четвъртък, 26 февруари 2009 г.

Котките никога не падат по гръб. Нито пък някои пилоти.

На youtube попаднах на едно невероятно видео - истинско чудо и пример на свръхчовешка концентрация, ако не е компютърна анимация, разбира се. Малък двуместен самолет излита, едната му перка се откъсва във въздуха и след поредица от главозамайващи пируети, пилотът успява да "стабилизира" самолета и да го приземи, управлявайки го като въртолет. Забележете усилията на пилота в секундите на ускорено салтомортале да се ориентира в посока земя-небе, така че в последния момент преди да се забие в земята, перката да е вертикална. В секундата на приземяването, той я пуска на 90 градуса на земята и ...каца.

вторник, 24 февруари 2009 г.

www.ide.li



Имиграционният сайт ИДЕ ЛИ публикува моя постинг за радио "Христо Ботев" по повод предаването на Мирослава Кортенска "Врата към Европа".
http://ide.li/article3454.html.

Чуждоземка




I

Чуждият хляб

и чуждото вино

в смълчания листопад

в ъглите на нейната неизвестност

в харизаното й лято

бездънно и сънно.


II

Чуждият хляб майко

заплита въжета по талията

втъква залъци в раните

търси ми наредбата

ключа към моята младост

на глада морните песни -

пъргава съм щурава

претърколена погача

в отровно брашно оваляна

в нощвите на здрача -

когато преглъщам се давя -

хлябът майко чуждият.

Чуждото вино татко

изпепелява езика ми

и съскам на български -

непонятна съм небивала

като магия се нося

из кориите на щастливците

под небосклоните на мечтите им -

от чужда пазва е текло

чуждото вино на дните ми

където ме е зарекло

с тънка кисела вада

чертая кръст разчертавам

на човещината силуетите

на жаждата куйруците

хубостта ми душата ми -

размирна съм несъгласна

недопила - от вино разядена

от болка на чуждоземка -

като пия забравям езика си -

виното татко чуждото.



Това стихотворение написах през 2005 година. Излезе във вестник "Сега" в броя от 10 януари, 2009.

неделя, 22 февруари 2009 г.

Oh, Henry








Вчера минах покрай къщата, в която О'Хенри е живял в Сан Антонио през 1984-5 години (на снимката) и се е кахърил по издаването на "Търкалящ се камък", едно доста неудачно бизнес начинание, приключило своевременно. По този повод прочетох отново някои негови разкази, между които "Вождът на червенокожите". Смях се през сълзи, чак недовиждах буквите, и бих казала, че за последно така се смях на предизборните предавания на "Дейли нюз" на Джон Стюърт. Ето връзката към един хубав превод на разказа на български от Тодор Вълчев: http://www.litclub.com/library/prev/henry/vojda.html.

Уйлям Сидни Портър пристига в Тексас на 20 години през 1882 година, за да се лекува от туберкулоза. През 1884 година се премества в Остин и заживява със семейството на Джоузеф Херъл. Говори се, семейството е притежавало котка на име Хенри, и Сидни Портър заема литературния си псевдоним О'Хенри от обръщението към непослушния котарак Ах, Хенри или в оригинал Oh, Henry. Всъщност, версиите за произхода на псевдонима са много и за съжаление никоя няма добро алиби. Той прекарва в Остин тринайсет години, както и две години в Сан Антонио, където основава и печата хумористичния седмичник "Търкалящ се камък" (Rolling Stone).През 1898 година съдът в Остин му повдига обвинение за финансови злоупотреби по време на работата му като касиер в Първа Национална Банка. На път за делото, О'Хенри забягва в Ню Орлеанс, а оттам в Хондурас, където се подвизава в компанията на известни престъпници. Някои негови биографи споменават, че обвиненията са били спорни, дължащи се най-вече на недоглеждане, и как случайно вместо да хване влака от Хюстън за Остин, за да се яви на делото, Сидни Портър се качва на влака за Ню Орлеанс. Звучи съмнително, като се има предвид, че в Остин го чака дъщеря (родена 1889 година) и младата му, болна от туберкулоза, жена. Когато получава вест през 1897 година, че жена му е сериозно болна, Сидни Портър се прибира в Съединените Щати, изчаква смъртта на жена си в началото на следващата година и се съгласява да излежи наложената му присъда от пет години затвор в Охайо. Там започва да се занимава сериозно с писане на разкази. Три години по-късно е освободен и се установява в Ню Йорк, където прекарва последните десет години от живота си, работейки като журналист. Това е и най-плодотворният период в кариерата му. Пише седмична колонка за местен вестник и само през 1904 година написва 64 разказа, следващата година - още 50. Изключително постижение, като се има предвид, че е бил алкохолно зависим. През 1907 година се жени за ученическата си любов, но бракът се разпада след година, и през 1910 година О'Хенри умира крайно беден и болен от туберкулоза, диабет и алкохолизъм. След смъртта си, обаче, той става изключително популярен. През 1914 година излизат 14 тома с близо 600 негови разкази. Неговите истории и до днес са пример за разкази с неочакван край, написани на разбираем, понятен за масовата публика език.

Всяка есен къщата-музей О'Хенри в Остин организира триседмичен безплатен курс по творческо писане, като на участниците се предоставя възможността да творят на място в къщата на писателя.

петък, 20 февруари 2009 г.

За гаргите в Тексас





На кръстовището на улица Де Завала и магистрала # 10 в Сан Антонио се намира едно стълпотворение от големи магазини, където често убивам час-два. Най-забележителното нещо е паркингът на HEB, веригата хранителни магазини, основана в Сан Антонио и изтласкала от родния си град всички възможни конкуренти, освен вездесъщия Walmart и луксозните вериги за екологично-чиста храна Whole Foods и Central Market. Паркингът обвива в прегръдката на буквата L хранителния си магазин и пуска вектори нагоре към Barnes & Noble, Marshalls и Target, и надолу към Steinmart, Anna's Linens и Petco. Но птиците, прословутите гарги на Тексас, назовани с ономатопеята "гракъл" обитават на инат само и единствено дърветата и покрива на HEB и Barnes & Noble. Хиляди птици населяват това малко пространство, насищат въздуха с шумно бърборене и чуруликане, заглушават автомобилния поток от близката магистрала и се сипят като черен дъжд по дървета и жици. Надвечер изпълняват странни летателни маневри, в които ятата чертаят геометрични фигури и траектории - юрват се над всички, крилата им трептят, чак повдигат бретона на наблюдаващия ги отдолу, и кацат, например на покрива на HEB. След като кацне и последната птица от ятото и се огледа победоносно, настъпва затишие. Чуват се странни гукащи звуци, доста по приятни от редовия грак. След няколко минути спокойствие залязващото слънце отново е скрито от облаци черни трепкащи сърчица, след което облакът залязва върху близкото дърво. Дървото, накичено с гракъли, блести в модния за сезона черно-кафявo-тъмнозелен нюанс. След няколко минути ятото се е понесло към близката електрическа жица и нарежда отново гердана. А съседното ято се плъзга по коридора към покрива на магазина и се накачулват като новогодишни лампички. Десетки ята се срещат и разминават, грачат и чуруликат в някаква понятна само за тях графическа измислица.

Освен птичи миграции, всеки октомври Сан Антонио се оказва в плен на милиони пеперуди Монарх, които пътуват към Централно Мексико, за да прекарат там зимата в плътен цветен килим от свои връстници. (Едно забележително създание на природата - повече информация тука.) И тогава милиони пеперуди хвърчат в посока югоизток през дворове, магистрали и гори. Летят много ниско, на метър-два от земята, а пътят е покрит с малки кафяви трупчета. За щастие, огромната част се спасяват някак си, защото гледката не е особено омерзителна. Но за няколко дни Сан Антонио е опакован в нежните вибриращи крилца на пеперудата Монарх. Зовът на природата е толкова силен, че човек може да ги лови с ръка. И губиш ориентация - едни странни, цветни, прекрасни създания като бавно-развиващ се циклон минават през човешката цивилизация с нейните къщи, офис сгради и пътища. Създания, абсолютно неспособни да се адаптират към бетонната епоха, нелепо гинещи, и, въпреки това, следващи вътрешния си компас с неимоверна страст. Най-странното усещане е, че пътищата са построени най-вече в посока север-юг, изток-запад, както и къщите. А пеперудите се движат под 45-градусов ъгъл на нашите архитектури и нашите траектории на движение. Те пресичат магистралата с такъв финес и с такава романтика в забавен каденс, че несъзнателно намалявах скоростта, за да им дам шанс да избягат.

Гаргите са постоянно присъствие, макар и не винаги и не навсякъде добре организирани и афектирани. Но паркингът на HEB винаги изглежда като парламента от трети епизод на Звездни войни. И не всичко е цветя и рози в агресивния черен свят на гракъла. Преди няколко месеца към осем часа бутахме уморени количката с продукти и деца към колата, и Евгени възкликна с ирония: "Я виж тази птица! Виси с краката надолу." Действително, на висок клон над колата, с двата крака прихваната за клона, висеше с главата надолу една гарга. Съгласихме се, че това е една много хитра, акробатично надарена птица, която си прави опити със земното привличане. Докато натоварвахме продукти и деца в колата, продължавах да хвърлям по едно око на птицата. И тогава видях, че птицата не се люлее, птицата се опитва да се оттласне от клона, разлюлява го с крачета, изпърха с крилца, и, уморена, застива. И отново повтаря. А над нея стои друга птица, и сякаш е притеснена, но и нищо не предприема. И когато се вгледахме добре, видяхме около крачето на гракъла конец. И никой не беше забелязал тази ужасно малка трагедийка, и странно ми стана как единствената причина, поради която ние станахме съпричастни, бе насмешката, с която по човешки доизмислихме стойката на гаргата. Но колкото и непотребен да е един гракъл, а може и да грешим, но колкото и незначителен да е този живот, това, че ти единствен си забелязал тази тиха драма, и то случайно, по логиката на мястото на паркиране, което ти се е паднало, прави цялата ситуация не съвсем случайна, прави я символична, една жива трагедийна метафора на някакъв бъдещ или минал момент, когато не знаеш кой ще играе ролята на гракъла и кой - на шофьора на случайната кола, спряна под дървото. Просто няма кой друг да се намеси в тази трагедия, освен ти. И ти си длъжен да реагираш, ако имаш и капка милосърдие и интуиция за превратностите на съдбата. След като приспахме децата, Евгени се върна на паркинга с въжета, тиксо, сноп дълги бамбукови пръчки и японски боен нож. Навързал четирите бамбукови пръчки, прилепил ги с тиксо, закрепил накрая ножа, покатерил се върху колата и се опитал да замахне така, че да отреже клона. След няколко неуспешни опита отишъл в магазина и заявил на мениджъра на нощната смяна, че една гарга виси на дърво на паркинга и няма друг изход освен да умре, и ако HEB се съобразява със санитарните щатски изисквания, по-добре е овреме да предотврати неприятната ситуация с биологичен отпадък, сеещ зарази. И така започва сагата по спасяването на нещастния гракъл на паркинга на HEB. Мениджърът се активира, изпраща екип със стълба, но стълбата, уви, се оказва твърде ниска. Изнамират отнякъде двуметров служител. Нещата, които правя за HEB, казал той. Събрали се няколко нощни купувачи, повечето студенти. Гледат отдолу и цъкат с език - ама че глупава птица. Откъде е намерила въже, в което да се огелпи с двата крака, след това го е овързала върху клона, и сега виси с главата надолу и пърха с крилца при всеки замах на страшния прът с ножа. Високият служител се качил върху колата и почнал да балансира с пръта от бамбукови пръчки, опитвайки се леко да закачи клончето с ножа. Това, което е преживяла гаргата по време на този експеримент, е сигурно неописуемо. Конецът се охлузил, едното краче се освободило и птицата паднала с няколко сантиметра надолу. Запърхала цялата с крилца и след секунда излетяла, а конецът се веел след нея. Както излетяла, обаче, така и стремглаво се спуснала в близкия ров зад една ограда, пълен с дъждовна вода. Може би е била жадна. Потърсили я в изкопа, за да махнат конеца от крачето, но от птицата нямало и следа. Е, не я спасихме съвсем от съдбата й, но й дадохме поне още един шанс за живот, каза Евгени, като се върна. Пък и клончето не било толкова дълго вече. И сякаш казваше - не съм Господ, човек съм. Да ти даде някой още един шанс за живот... И страшно звучи, и достоверно. За щастие на този гракъл, комично-трагичните ситуации обикновено завършват по-добре от очакваното.

понеделник, 16 февруари 2009 г.

Страдивариус и Хава Нагила



Не мога да се въздържа да не постна ето това клипче на Andre Rieu, холандец от Маастрихт, цигулар със Страдивариус и забележителен бизнесмен, добил огромна популярност със своята т.н. шлагерна класическа музика. Той е и диригент на "Йохан Щраус Оркестра", чиято музика за мен, макар да не съм музикален капацитет, е красива и изящна, а визията на музикантите, с блестящите кренолинови рокли, е просто необикновено красива. Andre Rieu е Пол Остър на класическата музика, въпреки че на мен лично Пол Остър ми е скучен. Наричат го популист заради смесицата на високи и ниски жанрове. Какво щяло да стане с презентацията на класическата музика, ако такива като Andre Rieu занимават публиката с популярни мелодии и филхармонични изпълнения на рок и поп? Нещо като изискан не-опростачен Слави, като българската "бърза литература", но с истински талант. Карбовски е добър журналист и есеист, но е лош поет. Андре Риу, според коментарите под клиповете, има добра техника и популистки вкус. Аз пък мисля, че човек, който може да накара стегнатата лондонска филхармонична публика да танцува Хава Нагила или сиртаки в изисканите си костюми и лачени обувки, е сериозна конкуренция в днешния "плосък" свят. Той влиза под кожата на публиката, създава настроение, като в същото време има прекрасен звук. Нима Дали или Пикасо не са били масови творци? Или не са маркетингови продукти? Или не са вече масовизирано изкуство? Подпомаган от т.н. бизнес истаблишмънт - водещи галеристи, богати приятели аристократи, които е рисувал в Южна Франция през лятото, Пикасо е проявявал невероятен бизнес нюх и е поддържал славата си на революционер в изкуството, както и пазарната си цена, по всякакъв начин, даже скандално завръщайки се към реалистично, традиционно рисуване през 20те години на миналия век. Пари, знае се открай време, се печелят с масово изкуство, а когато има и талант, печелят и двете страни.





Зумба, бейби



Представете си лъскавите реклами на прах за пране, американска бира или козметика? И вие прекрачвате в техния свят, който е толкова безгрижен, безпричинен и светъл, роден от чиста и добронамерена естетика, че мозъкът чак трепти от удоволствие, и усещането ви за себеподобност някак си се гланцира, и поема маниерите и поведението на всички тези хора, които живеят в онзи светъл свят. Моята първа американска година беше такава. Американската реалност е до такава степен различна от българската, че при едно по-благосклонно нареждане на звездите, човек може да си помисли, че е нереална. Генераторът на всички тези емоции са именно новите и странни усещания и преживявания, които тази страна провокира. И тези нови и странни усещания те навестяват всеки ден, особено, ако активно опознаваш културата на страната. И така до първия истински културен шок и палеща носталгия. След девет дълги години не мислех, че нещо може да ме изненада. Хора като мен щат не щат населяват пространството между старата и новата родина, ни риба, ни рак. Владеем и двата езика на живеене и съчувствено приемаме цялата цветна дъга на етнопроявления и местни и чуждоземни, от куртуазията до невежеството. Екзистенциален мрак и тишина. И така, до събота, когато, потънала в баналните провокации на деня, се озовах в залите на една от големите американски фитнес вериги Спектрум. Когато си в Рим, прави като римляните, знам. За девет години, срам не срам, ще си призная, че съм подминала доста врати на фитнес зали без капка интерес да хлътна вътре. Затова пък най-редовно си ходех на кунг-фу до първата ми бременност и се отказах на ниво кафяв колан, две степени преди изпита за черен пояс. Кунг-фу, казвах си, е истинско занимание, заредено с патина на времето, наука и психология. Какъв ти тук фитнес! До момента, в който не ми се обади Л. и не ми предложи да я придружа на зумба. Зумба е танц, каза ми тя. Л., разбира се, не се появи в уречения час, но тя е поамериканчена рускиня и напълно осъзнава тази черта от характера си, която ние българите наричаме безотговорност или "не може да й се разчита". Но мухата вече беше бръмнала в главата ми, и като се има предвид, че зумба е всъщност танци с елементи на фитнес, а аз обожавам да танцувам, направих това огромно усилие на волята да отида в горепосочената зала и да се запиша на фитнес. Като го пиша сега, чак не си вярвам колко съм била мнителна. И така, след близо девет години най-накрая се престраших да се запиша на фитнес. Позната на всички картина, спортни уреди - пътеки, колела, тренажори, плувен салон, сауна, отделен кът за спортни занимания само за жени, тренинг специалисти срещу заплащане... Особено ме зарадва наличието на детска градина, където посетителите на клуба могат да оставят малчуганите, докато те се занимават със спорт. Залата беше препълнена. Музиката гръмна, и за моя радост и изненада, драматичното въведение беше поредица от източни и латиноамерикански гюбеци и кючеци - истинска вакханалия на сетива и тяло. Силвия, нашата инструкторка, се придвижваше напред с дребни стъпчици, въртейки бедра и друсайки рамене и гърди. Жени на всякаква възраст имитираха с най-голямо удоволствие упражнението за раздвижване. А аз си мислех, че след три години детероден и родителски труд, нещо съм закърняла в пластичността си, и направо се вбесих, че не ми се удава това вълнуващо изживяване. Последваха салса, ча ча ча, меренге, хип хоп, Хава Нагила - еврейския народен танц, полка, пак кючеци. Имах усещането, че тазобедрените ми стави ще превъртят и ще отлетят нанякъде. Танцувахме по най-безобразен начин с въртеливи или силно преувеличени тазобедрени, коремни, гръдни и раменни изхвърляния - напред, назад, , настрани и в кръг. Зумба не е просто танц, зумба е изкълчен танц, безсрамно усилване на въртеливите и подскачащи движения в танца, които натоварват мускулатурата на краката, корема и ръцете повече отколкото аеробиката. За скука и дума не може да става. Но и танц не е. Няма го удоволствието от забравата в танца. Все пак сме във фитнес зала. Попитах Евгени дали би пробвал този клас. Разбира се, каза той, само ми кажи отрано, че да си взема столчето и бирата. 60 жени, къде секси, къде не, полюляващи кълки в лудостта на танца...? Оказва се, че зумба от две години е навлязла във фитнес делника на Америка, и засега е последният вик на модата, изместил дори системата Пилатес. Едно от многото неща, които, бидейки заета майка, съм пропуснала и се налага да наваксвам. Ето примери на истински енергична зумба, каквато води и Силвия:



и



А тук са показани бавно и после по-бързо някои основни стъпки:



А това е "палава" зумба:



И накрая: любимият танц от зумбата на всички жени (и мъже, уверена съм) по света. Знам го от опит. Само дето в САЩ си плащаме да танцуваме чалга:

Врата към Европа - записът



Ден след като коментирах "Врата към Европа", записът беше потънал някъде дълбоко из архивите на радиото. Свързах се с компютърния им отдел и отзивчивите уеб сутрудници ми пратиха връзката:
http://www.bnr.bg/HristoBotev/Edition_Culture/show_Kakvo_se_sluchva/Material/0205Vrata_kam_Europa.htm.

неделя, 8 февруари 2009 г.

Връзкарската врата към Европа



Около два часа мое следобедно време седнах пред компютъра с чаша кафе, чувствайки се крайно неуютно в кожата си, или както казват американците в руски превод, “под давление на времето.” Време за садене на репички и лук. Достатъчно топло, че да излезеш по къс ръкав, ветровито, с оловни облаци, закопчали слънцето с оловните си катинари някъде из занданите на февруарската депресия. За всеобщо разочарование, ни слънцето успя да разлае кучетата, ни дъжд се изля. И тъй като не бях в настроение за съботна разходка, реших да се разсея с радио “Христо Ботев”, чиято нова програмна схема отговаря на моите интереси въпреки силните флуктуации в нивото на професионализъм.
Радио "Христо Ботев" като замисъл и донякъде изпълнение на концепцията си е най-обещаващият културен медиен продукт, с който България заявява европейската си приобщеност. Моите вкусове за обществено радио са формирани от американското обществено радио NPR и британското BBC. Но колкото и добре да е преписана една концептуална рамка, в крайна сметка тя се оказва пластелинова къщичка в ръцете на местния талант с неговите етно-особености. Доколкото имам представа за задкулисните отношения поне в литературната част на програмната схема на това обществено-субсидиранo радио, липсва принципът на демократичност, равнопоставеност и баланс при избор на водещи и гости. Водещи открито заявяват пристрастия и приятелски връзки в ефир, липсва информативност и обратна връзка със слушателите. Целта е реклама на дадено лице, в което няма нищо лошо, но често тази реклама е несвоевременна, необвързана с новина, да не говорим, че въобще не се достига ниво на анализ и синтез. И в крайна сметка медийният продукт заприличва на неузряло саламурено сирене. Откъснати от историческия културен контекст на България, повечето предавания строят въздушни коли и приличат на частни маркетингови продукции на неколцина души. Водещите са хора, заемащи един куп други длъжности в най-различни културни и бизнес институции, и това за мен поне е сигнал за конфликт на интереси. Да не говорим, че си личи липсата на професионализъм и време за подготовка. Слушайки новото предаване "Врата към Европа" на театроведката и културоложка Мирослава Кортенска, обаче, си дадох сметка, че България не просто няма интелектуален елит, който да може да изкаже по един понятен и умен начин настоящето и перспективите на този народ, а че тези, които по една или друга причина окупират местата на този елит, са загубили въобще зрение и слух и не забелязват, че едната им ръка не знае какво прави другата, че правят точно обратното на това, което казват с думи.
“Врата към Европа” се оказа един голям, ама слонски оксиморон на поведение и съждения. Знам, че политиците го правят и бизнесмените го правят, и пенсионерите, когат могат, го правят, но това, че и “съвестта на народа”, интелектуалците, които проповядват приемането на европейски модели на общуване и ценности, според участниците във “Врата към Европа”, също не се срамуват да “връзкарстват”, и не само, че не се срамуват, но и го съобщават най-щастливо по микрофоните на обществено-субсидирано радио, предизвика лека мъгла и вцепенение в изнурения ми от тексаски февруарски въздух мозък. Мирослава Кортенска изчурулика близките си приятелски отношения не само с директорката на радио “Христо Ботев”, но и със заместник-министъра на културата Явор Милушев, и със Зуека и Нина, всички те гости на първото предаване. Аз слушам българско радио и не ме учудват маркетинговите кълчища, в които се оплитат близки другари, опитвайки се да ме убедят в гениалността на този или онзи, само защото те са яли на една и съща маса, много са си сладки един на друг и страшно се ценят. Българската културна интернет периодика и блогосфера (чак до бг-мама, включително) са се отдали на шеметно взаимо-четкане и лигави словоформи, които отдавна предизвикват моя изследователски интерес. Клики е имало винаги, и тъй като към днешна дата в българската култура нито една от тези клики не разполага с пълната власт да се саморазправи с останалите клики, борбата е кървава и жестока. За радост на феновете. Мирослава Кортенска обаче, поради своята неопитност навярно, изтърва натегателната си гиричка в краката ми, когато заподканя Явор Милушев, който има “меден глас” според нея, да вземе Зуека и Нина, техните добри общи приятели, и да ги пробута на Европа като българските културни амбасадори. Неудобството на самите Зуека и Нина беше осезателно в ефира. В цивилизованите държави, към които това предаване се стреми да подтикне България, се правят конкурси и се излъчват победители. В Европа и в Америка така се прави. Когато американският национален културен фонд (NEA) прави селекция на творци, които да получат федерални субсидии, създава процес на оценяване с два кръга на журиране от по няколко човека, символично възнаградени за посветеното на конкурса време, като журиращите трябва да представят поне две страници писмено обяснение защо поддържат/не поддържат дадена кандидатура. Знам, защото съм участвала в такова жури. И докато представителката на интелектуалните и академични среди и връзкарка в радио “Христо Ботев” Мирослава Кортенска призовава българите да възприемат европейските ценности, в ефир уговаря зам-министъра на културата да даде едно рамо на другарчето. И то на другарче, което, както научихме до тази минута, не му липсват изяви в Европа. Вярвам, че точно така стават работите в България. Вярвам още, че в кървавата борба за интелектуално превъзходство и лидерство, истинското такова загуби още една битка. И така, “Врата към Европа” се включи активно и дидактично в създаването на поредните европейски комплекси на горките българи. И глупаво се надявам. Глупаво се надявам и пиша за това, че може би покрай общите приказки на поредния “интелектуален” псевдоавторитет, сдобил се с радио предаване по "Христо Ботев" покрай дружеските си контакти, ще се промъкне някоя и друга конкретна полезна информация, анализ или, недай си боже, новина. Кортенска и колегите й имат съвсем още малко кредит за прахосване преди естественият подбор да ги изхвърли на "бунището на историята". Дотогава, а и за след това препоръчвам ЕнПиАр и Тексас Паблик Рейдио.