вторник, 31 март 2009 г.

Кадилак е марката на силните мъже? Субективен анализ на американския пазар на автомобили, такъв, какъвто беше и сигурно ще си остане




Колата, хотдогът/барбекюто и бирата за американеца са като ракийката и салатката за българина. Вече не се учудвам като видя компания, паркирала до някой бар, на концерт на открито, или пред къщата до колата. Хората са отворили багажника, насядали са по ръбовете на колите или в платнени столчета, пият си добрия евтин Bud Light, хапват (ако въобще хапват) сандвичи и си приказват. Мексиканците обикновено са се облегнали прави на пикапите, брадичките им лежат върху ръката, която нежно виси върху ръба на каросерията, и приказката им се точи напевно и бавно.

Автомобилът те ориентира към коя обществена класа принадлежи човек, колко бързо е спечелил парите си, към коя възрастова и субкултурна група спада, колко деца има и колко снобски гледа на живота. Има и такива, които се опитват да “мамят” системата на класов анализ. Имигрантите, например, си купуват японски коли, за да не се харчат за резервни части и монтьорски услуги, за разлика от патриотично-настроените осбственици на Форд, Дженеръл Мотърс и Крайслер. Както се знае, големите трима на пазара печелят пари от резервни части не по-малко от продажби на автомобили. Затова в Америка не се купуват американски коли, а в Европа не се купуват европейски коли. По някаква странна логика американските коли за износ са много по-добре направени от тези за домашния пазар. Едни мои познати си продадоха двата Крайслера много бързо, след като се наложи (поради дизайна, разбира се) смяна на цялата външна обвивка на автомобила заради леко ударен калник. Затова и никой не си купува Крайслер. Познавам китайци, които си изплащат къщите за една година, но се возят на Хонда Акорд и SUV. Знам други имигранти, които си купуват мерцедеси, ягуари и бмв-та. Ако обаче получават заплати под или на нивото на себестойност на автомобила, е ясно, че не могат да си позволят поддръжката му, хвърлят прах в очите и налагат йерархии. Наскоро една моя позната с мерцедес трябваше да доработва по уикендите, за да си плаща вноските. И така се случва, че тя работи в банкова институция и получава не много пари, а директорът на институцията си ходи на работа с Форд пикап. Мисля, че и двете крайности в предното изречение са малко странни. Но има и странни милионери. Лейтенантите на директорите, обаче, възстановяват реда на универсума, возейки се в Кадилак. Не знам защо, може би емблемата на Кадилак вдъхновява мъжкото либидо, но мъжете, занимаващи се с продажби, една от най-доходoносните и агресивните професии в САЩ, обичат да си купуват кадилаци.

Зависи, разбира се, и от възрастта на човека. За младите един пикап, от големите, е символ на инициация в обществото. Ставаш голямо момче/момиче. Важното е двигателят да е V8. БМВ пък е инициацията на работещите млади бели якички. Лексъс и Инфинити също, особено за средната и напреднала възраст, ако искаш да си на ниво, да не се разоряваш за една гума и си от по-мълчаливите характери, тоест демонsтриращ прословутата американска сдържаност. БМВ е за снобите (казано с най-добри чувства) с положение. Пък и БМВ знаят как да се рекламират. Зарибяват даже и студенти от бизнес училищата, като им дават коли за един ден, безплатно, за да почнат да си мечтаят.

Майките пък харесват осмоседалковите варианти – караваните на Тойота, Хонда, Дженеръл Мотърс са прекрасно скроени за детска глъч, но крайно време е да подобрят моделите с опция за автоматично търкане на тихомълком размазани хранителни остатъци.

За спортните коли дебат няма. Всички ги харесват, във всичките им видове. Моето мнение е, че спортните коли приучват на неразумно шофиране. Но пък ако си неженен и търсиш гаджета, нямаш избор – или спортна кола, или БМВ. Това важи и за мъжете в критическата. Ето, вчера пак имаше едно Порше на пътя със свален покрив и вятърът развяваше оределите къдрици на мъж в критическа възраст. Заради поршето му е простено, разбира се.

Ако пък видя Линкълн на пътя, задължително давам право на изпреварване или каквото трябва, защото на 100% шофьорът му е над 70 годишен. Пък и са направени от истинска стомана превъзходно качество. Коафираната бяла коса и масивните пръстени с камъни, гердани и брошки са задължителен атрибут. Мъжете са по-скромни и разговорливи. Един от тях наскоро ми каза на паркинга на един магазин, че спокойно мога да си разтоварвам стоката, защото той ще ме изчака, и ми посочи Линкълна до моята кола.

Най не обичам коли, шофирани от жени – никога не дават предимство или възможност за маневра.

Най-многобройни на пътя са хондите и тойотите. И старите коли.

Ако липсва Сааб в този анализ, то е защото Сааб не е много известна в южните щати. Търсете блогър от северните щати. Там са по-разумни.

Subaru Outback си остава една от най-желаните коли.

Крайслер правеше автомобили с най-модерен дизайн, като се изключи революционния дизайн на Нисан преди четири-пет години.

Най-страшното, разбира се, е колко много знам за автомобилите и автомобилната индустрия. Но явно това е област, в която знанието е попито от университетите на живота, както май Горки го беше казал. Има едно предаване по NPR, Car Talk. Двама братя се хилят и пускат лафове два часа, като междувременно звънят хора, най-вече собственици на стари автомобили, най-вече американски, и търсят мнението на братята за някакъв проблем по автомобила. Братята диагностицират за няколко секунди, защото те са изумителни авто-хирурзи, и продължават с хиленето. Накрая завършват предаването така: И не карай като брат ми. Защото, ако караш като брат му, полицаите те хващат, и ако откажеш проба за алкохол на място, те водят в полицията и ти взимат кръв. Абсолютно легално.

събота, 28 март 2009 г.

Двойна стража














/Кай Иван и Майкъл Калоян/

Ленърд Коен: There Ain't No Cure for Love


NPR e поставил на уебсайта си безплатно целия албум на Leonard Cohen до 31 март. Признавам си, за първи път слушам този 72-годишен, явно супер известен, канадски певец, писател и поет, и съм възхитена. Това е запис от лондонския му концерт през юли 2008, което е било част от турне, първо след 15-годишен хиатус. Първият му албум излиза през 1967 година с хитовете “Suzanne,” “Sisters of Mercy,” “So Long, Marianne” и “Hey, That’s No Way to Say Goodbye”. Преди да стъпи на музкалната сцена, той е вече известен поет и писател. Една от най-влиятелните фигури от движението на поетите с китари през 60-те и 70те години, той пише музика, която се променя с времето. Успешен и популярен през всяко десетилетие, та чак до 2008. Мисля, че дори сега звучи по-добре (връзката към албума е накрая на постинга), отколкото през 1994 година в този клип:


Сексапилен глас, провокативна, понякога политически изкушена, красива поезия, интелигентна, изчистена, спокойна музика, макар и с вътрешно напрежение (блус, R&B, кънтри, фолк, кабаре, инструментал, чисти женски беквокали), плачещ саксофон, чувствена китара и чувство за хумор.

Ленърд Коен казва по време на концерта: "Последният път, когато се качих на лондонска сцена, беше преди 14-15 години. Бях на 60 - едно дете с луда мечта. Оттогава съм бил на много Прозак, Паксел, Риталин, Фокалин. Изучавах в дълбочина философия и религия, но доброто настроение постоянно пречеше. Но ще ви кажа нещо, което не може да се отрече лесно. Няма лекарство за любовта."

Ето и връзката към албума по NPR:

http://www.npr.org/templates/story/story.php?storyId=102042655.

сряда, 25 март 2009 г.

Дядо Вазов и американското критическото мислене







/На снимките: Критическо мислене в науката. Ученици от 4ти и 5ти клас представят изработените от тях роботи по време на градското състезание по роботика в Сан Антонио./

Така се случи, че списание "Либерален преглед" обърна вниманието ми към темата за матурите. Там, на базата на личния ми опит и обща култура, изразих концептуално несъгласие по една от тезите на авторката на материала, свързана с критическото мислене и американските ученици. Междувременно вестник "Новинар" помести тенденциозен материал, в който питаше читателите си какво мислят за избора на "Под игото" на Иван Вазов за любим български роман след като избрахме песента на Аврамов за Евровизия и как-й-беше-името за Мис България. За Евровизия вече си казах приказката. Как се избират миски е ясно отдавна, пък и е крайно маловажно. Изборът на вазовия роман, който е част от канона на българската литература, обаче дразни много хора, особено днешните литературни среди. Срещу едно книжно тяло се рита, вика, крещи и негодува. Още по-интересно е, че и в началото на 20 век кръгът "Мисъл" и особено поетите и писателите, образовани в Европа и претворяващи (имитиращи) европейските литературни течения на български език, са ругали Вазов по същия начин, по който и тези днешни лит дейци, които са не по-малко заслепени от модните литературни течения, го правят. Днешните литератори или поне тези с по-голяма обществена видимост ги разбирам. По едно и също време с тях съм дишала прахта в Народната библиотека, кръстосвали сме университетските коридори и сме си пиели кафето в Яйцето. След 15 години активна литературна дейност, каквото и да значи това, българският читател все още не е тръгнал да ги чете, камо ли да ги носи на раменете си, а по-скоро ехидно си подсвирква и купува преводни заглавия или книги за мутренското време. От Яйцето софийските интелектуалци се преместиха в политическите партии, парламента, посолствата и медиите. Всички вестници и списания си имат щатни софийски интелектуалци, защото от литература и академична дейност не можеш да се изхраниш. Тази миграция от неплатежоспособните академични занимания към софийските медии се случи в краевековието и как точно си разделиха ограничения ресурс, не знам. Кой редактор, кой списовател, кой колумнист, кой пише добре, кой не, нещата и приятелските среди се наредиха някак си. Само че гласът им все още не се чува така, както този на д-р Кръстев от списание "Мисъл" някога или поне по начина, по който ние си въобразяваме, че е звучал - авторитарен и визионерски. Само да не беше този пусти Вазов. Но тъй като чрез тях, осъзнато или не, говори д-р Кръстев, горкият Вазов отново е на мушката на пушката. Ето това е моята малко несериозна конспиративна теория. И няма как да нападнем Яворов, Ем. Станев, или Димов от задължителната програма по литература, защото Яворов е бил наше протеже(простете, но понякога и аз говоря от името на Д-р Кръстев), а Йовков и Димов не познаваме. Вазов обаче непрекъснато ни се вре в очите с тази всенародна любов. И още му се кланят, господи!

Как ли щяха да мислят нашите интелектуалци, ако кръгът "Мисъл" не беше боготворен и издигнат в култ през 90те години на 20 век в литературните факултети и особено в СУ от новата смяна асистенти, които вече са и професори. Ако не се беше наложил пост-структуралисткият, пост-модерен мета-фуко-дерида-бахтин-бартоистки изказ на литературния и всякакъв друг анализ. И ако същите тези асистенти и вече професори не бяха написали неразбираеми книги и пособия за ученици и студенти? Което най-много ме учудва - това, че започнаха да проповядват в българската училищна църква отново на латински и гръцки. С една дума, славянските корени на думите се оказаха не особено авторитетни, оказаха се безпомощни да разкажат за книгите, които четем. Ето, и аз като възпитаничка на СУ от този период, не мога все още да се освободя от тях. Както винаги, поради липса на триене в университетското пространство, една полезна бактериална концентрация от нови за БГ (не и хронологически) теоретизации можа да се размножи до безкрай и да вкисне цялото бурканче академично кисело мляко.

Но, обратно към Вазов и всенародната любов. Малко несериозно ми звучи, че сто години вече тази любов се дължи на училищната програма по литература. Та колкото време отделяме на Вазовия "Под игото", сигурно двойно повече се отделя на Илиадата например, или Толстой, или Дон Кихот. Отгоре на всичко и Димов присъства в тази класация на Голямото четене, и Талев. Едно е ясно. Врагът на съвременната бг литература, според критиците на Вазов, не е лошото съвременно писане, липсата на интересни и съвременни сюжети, както и липсата на добри редактори и авторска скромност. Колкото и да е автоматизиран изборът на Вазов за любим бг писател, също толкова автоматизирана е агресията към него от страна на лит творците. Вазов ще се радва на всенародна любов, било то и по навик, докато не се появят също толкова добри (защото Вазов е добър писател!) алтернативи и то със съвременни сюжети и внушения. И докато цел на нашето литературно образование не е митологизиране на личността на автора,а самите книги, стила на писане и идеите в тях. И въобще, култът към личността на един автор е далеч по-важно днес в българската среда, отколкото това, което пише и доколко качествено го пише, и какво мисли по повод нещо си. Докато Михаил Неделчев, например, в своите радио предавания кани само прдставители на своята клика и отделя половината от времето в засилване личностния култ към автора чрез обширна и скучна биографична справка, 15 минути слушаме какво други хора мислят за това колко е велик авторът, и само 10 минути микрофонът е в ръцете на обекта на славословието, дотогава си оставам твърдо убедена, че и сега се създават автори-митологеми. Представяте ли си музикално предаване, в което един час се говори по биографията на композитора и 10 минути оттук оттам се пуска по някое парче или му се дава право на коментар. Вазовият избор за мен е симптом, не е проблем.

Ето, че си дойдох на думата за матурите и критическото мислене, предмет на моя спор с авторка на "Либерален преглед". Матурите са демократичен инструмент за оценяне на нивото на знания на учениците. Но те могат и да затлачат учебния процес. Пример е тексаската матура, чийто формат непрекъснато се променя от тексаското законодателство. Заложената цел в образователните програми на американските училища от 80те години насам е развиване на критическо мислене и лидерски умения, които да помогнат на ученика да води продуктивен, успешен живот. Критическото мислене, обаче, след като 30 години е било приоритет в американските учебни програми не е умение, което може да се преподава, въпреки че точно това се опитваха да правят учителите. В крайна сметка, оказа се, че учениците не са започнали да мислят по-критически, а във факултетите по научни дисциплини местните американци са едно нищожно малцинство. В хуманитарните науки, пък, критическото мислене не е помогнало по никакъв начин да се извоюва обществен престиж за дисциплините. Това, което се усвоява къде добре, къде не, според възможностите на ученика, са метакогнитивни концепции за подход към дадена задача. Това означава, казано с прост език по тексаски, че се научават да хвърлят ласото, но често го няма коня, а и да го има, пропускат. Проверявайки хиляди матури на 13-годишни ученици, се натъкнах на следния феномен: матурата не се интересува от изучавания материал по литература (затова няма и канон, залегнал в учебните програми, но има ограничения, свързани с културата на политическа коректност в мултиетническа държава). Дава се случайни текстове от известни и неизвестни автори (което не носи публична известност за автора, между другото) и се задават въпроси по структурата и главната идея на текста, както и гледната точка на автора или главния герой. Детето трябва да се придържа строго към отговора на въпроса. Тези, които не могат да проумеят въпроса, не положат усилие да отговорят или защитят тезата с необходимите текстуални доказателства получават наказателни точки. На проверяващите се дава ориентация за допустими отговори. Но наказани са и тези, които мислят по-творчески, по-философски и по-иначе. И в крайна сметка се отглежда население, което, когато спори, спори така: "Знам, че всеки си има гледна точка, но все пак ....." Дотам се е стигнало, че висок медиен рейтинг имат основно медии с крайни позиции. Защо хората искат да чуят позиция в подкрепа на своята, вместо да преминат някъде към средата? Ами нали това е едно към едно признак на некритическо мислене. Защото критическото мислене е свързано с референти, тоест средата, обектите, спрямо които то се прилага, както и с практика, тоест упражнения. Оказа се, че тексаските учители са принудени да отделят все повече време на стратегиите за успешно полагане на теста, от което зависи класацията на училището и кариерата им, отколкото на преподаването на знания, на богатство от литературни, да речем, образци, спрямо които да се развива това прословуто критическо мислене. А те могат да си позволят да окастрят обема и времето, отделено на конкретния учебен материал, защото целта на образованието не е голяма обща култура и заучаване на максимално количество материал, а на тип мислене. И похвално е, че ги учат да търсят различни гледни точки към даден проблем, и това се вижда в постиженията на американските медии, но американците имат едно предимство пред българите: те са желана дестинация за много умни хора. Прогресът се движи от предприемчивите и от имигрантите, а в сферите на прогреса те са вече мнозинство в Америка. Не случайно българчета с българско образование изключително лесно се аклиматизират в американската училищна система. Те са свикнали да получават и обработват невероятен обем информация, която в американски условия пък им помага да усвоят за кратко време същите тези метакогнитивни конструкти, които залягат в основата на критичексото мислене.

Дори си мисля, че точно от Дядо Вазов трябва да се тръгне, ако ще подходим към учебния материал от гледна тпчка на развитие на критическо мислене. В такъв хипотетичен урок, обаче дядо Вазов има нужда от компания на други автори, преди неговото време, по време и след (без словесните мета-попари обаче). Подходът не е непознат в България. А тия крясъци по негов адрес много ми приличат на приказката "стани, та да седна аз".

вторник, 24 март 2009 г.

Зеленото движение в окото на торнадото




Идеализмът на 21 век започва да придобива очертания. Те са зелени, сини, не миришат, естествено-разграждащи се, нямат алергени, фтеноли, хидрогенирани масла, вредни химикали, изкуствени торове, хормони, въглища, а скоро и нефт. Някъде след официалната смърт на хипарското движение и забравената спестовност на военното поколение на 40те и 50те години на 20 век, идеализмът мутира. Затвори се в малки квартални кооперативи и магазинчета за органична храна и продукти, редакции на алтернативни издания, поетични сламове и дзен будизъм, кафенета с изтърбушени дивани и омайващи миризливи свещи, наргилета и арабски кючеци. Междувременно премина вълната на екогласност, еко-терористи и либерални празноглаголящи университети. Колкото и празноглаголящи да бяха, обаче, оставиха въглените на хуманистичните движения в главите на студентите.
Тези въглени се поддържат от дребния бизнес и маргиналните артистични среди вече над 20 години.
През 1980 година собствениците на две магазинчета за натурални продукти в Остин, Тексас, прилагат бизнес модела на супермаркета към своята визия за устойчиво развитие, чиста природа, човешко щастие и органична храна, и основават Whole Foods. Почти тридесет години по-късно, Джон Маки, един от собствениците и директор на компанията, води и изгуби изнурителна три-годишна битка с Федералната търговска комисия относно сделката му за поглъщане на Wild Oats Inc. и сега е принуден да разпродава наскоро придобитите активи. От маргинална бакалия за трийсетина години, Whole Foods се превърна в едър луксозен бизнес с 54 000 служители, 9 дистрибуторски центрове и 270 магазина в Америка и Англия, огромната част от които са карантиите на агресивно погълнати дребни и средни конкуренти,.
Seventh Generation, Inc., производителят на скъпи органични памперси, перални и почистващи препарати е основан преди 20 години от Джеф Холендер, президент и Главен Вдъхновен Протагонист, според собствения му блог, заинтересуван от развитието на социално и природо-отговорни общества.
И Холендер, и Маки поддържат блогове, рекламират визията на бизнеса си с не по-малко хъс, отколкото прагматичния предмет на дейност, вярват в бъдещето на социално-отговорния бизнес, основават фондации или работят с утвърдени институции в областта на устойчивото развитие, човешки права и околна среда.
Един от основателите на Ebay, Джеф Скол, основава фондация Скол, чиято цел е да подпомага, вдъхновява и организира контактите в областта на социално-отговорното предприемачество. От 25 до 27 март в бизнес факултета на Оксфордския университет ще се проведе тяхната годишна конференция, наречена "Давос на социално-отговорното предприемачество” според Обзървър. Заседанията ще се предават на живо по интернет.
Това не са изолирани имена и споменатите фирми не са случайни фирми. Голяма част от тях са успешни, заченати и работещи в лоното на еко-технологиите и еко-философията, но най-важното е, че бизнес-моделът им включва социални мрежи, доза идеализъм и социална етика, която до голяма степен предопределя успеха им. Снобарският Уолстрийт роди своето хуманно дете. То може и да имитира монополистките практики на баща си, но в същността си твори добро. Ако не беше Whole Foods и тяхната агресивна гаргантюелска политика на поглъщане на конкурентите, едва ли движението за органична храна щеше да придобие настоящите си размери. Защото тази верига от магазини успя да направи хранителния бизнес социално-отговорен, тоест екологично чист, зеленото движение елитно, за разлика от кварталните органични бакалии, както и да даде тласък на цяла една индустрия, да мотивира част от американския агробизнес да се отбие от федералните субсидии и да започне да произвежда екологично чисти продукти. Да не говорим, че кара хората да се чувстват специални и вдъхновени всеки път когато пристъпят в магазините им. Цветовете, дизайна, посланията, които висят по стените, самите екслузивни продукти и обслужването внушават убеждението, че ти заслужаваш цялото това внимание, усилието на персонала да намери най-чистия и здравословен продукт лично за теб. Днес ми изглежда невероятно, но преди две години успявах да намеря органични млечни и месни продукти единствено в трите магазина на Whole Foods и Сентрал Маркет в Остин, който има милион и половина жители. Сентрал Маркет е собственост на една от най-големите хранителни вериги на американския югоизапад HEB и допреди две години HEB не считаше за нужно да снабдява многобройните си супермаркети с органична храна, каквато и да е тя. Две години по-късно HEB има цели секции с органични храни. Зеленото движение е закачило леко дори и прословутия Walmart с ужасните му бизнес практики и франчайзи с еко-антитезата Макдоналдс.

Зеленото пристигна в мейнстрийм Америка и променя отвътре и все по-интензивно американския бизнес въпреки бушисткия натиск до 2008 година. То е като слънце, което е огряло всички възможни полета на дейност. Не по-малко важно от топенето на айсбергите е персоналната екология и етична отговорност на отделния човек. Работата по разработването на евтини слънчеви панели и органично животновъдство, например, върви успоредно с тази по елиминиране на отровни индустрии. Една от най-популярните идеи е да се елиминират въглищата и нефта като източник на гориво. Джеймс Хансен, учен към НАСА, който през 1988 спомогна да се въведе в публичния дискурс понятието глобално затопляне, е написал програма от пет точки за справяне с глобалното затопляне, две които се занимават с електрическа енергия. Агенцията за опазване на околната среда има няколко инициативи, които от години спестяват вредни емисии в атмосферата. Една от тях позволява на бизнесите да купуват за енергийните си нужди електричество, произведено от метан. Whole Foods, например, покрива 100% от своите енергийни нужди с биогориво. Дори и мастодонти на Уолстрийт въвеждат зелени технологии. Небостъргачът на Кредит Суис в Ню Йорк се охлажда с лед. Инвестицията от 3 милиона долара спестява един милион долара разходи за електричество на година. Всички американски електрически компании предлагат зелено биогориво (произведено от вятър, слънце или метан), което е по-скъпо от традиционно произведената енергия. В това отношение американският бизнес е изпреварил индивидуалните хазяйства и масово се включва в тези програми, осигурявайки си енергия, в някои случаи като Dell и Whole Foods, за 100 % от нуждите си.
След напъна за зелени коли в момента започва кампания за зелени къщи на национално и щатски нива, и то с инициативи, поддържани от професионалните обединения на архитекти и инженери. Участниците в зелената вълна не са просто надъхани активисти. Всеки е вече участник малко или много. Когато се нанесохме в новопостроената ни къща през 2007 година, се обадих на градската телефонна линия и си поръчах финансираната от общината зелена пластмасова кутия за рециклиране. На моята улица почти нямаше ентусиасти да рециклират, но примерът е заразно нещо. След една година дори и най-незаинтересуваното семейство започна да изнася кутия с рециклирани отпадъци всеки вторник сутрин. Общината, в която живея, е премахнала изискването да се изхвърлят отпадъците разделно, за да стимулира участие в програмата. Сега рекламирам зеленчуковата си градинка. Отглеждането на зеленчуци се оказва по-голяма летва за прескачане. По-популярни са петъчните пазари с местна стока. Медиите вече са се включили в новата страст по мини-зеленчукопроизводство. Предстои да се развие и зеленото химическо чистене, което вече съществува, но засега е твърде скъпо за редовия американски джоб. Дали става дума за слънчеви батерии или химическо чистене, ако бъде икономическо изгодно за бизнеса и обикновения човек, еко-движението има шанс. Зеленото е вече престижно, паричните и интелигентските елити са влюбени в него. Започва ефекта на торнадото, според маркетинг теорията на Джефри Мур. Това е фазата в развитието на един продукт или парадигмa, в която пазарът на новата технология или продукт се развива бурно в геометрична прогресия и нови категории продукти никнат като гъби. Това е периода, в който най-много важи мантрата на хай-тек бума: Изобретявай или умри! И все пак, за първи път става дума и за етика, схоластика и колективност. И май най-важното послание на зеленото движение си остава девиза на мускетарите: един за всички, всички за един.

четвъртък, 19 март 2009 г.

Уеб 2.0: твърде много приказки, твърде малко пари



Интерактивните прояви на фестивала SXSW имат една изключително благородна мисия, а именно да социализат над 9000 социално-стеснителни типове, които се занимават със социални медии.

Пешеходните артерии в сградата, където се провеждат лекциите и презентациите, според очевидци, били задръстени с вървящи и общуващи си хора, общуващи, разбира се по iPhone, Facebook и Twitter, с цялата си социална мрежа, и вървейки, тоест извършващи браунови движения. Чу се и за бунтове поради проблеми с пренатоварени от смарт-телефони интернет и телефонни връзки (осигурявани от AT&T), както и поради липсата на достатъчно жени за общуване, е-бунтове по туитър, разбира се. Някои мрънкаха за това, че бързо се изкупувала вегетарианската храна в сградата на фестивала, което ги обричало на тежък глад, този път в най-скучния, физически смисъл на думата.

Над 200 дискусии се проведоха за пет дни, повечето от които с практическа насоченост от типа “как да си направим онлайн група” и “как да ползваме фейсбук”. Е, имаше и концептуални разговори, лекции и интервюта с успели, тоест известни, “дигирати” и блогъри за техните бизнес модели, даже и да нямат такива. Имаше доста презентации на нов софтуер и приложения за мобилни телефони, особено iPhone. В резултат на времето, което прекарах на туитър, блогове, сайтове, вестници и радио страници с интервюта (подкастове), добих усещането, че сега е март 2000 година, и ми се привидя сякаш гребена на дотком вълната, но доста по-опоскана. Както и при независимото кино на мамбълкор движението, което тази година получи мощно рекламно жужене на фестивала, техно-арт-социална-медия бедняшки шик е новината на тазгодишния SXSW, напълно в духа на времето.

До есента на 2000 година дотком ентусиастите революционизираха бита и битието ни с помощта на огромни количества пари. Имаше си формула на успеха и най-важното беше да създадеш някаква техническа интернет/мобифон услуга или софтуер, подпомоган от изобилни капитали срещу сносен бизнес план, да предизвикаш интереса на медиите и да капитализираш идеята на борсата. Вестниците бяха пълни с истории за млади пенсионери, които на 30 си яхаха яхтите и водеха лежерен, лазурен живот. Март 2009, Лос Анджелис Таймс разказва за основателките на Instructables, чиито фестивален бюджет е под 1000 долара. Това означава ранен самолетен полет, автобус, вместо кола под наем, леко пренаселена хотелска стая. Не се налага да плащат фестивална такса, тъй като са номинирани за конкурса. Други основатели на фирми от ерата на Уеб 2.0 гордо разказват как са напуснали добре платени работи, за да започнат свой интернет бизнес и как преживяват с минимален доход, но с истинска страст за бъдеща печалба. Брррр.

За съжаление, технофилите на Уеб 2.0 все още не са намерили пътя към Елдорадо. Тази година монетизирането на социалната медия се отлага. Тwitter търси ново финансиране, Facebook работи на загуба, You Tube отчита огромни загуби, но е толкова популярен, че Гугъл не може да го спре и в момента тества бизнес модела с интернет реклами. Всички останали, общо взето, работят за без пари, предлагат приложения, които са безплатни, и обсъждат пагубното рзстояние от нула до една стотинка. Хората все още не искат да плащат за всички тези изобретения, защото и без това ги получават безплатно. И в това безпаричие и неясен все още бизнес модел, трафикът към сайта като мерило за печелившо начинание става все по-безсмислен.

Трафикът, разбира се, беше обменната монета на дотком поколението, и по навик се е пренесло и в ерата на Уеб 2.0. Трафикът e безсмислен без рационален бизнес модел. Затова големият шум, който се вдига около битката между Facebook и Тwitter, е също безсмислен. Следващото поколение приложения ще организират и отсяват огромния информационен материал според потребителя. Информацията, която един модерен човек получава чрез всичките тези прояви на социалната медия, е масивна по обем и се дублира. Откакто съм във Фейсбук, отказвам да ползвам алтернативите hi5, reunion и т.н. поради липса на време и интерес. Единствено руската Одноклассники е по-добра, но пък е на руски за рускоезичен пазар.

Бъдещето принадлежи на агрегиращите приложения. Гугъл, разбира се, ще сложи ръка на най-добрите и на тези, които му носят най-големите масиви от лична информация, тъй като Гугъл е в бизнеса на акумулиране на лична информация за рекламни цели. Олимпиецът засега обаче за мен е Mint – сайт, който обединява в едно всичките ми банкови сметки и кредитни карти, анализира и изготвя личния ми бюджет и дава препоръки за по-добри, конкурентни оферти за кредитни карти. Макар че всеки ден научавам за ново приложение. Ето, току що получих покана за конференция чрез eventbrite.

Ако не можеш да намериш пари, можеш да намериш ново приложение за продукта си. Все повече големи фирми, оказва се, рекламират на фестивали като SXSW и се възползват от каналите на социалните медии. Всякакви блогове и приложения, включително туитър канали, които подпомагат маркетинга, продажбите, техническата поддръжка, обслужване и връзки с обществеността на вече съществуващо реално печелившо предприятие, също се справят добре. Пионерът е Dell, но вестниците и радиата вече се включват в тази нова екосистема.

Сред звездите на SXSW беше и Реoplebrowsr, чийто интерфейс дава линкове към Facebook, Flickr, Тwitter, Identica, Gmail, Digg и FriendFeed. BrightKite и Foursquare дават идеи за клубове и барове, залагайки на по-игрови подход. Тwitter с публичните си телеграфни съобщения и специализрани тематични канали, Scribblelive, приложението за водене и споделяне на записки, и Meebo, чат услуга в реално време, превръщат една лекция в кооперативно интерактивно мероприятие. Рepsicozeitgeist се опитва да класифицира каналите в Тwitter. Scribd е нова платформа за публикуване и разпространение на книги и документи. На тази страница http://sxsw.com/interactive/web_awards/finalists се намират финалистите на уеб наградите на фестивала – те са много и повечето са доста интересни.

понеделник, 16 март 2009 г.

Чаша горчиво какао. Манифест.




Спомняте ли си лозунговото време на 90те в България? Адреналинът, големите дебати, вярата във вълшебните думички, радостта от новото, бялата дъска, върху която можехме да пишем според способностите и мечтите си, отприщената енергия?

Въпреки немотията, въпреки хаоса, злите демони на политическата върхушка, вътрешната цензура, низките страсти, биячите, разрухата…

Американците биха направили злато от този материал. Трансформиращото изкуство се храни с леш и боклук, с болка и депресии, с недоимък и мечти. Това призрачно време си остана призрак. Не се намери писател, кинаджия или музикант да го затвори в мрежите на изкуството си, да го назове някак си, да го покаже, но така че да се почне революция. Перспективата се превърна в умряла работа. Листата на новото време повяхнаха.

Енергията на един колектив е нетрайно и крехко съединение като въглеродната киселина, която се разпада на въглероден двуокис и вода. Оттича се в епруветката на умозрителност и мафиотско-криминални сюжети, а отделеният отровен газ витае в атмосферата, където дави оцелелите и замъглява гледеца им.

И като няма накъде да гледаш, пускаш въображението си да търси пътя сред задимените стърнища на живота, колективния. Често въображението си е отишло и те застрелват като уморен кон. Защото на този етап, България е постапокалиптична градина, където се разхождат зомбита и канибали. Те си говорят ту умозрително, ту просташки, и от време на време замезват един с друг.

И в този затвор свободата се начева с мечтаене. Трябва да поникнат крила. Да ги отгледаме. На крилатите принадлежи бъдещето. Шоковата терапия убива. Какъв ти тук шок? Трябва шоколад, но черен. От горчивите, с 90% съдържание на какао. Природата е написала сюжетите. Плодът на какаото съдържа изключително горчиви семена, хитроумно обгърнати със сладък клей под 3-сантиметрова твърда обвивка. Маймуната в бразилската джунгла откъсва плода от дървото, разцепва твърдата, дебела кора, захапва клеената сладост и изплюва горчивите семена. От които пониква нов живот. Трябва шоколад. Шоколадена научна фантастика с апокалиптични сюжети. Бих препоръчала американски такива, но няма да го направя. Предлагам българските момичета и момчета да спрат да се друсат с преводни лекарства. Нека да останат на командно дишане с български кислород. Тази древна (извинете) земя –кръстопът на хранителни и наркоканали, на мирни главички, хитри пълководци, братска кръвнина, болезнена честност, семплост, мнителни всезнайковци и брутални гости гъгне и тътне. Огледайте се. Всичко е толкова просто и ясно, само дето липсват простите изречения и ясните метафори. Идеализмът е отново на мода и си търси изразните средства. Пратете канибалите и зомбитата в отпуска, може и на Слънчев Бряг, даже и да са ви роднини, даже и вашето алтер-его. Проветрете си къщите! Измислете новия си живот. Старият не струва. Пък и няма какво да се губи откакто автомобилите спят по тротоарите, залъгалката е играчка за възрастни, а храната е овкусена химия.

събота, 14 март 2009 г.

"Дзифт" в Остин, Тексас

Петък, 13 март, в Остин, столицата на Тексас, се откри фестивалът South by Southwest (SXSW), в който участва българският филм "Дзифт".

Живяла съм в Остин, либералния оазис на Тексас, седем години и страшно го обичам. От лежерно-шик, студентски град, през последното десетилетие се превърна в лежерно-шик, хай-тек, студентски, поскъпващ град. Едно от предпочитаните места за живот, ако целта ти е град, който предлага лайфстайл. Едно от най-трудните неща е да напуснеш Остин. Познавам много хора, които непрекъснато се връщат в Остин. Има нещо магично във въздуха му, в зеленината, кафенетата, независимата артистичната атмосфера. За разлика от Далас и Хюстън, богатата класа в Остин почти не се забелязва, макар че градът става все по-богат и все по-лъскав. Най-характерното е, че като хипи на мост, се опитва да не види бляскавия си център и бързо-разрастващата се градска среда и луксозни покрайности.

SXSW се провежда всеки март и е най-голямото събитие. Градът е свързан с имената на режисьори като Тарантино, Родригез, Линклейтър. Сам си е лепнал етикета "музикалната столица на света". Фестивалът е основно музикален. Стотици банди от цял свят прелитат в Остин. Идват с надеждата да направят контакти и да срещнат продуцент, който ще ги изстреля в орбитата на многото пари. Втората хипостаза на фестивала е програмата на интерактивните или дигиталните медии. Предвид хай-тек славата на Остин, който е инкубатор на много иновативни фирми от този сектор, тази програма е също доста престижна. Филмовата програма е пълна с независими продукции, включително нискобюджетни, които са по-заострени и провокативни от тези на Сънданс, но винаги има и по няколко мейнстрийм филма. Идват много продуценти и дистрибутори, търсещи новия Тарантино или Родригез, новия по-изчанчен хит, включително и документални ленти. Тук, разбира се, настроението е, повтарям, спокойно и лежерно, всеки обича всекиго, така че този фестивал е идеално място за независимите филми да се сдобият с нова публика и известност, далече от критичнонастроените акули на мегаполисите. И последно, лозунгът на града е Keep Austin Weird - Запазете Остин изчанчен, фриказоиден, странен. Сигурна съм, че екипът на "Дзифт" ше си донесе в България рекламни фланелки с горенаписаното мото.

"Дзифт" присъства в програмата на среднощните филми, тоест жанрови, обикновено хорър филми, излъчвани в полунощ. Доколкото виждам, хората, които са се заели с рекламата и продажбата му, са го класифицирали като потенциално култов филм и търсят съответната публика, за да вдигне продажбите му. Не присъства в основната програма на дългометражните ленти, в тази на обещаващите нови режисьорски гласове, пропуснат е и в конкурсната програма. Има две прожекции, плюс една предварителна. Зад него стои мощната компания за независими филми IFC, и е включен в тяхната нова инициатива да се предлагат през следващите 90 дни по кабелната телевизия пет от фестивалните им филми срещу пет до седем долара. За "Дзифт" не се говори като един от обещаващите филми, няма реклама, освен не особено атрактивно изречение - блърб и едно интервю на Явор Гърдев в един много хубав блог, информиращ за фестивала. http://blog.spout.com/2009/03/09/zift-sxsw-preview. В това интервю обаче Явор Гърдев се е изхвърлил (симптом на ниско самочувствие), а това малко е поучудуло интервюиращата го американка. Тези интервюта имат за цел да привлекат аудитория към филма, да дадат възможност на режисьора по човешки и спокойно да представи труда си, да разкаже интересна случка, да покаже ентусиазъм за фестивала и града, да покани зрителите и да им каже колко е интересен филма и как е станал въпреки тези и тези трудности. Явор Гърдев се е изхвърлил, както е прието да се изхвърляш в България с излишно интелектуалничене и несъществуващи новини. Американската публика има остри сетива за новото, оригиналното като техника, послания и текст. Явно, "Дзифт" има един проблем и той е, че не е оригинален. Представен е като соцарт нео-ноар, тоест фюжън, какъвто в момента е на мода в Щатите, още повече на SXSW, където миналата година Родригез и Тарантино обясняваха с часове как са гледали кои филми и откъде са копнали за техните си. Ако беше впечатлил Бери Дженкинс (неговият "Лекарство против меланхолия" е един от хитовете тази година), например, щяхме да знаем, въпреки че именно Дженкинс е спомогнал на "Дзифт" да бъде поет от IFC. Не съм гледала филма и не искам да се изказвам относно качествата му, дали е добър или не. Но съм свидетел на мощната рекламна кампания, която го изтика в България пред всичко и всички. Облъчена от посланията на същата тази кампания, с любопитство изгледах киповете в youtube. Сравнявайки това, което видях с големите съвременни руски и полски ноар и хорър филми (като например руския "Среднощна стража"), "Дзифт" не ме зашемети нито с кинематографията си, нито с диалога си и историите. Бих казала, че този филм трудно ще пробие на запад, въпреки многобройните си фестивални участия, и това е за съжаление прагматичната истина зад лъжливите реклами. Излъчва се в програмите за жанрови филми по късни доби, когато започват купоните и най-добрите музикални шоута (в Остин това е в клуба Stubb's). Само най-запалените почитатели на хоръра ще отидат да го видят, въпреки че е представен като българската номинация за оскарите. Не е спечелил награда по западните кинофестивали, нито пък критически и блогърски интерес. Без реклама един независим филм трудно успява по принцип, трудно си намира разпространител, и ми е странно как създателите му успяха да организират най-шумната и агресивна маркетинг кампания в България, но не и на запад, не и на фестивалите, където мненията на блогърите и критиците, заедно с таланта на създателите, изпращат филма в звездна орбита или го сриват в земята. С интерес очаквам мненията на блогърите в Остин. Има време.

понеделник, 9 март 2009 г.

Уорън Бъфет: Ще се оправим (I част)


Уорън Бъфет, Оракулът на Омаха, любимият милиардер на Америка, беше цитиран във всички медии с изказването си, че Америка вече лети към пропастта с главата надолу, че безработицата ще се увеличи и ще последва инфлация.
Бъфет пише много хубаво. Неговите писма до акционерите на компанията му Бъркшиър се четат като профетическа есеистична литература. Има закачливо перо. В последното си писмо до акционерите пише следното: "С Тони се почувствахме като комари на нудистки плаж. Навсякъде бъка от сочни обекти." Като комари-инвеститори в акции, разбира се. Той е моралният стожер на милиардерите, Лев Толстой на привилегированите. Има пълно доверие в американския бизнес, вярва в дълбоките кешови резерви, осигуряващи независимостта на компаниите му, проповядва умереност, предпазливост, правителствена намеса в тежки рецесии. Инвеститор е за него професия като всяка друга, макар че предпочита да е шеф на Дженерал Електрик или разносвач на вестници, особено последното, защото може да прави каквото си иска когато си поиска. Не обича бляскавия хай-лайф, не одобрява практиката милиарди да се наследяват, обича да се изказва, като Тед Търнър по едно друго време, по въпроси на икономиката и икономическата политика. Едно негово изречение да жужне в журналистическо ухо, и Бъфет е вече на страниците на вестниците. Една добра негова прогноза има заряда да дръпне акциите на споменатото предприятие нагоре. Има невероятна памет за числа и данни, обяснява бизнеса с феномени на психологията - на консуматорите и на инвеститорите. По един простичък начин обяснява сегашното положение с факта, че за и.д.-тата гроздето никога не е твърде високо и твърде кисело, ако колегата се стреми да го има. Когато изпълнителният директор в една компания чуе, че конкуренцията прави нещо, и той иска да се хване на същото хоро, без оглед на бизнес модел и конкретните възможности на компанията. "Ако Кока Кола купи нещо, Пепси вече мисли за същото на същата сцена. На всеки изпълнителен директор му е близка тази 'всички други деца го правят' философия". В по-добрите времена, разбира се, тази особеност на бизнес елита се наричаше "характер А", като буквата А след характер означаваше агресивност, лидерство, богатство, успех, първенство, безкомпромисен нагон за пари и власт, и се считаше за нещо много хубаво. За Бъфет обаче няма святи класи и елити. Ако човек не знае, че това е вторият най-богат човек на света за 2009 година, според Форбс, ще си помисли, че може би е професор по икономика. Вярва в благините на менторството и 15 пъти на година се среща на живо със студенти. Въпреки своите 37 милиарда долара, той е скромен, говори разумно, живее в къща, която е закупил през 1958 година. През 2006 година дари 37.4 милиарда от парите си на пет фондации, 31 милиарда от които бяха за фондацията на приятеля му Бил Гейтс. Бъфет говори бързо, малко хаотично, ползва разговорен жаргон, мисълта му тече стакато, често се позовава и/или критикува теоретични конструкти, добре познати от учебниците по икономика и теория на медиите. Той например вярва в ликвидност, в диверсифициране на инвестициите, във въртенето на парите чрез производство. Купува текстилното предприятие Бъркшиър Хатауей през 1965 година и го превръща в супер успешен холдинг с инвестиции в застрахователния, хранителния, банковия, енергийния бизнес. Известен е, а понякога и критикуван, че, веднъж закупил ценни книжа в дадена компания, не продава с десетилетия. Инвестирал е в Кока Кола, Уелс Фарго, Американ Експрес, Гайко, Деъри Куин и др. Когато купува ценни книжа, се води от максимата: бъди алчен, когато всички са уплашени, и предпазлив, когато всички са алчни. Въпреки всичко, миналат година изгуби 25 милиарда долара поради обезценяване на ценните кножа. На девети март Бъфет отговори на въпроси на журналистите и зрителите на CNBC в продължение на три часа. По време на разговора успя да вмъкне реклама на застрахователния си и банков бизнес като Гайко и Уелс Фарго, което им вдигна акциите на следващия ден. Посланията му бяха насочени както към Америка като цяло, така и към правителството. Бъфет призова към единение на нацията и подкрепа за Обама, но също така критикува правителството за това, че посланията му са неясни. Неясни за големия бизнес явно. Изключително изгодните вложения, които Бъфет направи в Голдман Сакс и Дженерал Електрик през септември 2008 зависят до голяма степен от успеха на възстановителните операции на правителството. Като практичен бизнесмен и едър инвеститор в газови и нефтени предприятия, обаче, Уорън Бъфет се обяви против така наречената cap and trade данъчна програма, с която се въвеждат ограничения на емисиите на въглероден двуокис в атмосферата. Дори ги нарече регресивен данък, който бизнесите ще прехвърлят на клиентите си. Липса на идеализъм и прогресивно мислене, но пък доста реалистичен репортаж от бъдещето. В крайна сметка така мислят богатите, а това, което става на световната сцена, макар и намагнетизирано от масите, си остава вечната борба между старите и новите печалбарски модели на бизнеса, стари и нови политически приоритети. И как богатите разчитат случките и посланията, и говорят за тях донякъде дава ориентация поне за силите на противоборство и единение. Бъфет се е оказвал прав в повечето случаи и особено в дългосрочен план. Затова си струва да го чуем. Връзка към записа на http://www.cnbc.com/id/29595993. Ето в превод някои по-интересни мисли:

____________________________________________
/Преводът е направен по транскрибиран текст поместен на следния адрес: http://dealbreaker.com/2009/03/post-90.php. Текстът е редактиран за яснота и краткост. Това, което е пропуснато, не променя духа на казаното или гледната точка./



УОРЪН БЪФЕТ:


Това, което се случва в света на финансите, много бързо превзема реалния свят. Не само , че икономиката е забавила темпо изключително много, но и хората промениха поведението си както никога досега. Това, което се случи, е най-лошият сценарий. За първи път виждам потребителите, или общо американците, толкова уплашени. Човек може да се уплаши за пет минути, но за да възвърне доверие му трябва доста по-дълго време. И за това колко бързо ще се възвърне доверието, огромна роля ще изиграе правителството. И ако си объркан и уплашен, не можеш да преодолееш уплахата додето не престанеш да си объркан. Посланието трябва да е много, много ясно и просто относно това какво смята да направи правителството. И мисля, въпреки че е характерно по принцип за политическия процес, че посланията са малко неясни, и американската общественост не знае какво става, и реакцията й в резултат на това е да се отдръпне напълно.

Първоначално сгрешихме тъй като вярвахме, че ... и всеки вярваше, аз вярвах, правителството, ипотечните кредитори, заемателите, медиите, всички мислеха, че цените на имотите ще се отидат само и единствено нагоре или поне, че няма как да паднат значително. И веднъж приели това за абсолютна истина, вече нямаше значение колко си дал назаем за къщата, понеже, ако клиентът не може да плати, къщата ще се продаде на печалба и без това, или поне не би изгубил много пари. И така се получи, че натрупахме ипотечен дълг от 11 трилиона долара на базата на тази теория, че клиентът и неговият доход не са от значение, тъй като цената на къщата може само да расте. И когато нещата се срутиха и къщите, които като цяло биха стрували 22 трилиона, сега струват може би с 4-5 трилиона по-малко, а това означава а)това е ужасно висока сума, с която е намаляла цената на собствеността. Къщата е най-голямото вложение за повечето хора. И б)всички тези инструменти, които се появиха около имотите, които хората не разбраха твърде добре, започнаха да се сриват и този процес хвърли светлина върху други неща. Все едно, нали, едно дете да каже: "Царят няма дрехи". И след това веднага да каже: "Отгоре на всичко, царят няма дори и бельо". Това, коети имам предвид, е че различни пластове ... те са взаимообвързани. Когато хората се уплашат, променят навиците си. Всичко това ще приключи, но ... колко бързо ще стигнем до края зависи в огромна степен не само от политиката на правителството, а и от това колко добре е разяснена тя на хората.

Икономиката не може да се задвижи със стотинки. Това просто не може да стане. Хората започнаха да пестят. Години наред им казвахме да пестят, и ето сега те пестят, но това е нож с две остриета. Ето, имаме този велика икономически механизъм, какъвто няма никъде другаде по света, и той почва да се дави малко, и ние казваме: "Е, може би трябва да забавим малко и да видим какво ще стане". И той почва да се дави още повече. И това, което ние не разбираме, е че има триене. Колкото по-бавно се движи този механизъм, толкова повече се дави. Така че сега трябва да направим нещо да го задвижим наново и това ще отнеме време, и безработицата ще расте. Може би ще достигне доста високи нива, но от друга страна, аз ви гарантирам, че след пет години този механизъм ще се движи добре, само че аз искам да стигна до това положение много по-скоро от тези пет години. И това е осъществимо.

Ако си във война, а ние сме наистина в разгара на икономическа война, мнозинството има задължението да се държи така, че да не възпламенява малцинството. Когато Рузвелт свика Конгреса да гласува за войната, той не каза, "Включвам десетина процента от моите проекти", нито пък хората в Конгреса сложиха 8000 преференциални техни проектчета в декларацията, с която се обяви войната от 1941. Мисля, че малцинството има задължението да подкрепя всеки акт, чиято цел е да се спечели войната по един категоричен начин и не мисля, че преди началото на войната, пети ли първи ли юни беше, 535 човека трябва да си дадат мнението за това къде ще стъпят войските и какво да е времето, и колко войски трябва да се пратят, и подобни. И не мисля, че трябва на шести юни да имаме ново прослушване, и да кажем: "Брех, трябваше да стоварим войската на една миля още по на север."

Мисля, че републиканците имат задължението да погледнат на ситуацията като на икономическа война и да разберат, че имаме нужда от лидер и да го подкрепят. И мисля, че и демократите, а аз гласувах за Обама и силно го подкрепям, и смятам, че е точният човек - но смятам, че те не трябва, когато викат за единение по толкова важен въпрос, не трябва да се възползват от ситуацията и да дразнят републиканците. Нещата трябва да следват така: задача номер едно, две и три е да спечелим войната, икономическата война.

Какво правим с предлагането на пари (money supply) и какво е поведението ни с оглед на това, което създаваме сега, ще предреши отговора на въпроса дали тази инфлация ще е по-сериозна от инфлацията през 1970те. Възможността да е по-зле е налице. Ние водим голяма война и ще ползваме пари в нея, и целият свят се е снишил. Единствената страна, която може да хвърли повече барут е правителството на САЩ. Те са способни да посрещнат всяко предизвикателкство, защото могат да печатат пари доколкото хората са склонни да въртят бизнес в американски долари. Така че може и по-лошо да стане. И знаете, в икономиката няма безплатен обяд.

Това, което изживяваме е икономически Пърл Харбър. Конгресът е съставен от хора патриоти. Не мисля обаче, че всички те разбират напълно колко е сериозно положението и какво се изисква с оглед на това. Това, което се изисква е командир, който се възприема като командир по време на война, той се нуждае от подкрепа и човек трябва да се откаже от някои искания. Когато излезем от тази криза, може да се върнем при хокането един друг, нали, и вкарването на специални проекти в бюджета и така нататък. Но на този етап трябва да оставим тези неща, доколкото можем, настрани, и честно, никой друг освен президента няма подобаващ кредит на доверие сред американците. Хората са чували имената на Полсън, Гайтнър, Бърнанке, но те само ги объркват. Само президентът на САЩ има авторитета да каже: "Ето това ще направим сега, а това няма да направим."

През 19 век имахме поне шест големи финансови паники. В повечето случаи причината беше загубата на доверие в банките. Наричат се паники, защото ако човек отиде в банката и не може да си изтегли парите, той се паникьосва. И това е ситуация, която ще продължи да съществува до края на света. Дойде 20 век. Създадохме Федералния резерв и си мислехме,че това ще успокои хората. Но през 30те години на века разбрахме, че без доверие в банковата система тази икономика никога няма да оздравее. И създадохме Федералната корпорация за застраховане на депозитите /ФКЗД/. ФКЗД е помогнала на 3600 банки. В Щатите има само около 7 000 банки и още 1400 спестовни институции. От 1934 година насам няма нито един вложител на застраховани депозити, който да е изгубил дори и едно пени. ФКЗД изигра огромна роля в превръщането на тази икономика в най-добрата икономика, някога съществувала. 3600 пъти ФКЗД се е намесвала упешно. Миналата година, мисля, те прехвърлиха 8% от всички депозити в Америка без това да струва и цент на данъкоплатеца. ФКЗД ще се погрижи за банките. Говорят за национализиране на банки. Те нацонализираха 20 банки тази година в рамките на една наносекунда и близо 20 миналата година. Преместиха парите за една нощ. Всичко работи нормално.

Всичко ще бъде наред. Ние имаме най-великият икономическа механизъм, някога създаден от човека, според мен. В началото, през 1790 година, бяхме четири милиона, а виж къде сме сега, и не защото сме по-умни от останалите хора, не защото нашата земя е по-плодородна или пък имахме повече минерали и по-добър климат. Това, което имахме, е добре работеща система. Тя отключи човешкия потенциал. Не че е работила добре всяка година. През 19 век преживяхме 6 паники; през 20 век беше голямата депресия и двете световни войни, и какво ли не още. Но ние имахме система, свободен, в голяма степен, пазар, закон, равни възможности, всичко онова, което отключва човешкия потенциал, макар че все още имаработа за вършене. Така че аз мисля, че вашите внуци ще живеят по-добре от вас. Но от време на време механизмът се затлачва, но ако погледнеш отвисоко на цялото това време, може би 15 години общо са лоши години, и ние продължаваме напред.

/следва продължение/

неделя, 8 март 2009 г.

Хубав ден осми март




Днес община Беър се събуди за живот в приятната мекота на благото време, заоблаченото слънце и мързеливата неделя на осми март, в която градът си отдъхваше от родеото и се готви за фолклорния фестивал и празника на изкуствата Луминария. Повечето хора с къщи си нагледаха ливадките. Хърватите от долната улица, с които делим ограда, замениха металните ограничения на цветната си лехичка с тухлена, Шон от отсрещната къща окоси задния си двор, индийците с таксиметровия бизнес, дето живеят през две къщи, се суетиха около някакъв храст, Бренда и Лусио излязоха с дъщеричката си пред импозантната си къща да се порадват на чудно поддържаната си трева. Ние пренареждахме гаража, изхвърляхме натрупани през зимата ненужни вещи и кашони, децата бягаха боси из мократа трева и караха колела. Кай отказа да ходи в парка, затова баща им заведе само Миша на детската площадка до библиотеката. Първата вълна деца си тръгвали, втората пристигали, било калабълък. Котката прекара целия ден в задния двор до вече напъпилата смокиня и цъфналата праскова. В левия ъгъл на двора е плъзнала ароматна мента, която ние наричаме със звучната турска дума гьозум. В зеленчуковата градинка марулите с тъмнозелените си нагънати листа са се наредили като малки коконки -куклички. до тях зелен лук, чесън, магданоз, силантро, фасул, репички. На ливадата пред къщата - гардении, розмарин, цъфнали нарциси, кученца, теменужки. Паяците се събудиха, чакаме миграцията на пеперудите. Честит празник на всички жени! Честит рожден ден на баба, която стана на 73! На осми преминахме към лятното време - усмихвахме се и се помотахме още цял един час. В неестествено проектираната светлина на ниско надвисналите оловнобели облаци, редиците с двуетажни къщи с раздвижени фасади, колони и естетична цветова гама, преливаща от сиво и бяло в розово, охра, кафяво и червено сякаш левитираха. Сякаш стъпваш във фотография и е пусто, и няма дори вампири, сякаш всичко е в главата ти, в странните проекции на съня. Във фейсбук беше тихо, един човек мрънка за смяната на времето, Мишел Колейчик каза, че е готова за уикенда, а е само още...неделя! С майка ми си говорихме как едно време бабите по селата всичките били баячки, но имало специализация на баяческия труд - едната ми баба баела само при кожни заболявания, например. Световната банка съобщи, че световната икономика отчита най-дълбоката си стагнация и свиване след втората световна война. От чуждоезичните си контакти научих нов турски израз - dün dündür, bugün bugündür - би трябвало да звучи така - дюн дюндур, бугюн бугюндур. Към ден, турците добавят "ур" и става емоционално, като думата чукундур в българския, или махмур-лия. Какво значи ли? И утре е ден. Така дойде понеделник, девети, март.

Traduttore tradittore



В петък Клинтън се срещна с руския министър на външните работи Лавров и му подари червен бутон с думата RESET или ПРЕНАСТРОЙВАМ като приятелско намигване и намек за новите отношения, пожелани от американската администрация с иначе вечно сърдитата Русия, която, като нафиркан до козирката представител на своята нация, продължава да тропа с крак и да блъска с юмрук по масата, пенейки се по въпроса кой кого уважава. Червеният бутон би бил хубаво нещо, залъгалка за медиите, смешка, ако смешката не беше един хубав, сочен гаф на езика. Перегрузка означава пренатоварване, перезагрузка означава пренастройване. Пренастройване! Викат американците. Пренатоварваме? Ние? Никога. Викат руснаците. Ха ха, един от двамата е прав. И двамата са прави. Колко много дипломатизъм имало в един бутон! Няма нужда от думи, всичко е онагледено. Позициите са определени. Нервите се опват. И кой се оказа пак предателя-шут? Преводачът, както винаги.

четвъртък, 5 март 2009 г.

Пак за Кортенска, Красимир Аврамов и Евровизия

Вчера хванах последния половин час от "Врата към Европа" на Мирослава Кортенска, предаването по радио "Христо Ботев", което критикувах в този блог и в две други медии, www.ide.li и Литературен свят на адрес www.geom-bg.com, за неприличния непотизъм и неадекватност, демонстрирани от водещата. Надявам се моите думи да са стигнали до тези, които се занимават с програмната политика на радиото. Имам такива подозрения, защото Кортенска от 5 март не е Кортенска от 5 февруари. Без излишен възторг в гласа, без лигавене, без излишно говорене, поне в последния час на програмата, прагматична, подготвена с различни гледни точки за истерията около българската Евровизия, изненада ме приятно. Тъй като не можах да слушам цялото предаване, не мога да взема отношение по въпроса дали предаването е било полезно или не. Но чух записите с мнението на Васа Ганчева и самия Красимир Аврамов, и съм съгласна с извода, че българите, които ни представляват в Европа (пък и в Америка) тръгват за бойните си полета с вече смачкано самочувствие. Препоръчвам на Мирослава Кортенска да говори не само с хора, които имат достъп до тези чужди сцени, но и с хора, българи и чужденци, които са потопени в контекста на чуждата среда. Интерпретацията на един жест в чужбина не може да е дело на български наблюдател. С едно на ум слушах Васа Ганчева да коментира колко елементарен бил станал конкурсът на Евровизия, който тя познава много отблизо, тъй като е била свидетел на началото му. Смешно, защото този конкурс определено не цели да привлича публика над 50те. Да не говорим, че предлага музика сто пъти по-добра от тази, която е прави днес в България. Откакто не участвали естрадните лъвове, нямало хубави песни, каза. Хммм. От друга страна, заклейми преследването на К. Аврамов и се позова на дългата си режисьорска кариера, за да припомни на същите тези естрадни лъвове, които най-много викат, че не може да преброи колко пъти е слушала фалшивите им тонове. Много ми хареса обективното интервю с Краси Аврамов. От време на време в електронната си поща получавам спамове за негови концерти в Лос Анджелис. Между другото, не знам докога българските изпълнители в Америка ще продължават да не се съобразяват с маркетинг 101. Защо ми пращат на мен, в Тексас чрез мейл-листата на тексаска интернет група спамове за концерти в Ню Йорк и Лос Анджелис? Все едно на един софиянец да му се рекламира концерт в Швеция!
Краси Аврамов говори много искрено и прагматично, Решил да се яви на конкурса за Евровизия, тъй като имал желание да представи България достойно и това му е детска мечта. Въпросът 'Защо решихте да се явите на конкурса' беше малко под кръста, но се задава непрекъснато на българските имигранти. Защо все още мислим за България? Защо искаме да участваме във вашия общностен живот? Ние сме варвари, заминали, значи не съществуваме. Веднъж заминали, няма връщане назад, а то иначе племенното мислене ще ни погуби. За какъв дявол не си гледаме имиграцията, ами никнем отникъде във вашия живот, без вие да разбирате защо? Защото вие много искате да сте на нашето място и, ако сте там, хич няма и да погледнете назад. Ето така звучи този въпрос в ушите на имигранта. И за да е кратко, Аврамов отговаря по най-популисткия начин. Точно така се отговаря. Айде иди да му кажеш нещо на това. Той също така заяви, че не разбира какво лошо е направил с явяването си, с какво е заслужил толкова кал. Хаха. Ами просто е провалил нечии планове и бизнес преговори от типа 'ти на мене, аз на тебе'. Просто, Уотсън. Питай Мирослава Кортенска. Разбира се, по-интересно ми беше да чуя как е написал песента. Той е авторът на текста и музиката. Песента е създадена след основен разбор на спечелилите вече Евровизия песни - използван е същият бийт, такт и т.н. Елементът на остраняването идва от включването на български фолклорни мотиви, все пак той е син на народна певица. Счита собствения си глас за нестандартен. Задължително трябва да си и разпознаваем, и оригинален, според него. Хареса ми тази прецизност и прагматичност в подхода му. Поканил е известни музиканти и вокалисти. Направил е супер клип - с динамика, история, разголена жена в ролята на смъртта, мъже на коне и в доспехи, митологичност... Опитал се е да вкара и елемент на екзотичност в сценичното представление (кокилите), макар че според мен не успя. Не знам какво общо има клипът с песента - на мен малко ми убягва връзката, но визията е драматична. Дотук добре. Добър урок даде на всички онези български негови конкуренти с умрелите песни, тъпи клипове, необмислени и нецеленасочени стратегии за конкретния фестивал и неговата публика. Затова и, мисля си, спечели, въпреки кокилите и фалшивото виене. Защото при всичките неуредици е най-професионален, целенасочен, най-близо до тангентата на Евровизия. Самата песен не е лоша, конкуренцията засега е слаба, с изключение на Турция. Но българските певци си имат един принципен проблем. Въпреки, че бяха страшно добри, "Вода" на Елица и Стоян, и "Take Me Away" на Deep Zone i Baltazar не успяха да грабнат Евровизия по една проста причина. България спонсорира клипове и реклама до излъчването на българския победител. Певците са мързеливи, неамбициозни - работят върху вокала на песента, не и върху шоуто. Обикновено стоят сковани на сцената. Безидейни, обездвижени, без хъс и енергия. В редките случаи, в които има танцьори, няма добра хореография. Проблемът е с недостига на човешки талант и инициативност. Клиповете на песните са динамични, с много цвят, с всякакви шашми и въображение. И когато трябва да се разработи сценичната версия на представлението, вдъхновението събира криле и угасва. Българите на сцена са сковани, притеснени, малки и скучни. Вокалистката на Deep Zone се появи миналата година с неподходяща рокля, показваше си краката, сякаш никоя друга изпълнителка нямаше такива, и през цялото време едвам помръдваше, имаше един танцьор, който дори не се виждаше, когато трябва, при все, че песента изисква мощна танцова хореография с голям екип и много движения. И какво като са им хубави песните? Хората помнят с очите си, те искат да ахнат, да изпитат естетическо удоволствие. А за това се изискват специалисти. Например Васа Ганчева може да продължи този ред на мисли. Красимир Аврамов трябва да направи шоу, но не с кокили, моля ви се! Руснаците миналата година построиха цяла ледена пързалка и направиха представление съвсем нетрадиционно с трима мъже - музикант, танцьор и певец, събрани на една малка ледена пързалка. Дори украинците, които за десетина година успяха да произведат певци и шоумени на световно ниво, направиха (за пореден път) истинско динамично шоу. Аврамов е нахвърлил страшно много възможни хореографии в клипа си. Къде е българският театрален и режисьорски елит да му прати една-две идеи и бизнес предложения, вместо безучастно да гледа как колегите музиканти и журналисти правят подписки и разкъсват момчето на парчета? Пикасо е правил костюми и декори за скандалния Дягилев. Страшничко си е, могат да ви разкъсат после на парчета, но рискът си струва.

вторник, 3 март 2009 г.

За портмонетата и ефекта на бумеранга (разказ с невъобразим край)

В общината Бехар в земята на Коауилтекан живеели много хора, а сред тях - една ужасно разсеяна госпожа Вревеща (умилително съчетание от Време и Вещица). Тя никак, ама никак не обичала да ходи из осветените от изкуствено слънце суперхипермипермаркети за храни и други потребителски стоки за под $100, не, под $70, момент, даже и много под $20-40, с изключение на гриловете и гарнитурите за веранди. Но тъй като Времето, едната й хипостаза, все не й достигало, толкова била алчна за Време, Вещицата, другата хипостаза, я командировала често натам да упражнява културата на съседство, която г-н Орхан Памук, казват, казал, че трябва да се стремим да култивираме. Госпожа Всевреща, извинете, Вревеща, обичаше да запраща своето porte-monnaie (или портмоне, написано по-красиво) във Времето, и Вещицата според длъжностната си характеристика, трябваше да ги докара обратно при Вревеща, въпреки киселинния дъх на Времето, което, отгоре на всичко, си продължаваше равномерния ход, поне на пръв поглед. Ефектът на бумеранга, или посоченият процес в горното изречение, караше госпожата да се чувства много, ама много важна и много, ама много жива и пълна с идеи и самочувствие. Времето и Вещицата по принцип се харесвали, но понякога, ах, понякога, се тросвали един на друг, и тъй като госпожа Вревеща не можела да контролира нито едната си, нито другата си хипотеза, упс, хипостаза, нейната разсеяна главица се превръщала в хаотично кълбо от пчелици, които жужали толкова безсрамно, че се налагало госпожа Вревеща да посегне към олтара, пардон, подноса с рекламно суши в магазина ХЕБ, защото все там се случвало това нещо, и да опита някакъв неизяснен тарантула, ужас, не, вентура рол. Ауууу, и пикантен, мляс, мляс, мляс. След това се понасяла с количката за покупки през стройно подредените рафтове с продукти, посягала насам натам според настроението и степента на загладнялост (ах, тези бисквитки изглеждат идеалното предястие), връщала се при плодовете, за да вземе още една чепка банани - ако има нещо, което свършва преди Времето да изтече в нормални кубици измерваема неосезаема, но понякога направо осезаема, площ, това били БАНАНИТЕ в къщата на госпожа Вревеща. Сякаш сами се свършвали. И така, застанала чинно на касата, госпожа Вревеща плащала с картата и си тръгвала, тайничко поглеждайки към канеленостафидените бейгълчета в мрежичката, дето не знаели какво им се пише. А Вещицата... тя никога не си изпълнявала ролята по предназначение. Свирукала ли си, поспаланата, или си спяла, свирачката? Кой я знае. Знае се следното:
Вревеща си отива вкъщи. Прави, каквото прави, спи си спокойно, събужда се. Пак прави каквото прави, хваща си чантичката, мята се в колата и потегля. И тогава, точно в този момент, когато е длъжна да се концентрира вурху знака стоп точно преди да се влее в страничното движение към магистралата, Вещицата, калпазаната, надига вой и почва да върти очи и да подскача около идеята на чантата, и като хлъзгава риба, с беззвучни уста, но доста чуваемо, да праща сигнали - портмонето, портмонето, porte-monnaie, книжката, шофьорската книжка, паричките, картата, паричките.... Какво портмонето, бе, мила? Пита се Вревеща. И в този момент почва да рови трескаво в чантичката, и рови, рови, рови, мляскайки звучно с устни - оо,, неее,,, ахххх, пакк ли, ннннн, ррррр..сссссс. Портмонето пак е изчезнало. Хоп завой към къщи. Щото никога не си носи телефоните на магазините в джиесема. И щото няма право на резервна шофьорска книжка. Аууу, и е забравила пак да заведе колата на технически преглед. Сега, като я спре чичо полицай, ще й друсне една глоба за 200 долара за книжката, и айде още двеста за просрочения стикер. И се почва по телефона един мъчителен, наситен с тиха драма и слаба надежда, диалог с мениджъра на смяна. Да, един момент, да ви прехвърля на ъкаунтинг. Ало, момент да проверя. Съжалявам, все още никой не е оставил портмоне с вашето име тук. Да, много съжалявам. Е, чак мъчително не е, а и надежда винаги има, нали, добри намерения също, за ада сме сигурни, о, да, да, ада, да, повтаря се този сценарий за четвърти път. Госпожа Вревеща дори не си спомня как изглеждаше първото изгубено портмоне. Ефектът на бумеранга проработи два пъти, после то изчезна безследно. Второто го върнаха веднъж от ХЕБ, ох, голяма радост падна. После, в едно друго ХЕБ, го беше дала на дъщеря си и тя, едногодишната, най-безотговорно, го пуснала на пода. И видиш ли, след половин час размотаване около щанда за торти, вижда госпожа Всевреща как една достопочтена дама бяга, та се носи след нея с портмоне, ама досущ като това на Вревеща. Ах, Вещицата, пак е направила онази магария, ох, простете, Вещице, магиа, ъъъъ, магиЯ, на дежавуто, посмислила си Вревеща, абсолютно доволна от размотаването на Времето. И пристигнала тичащата достопочтена дама, и казала, Вревеща? Да, отговорила Вревеща, това съм аз. Видях ви на снимката. Портмонето... едвам могла да продума достопочтената дама, защото не е лесно да се носиш след време и вещица едновременно. Ей така, завърнало се портмонето пак в лоното на чантичката. Добра работа вършиш, Вещичке, казала Всевреща. И Времето този път се оказало наше и точно на мястото си. ХЕБ rocks! Чуждоезично се изразила Всевреща, абсолютно спокойна за добронамерените и без никакви особени последици за маникюра й и педикюра й вещерства, дето ги вършела в ХЕБ. Но когато направила, за нещастие, сполучлив опит да повещерства и остави портмонето на касата на Уолмарт, ей там й разказаха играта. Там бяха безгрешни. Тормози ги по телефона и лично дни наред, но портмоне като нейното с нейните документи и парички не се появи. Така ти се пада, казала си госпожа Всевреща, като ходиш в Уолмарт, сякаш не забелязваш класовите различия. Оттогава нататък си купи едно леопардово портомоне, да се забелязва, и си го държеше здраво, когато беше в Уолмарт, където купуваше най-вече една вкусна, вкусна вода за пиене и един прекрасен органичен сос за спагети. Наложи се да си поднови гардероба от карти и портмонета. Новото porte-monnaie му се падна да премине през ритуала на инициация, тоест порастване в света на портмонетата, в количката за покупки на любимото ХЕБ. Ей така го остави, без да го види, защото беше нощ, разбира се. И защото Вещицата си вършеше работата, а Времето си спеше, защото, нали, беше нощ и беше черно новолуние. Събитията се развиха по сценарий - колата, светофара, телефоните, мениджърът, личното досаждане на офис работниците, чак си извади нова шофьорска книжка. Техническата регистрация ще почака. Сега и за това ли да мисли? Не стига, че е в лошо настроение и страдат всички около нея. Пък и в чакалнята на местното управление на шофьорските книжки, съседите й си говореха за Лас Вегас, неработещи семейни връзки, братя затворници, недостойни баби и млади майки. Пфу, каза си госпожа Всевреща, интересни хора. За десет минути се запознаха, изприказваха си най-важните моменти от биографиите и най-неразрешимите конфликти на семействата си. Но техните вещици и времена си вършеха работата, защото даже не забелязваха госпожа Вревеща, която ги гледаше с жив интерес и попиваше всяка тяхна дума - колко много разбираха от драма и 20-годишните,и 55-годишните!!!!!!!!!!!
Но къде беше Времето, къде се беше потулило Времето на госпожа Вревеща? Тя си имаше разностранни отношения с времето - ту напредничави, ту назадничави. И сега усещаше, просто знаеше, че портмонето й не е в района на ХЕБ, някъде далече е. И дойде й реда да застане на опашката за нова шофьорска книжка. После си отиде вкъщи Вревеща и си спеше следобедния сън сладко, сладко, когато я събуди изневиделица бодрият глас на мениджъра на ХЕБ. Портмонето се намерило, да си го вземе до осем. Вещерски времеви истории, каза си госпожа Вревеща. За какво й трябваше да ходи за нова шофьорска книжка? И докога, попита тя, с тези експерименти ще се продължава? Докога? Може би е време да опитаме с фишове за тото, например? Или с писане на блогове? Айде,с блогове, повтори ехото на Времето. От твоите уши, казала госпожата веща Вревеща, във вещерските. Но дали историята с портмонетата спира дотук или не, зависи от етногенезиса на мимезиса и от парезата на хипотезата.

неделя, 1 март 2009 г.

Какво ново?

Под това заглавие имам намерение да напиша цикъл от статии относно какво става в Америка, как Обама променя тази страна и света, как хората и бизнесите сами се променят.


Вчера купих от аптеката по рецепта две лекарства - генеричен антибиотик и капки за очи, за $70. Попитах фармацевтката дали има проблем със застрахователната ми полица, дали правилно е отчела цената тяхната система, въобще какво може да се е случило, че вместо по $10, моето доплащане да е $35 за лекарство. Системата им си работеше, застрахователният ми номер бе валиден, платих и си тръгнах, недоумявайки. Малко по-късно звъннах на застрахователната компания и разбрах, че тези лекарства се водят второ, по-скъпо ниво на себестойност, за което ниво аз плащам $35 на лекарство. Някак си неусетно застрахователните компании и кредитните компании, че и банките, започнаха да прилагат тактики на тихомълком прекласифициране на нивата на себестойност и ценообразуване и да прехвърлят тежестта на плащане от техните по принцип дълбоки джобове към потребителя.
В американското общество кредитните карти и застрахователите, и въобще големият бизнес присъстват като необходимото зло. И понеже всички холивудски сценарии се сбъдват рано или късно, така и този завъртя Епизод 2. Какво става, когато необходимото зло започне да се саморазрушава? Защо правителството е тръгнало да ги спасява с обществени пари? Голямото зло, което беше недосегаемо, обградено с армии лобисти (едно от ужасните американски политически "открития"), но, което, поради самия си капацитет и огромната шарена сянка, която хвърля наоколо си, позволява на плебейската маса, тоест 95% от населението, да бърка с малките черпачета в същата тази каца с мед. Най-лесното нещо е да си купиш кола. Да я ремонтираш. Да си купиш мебели, да си платиш за образованието, и какво ли не още. Кредитните карти летяха под път и над път, появяваха се светкавично, достатъчно е само да кажеш с половин уста, че искаш нещо. Първото нещо, което продавачите ти казват в който и магазин да си, че може да си извадиш кредитна карта за съответния магазин. Имам си карта за Target, New York Company, Sams' Club, Macy's, Kohls и други. Не защото ужасно много държа да плащам месечни такси, обикновено става дума за дребни суми, които изплащам веднага, а защото дават добри оферти и отстъпки. Е, лихвата е различна за различните платци, но парите са винаги налице. Или бяха. Когато започнаха да се рушат финансовите въздушни кули и да падат акциите на финансовите фирми, доста хора пребледняха. За първи път икономиката разстрои американците. Оказва се, че мантрата на 90те и първото десетилетие на новия век - намери си работа веднага след училище/университет, включи се в пенсионното осигуряване (което е пожелателно тука), внасяй не по-малко от 10% от брутния си доход в пенсионните си фондове, е било лъжа. Оказва се, че тези, които са правили така, в огромната си част, са на кота нула. Обезценяването тепърва ще се усети в Америка. За първи път след аферата Енрон чувам американци да оспорват максимата, че има фирми твърде големи, за да фалират. Ефирите на радиа и телевизии гъмжат от въпроси с морална закваска, забъркана от републиканските коментатори, от типа на 'защо аз (тоест държавата) трябва да плащам за къщата на съседа ми, който е взел заем без да може да си го позволи'. И за първи път чувам отговори на специалисти като 'макар и несправедливо, това е по-малкото зло'. С новия президент се променя и идиолекта на нацията. А промени ли се езика, назоваването, наложат ли се нови приемливи отговори на морални въпроси, променят се и подлежащите им реалности. За осемте бушистки години шокова терапия получаваха най-вече привържениците на демократичната партия. Сега е ред на републиканците. Те, разбира се, странно, се състоят най-вече от крайно бедни и крайно богати хора. В деня, в който Буш изчезна от сцената, изчезнаха и цели словоформи, като например "терорист" или "enemy combatant". Сега, месец откакто Обама е президент, за кризата се говори някак си нормално и рационално, без излишни сантименталности, и вече чувам думичката, която стопля сърцата на американците: opportunity - шанс или възможности. Капитализмът балансира върху няколко фундамента - оптимизъм, капитал, предприемчивост и бизнес възможности. Изкупуването на токсични заеми, продавани на едро от хедж фондове, се представя за бизнес възможност. Пазарът започва да насища тази така необходима ниша с играчи, а медиите раздухват новината за нишата. Дори и застрахователните компании, вече ударени поне пред общественото мнение, от администрацията на Обама, започват да разбират, че вятърът на промяната духа много близо до техните банкови сметки. Скоро няма да могат да получават раздути субсидии за пенсионерите, няма да могат да отказват застраховки на тежко болни или на 46те милиона неплатежоспособни и в момента незастраховани, тоест бедни хора и имигранти. В материал на "Ню Йорк Таймс" шефовете на два застрахователни гиганта вече използват вълшебната думичка "шанс". Промените са неизбежни и застрахователите ще трябва да се пре-позиционират - от вредители в помощници на тази трансформация, чиято цел, в крайна сметка, е хуманна - да направи медицинското осигуряване евтино и достъпно за всеки гражданин на Щатите. Хубаво е да чуеш тази думичка - "шанс". Риба се лови в мътна вода, биха казали по-старомодните. А най-добре е когато покрай мътната вода правиш от лимоните лимонада.
Един от любимите ми сериали е "Ангел", където вампирът Ейнджъл се бори срещу есенциалното зло в лицето на една адвокатска кантора с безлична офис сграда с подземно тяло от транснационален мащаб и вампирясали служители, пуснала пипала във всички сфери на човешката дейност и подготвяща Апокалипсиса. След като Буш дойде на власт, гледах "Ангел" и не можех да се отърва от усещането, че някак си го живеем този вампирски филм. Времената бяха призрачни и двуполюсни. Моралът на последният епизод на ненавременно преустановения през, разбира се, 2004 година сериал, според един от актьорите (Марстърс), се състои в следното: Да бъдеш герой понякога не значи да постигнеш абсолютна победа, а просто, че си направил усилие. Абсолютно точно в бушистките години. Не и в сериала от 2009та, обаче. Не и там, където вече се говори за "шансове".