска ноктите, допирайки ги до горната си устна. Така целунаха ръцете на новата литературна нобелова дама и рицарите на словото из американските медии. Стиснаха я за пръстите, така че да не се види отвъд биографията, отвъд собствените им претенции.
Херта Мюлер бе неизменно определяна като неизвестен автор, сякаш нобеловата награда се дава само на известни автори, сякаш Пулицер се дава само на известни автори. Това разбира се звучи ужасно разложително за неамериканските писатели, защото г-жа Мюлер има цели пет преведени и издадени романа в САЩ от пет различни издателства с блестящи рецензии във вестник “Ню Йорк Таймс”. А това е постижение в страна, в която под два процента от годишната литературна продукция е преводна. Разбира се, издавана е най-вече от малки независими издателства, най-вероятно с финансовата помощ на германската държава и не се е радвала на маркетинг и разпространение като този на латиноамериканските автори, Орхан Памук, Бабел или Акунин. Да не говорим, че съвсем не е неизвестна в Германия с 20 издадени книги и с почти всички големи литературни награди в творческата си биография.

В Америка първите десет минути са най-важни за успеха на едно начинание. Изглежда развлекателният уебсайт Entertainment Weekly, както и вестник “Washington Post” първи формулириха патриотичната анти-херта реакция. След тях и други медии подеха рефрена за специалното отношение на шведското жури към европейски автори, за това, че Филип Рот беше отново пренебрегнат, че нобеловата нарада често се присъжда на автори, които потъват в неизвестност след години, като американката Пърл Бък през 1938 година, че се дава с политически мотиви. “Вашингтон Поуст” отгоре на всичко публикува една изключително нелицеприятна снимка на Мюлер. Гарисън Кийлър, авторитетен глас в поезията и автор и водещ на едно от най-популярните радио предавания, в прав текст нарече Херта Мюлер скучна, шведите още по-скучни, а писането й по-лошо и от това в дневника на 16 годишна тийнеджърка. Така и не каза въз основа на кой текст е формулирал тези изводи. Оказа се, че нито един професор по литература, включително Харолд Блум от Уелския университет, не я чел, “поради което няма какво да говорим”. Затова пък биографията й беше добре смляна и опакована за масова консумация. Винаги ме е учудвало каква сила има биографията в американското общество. Биографията продава книги по-добре и от най-умело написаната рецензия. Добрата новина е, че след тези първични крайни реакции, форумите се напълниха с мнения на рационални хора, които просто не искат да сформират мнение преди да са прочели нещо от нея, които оплакват американската политика на дискриминация на преводната книга и най-общо изолираността на американската култура от световните процеси в тази област.

И докато търсех смислени реакции на номинацията, се натъкнах на още един феномен. Никой не взима отношение по темите на нейното писане. Напротив, счита се, че студената война е свършила, Америка е победила и разнесла факела на демокрацията из Източна Европа и е скучно, и непотребно да се чете за предателство, насилие, страх, гулаг, власт, несретничество, емиграция, за това как човешкото съзнание оцелява в контекста на една диктатура, как родни и приятелски връзки се късат под терора на страха. Сякаш Америка не излезе преди само една година от нейното си подобие на диктатура, сякаш и днес половината население, особено по средната полоса на континента, не живее в луд страх, че държавата ще им отнеме оръжието, къщата и парите. Източна Европа, за съжаление, така и не успя да запали въображението на американеца, така и не се превърна в секси тема. Сякаш след Солженицин, който спечели Нобел през 1970 година, не си струва вече да се връщаме към темата гулаг, към Оруел, Замятин, някак неприятно е.

Но логиката на американския пазар е такава, че в крайна сметка и лошата реклама е добра реклама. Херта Мюлер ще бъде прочетена, макар че е неудобна, твърде актуална, интелектуална за някои, за други емоционална и напрегната. Нещо като Дубравка Угрешич, но няколко градуса по-гореща. Докато чета красивата й проза, не мога да се отърва от подозрението ми за кръвнофилологическа родственост с Кафка, за някакво сюрреалистично сношение между немския и славянския език, който омайва германците с поетичен слог, а славяните с изчислена до изкусност архитектура на фразата. Кафка разбира се, е живял в Чехия преди комунистическите диктатури, а не в Румъния и е бил част от финансовия елит на добре поставеното в обществото на Прага немско малцинство. Херта идва от низините, но усещането за зло, за безсилието на индивида пред него, оправдано или не, и при двамата, е изключително мощно.

И опираме в крайна сметка до въпроса при тази политизирана нейна биография и писане как е възможно да не се погледне на творчеството й политически. Мюлер пише през 2002 година: ”Книгите ми описват по необходимост трудни времена, в тях говоря за ампутирани животи в условията на диктаторски режим, за ежедневието на немското малцинство – снишаващо се пред външния свят, но вътрешно автократично – и неговото изчезване вследствие на емиграцията в Германия. Ето защо за много хора моите книги са свидетелства. Но когато пиша, аз не се чувствам като свидетелка. Научих се да пиша чрез тишина и в мълчание. Ето така започна всичко.” И да не е политическа нобеловата награда за литература, доколкото се дава от частната фондация Нобел с насока от основателя й награденото литературно произведение да е най-доброто постижение с идеалистично звучене, няма как да се спре само до литературни качества на текста. Салман Рушди, все още кандидат за Нобел, наскоро сподели, че няма как в днешния свят да се пише така, както Джейн Остин е могла да пише – в изолация от социални и исторически процеси. Ако се замисли човек, едва ли и Джейн Остин днес се чете неполитически. В този смисъл и да не е чисто политически този избор, със сигурност попада на една узряла почва. От билото на Швеция се вижда доста ясно как европейският проект изживява поредната си драматична фаза. Източна Европа, вече част от обединена Европа, крета под тежестта на психологическите си травми, които така и не преработи за 20 години. Херта Мюлер така и си остана неизвестна в Европа въпреки трите си номинации за Нобел от германската държава. До днес. Надявам се нейното писане– поезия на тихия ужас на травмираната душа, проза за живота ни, в която нищо не е случайно и не е заземено, напротив лъкатуши от описание в умозрителност и гротеска, от поетическо пълноводие в минималистичен натегнат слог - да докосне и разбуни както Солженицин преди няколко десетилетия. Талантливите писатели винаги намират философския камък, винаги са политични, важното е навреме да си попаднат на мястото.

Първо място в конкурс

Благодаря на журито на конкурса "Поетични звуци" Росица Петрова, Валери Рибаров, Камелия Кондова и Аделина Низамова за оказаната ми чест! Първото място задължава и вдъхновява. Развълнувана съм, защото за мен това е едно признание, че успявам да поддържам жива връзката си с България, с българския език, както и с близки по дух и перо хора, нещо изключително важно за имигранта. Ето тук е връзката към сайта с резултатите. http://www.besedkata.com/index.php?option=com_joomlaboard&Itemid=40&func=view&id=671&catid=4&limit=6&limitstart=0

А по-долу е едно от наградените стихотворения.



Товароработник



Разтоварва се, пие кафе.

Товарът не се изказва,

не се изкашля.

Той е мъж, с полудневна брада.

Вие си мислете, че нищо не мисли,

седи си на стола, зяпа

момичетата,

развлича се.

Но не. Товарът заседнал е

на гърлото на стъргалото

и той пие кафе

да го смаже

товара. Развлича му ъглите

с 24 кадъра момичета.

В очите му израз на

тъжен лисок.

Заседнал е на стола и

преглъща кафето,

преглъща го сто пъти

измисленото кафе.

Отдалечават се бавно

момичетата.

Полюшват се.

Слюнкоотделяне.

Ръцете му празни,

до трескавост.

Той е мъж и товарът

натиска адамовата му ябълка.

Но не гледайте там.

Вижте дневната му брада

как стърже полусенките.

Непоносимо е само

в онази част на мозъка,

където товарът е заседнал,

в плитчините на собствената му

сянка. Все пак е мъж

с мощен метаболизъм.

Само да се разтовари.

Ще стане от стола,

ще си измисли работа,

ще поеме нанякъде,

ще се побърка от радост.

понеделник, 12 октомври 2009 г.

Съседите по маса наострят уши

Ако си мислете, че съседът ви по маса не подслушва разговора ви, ГРЕШИТЕ!
За тези, които не разбират английски, човекът на телефона "разговаря" с мъжа на любовницата си, който току що е разбрал за тяхната афера. Разговорът загрубява и става ясно, че ще се ступат някъде. Човекът на телефона казва, че се намира в кафето и вместо себе си описва дрехи или външни белези на мъж(е), намиращи се в близост до него. Изключително смешни реакции!

<a href="http://www.cmt.com/video/" target="_blank">Tom Mabe: Eavesdropping</a>

петък, 9 октомври 2009 г.

И богатирите са били болни...



Книгата, която ще напиша, ще разказва за три болни (апчих) от грип и ангина деца и техните приключения, докато изнурената им майка доброволно заема тяхното място в детската градина, където се опитва да не протестира много срещу студеното мляко, безвкусната храна, разни кихащи и непослушни деца, филмчетата за пембяния динозавър Барни и въобще факта, че трябва да се готви пак за предучилищна. Всъщност, може и хич да не протестира.

В Тексас, пък и в цял свят, се вихри грип, свински, стрински, обикновен, пременен, делничен, неделничен, силен, стилен, светкавичен и болкоставичен... И като мълния удари и трите деца, въпреки всички круши, ябълки, грозде, малини, ягоди, праскови и целина (единият само) със сос ранч.

Родителите-стреляни зайци в детегледането, пък и лекарите, ми казват, че е нормално в първите години детето да прихване 10 инфекции на година. Ако е нормално, в нормата сме. Направо да си отдъхне човек. Така имунната система получава рано първите си плесници в живота, какви плесници, направо млатене, така че като дойде време детето да тръгне на училище, вече разполага с една закоравяла от имунитет система от микроскопични бойници и боили.

Този път се почна с гнойна ангина. Лошото на гнойната ангина е, че не отнема енергия от детето, напротив, дарява го с изострена от болно гърло и дискомфорт свръхсила и свръхзвукови гласни възможности. Освен това работи по съвместителство с колегите си от синусовата инфекциозна банка и понякога дори им дава първенствуваща роля в сътворяването на зеленоподобни тинести капчуци, неелегантно дефилиращи изпод ноздрите.

И така, след две седмици партизанска борба с червено гърло споменатата инфекция се сдоби и с грипоидно другарче (което се случвало според специалистите, а дори напоследък, каза докторката, много често преглеждат пациентчета с комбинация от грип и стреп), а то пристигна с гръм и трясък, с температура, ама от тази, дето се чудиш дали не е от свинския вариант, и кашлица, дето избива от гърдите като тенекиен барабан.

Леля доктор светкавично изписа нови антибиотици и Тамифлу. Рутинният тест за грип е ненадежден, така че лекарите имат предписания веднага да изписват антивирусни лекарства при наличие на грипни симптоми. Дали е свински или не, грипът си е грип. Това на цената на четиричасово чакане в кабинета и чакалнята отпред с по едно дете общо три дни, което прави 12 часа чакане. Питайте ме как се забавлява 23 месечно дете в стая два на два метра три часа и половина. Можеше и по-лошо да е, разбира се - да съм с три деца в стая два на два метра. Чувствах се така, все едно съм превеждала на Кадафи в ООНто. Само дето никой не ми даде свободен ден след това.

Тегля чертата в тефтера накрая: 2 дни на градина - 2 седмици ангина, 1 ден на градина - 2 седмици грип. Детските градини не са за родители със слаби нерви. Иначе предпочитам ангината пред грипа. Ангината спи нощем. Грипът държи родителя буден цяла нощ с термометър и бутилки с лекарства в ръка. Вече съм се специализирала - тактилно определям температурата при статистическа грешка 0.1-2 градуса, като прилеп прихващам посоката на най-фините движения на кашлицата нагоре към гърлото, надолу към дробовете. Ту давам лекарство за температура, ту не, ту много, ту малко, според шаманските ми интуиции. Щом тичат и се гонят, и правят бели, доволна съм. Проснат ли се на пода, настава време за интервенция.

Отгоре на всичко вали като из ведро. Развалиха ми се плановете за слънчева терапия. Въобще за последния един месец що планове се разпланираха. Не се отглеждат лесно малки динозавърчета.

П.С. А между другото, Тамифлу (антивирусното лекарство) проработи след две дози или един ден. За разлика от него добре познатите ни антибиотици душа берат. Надявам се отговорните епидемиологични служби да забележат този факт и да се притеснят.

четвъртък, 1 октомври 2009 г.

Южният Пасифик



Честит ден на поезията! Тя няма да спаси света, но може да спаси душите ни!

Поздравявам всички любители на поезията и орачите на поетичната нива с това поетично есе по повод на едно заблудено мое попадане в един от старите, обеднели райони на Сан Антонио, където в аристократичната му опърпаност открих Южния Пасифик, една бариера и латиноамериканска тайнственост, от която ме побиха тръпки.



Някакви коли минават, някакви коли.
Намаляват, бавно спират някакви коли.
Блясват светофари, лампи, фарове, очи,
но дърветата не светят, бариерата лъщи.
Но и сградите не светят, розови стени,
те не светят, те се лющят – рехави стени.
Рехави стени се шуплят в розова мъзга.
Кипрят се от сто години с кипарисова тъга.
А кипарисите буйстват черноперести пред тях.
Светят точки, запетайки, превъзбудени от страх.
Някакви коли са спрели, а пред тях и не без свян
светофар и бариера греят в залеза раздран.
Черноперести вагони от архивния катран,
от граничните архиви
бавно изпълзяват, странни
черноперести вагони –
Южният Пасифик жив е.
Южният Пасифик свети в отразена светлина.
Той нали е братовчед на ланшната слана.
Гетото мълчи, нехаят розови стени.
Залезът раздран замята сини пелени.
Южният Пасифик прави дрезгав комплимент.
Гетото мълчи, пропито с розов сантимент.